Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (8)

7.

ЯНУАРИ 1940 г. ДО СЕПТЕМВРИ 1945 г.

 

Телефонът върху старинното бюро в апартамента в хотел „Савой“ иззвъня. Виторио седеше до еркерния прозорец с изглед към Темза и наблюдаваше шлеповете, които бавно се движеха нагоре и надолу по реката в следобедния дъжд. Погледна часовника си. Беше точно четири и половина. Би трябвало да се обажда Алек Тийг от MI6.

През последните три седмици Фонтини-Кристи беше научил много неща за Тийг. Едно от тях беше, че е точен до секундата. Ако кажеше, че ще се обади около четири и половина, това означаваше, че ще се обади точно в четири и половина. Алек Тийг живееше по часовник. Това обясняваше краткостта на разговорите, които водеше.

Виторио вдигна слушалката:

— Фонтини? — Човекът от английското разузнаване освен това имаше склонност да съкращава имената. Очевидно не виждаше причина да добави и „Кристи“, след като „Фонтини“ вършеше същата работа.

— Здравей, Алек. Очаквах те.

— Документите са у мен — каза Тийг бързо. — И заповедта. Във Форин Офис^[1] не се зарадваха особено. Или са загрижени за здравето ти, или се боят, че ще натовариш хазната с допълнителни разходи.

— Второто, мога да те уверя. Баща ми казваше, че трябва да се „пазариш твърдо“. Честно казано, не разбирам тази фраза. Като че ли един пазарлък може да бъде „мек“.

— Проклет да съм, ако знам. — Тийг всъщност не го слушаше. — Мисля, че трябва да се видим колкото се може по-скоро. Какво ще правиш довечера?

— Ще вечерям с мис Холкрофт. Но при това положение мога да отложа срещата си, разбира се.

— Холкрофт? А, да, Спейн.

— Мисля, че предпочита да я наричат Холкрофт.

— Да. Не мога да я упрекна за това. Бившият й мъж е пълен глупак. И все пак традицията си е традиция.

— Тя прави всичко възможно да не е така, струва ми се.

Тийг се засмя:

— Дяволски напориста жена. Мисля, че ще ми допадне.

— Това означава, че не я познаваш и че искаш да знам, че ме следите. Никога не съм споменавал пред теб името й по мъж.

Тийг отново се засмя:

— Правим го заради теб, не защото имаме някаква полза.

— Да отменя ли срещата?

— Не, няма нужда. Кога смяташ да си на линия?

— На каква линия?

— По дяволите! Забравих, че си италианец. Кога ще свършиш с вечерята?

Виторио се усмихна. Това не беше поза. Алек наистина беше забравил.

— Мога да я изпратя у дома към десет и половина… може би десет. Искаш да се срещнем ли?

— Боя се, че се налага. В заповедта пише, че трябва да тръгнеш утре сутринта. За Шотландия.

 

 

Ресторантът се наричаше „Елен“. На прозорците бяха сложени черни парчета плат, изпънати с кабарчета, за да не може нито лъч светлина да излезе навън. Той седеше в ъгъла на бара, с лице към залата и затъмнения вход. Тя щеше да дойде всеки момент и Виторио се усмихна в себе си, разбирайки колко много иска да я види.

Знаеше кога започна всичко, кое постави началото на бързо развиващите се отношения помежду им, които скоро ги доведоха до великолепните изживявания в леглото. Не, началото не беше срещата във фоайето на хотела, нито пък първата им вечер заедно. Онова бяха само приятни епизоди. Той не беше търсил, не беше искал нищо повече.

Всичко започна пет дни по-късно, когато на вратата на апартамента му се почука. Той отвори и я видя в коридора, стиснала стар, леко измачкан брой на вестник „Таймс“. Той не беше го чел.

— За Бога! Какво се е случило? — попита тя.

Виторио я покани да влезе, без да задава въпроси, без да знае какво има тя предвид. Джейн му подаде вестника. В долния ляв ъгъл на първата страница имаше кратка дописка, оградена с молив.

МИЛАНО (2 януари, Ройтер). Върху заводите „Фонтини-Кристи“ бе спуснато информационно затъмнение, след като правителствени служители поеха управлението им. Никой от членовете на фамилията Фонтини-Кристи не се е появявал на публично място и достъпът до семейното имение Кампо ди Фиори е прекратен. За съдбата на този мощен индустриален клан, ръководен от финансовия магнат Савароне Фонтини-Кристи и сина му Виторио, се носят всевъзможни слухове. Според достоверни източници не е изключено те да са били убити от патриоти, разгневени от някои неотдавнашни решения на фирмата, които според някои кръгове са несъвместими с интересите на Италия. Съобщава се, че обезобразеното тяло на един „информатор“ е било намерено обесено на площад „Дуомо“ с надпис, косвено потвърждаващ слуховете за екзекуция. Официалното съобщение на Рим гласи, че Фонтини-Кристи са врагове на държавата.

