Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Gemini Contenders, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Робърт Лъдлъм. Знакът на близнаците
Първо издание
Атика, София, 1993
Преведе от английски Владимир Германов
Библиотечно оформление и корица: tandem G
Набор и печат: „Образование и наука“ ЕАД
Формат 32/84/108. 24 печатни коли.
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
5.
31 ДЕКЕМВРИ 1939 г.
ЧЕЛЕ ЛИГУРЕ, ИТАЛИЯ
Това бяха два часа на безумие. Отбиха от главния път и занесоха тялото на мъртвия шофьор на таксито сред полето, като преди това го съблякоха, за да не може да бъде идентифициран.
Върнаха се на шосето и подкараха бързо на юг към Савона. Пътните патрули бяха подобни на онзи на „Виа Канели“ — малки караулки, обикновено до телефонна кабина, пред които стояха по двама войници. Имаше общо четири поста. През три от тях минаха без усложнения. Официалният документ, напечатан на дебела хартия, според който колата беше собственост на ufficiale segreto, вършеше добра работа — гледаха го с респект, дори със страх. Навсякъде говореше Фонтини-Кристи.
— Доста бързо схващате — отбеляза Ябълката от предната седалка и поклати изненадано глава. — И бяхте прав, че е по-добре да седнете отзад. Сваляте стъклото като някой принц от Пенджаб.
Фаровете осветиха пътепоказателната табела:
ENTRARE MONTENOTTE SUD
Виторио позна името. Това беше един от средните по големина градове, които заобикаляха залива на Генуа. Спомняше си името отпреди десет години, когато с жена си минаха оттук на път за Монте Карло — последното им съвместно пътуване, завършило със смърт. В катастрофирала кола, нощем.
— Морето е на около петнадесет километра оттук, струва ми се — каза неуверено Ябълката, прекъсвайки мислите на Виторио.
— По-малко — поправи го той. — Осем.
— Познавате ли този район? — попита Крушата.
— Ходил съм няколко пъти до Ферат и Вилфранш. — Защо не каза Монте Карло? Нима това име значеше толкова много? — По-често през Торино, но съм минавал и оттук, през Генуа. Монтеноте Суд е известен със странноприемниците си.
— А тогава знаете ли за някакъв пряк черен път за Челе Лигуре, който тръгва на север от Савона? През някакви възвишения, доколкото разбрах.
— Не. Тук навсякъде има възвишения… Но знам къде е Челе Лигуре. На самия бряг, малко след Албисола. Там ли трябва да отидем?
— Да — отвърна Ябълката. — Там трябва да стане резервната ни среща с корсиканците. Ако се случи нещо непредвидено, трябва да отидем в Челе Лигуре и да намерим някакъв рибарски кей в южния край на града. Трябва да има зелен ветропоказател.
— Е, нещо със сигурност се случи — намеси се Крушата. — Сега един корсиканец обикаля Алба и се чуди къде сме.
На стотина метра пред тях в светлината на фаровете те забелязаха двама военни, застанали на средата на платното. Единият държеше автомата си отпред на гърдите, а другият беше вдигнал ръка, за да ги спре. Ябълката намали скоростта и мощният мотор забоботи на празни обороти.
— Изиграйте ролята си — каза той на Виторио. — Бъдете колкото се може по-арогантен.
Англичанинът спря колата на средата на шосето — знак, че хората в нея не очакват да имат проблеми и затова няма нужда да отбиват на банкета.
Единият от военните беше офицер, лейтенант, а другият — ефрейтор. Офицерът се приближи до отвореното стъкло откъм Ябълката и отдаде елегантно чест на цивилните хора с неугледен външен вид.
„Прекалено елегантно“ — помисли си Виторио.
— Документите, ако обичате, сеньор.
Твърде учтиво.
Ябълката подаде официалния документ и посочи задната седалка. Беше ред на Виторио.
— От генуезкия гарнизон сме. Имаме работа в Савона и бързаме. Вие свършихте работата си. Сега незабавно ни пуснете да минем.
— Моите извинения, сеньор. — Офицерът пое документа от ръката на Ябълката и се вгледа в него. Той го прегъна леко и очите му се плъзнаха надолу по редовете на слабата светлина. Добави учтиво:
— Длъжен съм да проверя документите ви за самоличност. По това време има много малко движение и трябва да проверяваме всички коли.
