Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (11)

10.

МОНБЕЛИАР

Самолетът започна да завива под ъгъл от деветдесет градуса. Намираха се на височина хиляда метра, нощта беше ясна и въздушният поток, нахлуващ през отворения люк, беше толкова силен, че Виктор имаше чувството, че ще го засмуче навън, преди червената светлина над него да угасне и да светне бялата — сигналът за скок. Той стисна дръжките от двете страни на люка, стъпи здраво на пода на бомбардировача. Очакваше да му дадат знак.

Мислеше за Джейн. В началото тя не искаше да заминава. Каза му, че с „обикновена проклета тежка работа“ е достигнала до някакво положение, което не искаше да загуби толкова лесно. След това изведнъж замълча, защото видя, беше сигурна, болката в очите му. Искаше той да се върне и ако изолацията й в провинцията можеше с нещо да улесни завръщането му, трябваше да отиде.

Също така помисли и за Тийг — преди всичко за това, което той му беше казал, но и за това, което беше премълчал. MI6 разполагаше със сведения за немския палач, чудовището с бял кичур в косата, което така хладнокръвно наблюдаваше трагедията в Кампо ди Фиори. Бяха стигнали до заключението, че той е висш служител на Geheimdienst Korps — тайната полиция на Химлер, — човек, който винаги стои в сянката, който много трудно може да бъде разкрит. Може би действаше от немското консулство в Атина.

„Може би“, „предполага се“. Нищо конкретно. Тийг не му беше казал всичко. Въпреки целия си опит не беше успял да скрие пропуските си. Нито пък беше убедителен, когато заговори за нещо, което нямаше нищо общо с останалото:

— …това е стандартна практика, Фонтайн. Когато изпращаме човек в чужбина, трябва да знаем и религиозната му принадлежност. Така както трябва да знаем номера на кръщелното му свидетелство и паспорта…

Не, формално Виктор не принадлежеше към никоя църква. Не, не беше католик и в това нямаше нищо чудно. В Италия не живеят само католици. Да, наистина „Фонтини-Кристи“ означава „Изворите на Христос“. Да, семейството му от векове е било съюзник на църквата, но преди няколко десетки години беше скъсало отношенията си с Ватикана. Не, това скъсване не беше от толкова голямо значение. Почти не се замисляше за този факт.

Какво целеше Тийг?

Червената светлина угасна. Виктор присви колене, както беше учил, и задържа дъха си.

Бялата лампа светна. Тупнаха го по рамото — уверено, силно, безкомпромисно. Виктор се улови за дръжките с обърнати длани, отпусна се назад и се оттласна навън, във въздушния вихър край самолета. Отлетя встрани от фюзелажа и вятърът го удари като гигантска вълна.

Започна да пада свободно. Разтвори краката си, усещайки как каишите на парашута се врязват в бедрата му. Разпери ръце встрани и напред и това положение стабилизира падането му, така че да може да огледа тъмната земя отдолу.

Видя ги — две малки светлинки. Придвижи с усилия дясната ръка до гърдите си и дръпна малката халка, до тази за отваряне на парашута. Над него нещо проблесна за миг, достатъчно, за да забележат хората долу. Веднага щом отново стана тъмно, той дръпна халката на парашута. Нагънатият плат излетя от раницата, последва силният удар, който спря дъха му и го накара да напрегне всичките си мускули.

След това започна бавно да кръжи над земята в нощното небе.

 

 

Разговорите в Монбелиар минаха добре. Стори му се странно, но въпреки обстановката — един запуснат склад, някаква плевня, обсипано с камъни пасище — срещите му напомняха с нещо преговорите, които някога беше водил като индустриалец. Темата на разговорите с водачите на нелегалните групи беше една — да се осигурят подходящи работни места за двадесет и четиримата специалисти, които в момента се намираха в Англия.

