Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (12)

11.

ВЪЗДУШЕН КОРИДОР МЮНХЕН — ЗАПАД

Механиците проверяваха двигателите и пълнеха резервоарите на тримоторния „Фокер“ с гориво. Бяха в Мюнхен. Излетяха от Варшава рано сутринта и спряха за малко в Прага. Повечето пътници бяха слезли в Мюнхен.

Следваше Мюлхайм — последната отсечка от пътуването им. Виктор седеше объркан до Любок, който изглеждаше спокоен и отпуснат. Освен тях в кабината на самолета имаше само още един пътник — застаряващ ефрейтор, тръгнал в отпуск за Щутгарт.

— Бих предпочел да имаше още пътници — прошепна Любок. — Ако сме толкова малко, пилотът може да реши да не спира в Мюлхайм, а да продължи до Щутгарт. Там обикновено се качват повече хора.

Прекъсна го дрънкане на подковани ботуши по металната стълба на самолета. Чу се гърлен, невъздържан смях, който се приближаваше към вратата на кабината. Любок се обърна към Виктор и се усмихна с облекчение. Разтвори вестника, даден му от стюарда, и се отпусна на седалката. Виктор погледна напред — пътниците от Мюнхен се бяха качили.

Бяха трима офицери от Вермахта и една жена. Пияни. Жената беше облечена в тънко светло палто. Двама от офицерите я избутаха по тесния проход между седалките и я бутнаха на седалката до третия. Тя не се възпротиви. Смееше се и гримасничеше — активна, стремяща се да угоди играчка.

Наближаваше тридесетте. Имаше приятни черти, но не беше красива. В изражението на лицето й имаше някаква трескавост, някакво напрежение, което я правеше да изглежда похабена. Светлокестенявата прилепнала към главата коса беше прекалено твърда — вятърът не беше успял да я разроши. Гримът около очите беше твърде подчертан, червилото — твърде ярко, ружът — твърде биещ на очи.

— Какво си зяпнал? — Въпросът заглуши рева на запалените двигатели на самолета. Изкрещя го третият офицер, който бе минал покрай двамата си колеги и се беше надвесил над Виктор.

— Съжалявам — отговори Фонтайн и се усмихна смутено. — Не исках да бъда неучтив.

Офицерът присви очи. Беше скандалджия — нямаше никакво съмнение в това.

— Я! Ето ти теб възпитан човек! С дантелени гащи. Чуйте го само!

— Не исках да ви обидя.

Офицерът се обърна към другарите си. Единият беше дръпнал несъпротивляващата се жена върху коленете си, а другият стоеше в прохода между седалките.

— Дантелените гащи не искал да ни обиди. Вижте колко е мил!

Другите двама изръмжаха подигравателно. Жената се разсмя. „Прекалено истерично“ — помисли Виктор и се обърна напред с надеждата, че офицерът ще си отиде.

Вместо това една голяма ръка се протегна и го улови за рамото.

— Това не е достатъчно — офицерът погледна Любок.

— Отидете напред. И двамата.

Любок потърси погледа на Виктор. Сигналът беше ясен.

— Направи каквото иска.

— Разбира се. — Двамата станаха и бързо тръгнаха напред между седалките, без да говорят. Виктор чу как зад тях отварят бутилки. Гуляят започваше.

Самолетът ускори по пистата и се отдели от земята. Любок беше седнал отвън, а Виктор — до прозореца. Той се вторачи в небето навън и се помъчи да престане да мисли, надявайки се по този начин пътуването до Мюлхайм да мине по-бързо. Но не успя.

Не можеше да не мисли. Без да ще, в представите му се връщаше монахът от „Ксенопи“, там в тунела под „Казимеж“.

Пътуваш с Любок. Любок работи за Рим. Любок.

Ние не сме твои врагове. В името на Бога! Предай ни тези документи!

Солун. Винаги беше близо. Контейнерът на Константин, който можеше да раздели хората, борещи се срещу един и същи враг.

Зад себе си чу смях, след това някой прошепна:

— Не! Моля ви, не се обръщайте! — Беше стюардът, чийто глас едва се чуваше между облегалките. — Не ставайте, те са командоси. Сега си отпускат нервите. Моля ви, не правете нищо. Правете се, че не забелязвате.