Изведнъж Фонтини-Кристи удари ядосано с длан облегалката на предната седалка.
— Не знаете какво правите! Не се лъжете от външния ни вид! Тръгнали сме за Савона по специална задача и вече закъсняваме!
— Разбирам. Е, трябва да прочета това…
„Но не го чете“ — помисли си Виторио. Когато светлината е слаба, човек не би сгънал листа към себе си, а обратно — за да вижда по-добре. Офицерът се мъчеше да печели време. Ефрейторът беше застанал пред предния десен калник на фиата. Автоматът все още беше на гърдите му, но сега лявата му ръка беше по-ниско, към дръжката и спусъка. Всеки ловец би разпознал стойката — беше готов за стрелба.
Фонтини-Кристи се облегна и започна да ругае:
— Искам да знам името ви и името на началника ви!
На предната седалка Ябълката се бе преместил малко вдясно и се мъчеше да погледне в огледалото за обратно виждане, без да го забележат, но това беше невъзможно. В престорения си гняв Фонтини-Кристи нямаше такъв проблем. Той протегна ръка напред покрай раменете на Крушата, сякаш раздразнението му беше стигнало своите граници.
— Може би не ме чухте, лейтенант! Името ви и името на началника ви!
В огледалото я видя. Далече зад тях, толкова далече, че не се виждаше ясно. Задното стъкло също намаляваше видимостта. Кола, спряла на банкета… От предните врати излязоха двама мъже, едва видими, с бавни движения.
— …Марчети, сеньор. Моят началник се казва полковник Балбо. От генуезкия гарнизон, сеньор.
Виторио срещна погледа на Ябълката в огледалото, кимна леко и бавно се обърна назад, към задното стъкло. В същото време леко докосна с ръка в тъмното рамото на Крушата. Агентът разбра.
Без предупреждение, Виторио отвори рязко вратата. Ефрейторът рязко насочи автомата.
— Махнете това нещо, ефрейторе. Тъй като вашият офицер е решил да губи времето ми, поне ще се възползвам от това. Аз съм майор Алдо Равена от тайните служби в Рим. Ще направя проверка на поста ви. Освен това смятам да се облекча.
— Сеньор! — извика лейтенантът от другата страна на колата.
— На мен ли говорите? — попита арогантно Фонтини-Кристи.
— Извинете, господин майор… — Офицерът не можа да се сдържи. Той погледна крадешком вдясно, зад тях. — В караулното няма тоалетна.
— Предполагам, че не се стискате по цял ден. На полето наоколо е неудобно. Може би в Рим ще решат да осигурят тоалетни. Ще трябва да се погрижа.
Виторио бързо се приближи до вратата на малката къщичка — беше отворена. Както и очакваше, ефрейторът го последва. Той влезе бързо вътре. В момента, в който влезе и ефрейторът, той рязко се обърна и заби дръжката на пистолета си в зъбите му. След това заби цевта във врата му, а с лявата си ръка хвана автомата.
— Ако гъкнеш, ще трябва да те убия! — прошепна Виторио. — Не искам да правя това.
Очите на ефрейтора се разшириха от ужас — не беше героична натура. Фонтини-Кристи взе оръжието му и отчетливо му каза какво да прави:
— Извикай офицера. Кажи му, че се обаждам по телефона и не знаеш какво да правиш. Кажи му, че се обаждам в гарнизона и търся полковник Балбо. Веднага!
Ефрейторът извика каквото му каза, издавайки объркването и страха си. В отговора на лейтенанта също се четеше страх. Може би беше направил ужасна грешка?
— Аз изпълнявам заповеди! Получих нареждане от Алба!
— Кажи му, че полковник Балбо ще разговаря с мен. Веднага!
Ефрейторът се подчини. Виторио чу стъпките на лейтенанта, който тичаше към караулното.
— Ако искаш да живееш, лейтенант, свали пистолета, само откопчай колана и застани до ефрейтора край стената.
Лейтенантът се вцепени. Челюстта му увисна, устните му се разтвориха от страх. Фонтини-Кристи заби цевта на автомата в корема му и го бутна. Обърканият офицер се сепна, пое дъх и се подчини. Виторио извика навън на английски:
— Обезоръжих ги. Не знам какво да правя.