Навсякъде имаше нужда от ръководни кадри, защото всяко завладяно предприятие в разрастващите се окупирани територии веднага трябваше да бъде впрегнато в работа. Но в стремежа на германците към максимална ефективност имаше нещо порочно — всичко се контролираше от Берлин. Министерството на индустрията на Райха обработваше всички заявки, поръчките се одобряваха на стотици мили от мястото, където бяха изготвени.

Тези заявки и поръчки можеха да бъдат засечени, забавени, променени. В началото, в средата на пътя им, дори в самото министерство. Обикновените чиновници можеха да направят много неща.

Създаваха се нови служби, уволняваха се хора — страхът беше вечен спътник на всички, които работеха за немската военна машина. Никой не смееше да поставя под въпрос едно или друго искане.

Бюрократизираната система беше идеално поле за действие на хората от Лох Торидън.

— Ще ви заведат на Рейн и ще ви качат на баржа в Ньоф-Бризач — каза му французинът и се приближи до прозореца на хотела, гледащ към главната улица на градчето. — Документите ще донесе придружителят ви. Според тях вие сте утайка, големи мускули и малка глава. Докер, който през повечето време е пиян.

— Това ще е интересно — отговори Виктор.

 

 

РЕЙН

Не беше. Беше отвратително, изтощително и почти нетърпимо заради вонята в трюма. Немските патрулни катери кръстосваха реката непрекъснато, спираха корабите за проверка и подлагаха екипажите им на брутални разпити. Рейн беше нелегален канал за свръзки — не трябваше много ум, за да се досетиш. И понеже „отрепките“ не заслужаваха нищо по-добро, войниците се забавляваха, като трошаха кости и разкъсваха меса с приклади и тояги. Прикритието на Виктор беше добро, макар и отвратително. Изпи достатъчно количество вкиснало вино, за да може да повърне и да добие вид на непоправим алкохолик. Единствено придружителят му го предпази да не изгуби напълно разсъдъка си. Името му беше Любок и Виктор знаеше, че колкото и да е голям собственият му риск, този на Любок беше далеч по-голям.

Беше евреин и хомосексуалист. Рус и синеок, балет-майстор на средна възраст, чиито родители се бяха преселили в Берлин преди тридесет години. Говореше свободно чешки, словашки и немски и според документите той беше преводач на служба — във Вермахта. Освен това разполагаше с няколко писма, написани на бланки на висшето командване, в които се потвърждаваше лоялността на Любок към Райха.

Документите и писмата не бяха фалшиви. Лоялността му към Райха — беше. Функционираше като нелегален куриер през чехословашката и полската граница. Когато изпълняваше подобни задачи, той скандално демонстрираше хомосексуалните си наклонности. Не беше тайна, че сред офицерските кръгове имаше доста като него, а по граничните пунктове не бяха сигурни кой е любимец на хората с власт, които предпочитат да делят леглото си с мъже. А балетмайсторът на средна възраст беше цяла енциклопедия от истини, полуистини и откровени клюки, засягащи сексуалните наклонности и отклонения на немското командване във всяка зона, през която минаваше. Това беше оръжието му.

Любок доброволно беше пожелал да съдейства на операцията и да придружи агента на MI6 от Монбелиар през Висбаден, на изток до Прага и на север до Варшава. С времето и изминатите километри Фонтайн ставаше все по-благодарен. Любок беше най-добрият. Под добре скроения костюм се криеше силен човек с остър език и изпепеляващ поглед, избухлив, но интелигентен.

 

 

ВАРШАВА, ПОЛША

Дюбок караше мотоциклета, а Виктор, облечен като офицер от Вермахта, придаден към транспортната служба в окупираните територии, седеше в коша. Пътуваха от Лодз към Варшава и стигнаха последния контролен пункт малко преди полунощ.

Пред патрулите Любок се държа скандално. Непрекъснато споменаваше имената на коменданта и началника на гарнизона и не преставаше да заплашва с какво ли не, ако забавят мотоциклета им. Смутените патрули не държаха особено да проверят дали казва истината и им махнаха да продължат към града.