Виторио остави вестника и отиде в другия край на стаята. Знаеше, че тя не го е направила от някакво лошо чувство. Не я обвиняваше за загрижеността й. Но беше много ядосан. Този гняв беше само негов и не желаеше да го споделя с друг. Тя се беше натрапила.

— Съжалявам — каза Джейн тихо. — Не трябваше да идвам. Позволих си прекалено много.

— Кога го видя?

— Преди половин час. Някой го е оставил на бюрото ми. Споменах за теб пред някои приятели. Нямаше причина да не го правя.

— И дойде веднага?

— Да.

— Защо?

— Защото не ми е безразлично — отговори тя. Искреността й го трогна. — Сега ще си вървя.

— Моля те…

— Искаш ли да остана?

— Да, струва ми се.

И й разказа. В началото с овладян тон, а после, когато разказът му набра скорост с приближаването към ужаса на онази нощ в Кампо ди Фиори, гърлото му пресъхна и изведнъж му се отщя да продължи.

И Джейн направи нещо неочаквано. Седнала недалеч от него, без да направи опит да скъси разстоянието, тя го накара да продължи.

— За Бога, кажи го! Всичко!

Шепнеше, но в шепота й имаше заповед и в объркването си той се подчини.

Когато свърши, почувства невероятно облекчение. За първи път от много дни насам непоносимият товар падна от плещите му. Не завинаги — непременно щеше да се върне, — но за момента бе намерил разума си. Наистина — това не беше наложена насила поза, от която получаваш усещането, че не ти достига въздух.

Джейн знаеше това, което той не беше разбрал. И му го каза:

— Мислиш ли, че би могъл да го държиш в себе си безкрай? Да не го кажеш, да не го изречеш? Що за човек мислиш, че си?

Що за човек? Нямаше представа. Никога не се беше питал що за човек е всъщност. Този въпрос не го беше занимавал. Досега беше Виторио Фонтини-Кристи — син на Савароне. Сега трябваше да разбере какво друго е. Замисли се дали Джейн би могла да стане част от неговия нов свят. Или омразата и войната ще го обземат напълно. Знаеше, че само войната и омразата са трамплинът му обратно към живота.

Именно затова не отряза Алек Тийг, човека от MI6, когато той му се обади отново след злополучния разговор с Бревър в Адмиралтейството. Тийг искаше да получи още информация — на пръв поглед несъществена — дочути разговори, случайни забележки, повторени без видима причина думи. Всичко, което би могло да има връзка с влака от Солун. Но и Виторио искаше нещо. От Тийг. Така че, не му каза всичко наведнъж — за реката, която можеше, но можеше и да няма нищо общо с Цюрих, за областта в Италианските Алпи, наречена Шамполук, в която обаче нямаше река. Каквато и да беше загадката, отделните й части останаха разделени, несвързани помежду си. Но Тийг не се отказваше.

И докато всичко това продължаваше, Виторио разбра какви възможни планове има за него MI6. Той говореше отлично италиански и английски, много добре френски и немски, познаваше отблизо няколко отрасъла на европейската индустрия, беше преговарял с водещите финансисти на континента. Това никак не беше малко.

Тийг му каза, че ще види какво може да направи. Каза му, че ще му се обади днес в четири и половина — би могло да има какво да му съобщи. Днес, точно в четири и половина, той позвъни и му каза, че за него има заповед. Значи все пак беше направил нещо. Виторио се зачуди какво ли е то и защо бе това внезапно заминаване за Шотландия.

— Дълго ли чакаш? — попита Джейн Холкрофт, внезапно изникнала до него в слабо осветения бар.

— О, извинявай. — Наистина съжаляваше. Не беше видял; когато влиза, макар че гледаше към вратата. — Не, не дълго.

— Ти беше някъде на мили оттук. Гледаше точно към мен, а когато ти се усмихнах, се намръщи. Надявам се, че това не отразява истинските ти чувства.

— Боже мили, разбира се, че не. Но наистина бях на мили оттук. В Шотландия.

— Моля?

— Ще ти кажа, когато седнем на масата. Тоест само каквото знам, а то не е много.

Придружиха ги до масата им и те си поръчаха напитки.