Полушепотът на Крушата долетя почти веднага:
— Не знае какво да прави? Истински сладур! Изпратете офицера отново навън. Кажете му, че го държим под прицел. Веднага да застане както беше до прозореца на колата. След това ние знаем какво да правим.
Фонтини-Кристи предаде нареждането. Офицерът, подканен от оръжието на Виторио, бързо излезе навън, заобиколи предницата и застана до прозореца на шофьора.
След още десет секунди се чуха виковете му:
— А, вие сте от Алба! Колата не е тази. Станала е грешка!
След миг отговориха други гласове. Силни и ядосани.
— Какво става тук? Кои са тези?
Виторио видя от мрака да излизат две фигури. Бяха военни и на коланите им имаше кобури. Лейтенантът отговори:
— Тайни агенти от Генуа. И те търсят изчезналата кола.
— Дявол да го вземе! Колко има?
Изведнъж офицерът приклекна и се спусна към предницата на колата.
— Стреляйте! Огън! Това са…
Чуха се приглушените изстрели на англичаните. Крушата изскочи от дясната задна врата, прикри се зад колата и продължи да стреля по приближаващите военни. Отекна изстрел от карабина — куршумът, изстрелян напосоки от умиращ човек, рикошира от асфалта на пътя. Лейтенантът от пътния патрул скочи на крака и хукна към тъмнината на отсрещната страна на шосето. Ябълката стреля. Цевта на пистолета му проблесна три пъти. Лейтенантът извика, изви гръб назад и се строполи на банкета край платното.
— Фонтини! — извика Ябълката. — Свършвайте с ефрейтора и елате веднага!
Устните на ефрейтора затрепериха, очите му се навлажниха. Беше чул приглушените изстрели, виковете, беше разбрал нареждането.
— Не — отговори Виторио.
— Дявол да го вземе! — изрева Ябълката. — Направете каквото ви казвам! Отговарям за вас и трябва да изпълнявате заповедите ми! Нямаме време за губене и не можем да си позволим никакви рискове!
— Грешите! Ще изгубим много повече време и ще се изложим на по-голяма опасност, ако не намерим пътя за Челе Лигуре. Този войник сигурно го знае!
Знаеше го. Колата караше Виторио, а ефрейторът седеше до него на предната седалка. Фонтини-Кристи познаваше района. Ако възникнеше неприятност, би успял да се справи. Беше го доказал.
— Успокой се — каза Виторио на уплашения ефрейтор на италиански. — Помогни ни и всичко ще бъде наред.
— А какво ще стане с мен? Ще ме обвинят, че съм напуснал поста си!
— Глупости! Ще кажеш, че сме те взели за заложник и сме те принудили да дойдеш с нас. Не си имал друг избор.
В десет и четиридесет влязоха в Челе Лигуре. Улиците на рибарското селище бяха пусти. Повечето от жителите му ставаха в четири сутринта. Десет вечерта за тях беше късно. Фонтини-Кристи спря колата на пясъчния паркинг зад открития рибен пазар, който се намираше на широката крайбрежна улица. Оттатък бяха кейовете.
— Къде са постовете? — попита Ябълката. — Къде се сменят?
Ефрейторът изглеждаше объркан. Виторио обясни:
— Когато даваш караул тук, на пристанището, къде става смяната на караула?
— А, разбирам. — Ефрейторът изглеждаше успокоен. Явно се опитваше да помогне. — Не, не тук. По-нагоре. Не, искам да кажа, по-надолу.
— Дяволите да те вземат! — Ябълката се наведе напред ат задната седалка и сграбчи италианеца за косата.
— Нищо няма да постигнеш така — каза Виторио на английски. — Този човек е уплашен.
— И аз съм уплашен — извика агентът. — Трябва да намерим кея със зеления ветропоказател и лодката! Не знаем какво се е случило зад нас, а пред нас има войници с оръжие. Един изстрел, и целият район ще бъде вдигнат по тревога. И нямаме никаква представа какво е било съобщено по радиото на катерите от крайбрежната охрана. Дяволски съм уплашен, наистина!
— Спомням си — извика ефрейторът. — Наляво. Нагоре по крайбрежната улица и наляво! Там спират камионите, ние слизаме, отиваме на кейовете и чакаме да дойдат старите часови. Вземаме лостовия дневник и ги сменяме.