— Командоси! — прошепна Любок. — В Мюнхен? Но те са базирани на север, в Прибалтика!

— Не и тези. Тези действат в Алпите, в италианския сектор. Наказателни отреди… Има много…

Думите отекнаха като гръм. Виктор пое въздух. Мускулите на корема му се свиха на топка. …наказателни отреди…

Той стисна подпорите за ръце на седалката, опря гръб в облегалката и се извърна назад. Не повярва на очите си.

Жената, с обезумял поглед, беше на пода, а палтото й беше отворено. Отдолу нямаше нищо освен разкъсаното бельо. Краката й бяха разтворени — и тазът й се движеше. Един от офицерите, със смъкнати панталони и долни гащи, се сниши отгоре й. Другият беше коленичил над главата й, държеше я за косата и триеше пениса си в кожата на лицето й. Тя отвори уста и го пое с кашляне и пъшкане. Третият беше отстрани. Той дишаше тежко с разтворени устни и галеше гърдата на жената в такт с движенията на дясната си ръка, с която мастурбираше.

— Животни! — Виктор скочи от седалката, откопчи се от впитите в китката му пръсти на Любок и се втурна към задната част на самолета. Офицерите от Вермахта се вцепениха от изненада. Не можеха да помръднат. Този, който беше отстрани, гледаше с увиснала челюст. Виктор го сграбчи за косата и заби главата му в стоманения ръб на седалката. Черепът изхрущя. Фонтан кръв заля лицето на офицера, легнал между краката на жената. Той посегна към панталоните си и се строполи върху жената, мъчейки се да намери опора с ръце. Извъртя се по гръб с цялото си тегло върху нея, а в това време подметката на Виктор се вряза в гърлото му. Ударът беше силен, вените на врата му се издуха като балони и станаха синкавочерни. Очите му се обърнаха нагоре, изцъклени и ужасни.

Писъците на жената заглушаваха виковете на третия офицер, който скочи на крака и побягна към задната част на кабината. Бельото му беше изцапано с кръв.

Виктор скочи към него. Немецът се отдръпна встрани. Окървавената му, трепереща ръка се мушна под куртката. Виктор знаеше защо. Там, под мишницата му, беше прикрепен петнадесетсантиметровият десантен нож. Офицерът го извади — блестящ, остър като бръснач — и го размаха пред себе си. Виктор се приготви да се хвърли към него.

Изведнъж една ръка го улови за гърлото. Той удари с лакти назад, но не успя да се освободи.

Ръката дръпна главата му назад и един дълъг нож полетя във въздуха. Заби се дълбоко в гърдите на немеца и той се строполи тежко на пода.

Ръката отпусна врата на Виктор също така неочаквано, както го беше уловила. Любок го удари през лицето. Болката беше силна, пареща.

— Достатъчно! Престани! Не искам да умирам заради теб!

Виктор се огледа зашеметен наоколо. Гърлата на другите двама офицери бяха прерязани. Жената беше изпълзяла встрани и сега повръщаше и се тресеше от ридания. Стюардът също беше проснат в прохода между седалките — в безсъзнание или мъртъв, не можеше да се разбере.

Старият ефрейтор, който само допреди минута гледаше с празен поглед от страх, сега беше до вратата към кабината на пилотите с пистолет в ръка.

Изведнъж жената скочи на крака и се разпищя:

— Те ще ни убият! Защо го направихте? Боже мой!

Изумен, Виктор я изгледа и попита тихо, останал без дъх:

— Ти? Ти питаш това?

— Аз! О, Боже! Те ще ме убият! Не искам да умра!

— Не можеш да живееш така!

Тя впи безумен поглед в очите му. Цялата трепереше.

— Те ме взеха от лагерите! Разбрах какво трябва да правя! Даваха ми наркотици, когато исках, когато имах нужда от тях! — Тя дръпна нагоре широкия си ръкав. Цялата й ръка беше покрита с белези от спринцовка. — Разбрах и останах жива!