Вътре цареше хаос. Въпреки тъмнината навсякъде се виждаха развалини. Улиците бяха пусти. Тук-там в прозорците се виждаха запалени свещи — електричеството беше прекъснато почти навсякъде. Висяха скъсани жици, имаше десетки автомобили и камиони извадени’ от строя — смачкани, преобърнати, подобно на гигантски насекоми.

Варшава бе мъртва. Въоръжените й убийци кръстосваха града на групички и сякаш се страхуваха от трупа.

— Ще отидем в „Казимеж“ — обясни Любок тихо. — Там те очакват. На около десет пресечки е.

— Какво е „Казимеж“?

— Стар дворец на булевард „Краков“. В центъра на града. Преди беше университет. Сега немците го използват за казарма и канцеларии.

— И ще отидем там?

Любок се усмихна в мрака.

— Това, че нацистите са влезли в университет, не означава, че са научили нещо. Целият технически персонал по поддръжката на сградите е с нас. Поне има зачатък на нелегална организация.

Любок вмъкна мотоциклета между две немски служебни коли на булевард „Краков“ малко встрани от входа на „Казимеж“, на отсрещния тротоар. Наоколо нямаше никой, с изключение на охраната. Светеха само две улични лампи, но на тревата пред фасадата имаше прожектори, които осветяваха множеството й орнаменти.

От сянката излезе немски войник. Приближи се до Любок и го заговори тихо на полски. Любок кимна. Войникът продължи по диагонал към входа на „Казимеж“.

— Той е от организацията — обясни Любок. — Даде паролата правилно. Каза, че трябва да влезеш първи. Питай за капитан Ханс Нюман от Седми блок.

— Капитан Ханс Нюман — повтори Виктор. — Седми блок. След това какво?

— С него трябва да се срещнеш тази вечер. Той ще те заведе при другите.

— Ами ти?

— Ще изчакам десет минути и ще те последвам. Трябва да питам за полковник Шнайдер от Пети блок.

Любок изглеждаше угрижен. Виктор разбра. Досега никога не се бяха разделяли преди нелегална среща.

— Доста необичайно, нали? Изглеждаш ми разтревожен.

— Сигурно имат причини да го направят.

— Но не ги знаем. Този човек не ти ги каза.

— Не би трябвало да ги знае. Той е само куриер.

— Имаш ли чувството, че е капан?

Любок погледна Виктор в очите замислено.

— Не, не е възможно. Комендантът тук е компрометиран. Имам го на филм. Не искам да те занимавам с подробности, но слабостта му към малки деца е добре документирана. Виждал е снимките и знае, че има негативи. Живее в непрекъснат страх, а ние… Той е любимец на Берлин, близък приятел на Гьоринг. Не, не може да има капан.

— Но ти се тревожиш.

— Напразно. Този човек знаеше паролата съвсем точно, а тя не е проста. Ще се видим по-късно.

Виктор излезе от очукания кош на мотора и се запъти към входа на „Казимеж“. Изправи раменете си — самата надменност — и се приготви демонстративно да покаже документите, които щяха да му осигурят достъп до сградата.

Тръгна по осветената от прожекторите алея и забеляза в полумрака встрани да се разхождат немски войници по двама и по трима. Преди година тези хора можеше да са били студенти и професори. Сега бяха завоеватели, отделени от разрушенията навън, скрити зад оградата на „Казимеж“. Смъртта, гладът и насилието бяха резултат от техните действия и въпреки това те се разхождаха съвсем спокойно по добре поддържаните алеи, напълно забравили опустошението, което сами бяха донесли.

Кампо ди Фиори. В Кампо ди Фиори също имаше прожектори. Както и смърт.

Застави се да не мисли за това. Не можеше да си позволи да не внимава. Входът на № 7 — солидна дървена врата, оградена от арка с орнаменти — беше точно насреща. На единственото мраморно стъпало стоеше войник на пост.

Виктор го позна — беше този, който заговори Любок на полски на булевард „Краков“.