— Къде? Коя улица, ефрейтор? — попита Крушата настойчиво.
— Следващата пряка. Сигурен съм.
— Тя е на около сто метра, нали? — каза Крушата и погледна Фонтини-Кристи. — Долната пряка също е на стотина метра.
— Какво имаш предвид? — Ябълката беше пуснал косата на ефрейтора, но ръцете му все още стояха заплашително върху облегалката зад гърба му.
— Същото, каквото и ти — отговори Крушата. — Ще неутрализираме часовия по средата. Така е по-малко вероятно да ни видят. След това ще отидем до кея със зеления ветропоказател, където, надявам се, ще се появят един или двама корсиканци.
Те се спуснаха по една малка уличка, която водеше надолу към пристанищния комплекс. Миризмата на риба и ритмичното поскърцване на стотина лодки изпълваха тъмнината. Навсякъде имаше окачени рибарски мрежи. Оттатък дъсчения кей се чуваше плискането на вълните. Няколко фенера се люлееха, окачени на въжета над палубите. Акордеон свиреше проста мелодийка някъде в далечината.
Виторио и Крушата тръгнаха небрежно по кея, ограден с парапет от тръби. Мокрите дъски заглушаваха стъпките им. Ябълката и ефрейторът останаха в сянката.
— Виждаш ли постовия? — попита тихо Фонтини-Кристи.
— Не, но го чувам — отговори агентът. — Ходи и чука по тръбата. Слушай!
Виторио се ослуша и долови лекото почукване на метала сред скърцането на лодките. Беше много тихо, но го чу — несъзнателно действие на отегчен човек, изпълняван} отегчителна задача.
На двадесетина метра нататък по кея, в светлината на една лампа, се появи фигурата на войника. Карабината му висеше на лявата му ръка почти до земята, а дясната машинално почукваше по парапета.
— Когато приближи, му поискай цигара — прошепна Крушата. — Ще се правим на пияни.
Постовият приближи. В момента, в който ги видя, той вдигна карабината и изщрака със затвора.
— Стой! Кой там?
— Двама рибари без цигари — отговори Виторио, като произнасяше думите неясно. — Бъди добро момче и ни дай две цигари. Може и една, ще си я разделим.
— Вие сте пияни — каза войникът. — Има полицейски час. Как попаднахте тук? Цял ден съобщават по високоговорителите!
— Бяхме с две курви в Албисола — обясни Виторио, залитна и се улови за металния парапет. — Цял ден сме слушали само грамофонни плочи и скърцане на легла.
— Много приятно — изфъфли Крушата.
Постовият поклати глава неодобрително. Той свали карабината, приближи още повече и бръкна в джоба си, за да извади пакета с цигари. — Тук сте по-лоши и от неаполитанците! Служил съм в Неапол.
Виторио видя Ябълката да излиза от сянката зад войника. Беше накарал ефрейтора да легне на земята; нямаше да мръдне. Ябълката държеше в ръце парче жица.
Преди Виторио да разбере какво става, Ябълката изскочи на кея с протегнати напред ръце. С едно светкавично движение той уви жицата около врата на войника, подпря коляно в кръста му и дръпна с всички сили. Войникът се изви като дъга назад и се свлече.
Чу се само едно ужасно изпускане на въздух и след това мекото тупване на тялото върху мокрите дъски. Крушата хукна към ефрейтора и опря пистолета си в слепоочието му.
— Нито звук, ясно ли е? — Гласът му не оставяше никакво място за спорове. Войникът се изправи бавно.
Фонтини-Кристи погледна трупа на часовия, проснат върху дъските. После съжали. Вратът му беше почти наполовина прерязан и от раната се стичаше тъмночервена струйка кръв. Ябълката претърколи тялото под парапета и то падна във водата с мек плясък. Крушата вдигна карабината и каза на английски:
— Да тръгваме. Оттук.
— Хайде, ела — каза Виторио и хвана треперещия ефрейтор за лакътя. — Нямаш избор.