— Баста! — изрева Виктор и тръгна към нея с вдигната ръка. — Не ме интересува дали ще живееш, или ще мреш! Не го направих заради теб!

— Направеното е направено, капитане — каза Любок и го улови за лакътя. — Съвземи се! Даде воля на нервите си, стига толкова! Разбираш ли!

Виктор забеляза твърдостта в погледа на Любок. Запъхтян, той посочи напред към застаряващия ефрейтор, застанал мълчаливо до вратата с изваден пистолет.

— Той е от вашите хора, нали?

— Не — отговори евреинът. — Той е немец, който има съвест. Не знае кои сме. В Мюлхайм той ще е в безсъзнание. След това може да им каже каквото си пожелае, но предполагам, че няма да им каже нищо. Остани при момичето.

Любок отиде при труповете на офицерите и извади оръжията и документите им. В джоба на единия намери метална кутия със спринцовка и шест ампули, която даде на жената, седнала до Виктор. Тя я пое с благодарност и без да гледа встрани, отвори една ампула, напълни спринцовката и я заби в ръката си.

След това внимателно затвори кутията и я мушна в джоба на изцапаното си с кръв палто. Облегна се назад и започна да диша тежко.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я Виктор.

Тя се обърна и го изгледа. Сега очите й бяха по-спокойни. В тях имаше само презрение.

— Трябва да разбереш, капитане. Аз не чувствам. Няма чувства. Човек просто живее.

— Какво ще правиш?

Тя извърна поглед от него и се обърна към илюминатора. Отговори му тихо, унесено, сякаш не разговаряше с него:

— Ще живея, ако мога. Не зависи от мен. Зависи от вас.

Стюардът се размърда между седалките. Тръсна глава и се изправи на колене. Преди да разбере какво става, Любок застана пред него.

— Ако искаш да останеш жив, в Мюлхайм ще правиш каквото ти кажа!

В погледа му се появи примирение. Виктор стана.

— Какво ще правим с момичето? — прошепна той.

— Какво ще правим? — парира го евреинът.

— Искам да я вземем с нас.

Любок прокара ръка през косата си.

— Дявол да го вземе! Или това, или трябва да умре. В състояние е да ме издаде за капка морфин. — Той я погледна. — Накарай я да се изчисти колкото може. Там отзад има един шлифер. Да го облече.

— Благодаря — каза Виктор.

— Не ми благодари. Бих я ликвидирал моментално, ако мислех, че това е по-доброто решение. Но тя може да ми е от полза. Била е в подразделение на командоси, за което дори и не подозирахме.

 

 

Хората от Съпротивата посрещнаха колата край Лоран, недалеч от френско-швейцарската граница. Виктор смени немската униформа с чисти, но парцаливи цивилни дрехи. Пресякоха Рейн привечер. Момичето беше отведено В един планински лагер на Съпротивата — беше твърде упоена и неконтролируема, за да я изпратят в Монбелиар.

Откараха някъде стюарда. Виктор не каза нищо. Спомняше си кея на Челе Лигуре, когато се беше намесил заради един друг войник.

— Сега ще те оставя — каза евреинът, когато стигнаха на другия бряг. Ръката му беше протегната.

Виктор се изненада. Според плана Любок трябваше да го придружи до Монбелиар. Не беше изключено там да го очакват нови инструкции от Лондон. Той пое протегнатата ръка, недоумяващ:

— Защо? Мислех, че…

— Знам, но нещата се промениха. Във Висбаден има проблеми.

Виктор стисна ръката му с две ръце.

— Не знам какво да ти кажа. Дължа ти живота си.

— Ти би постъпил по същия начин за мен, ако се наложеше. Не се съмнявам в това.

— Ти си смел и благороден.

— Онзи гръцки монах каза, че съм извратен тип, който може да шантажира половината Берлин.

— А можеш ли наистина?

— Може би — отговори Любок бързо и погледна французина, който му махаше с ръка да се качва на лодката. Кимна му и отново се обърна към Виктор.

— Чуй ме — каза той тихо и издърпа ръката си. — Този монах каза и още нещо. Че работя за Рим. Ти каза, че не знаеш за какво става дума.

— Не, не знам точно. Но не съм и съвсем сляп. Има нещо общо с влака от Солун.