— Добре се справяте — прошепна Виктор на немски. Часовият кимна и отвори вратата.

— Сега бърза! По ляво стълбище. Ще чакат на първа площадка.

Фонтайн бързо влезе в мраморното фоайе, стигна до стълбището и тръгна нагоре. Някъде по средата на пътя го обзе тревога.

Гласът на часовия, немският му. Думите бяха странни, тромави. Сега бърза… По ляво стълбище…

Внимавай, когато чуеш прекалено граматичен език или обратно — неправилни окончания на думите. Лох Торидън.

Този войник не беше немец. Но защо пък да е? Той е от организацията. Но пък организацията не би рискувала…

На площадката над него се появиха двама немски офицери с насочени към него пистолети.

— Добре дошли в „Казимеж“, сеньор Фонтини-Кристи.

— Не спирайте, падроне. Нямаме никакво време — каза вторият.

Говореха италиански, но си личеше, че са чужденци. Виктор позна акцента им. Бяха гърци. Влакът от Солун!

Зад себе си чу изщракване на предпазител и бързи стъпки. След миг цевта се заби в кръста му и го тласна нагоре по стълбите.

Нямаше накъде да побегне, нямаше как да отвлече вниманието на нападателите си. Беше под прицел, всяко негово движение се наблюдаваше внимателно. Оръжията бяха готови за стрелба.

Нагоре, някъде от непознатия коридор, долетя смях. Може би ако се разкрещи… ако вдигне тревога във вражеския лагер… Мислите му не водеха никъде.

— Кои сте вие? — Думи. Започни с думи. Ако можеш, повиши глас от изненада, за да сведеш шансовете да те застрелят до минимум. — Вие не сте германци!

По-силно. Сега по-силно.

— Какво правите тук?

Цевта на пистолета се плъзна по гърба му и се опря в основата на черепа му. Тласъкът го накара да спре. Последва силен юмручен удар в бъбрека му. Той залитна напред, но смълчаните гърци го уловиха, за да не падне.

Започна да вика — нямаше друг начин. Смехът ставаше все по-силен и по-силен, по-близък. По стълбите слизаха още хора.

— Предупреждавам ви…

Изведнъж извиха и двете му ръце назад и ги заключиха. В лицето му напъхаха дебел груб плат, напоен с парлива воняща течност.

Не виждаше. Не можеше да диша — нямаше светлина, нямаше въздух. Разкъсаха куртката му, махнаха кръста за храброст. Опита се да освободи ръцете си.

В това време усети как дългата игла се забива в плътта му. Не беше сигурен точно къде. Инстинктивно вдигна ръце нагоре. Бяха свободни. И безполезни, както беше безполезно да оказва съпротива.

Отново чу смеха — оглушителен. Усещаше, че го носят напред и надолу.

И това беше всичко.

 

 

— Ти предаваш тези, които спасиха живота ти.

Отвори очи. Образите заставаха на фокус бавно. Нещо гореше в лявата му ръка. Или в рамото. Посегна натам. Допирът беше болезнен.

— Това е противоотровата — обясни неясната фигура някъде пред него. — Болезнена е, но е безвредна.

Погледът му започна да се прояснява. Седеше на циментов под, Опрял гръб в каменна стена. До отсрещната стена, може би на двадесетина метра от него, стоеше мъж. Намираха се на някакъв издигнат перон в широк тунел. Изглежда, беше прокопан дълбоко под земята, в скалите, и двата му края се губеха в тъмнината. Под перона имаше тесни, ръждясали релси. Светлината идваше от няколко дебели свещи, поставени в ръждясали свещници на стените.

Когато зрението му се възстанови напълно, Виктор се вгледа в мъжа отсреща. Беше облечен в черна одежда с бяла яка. Свещеник.

На главата си нямаше коса, но не беше плешив. Беше обръснал главата си — мъж на не повече от четиридесет и пет, петдесет години, с аскетично лице и стройно тяло.