Зеленият ветропоказател не помръдваше. Не се усещаше никакъв вятър. На този кей нямаше много лодки. Той изглеждаше по-дълъг от останалите. Четиримата слязоха по стълбите — най-напред вървяха двамата англичани с ръце в джобовете. Очевидно се колебаеха. Виторио виждаше, че са разтревожени.
Изведнъж, без предупреждение и напълно безшумно, от двете им страни се появиха хора с извадени оръжия. Стояха на палубите на лодките — петима или шестима, облечени като рибари.
— Ти ли си Джордж Пети? — попита най-близкият мъж грубо.
— Слава Богу! — каза Крушата с облекчение. — Доста проблеми имахме, докато стигнем дотук.
Когато чуха, че говори на английски, хората прибраха оръжията в кобурите и джобовете си и се скупчиха около тях. Няколко заговориха едновременно.
Говореха на корсикански.
Единият от тях, явно водачът, се обърна към Ябълката:
— Отидете на края на кея. Там чака най-бързият рибарски кораб в цяла Бастия. Ние ще се погрижим за войника. Няма да го намерят цял месец.
— Не! — Фонтини-Кристи застана между двамата и се обърна към Крушата: — Обещахме му да не го закачаме, ако ни помогне.
Отговори Ябълката, без да се мъчи да скрие раздразнението си:
— Слушайте, няма съмнение, че помогнахте много, но не вие командвате тук. Качвайте се на проклетата гемия!
— Няма да се кача, докато не видя, че този войник е в безопасност. Върни се обратно — каза той на ефрейтора. — Когато стигнеш до най-близкия проход към крайбрежната улица, запали клечка кибрит.
— Ами ако кажа „не“? — Ябълката още държеше куртката на войника.
— Тогава оставам тук.
— Дявол да го вземе! — Ябълката пусна дрехата му.
— Изпрати някой с него, докъдето трябва, за да го пуснат хората ви — каза Виторио на корсиканеца.
Той се изплю на дъските.
Ефрейторът хукна с всички сили към началото на пристана. Фонтини-Кристи погледна двамата англичани и добави:
— Съжалявам. Стига толкова убийства.
— Вие сте проклет глупак! — просъска Ябълката.
— Бързо! — каза водачът на корсиканците. — Трябва да тръгваме. Отвъд вълнолома морето е бурно. А вие сте луди!
Стигнаха до края на пристана и един по един скочиха на палубата на голяма гемия. Двама корсиканци останаха на пристана и отвързаха дебелите, напоени със смазка въжета, а навъсеният капитан запали двигателя.
Стана напълно неочаквано.
Откъм брега затрещя автоматичен огън, след това ослепителен лъч от прожектор проряза тъмнината. Откъм началото на пристана долетяха викове на войници, сред които ясно се чуваше гласът на ефрейтора:
— Ето там! В края на пристана! Гемията! Ще избягат!
Единият от корсиканците беше улучен. Той се свлече на дъските, като в последния момент освободи второто въже.
— Прожектора! Стреляйте по прожектора! — извика корсиканецът в капитанската рубка и форсира мотора.
Ябълката и Крушата махнаха заглушителите на пистолетите си за по-точна стрелба. Ябълката първи се показа над борда и подпрял ръка на дървото, започна да стреля. Прожекторът експлодира и угасна, В същото време около Ябълката захвърчаха парченца дърво. Агентът извика от болка и се отпусна на палубата.
Ръката му беше строшена.
Но гемията вече беше потънала в защитния мрак и се носеше с пълна скорост към открито море. Измъкнаха се.
— Цената се повишава, англичанино! — изкрещя корсиканецът на руля. — Мръсни курвенски копелета!
Той хвърли обезумял от гняв поглед на Фонтини-Кристи, който се беше свил до парапета на палубата. Погледите им се срещнаха. Корсиканецът се изплю отвратен.
Ябълката се беше облегнал на една купчина въжета и в светлината на нощното небе Виторио видя кървавата пихтия, в която се беше превърнала ръката му. Подкрепяше я за китката.
Фонтини-Кристи отиде до него и скъса парче от ризата си.
— Дай да я превържа. Ще спра кръвта.
Ябълката тръсна глава и просъска тихо:
— Стой настрана от мен! Проклетите ти принципи струват твърде скъпо!
Морето беше бурно, появи се вятър, вълните блъскаха корабчето рязко и силно. Продължиха да порят водата в продължение на тридесет и осем минути. След това двигателите заработиха на празен ход, разнесоха се команди.