— Споменавал съм ти за Тийг — започна Виторио, запали й цигарата, а след това и своята.

— Да. От разузнаването. Но не ми каза кой знае колко. Само че бил добро момче, което задава много въпроси.

— Нямаше как да не ги задава. При семейство като моето…

Виторио не й беше казал за товарния влак от Солун. Нямаше смисъл.

— От няколко седмици го моля да ми намери някаква работа.

— В службите?

— В която и да е служба. Логично беше да се обърна към него. Има познати навсякъде. И двамата бяхме съгласни, че квалификацията ми може да е полезна за някого.

— И с какво ще се занимаваш?

— Не знам, но каквото и да е то, започва в Шотландия.

Келнерът донесе поръчката им. Виторио му благодари с кимване, усещайки, че Джейн не отделя поглед от лицето му.

— В Шотландия има тренировъчни лагери — каза тя тихо. — Няколко от тях са строго секретни и много добре охранявани.

Виторио се усмихна:

— Изглежда, не са чак толкова секретни.

Джейн отвърна на усмивката му и обясни:

— В онзи район има много сложна система за противовъздушно предупреждаване. Някои техни сектори се припокриват с нашите. Почти невъзможно е да проникне самолет. Особено лек едномоторен.

— Бях забравил. Управителят в хотела ми каза, че сте сериозни войски.

— Да, и освен това преминаваме много солидни курсове на обучение върху всички съществуващи противовъздушни системи. Включително и тези, които са в етап на разработка. Кога заминаваш?

— Утре.

— Аха. За колко време?

— Не знам.

— Да, разбира се. Вече ми каза.

— Тази вечер трябва да се срещна с Тийг. След ресторанта, но няма нужда да бързаме. В десет и половина. Предполагам, че тогава ще ми каже повече.

Джейн остана мълчалива за няколко секунди, без да отделя поглед от очите му.

— След срещата с Тийг ще дойдеш ли при мен? У дома. За да ми кажеш каквото можеш.

— Да, ще дойда.

— Няма значение колко е часът. — Тя сложи длан върху неговата. — Искам да сме заедно.

— Аз също.

 

 

Генерал Алек Тийг свали омачканата си фуражка и шинела си и ги хвърли на фотьойла. След това разкопча куртката си, разхлаби вратовръзката и се отпусна върху мекия стол, като се усмихна на Виторио, седнал срщу него. Той разпери жаловито ръце:

— Тъй като се занимавам с това от седем тази сутрин, мисля, че трябва да ми предложиш нещо за пиене. Едно уиски ще ми се отрази чудесно.

— Разбира се.

Виторио прекоси просторната стая на апартамента си в хотел „Савой“, наля две чаши от бутилката в барчето и се върна при генерала.

— Мисис Спейн е много привлекателна жена — каза Тийг. — И ти си много прав, че предпочита моминското си име. В министерството името Спейн е записано в скоби. Наричат я „старши пилот Холкрофт“.

— Старши пилот? — Виторио не знаеше защо, но военното звание пред името и му се стори доста странно.

— Никога не съм я свързвал с армията.

— Да, разбирам какво имаш предвид.

Тийг допи чашата си бързо и я сложи на масата пред себе си. Виторио предложи с жест да му налее още.

— Не, стига толкова. Благодаря. Време е да поговорим сериозно.

Човекът от разузнаването погледна часовника си. Фонтини-Кристи се зачуди дали Тийг наистина си беше определил само половин минута за светски разговор.

— Какво ще правя в Шотландия?

— Ще прекараш там някъде около месец. Ако приемеш условията, разбира се. Боя се, че плащането няма да е такова, на каквото си свикнал. — Тийг отново се усмихна.

— Всъщност съвсем произволно ти определихме заплата на капитан. В момента не мога да ти кажа точната цифра.

— Точната цифра не ме интересува. Каза, че имам право на избор, но преди това каза, че вече има заповед. Не разбирам.

— Ние нямаме право да ти заповядваме. Това е. Но за да не губим време, аз реших да започна от края. Да видя дали ще може да се уреди.

— Да се уреди? Какво е то?

— Доста трудно е да ти отговоря веднага. Дори изобщо да ти отговоря. Виждаш ли, всъщност всичко зависи от теб самия.

— От мен?

— Да. Ти напусна Италия при доста необичайни обстоятелства, всички си даваме сметка за това. Но ти не си единственият европеец, дошъл на острова. Десетки и стотици други са направили същото. Не, нямам предвид евреите и комунистите, те са с хиляди. Говоря за хората като теб. Бизнесмени, учени, инженери, университетски преподаватели, които по една или друга причина — на нас ни се ще да мислим, че по морални подбуди — повече не са можели да работят там, където са били. Засега сме стигнали дотам.