До него видя постовия с немска униформа. Двамата гърци, облечени като германски офицери, стояха край една метална врата в стената на тунела.

— Следим те още от Монбелиар — заговори свещеникът. — Намираш се на хиляда мили от Лондон и англичаните не могат да ти помогнат. Оттук можем да те откараме на юг по канали, за които те не знаят нищо.

— Англичаните? — Виктор се вгледа в свещеника и се опита да разбере. — Вие сте от ордена „Ксенопи“?

— Да.

— Защо се противопоставяте на англичаните?

— Защото Бревър е измамник. Не удържа на думата си.

— Бревър? — Виктор беше изумен. Нищо не можеше да разбере. — Вие сте полудели! Всичко, всичко, което прави, е заради вас!

— Не. Заради Англия. Иска документите на Константин, за да ги предаде на Англия. Чърчил ги иска! Те са по-силно оръжие от всякакви войски и всички го знаят. Повече няма да ги видим! — Очите на свещеника бяха разширени от гняв.

— И вярвате на всичко това?

— Не бъди глупак! — Монахът от „Ксенопи“ се изплю.

— Бревър не удържа на обещанието си, а ние разгадахме код „Мажино“. Засякохме някои комуникации между… заинтересовани страни.

— Вие сте полудели! — Виктор се мъчеше да мисли. Антъни Бревър се бе отдръпнал. Не се беше появявал от няколко месеца. — Казахте, че сте ме следили още от Монбелиар. Защо? Аз не зная това, което ви трябва. Никога не съм го знаел. Не бях и чувал за проклетия влак.

— Михайлович ти е повярвал — каза свещеникът тихо.

— Но аз не ти вярвам.

— Петриди… — Спомни си момчешкото лице на монаха, отнел собствения си живот на скалния перваз в Лох Торидън.

— Името му не беше Петриди…

— Вие го убихте! — каза Виктор. — Все едно, че вие сте натиснали спусъка. Вие сте безумци! Всичките до един!

— Той се провали. Знаеше какво се очаква от него. Разбираше се от само себе си.

— Вие сте побъркани! Заразявате всички, до които се докоснете. Можете да ми вярвате или не, но ви казвам, че не разполагам с информацията, която искате!

— Лъжец!

— Вие сте луди!

— Тогава защо пътуваш с Любок? Отговори, сеньор Фонтини-Кристи. Защо Любок?

Виктор се сепна. Споменаването на Любок го накара да се залепи до стената.

— Любок! — прошепна той изумен. — Ако сте запознати с работата му, знаете и отговора на въпроса си.

— Лох Торидън, така ли? — попита монахът със сарказъм.

— За първи път се срещам с него. Знам само как се справя с работата си. Той е евреин и… поема огромни рискове!

— Работи за Рим! — извика монахът. — Посредничи за Рим. Между теб и Рим!

Виктор замълча. Беше толкова изненадан, че не знаеше какво да каже.

— Странно, нали? — продължи монахът с дълбок, проникващ глас. — От всички възможни придружители в окупираните територии, точно той! Само за да те преведе? И очакваш да повярваме във всичко това?

— Вярвайте в каквото искате. Казвам ви, че това е лудост!

— Това е предателство! — изкрещя монахът и направи няколко крачки напред. — Един извратен тип, който може да вдигне телефона и да шантажира половината Берлин! И е недостойно за теб, жалкото псе, което работи за чудовищата…

— Фонтайн! Залегни! — Пронизителната команда долетя откъм тъмния тунел. Беше гласът на Любок — викът отекна в каменните стени и заглуши виковете на монаха.

Виктор се извъртя и скочи напред. Изтърколи се по перона и падна долу при ръждясалите релси. Над главата си чу свистенето на куршумите и трясъка на оръжия без заглушители.

В трептящата светлина от свещите той забеляза фигурите на Любок и още няколко души да излизат от тъмнината, да се прикриват зад скалите и да се целят.