Над гребените на вълните Виторио забеляза малка, мигаща синя светлина. Сигналът от подводницата. Корсиканецът на кърмата откачи един фенер и отговори — вдигаше го и го спускаше зад борда, в ритъм със синия диск насреща.
— Не можеш ли да се обадиш по радиото? — попита Крушата.
— Честотите се прослушват — отвърна корсиканецът. — Веднага ще дойдат патрулите. Не можем да подкупим всички.
Корабчето започна да танцува върху вълните, докато огромното морско чудовище не се оказа съвсем близо до десния борд. Виторио беше като хипнотизиран от големината и черната му величественост.
Приближиха се още повече, на около тридесет метра. Подводницата беше значително по-висока от корабчето. На купола й се виждаха четирима души, които се държаха за парапета. Двамата в, средата се мъчеха да задействат някакво устройство.
Едно тежко въже излетя от купола и падна на палубата на гемията. Двама корсиканци го уловиха и отчаяно се помъчиха да го удържат — сякаш въжето беше живо и имаше своя собствена воля. Успяха да го омотаят около една макара в средата на палубата и подадоха знак.
Действието се повтори, но заедно с второто въже, изстреляно от подводницата, долетя и брезентов чувал с метални халки. За една от тях беше закачено тънко стоманено въже, което стигаше назад до купола.
Корсиканците отвориха чувала и извадиха отвътре каиши за връзване — като тези, с които алпинистите преминават над пропасти.
Крушата залитна по клатещата се палуба, улови се за парапета и извика на Виторио:
— Може да ти поожули кожата, но е безопасно.
— Изпратете най-напред колегата си. Ранен е и има нужда от грижи.
— Вие сте най-важният. И честно казано, ако проклетото нещо не издържи, предпочитам да изпробваме с вас!
Фонтини-Кристи седеше на желязната койка в тясната метална каюта и отпиваше кафе от дебела порцеланова чаша. Придърпа моряшкото одеяло около раменете си. Усещаше мокрите дрехи отдолу, но това не го безпокоеше. Беше доволен, че е сам.
След малко вратата се отвори и влезе Крушата, който носеше дрехи. Хвърли ги на койката.
— Това са сухи дрехи. Преоблечете се, сега няма смисъл да хвърлите топа от пневмония. След всичко, което се случи…
— Благодаря — каза Виторио и се изправи. — Как е вашият приятел?
— Лекарят се страхува, че ръката му ще остане парализирана. Още не му е казал, но го знае.
— Съжалявам. Проявих наивност.
— Да — съгласи се англичанинът. — Проявихте наивност.
Той излезе, без да затвори вратата.
Изведнъж откъм тесния метален коридор навън долетя шум. Покрай вратата започнаха да бягат моряци — в една посока, към носа или към кърмата. Виторио не знаеше. По вътрешната уредба се разнесе пронизително, оглушително свирене. Затръшваха се врати, виковете се усилиха.
Виторио се втурна към отворената врата. Дъхът му секна. Обзе го паниката на безпомощността под водата.
Сблъска се е един английски моряк, но на лицето му не беше изписан страх. Нито пък ужас. Морякът се смееше безгрижно.
— Честита нова година, приятел! — извика той. — Полунощ е! 1940 година! Започва ново десетилетие!
Морякът изтича до следващата врата и я отвори с трясък. Фонтини-Кристи видя, че зад нея е столовата. В кръг се бяха събрали мъже и протягаха напред чаши, в които един офицер наливаше уиски. Виковете преминаха в смях. Започнаха да пеят.
Новото десетилетие.
Старото беше завършило със смърт. Навсякъде. И в ослепителната бяла светлина на Кампо ди Фиори. Баща, майка, сестри, братя… децата. Вече ги нямаше. За няколко мига необуздано насилие, запечатало се в паметта му завинаги. Един спомен, който щеше да носи цял живот.
Защо? Защо? Не можеше да разбере.
И тогава си спомни. Савароне беше казал, че отива в Цюрих, но не беше ходил там, а някъде другаде.
Там, в това „другаде“, се криеше отговорът. Къде?
Виторио се върна в малката метална каюта и седна на койката.
Новото десетилетие започваше.