— Не нещо общо. Изцяло е свързано с него.

— Значи наистина работиш за Рим? За църквата?

— Църквата не е твой враг. Повярвай ми.

— И гръцкият орден твърди, че не е мой враг, но без съмнение имам враг. Не отговори на въпроса ми. Наистина ли работиш за Рим.

— Да. Но не така, както си мислиш.

— Любок! — Виктор улови евреина за раменете. — Аз не мисля нищо! Не знам нищо! Не можеш ли да разбереш това?

Любок го изгледа изпитателно в нощния мрак.

— Вярвам ти. Дадох ти десетина възможности. Ти не се възползва от нито една.

— Възможности? Какви възможности? Французинът от лодката извика нетърпеливо:

— Хей! Паун! Да се махаме оттук!

— Идвам — отвърна Любок, без да отделя поглед от Виктор. — Последно. Има хора и от двете страни, които смятат тази война за нещо несъществено в сравнение с информацията, с която смятат, че разполагаш. Донякъде съм съгласен с тях. Само че ти не разполагаш с тази информация. А войната трябва да продължи. Докато победим. Всъщност баща ти се показа по-умен от всички тях.

— Баща ми? Какво искаш да кажеш?

— Трябва да тръгвам. — Любок свали ръцете на Виктор от раменете си с твърдо, но не враждебно движение. — Ето затова направих каквото направих. Съвсем скоро ще разбереш. Монахът в „Казимеж“ беше прав. Наистина има чудовища. Сам той е едно от тях. Има и други. Но недей да обвиняваш църквите, те нямат вина. Те отглеждат фанатиците, но нямат вина.

— Паун! Веднага!

— Идвам! — отговори Любок със силен шепот. — Довиждане, Фонтайн. Ако само за миг се бях усъмнил в това, което твърдиш, щях да те премажа собственоръчно, за да ми кажеш каквото знаеш. Или да те убия. Но ти не лъжеш. Намираш се по средата. Сега-засега ще те оставят на мира. За известно време.

Евреинът докосна лицето на Виктор леко и изтича към лодката.

Над полето край Монбелиар проблеснаха сините светлини и в същия миг на земята пламнаха два реда малки светлинки — пистата за кацане беше очертана. Самолетът направи кръг и започна да се снишава.

Виктор изтича нататък с куфарчето в ръка. Когато стигна до все още движещия се самолет, люкът вече беше отворен. В очертанията му стояха двама души, хванали се за страничните дръжки и протегнали към него свободните си ръце. Виктор хвърли куфарчето вътре, протегна се и се улови за ръката отдясно. Затича се по-бързо, отскочи и го изтеглиха през люка. За миг остана легнал по очи. Люкът се затвори с трясък, някой изкрещя нещо на пилота и моторите зареваха с пълна сила. Самолетът подскочи напред, след няколко секунди опашката се вдигна и след още няколко вече летяха във въздуха.

Виктор надигна глава и пропълзя до оребрената стена край люка. Придърпа куфарчето към себе си и останал без дъх, облегна глава на студения метал.

— Боже мой! — долетя изненадан глас някъде от тъмнината. — Това си ти!

Виктор се обърна рязко наляво към едва различаващата се фигура. Първите лунни лъчи вече влизаха през илюминаторите откъм отворената кабина на пилота. Вниманието му привлече дясната ръка — беше в черна ръкавица.

— Стоун! Какво правиш тук?

Но Джефри Стоун не беше в състояние да отговори. Луната започна да осветява по-силно вътрешността на самолета. Очите му бяха разширени, устните полуотворени и отпуснати.

— Стоун! Ти ли си?

— Боже! Измамили са ни! Наистина са го направили!

— Какво говориш? Англичанинът продължи монотонно:

— Съобщиха ни, че си убит. Заловен и екзекутиран в „Казимеж“. Казаха ни, че се е измъкнал само един човек. С твоите документи…

— Кой?

— Куриерът. Любок.

Виктор се изправи със залитане и се хвана за металната дръжка, закрепена към вибриращия корпус на самолета. Парчетата от мозайката започваха да застават по местата си.

— Кой ви каза това?