— Не разбирам. Докъде?

— До Шотландия. С четиридесет-петдесет души, които вече не притежават нищо и които преди това са постигнали значителни успехи в съответната си професия. И им търсим водач.

— И смяташ, че това може да съм аз?

— Колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че е така. Напълно подходящ си за това. Движил си се сред финансовите кръгове, владееш езици. И най-вече ти си бизнесмен, разработвал си пазари в цяла Европа. Дявол да го вземе, заводите „Фонтини-Кристи“ са огромни, а ти си ги ръководел. Адаптирай се към новите условия. Ще трябва да правиш това, което си правил през последните няколко години с такъв успех. Само че обърнато наопаки.

— За какво говориш?! Генералът продължи бързо:

— В Шотландия сме събрали хора, занимавали се с най-различни дейности във всички по-големи европейски градове. А една стъпка винаги води до друга, нали?

— На това разчитате, нали? Че хората като нас обичат да задават въпроси.

Тийг се наведе напред и каза замислено:

— Живеем в размирни и объркани времена. Съществуват повече въпроси, отколкото отговори, А един отговор през цялото време беше пред очите ни, само че не го забелязвахме. Обучавахме тези хора не в каквото трябва! Тоест не бяхме сигурни в какво ги обучаваме. Най-общо казано, подготвяхме ги за обикновени нелегални контакти, за куриерска работа и така нататък. Но без ясна перспектива. А има нещо по-добро, направо гениално, нищо че го казвам аз. Стратегията, концепцията е да ги изпратим в съответните страни, за да рушат пазара, да създават хаос. Не, не саботажи във физически смисъл, за това имаме достатъчно хора, а бюрократичен хаос. Ще ги върнем на предишните им места, ако, разбира се, това е възможно. Представи си — счетоводители, чиито баланси никога не излизат, вечно сгрешени товарителници и транспортни документи, сбъркани срокове за доставка, всеобщо объркване във фабриките и заводите. С две думи, некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена!

Тийг беше възбуден и ентусиазмът му беше заразителен. На Виторио не му беше лесно да се съсредоточи върху първоначалния си въпрос:

— А защо трябва да тръгна утре сутринта?

— Ще ти отговоря направо. Казах им, че можем да те изгубим, ако протакаме повече.

— Повече? Как можеш да кажеш такова нещо? Та аз съм тук само от…

— Защото — прекъсна го Тийг — само пет души в цяла Англия знаят защо всъщност те изведохме от Италия. Това, че не знаеш нищо за влака от Солун, ги ужаси. Направиха ход на тъмно и загубиха. Това, което ти ми каза, не води доникъде. Агентите ни в Цюрих, Берн, Триест, Монфалконе… те не могат да открият нищо. Така че аз предложих малко по-различно обяснение за това, защо сме те довели тук, и по този начин спасих няколко глави. Казах, че тази нова операция е твоя идея и, разбира се, всички останаха доволни. В края на краищата ти си Фонтини-Кристи. Приемаш ли?

Виторио се усмихна:

— „Некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена“. Едва ли този девиз има прецедент. Да, виждам възможностите. Но дали те са огромни или само теоретични, това ще покаже практиката. Приемам.

Тийг се усмихна лукаво.

— Остава още, едно нещо. Името ти…

 

 

— Виктор Фонтайн? — засмя се Джейн, седнала на канапето до него в приятно затопления от огъня в камината апартамент в Кенсингтън. — Ето това се казва британско нахалство. Те са те колонизирали.

— И междувременно ме направиха и офицер — засмя се капитан Виктор Фонтайн, извади плика от джоба си и го пусна на масата. — Тийг беше доста забавен. Заговори за това точно както би станало в някой филм. „Трябва да ти намерим име. Нещо лесно запомнящо се и удобно за телеграфните съобщения.“ Заинтригува ме. Мислех, че ще ми дадат някакво кодово наименование, нещо драматично, например скъпоценен камък, може би номер. Или някакво животно. Вместо това той просто промени моето име по английски модел и го съкрати. — Виктор се засмя. — Ще свикна. Няма да е за цял живот.

— Не знам дали аз ще мога, но във всеки случай ще опитам. Честно казано, така се чувствам излъгана.

— Всички трябва да жертваме по нещо. Вярно ли е, че „капитан“ е по-висок чин от „старши пилот“?