Всичко свърши за секунди. Монахът беше паднал — ранен в гърба, едното му ухо беше откъснато. Легнал на перона, умиращ, той се бе надвесил над Виктор и го гледаше втренчено.

— Ние… — каза той в предсмъртен шепот — не сме твои врагове. В името на Бога! Предай ни тези документи!

Чу се още един, последен изстрел. Челото над изцъклените очи на монаха се пръсна.

Виктор усети, че някой го хваща за рамото. Болката го прониза. Дърпаха го да се изправи.

— Ставай! — извика Любок. — Може би са чули изстрелите. Трябва да бягаме.

Хукнаха през тунела. Един от хората на евреина държеше джобно фенерче и осветяваше пътя напред. Даваха нарежданията на полски и Любок превеждаше, за да ги разбира Виктор.

— На около двеста метра напред има монашеска пещера. Ще се измъкнем.

— Какво?

— Монашеска пещера — отговори Любок запъхтян. — Този дворец е стар столетия. Имало е нужда от убежища.

На четири крака те пропълзяха през един малък проход, прокопан в стената, и се оказаха в една пещера. Въздухът тук беше по-различен. Някъде наблизо имаше изход.

— Трябва да поговоря с теб — каза Виктор бързо.

— Ще ти кажа направо — отговори Любок. — Капитан Ханс Нюман е предан на Райха офицер и има братовчед в гестапо. Полковник Шнайдер не съществува. Знаехме, че е капан… Честно казано, не очаквах Да те намерим в тунела. Това беше късмет. Бяхме тръгнали към Седми блок.

Любок се обърна към хората си на полски, след това преведе:

— Ще останем тук още четвърт час. Достатъчно е. След това ще отидем на срещата в Седми блок. Всичко ще стане според предвиденото.

Виктор сграбчи ръкава на Любок и го дръпна настрана от останалите. Беше доволен, че светлината на електрическото фенерче е достатъчна, за да вижда лицето на евреина.

— Този капан не беше германски! Тези хора бяха гърци. Единият беше монах! — Виктор шепнеше, но не можеше да прикрие чувствата си.

— Ти си луд — отговори Любок с безразличие и непроницаем поглед.

— Те бяха от „Ксенопи“!

— От какво?

— Много добре ме чу!

— Чух те, но нямам представа за какво говориш. — Дявол да го вземе, Любок! Кой всъщност си ти?

— Много неща за много хора, слава на небесата.

Виктор сграбчи русокосия евреин за реверите. Погледът на Любок изведнъж стана далечен, изпълнен със студен гняв.

— Казаха, че работиш за Рим. Че им посредничиш. В какво? Какво означава всичко това?

— Не знам — отвърна евреинът бавно.

— За кого работиш?

— Работя за много хора. Срещу нацистите. Това е всичко, което трябва да знаеш. Както виждаш, грижа се да останеш жив и да проведеш разговорите си. Как го правя, не те засяга.

— И не знаеш нищо за Солун?

— Това е град в Гърция, на Егейско море… А сега ме пусни!

Виктор го отпусна леко, но не свали ръцете си.

— Добре тогава. За всеки случай. Ако случайно сред многото хора, с които се срещаш, попаднеш на някой, който се интересува от солунския влак, кажи му, че не знам нищо. И никога не съм знаел.

— Ако някога стане дума за това, макар че не виждам защо, ще предам думите ти. А сега може ли да поговорим за разговорите ти във Варшава? Тази вечер трябва да свършиш. Сутринта ще отпътуваме с немски военен самолет като официални куриери. Сам ще проверя всичко преди разсъмване. Ще слезем в Мюлхайм, на френско-швейцарската граница, на една нощ път от Монбелиар. Мисията ти в Европа приключва.

— Ще летим? — Виктор свали ръце от реверите му. — На немски военен самолет?

— Благодарение на силно разтревожения комендант на Варшава. Защото е виждал някои снимки, в които се явява главно действащо лице. Чиста порнография.