— Предадоха ни го тази сутрин.

— Кой ви го предаде? Кой е приел съобщението?

— Гръцкото посолство — отговори Стоун едва чуто.

Виктор отново се отпусна на пода. Любок му го беше казал:

Дадох ти десетина възможности. Ти не се възползва от нито една… Има хора и от двете страни, които смятат тази война за нещо несъществено… Ето затова направих каквото направих. Съвсем скоро ще разбереш… Сега-засега ще те оставят на мира. За известно време.

Любок беше направил своя ход. Беше отишъл на летището във Варшава, преди да съмне, и беше предал в Лондон невярна информация.

Не се искаше голямо въображение, за да се досетиш какво е постигнал с това.

 

 

— Ние сме демобилизирани! Разкрихме се и бяхме неутрализирани! Сега всички само се наблюдаваме, но никой не смее да направи крачка или да признае какво търси. Никой не може да си позволи това! — Бревър стоеше до големия прозорец на залата и гледаше към вътрешния двор на Адмиралтейството. — Шах и мат!

Отсреща край заседателната маса стоеше Алек Тийг много ядосан. Бяха сами.

— Пет пари не давам! Интересува ме единствено грубата ти намеса във военното разузнаване! Ти изложи на опасност цяла една мрежа! Би могъл да унищожиш целия Лох Торидън!

— Щеше да измислиш нещо друго — отговори Бревър разсеяно, все още загледан през прозореца. — Това ти е работата, нали?

— Дяволите да те вземат!

— За Бога, Тийг! Престани! — Бревър се обърна към него. — Много добре знаеш, че не аз съм последната инстанция. Нима мислиш, че аз съм взел решението?

— Ти компрометира тази инстанция! Трябваше да ме попитате!

Бревър понечи да отговори, но се отказа. Той кимна и застана от другата страна на масата срещу Тийг.

— Може би си прав, генерале. Обясни ми, ти си експертът… Къде сгрешихме?

— Любок! — отвърна генералът студено. — Той ви измами! Взе парите ви и се обърна към Рим, след това започна да играе собствената си игра. Не трябваше да е той!

— Любок е от твоите хора. Взех го от твоите досиета.

— Но не е за тази работа. Направихте го през главата ми!

— Любок може да ходи навсякъде в Европа — продължи да се оправдава Бревър, сякаш Тийг не го беше прекъснал. — Той е недосегаем. Ако Фонтини-Кристи се беше измъкнал, той можеше да го последва навсякъде. Дори и в Швейцария.

— Очаквахте това да стане, нали?

— Честно казано, да. Генерале, ти си много добър търговец. Повярвах в стоката, която ми продаваше. Повярвах, че Лох Торидън е идея на Фонтини-Кристи. Колко логично изглеждаше всичко! Италианецът се връща с непробиваемо прикритие, за да уреди нещата си. — Бревър се отпусна уморено на стола и кръстоса ръце пред себе си на масата.

— Не ти ли мина през ум, че ако искаше да го направи, щеше да се обърне първо към нас? Към теб?

— Не. Ние не бихме могли да му върнем земите и фабриките.

— Не го познаваш — отсече Тийг. — Изобщо не си направи труда да го опознаеш. Това беше първата ти грешка.

— Да, предполагам, че си прав. По-голямата част от живота си съм прекарал сред лъжци. Сред измамници. Понякога е най-трудно да схванеш простата истина. — Бревър вдигна поглед към Тийг. Лицето му можеше да събуди съжаление, бялата кожа беше изопната, хлътнатините под очите му говореха за силно изтощение. — Ти не повярва, нали? Не повярва, че е мъртъв?

— Не.

— Аз не можех да рискувам, разбиращ ли? Приех това, което ми каза ти, че немците не биха го убили, че ще го проследят, ще разберат кой е, ще се опитат да го използват. Само че ми докладваха друго. Че е мъртъв. Това означаваше, че са го ликвидирали фанатиците от Рим или от гръцкия орден. А те не биха направили това, освен ако… освен ако преди това не са научили тайната му.

— И ако я бяха научили, контейнерът щеше да е техен. Не твой, не на Англия. Но поначало той никога не е бил твой.