— „Старши пилотът“ няма намерение да дава заповеди. Не мисля, че ние двамата много си падаме по военщината. И Кенсингтън не е казарма. Кажи ми за Шотландия.

Той разказа накратко това, което знаеше, без да влиза в конкретни подробности. Докато говореше, усещаше как удивителните й светлосини очи се вглеждат в неговите и разбират, че зад общите фрази се крие още нещо. Беше облечена с удобен светложълт домашен халат, който подчертаваше тъмнокестенявата й коса и сините й очи. Под халата между широките ревери се виждаше меката белота на нощницата й. Той знаеше, че умишлено му я показва, че иска да възбуди у него желанието да я докосне.

„Толкова е приятно — мислеше Фонтайн. — Имам още толкова време.“ Докато говореше, той леко докосна рамото й; тя бавно, нежно хвана ръката му и започна да гали дланта му. След това я свали долу в скута си и я улови с двете си ръце.

— Ето това е „Некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена“ — завърши той. — Където би могло да се постигне.

Тя остана мълчалива за миг, след това се усмихна, а очите й все още го гледаха изпитателно.

— Това е добра идея. Тийг е прав, възможностите са големи. Колко време трябва да прекараш в Шотландия? Каза ли ти?

— Не, не каза точно. Няколко седмици.

Той издърпа ръката си, прегърна непринудено Джейн през раменете и я притегли към себе си. Тя облегна глава на гърдите му, той целуна меката й коса. След това Джейн се отдръпна и го погледна — очите й все още питаха. Разтвори устни, приближи се до него и бавно, много нежно мушна ръката му между реверите на халата, върху гърдата си. Устните им се срещнаха, Джейн простена и го целуна страстно.

— Много време мина — прошепна тя след това.

— Красива си — прошепна той в отговор, погали нежно косата й и я целуна по клепачите.

— Не искам да заминаваш. Искам да сме заедно.

Те се изправиха край канапето. Тя му помогна да свали сакото си. Целунаха се отново, в началото леко, после все по-силно. За миг Виктор улови раменете й, отдалечи я от себе си и я погледна в очите.

— Ще ми липсваш ужасно — каза той. — Даде ми толкова много.

— А ти ми даде това, което се страхувах да намеря — отвърна тя. — Дори да потърся. Боже мой, бях се вкаменила!

Тя улови ръката му и го поведе към вратата на спалнята. Една нощна лампа от слонова кост на нощното шкафче хвърляше жълто-бяла светлина и осветяваше светлосините стени и семплата бяла мебелировка. Копринената покривка на леглото също беше синя, на някакви цветя. Всичко беше толкова спокойно, далечно, толкова хубаво… Като самата Джейн.

— Тази стая е прекрасна. И топла. — Виктор беше удивен от семплата красота. — Тя е удивителна, защото е твоя и защото ти живееш в нея. На глупак ли ти приличам?

— Приличаш ми на италианец — отговори тя тихо и му се усмихна. В очите й прочете обич и нетърпение. — Можеш да споделиш с мен топлината й. Искам да я споделиш.

Застанаха от двете страни на леглото и заедно отметнаха назад копринената покривка. Ръцете им се докоснаха и те се погледнаха в очите. След това тя отиде при него. Най-напред разкопча халата, после развърза колана на нощницата и меката тъкан се смъкна. Пълните й, закръглени гърди се появиха изпод копринените гънки на тъканта. Зърната им бяха розови, твърди.

Той я прегърна и потърси устните й възбуден. Тя се притисна към него. Виктор не помнеше откога не беше изпитвал такова силно желание. Тя трепереше и се притискаше към него. Разтвори устни и ги впи в неговите, стенейки от удоволствие.

— За Бога, Виторио, вземи ме! Вземи ме бързо, любов моя!

 

 

Телефонът на бюрото на Алек Тийг иззвъня. Той погледна часовника на стената и след това ръчния си часовник. Беше един без десет през нощта. Вдигна слушалката.

— Тийг.

— Рейнълдс от екипа. За доклад. Той все още е в апартамента на Холкрофт. Изглежда, ще прекара нощта там.

— Добре. Всичко е наред. Съгласно плана.

— Ще ми се да знаех какво си говорят. Можехме да го организираме, сър.

— Излишно е, Рейнълдс. Отбележи си за утре — трябва да се свържеш с Паркхърст в Министерството на въздухоплаването. Да осигурят на старши пилот Холкрофт гъвкаво работно време и да намерят повод да я изпратят на обиколка по станциите за въздушна отбрана в Лох Торидън, ако може да се уреди без много шум. А сега смятам малко да поспя. Лека нощ.