Дипломатът извърна лице от Тийг и се отпусна, затворил очи.

— Не можем да позволим да попадне в ръцете на едни маниаци. Не в този момент. Знаем кой е маниакът от Рим. Сега Ватикана ще следи Донати. От друга страна, Патриаршията също ще прекрати действията си, имаме уверения за това.

— Което искаше да постигне Любок, разбира се.

Бревър отвори очи.

— Дали е така наистина?

— Според мен, да. Любок е евреин.

Бревър се обърна и се вгледа в Тийг.

— Повече няма да ти се бъркам, генерале. Продължавай своята война. Моята е в патова ситуация.

 

 

Антон Любок прекоси пражкия площад „Венцеслаус“ и се изкачи по стъпалата на разрушената от бомбите катедрала. Късното следобедно слънце се промъкваше през огромните дупки на покрива, оставени от бомбите на Луфтвафе. От лявата стена липсваха цели късове. Навсякъде бяха издигнати груби скелета, за да я подпират.

Застана в далечния ляв проход между седалките и погледна часовника си. Беше време.

Иззад завесата излезе възрастен свещеник и премина пред кабинките за изповед. Спря за миг пред четвъртата. Това беше знакът.

Любок се запъти натам предпазливо, без да отделя поглед от десетината богомолци. Никой от тях не го гледаше. Той дръпна завесата и влезе в изповедалнята. Коленичи пред малкото разпятие, а трептящата светлина на свещта хвърляше сенки по драпираните стени.

— Прости ми, отче, защото съгреших — започна да говори той тихо. — Съгреших ужасно. Опозорих тялото и кръвта Христови.

— Никой не може да опозори Сина божий — долетя очакваният отговор иззад перденцето. — Човек може да опозори само себе си.

— Но ние сме образ и подобие Божие. Както и сам Той.

— Лошо и несъвършено подобие — беше очакваният отговор.

Любок въздъхна бавно, упражнението беше свършило.

— Ти Рим ли си?

— Аз съм пратеникът — каза гласът с тиха надменност.

— Не съм си и помислил, че си самият град, глупако!

— Тук е църква. Внимавай какво говориш!

— И ти я мърсиш — прошепна Любок. — Всички вие, които работите за Донати, мърсите църквата!

— Тишина! Ние сме от Христос!

— Вие сте измет! Твоят Христос ще ви заплюе!

В дишането зад завеската се долавяше омраза.

— Ще се моля за душата ти! — долетяха неприязнените думи. — Кажи ми за Фонтини-Кристи.

— Дошъл е единствено заради операцията Лох Торидън. Предположенията ви бяха погрешни.

— Това няма да мине! — просъска свещеникът. — Не може да не е имал и друга цел! Сигурни сме, че е имал!

— Той не се отдели от мен през цялото време. Не се срещна с никого освен с хората, за които знаехме.

— Не! Не вярвам!

— След няколко дни няма да има никакво значение какво вярваш и какво не. С вас е свършено! С всички вас. Добри хора ще се погрижат за това!

— Какво си направил, евреино? — Гласът зад перденцето беше нисък, ненавистта — пълна.

— Това, което трябваше да направя, свещенико! — Любок се изправи и бръкна в джоба си с лявата си ръка, а с дясната неочаквано дръпна перденцето.

Лицето на свещеника се откри. Беше едър, а черната му одежда го правеше да изглажда огромен. Лицето му беше на човек, който изпитва силна омраза, очите му бяха очи на хищник.

Любок извади плика от джоба си и го пусна на поставката пред изумения свещеник.

— Ето ти парите. Можеш да ги върнеш на Донати. Исках да видя как изглеждаш.

Свещеникът отговори тихо:

— Можеш да научиш и останалото. Казвам се Гаетамо. Енричи Гаетамо. И ще се върна при теб.

— Съмнявам се — отвърна Любок.

— Недей — каза Енричи Гаетамо.

Любок се изправи и се вгледа за миг в свещеника. Когато погледите им се срещнаха, той наплюнчи пръсти и угаси пламъка на свещта. Потъна в мрак. Разтвори завесите и излезе от изповедалнята.