Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (34)

33.

Ударите над главата му ставаха все по-силни. Идваха точно отгоре, откъм отвесната скала, срещу която беше платото. В краката му имаше прясна пръст, смесена със сняг, следи от стъпки и счупени клони. Отгоре висеше въже, вероятно с кука, която беше съборила камъни при закачането.

В сивите храсти беше захвърлена една гнила стълба. Пол Лейнкраус я помнеше. Беше малко по-висока от скалата, под която сега стоеше Адриан.

Гробът се намира на една равна скала, която лесно може да се кърти с търнокоп. Ковчегът беше положен в нея и залят с тънък слой цимент. Думите на Пол Лейнкраус.

Брат му сигурно вече беше успял да пробие циментовото покритие. Ударите престанаха. Някакъв метален инструмент издрънча, захвърлен върху камъка. Отгоре полетяха парченца камък, изритани от нетърпеливи крака. Адриан се прилепи плътно до скалата. Ако брат му го видеше, щеше да стреля.

Парченцата престанаха да падат. Адриан потрепери. Знаеше, че трябва да действа. Студът проникваше през пуловера, дъхът му образуваше облаци пара пред лицето му. Краткият снеговалеж престана и през една пролука в облаците се показа слънчев лъч, но не стана по-топло.

Той тръгна прилепен до каменната стена нататък, докато стигна до едно спускащо се отгоре скално ребро, и излезе напред в храстите. Това беше краят на пътеката. Изведнъж земята под краката му изчезна. Той отскочи назад и застана като вкаменен до скалата. Долетя звук на падащи камъни. Чу и стъпките горе — тежки, резки — и задържа дъха си, за да не го издаде парата. След това всичко утихна — остана само свистенето на вятъра. Майорът закрачи отново — този път по-бавно и по-спокойно.

Адриан продължи още малко нататък по перваза над ръба на пропастта. Беше доста по-дълбока, отколкото си спомняше Пол Лейнкраус. На дъното й имаше остри назъбени скали. Явно на евреина не му се бяха карали както трябва за това, че е минал оттук. Вероятно не са искали да намрази планината.

Адриан заобиколи реброто и продължи нататък предпазливо, вкопчен в камъка. От другата страна первазът свършваше и имаше скала, която стръмно се издигаше нагоре. Не беше сигурен, че ще успее. Едно малко момче би могло да го направи лесно — первазът би издържал теглото му и беше достатъчно широк, за да може да мине, — но възрастен човек беше нещо друго. В началото не беше издържал теглото на Адриан. Може би нямаше да го издържи и по-нататък.

От края на перваза до скалата, за която би могъл да се улови, имаше около метър и половина. Той беше доста по-висок и ако протегнеше ръце, би могъл да се улови. Ако успееше да скъси разстоянието, шансовете му щяха да се увеличат многократно.

Мускулите на краката му бяха стегнати до скъсване.

Чувстваше как и двете му стъпала се схващат, напрежението в глезените беше чудовищно. Прогони всякакви мисли за болката и опасността и се съсредоточи върху сантиметрите, които трябваше да измине.

Около тридесетина сантиметра по-нататък усети, че опората изчезва под краката му — бавно, хипнотизиращо. След това чу, наистина чу, хрущенето на камъка и замръзналата земя. В последния миг протегна ръце нагоре и увисна. Вятърът го шибаше по лицето.

Дясната му ръка се беше уловила за някаква издатина. Рамото му се удари в твърдата скала. Залюля се като марионетка с увиснали крака. Трябваше да се изтегли нагоре. Веднага! Нямаше време за губене. Нямаше време да се отдава на собственото си изумление, че е жив.

Действай!

Намери здрава опора и за другата си ръка, и за единия крак. Беше достатъчно. Запълзя нагоре по скалата като уплашено насекомо, с прилепнало към камъка тяло, и се прикри в една ниша.

Отгоре не можеше да го видят, но можеха да го чуят. Срутеният перваз беше привлякъл вниманието на Андрю и той се приближи до ръба. Слънцето беше отзад, вдясно от него. Сянката му падаше над пропастта. Адриан отново стаи дъх. Ясно виждаше какво прави брат му в ослепителното алпийско слънце. В ръката си държеше сгъваема планинска лопата.

Дясната ръка на майора беше сгъната в лакътя. Не трябваше голямо въображение, за да си представи какво има в нея. Пистолет. Адриан пипна пояса си. Оръжието все още беше там и той беше благодарен за това.

Сянката отгоре се раздвижи — три стъпки вляво, четири — вдясно. След това се наведе, вдигна нещо от земята и го запрати в пропастта. Голямото парче бетон се удари на метър от лицето на Адриан и се разби някъде долу. Докато парчето падаше, майорът остана неподвижен, сякаш броеше след колко секунди ще се разбие. След това се отдалечи. Сянката му се скри и остана само блясъкът на слънцето.

Адриан продължи да лежи в скривалището си, с плувнало в пот лице, без да усеща изтръпналите си крайници. Оставаха му още около десет метра, но нямаше как да прецени с точност. Не можеше да излезе от прикритието си, докато отгоре не чуеше звуците. Брат му трябваше да започне да копае отново.

След малко чу. Трошене на камък, стържене на метал в метал.

Андрю беше намерил контейнера!

Адриан изпълзя от нишата и продължи да се катери. Ръбът на площадката беше точно над него. Сега височината до дъното на пропастта беше доста по-голяма, отколкото отдолу. Вятърът не спираше да свисти.

Посегна към пистолета, извади го и както го беше предупредил Голдони, провери предпазителя. Беше заключен. Освободи го и надигна глава над ръба.

Площадката беше овална, може би около десет метра широка. Майорът беше клекнал край купчина пръст и парчета бетон. Оттатък имаше обикновен дървен ковчег, скрит отчасти от тялото му. Беше удивително добре запазен.

Но нямаше контейнер. Това беше само един обикновен дървен ковчег!

Боже, помисли си Андрю, та ние сме сгрешили!

Не искаше да повярва, не можеше да повярва. Ако не намери контейнера, убиецът щеше да изпадне в бяс. Познаваше Андрю твърде добре, за да е сигурен в това. Само че брат му никак не беше ядосан. Клечеше замислен, с наведена глава. Гледаше към гроба. Адриан разбра. Контейнерът все още беше вътре, бил е заровен под ковчега — последното му прикритие.

Майорът стана на крака и отиде до раницата си, подпряна на ковчега. Развърза капака и измъкна отвътре закривена метална щанга. Върна се до гроба, коленичи край него и посегна вътре с щангата. След секунда я извади, захвърли я настрана и извади пистолета си. Бавно и внимателно го насочи към гроба и стреля три пъти.

Адриан скри главата си зад ръба. Усети киселата миризма на барут и видя кълбата дим, носени от вятъра.

След това чу гласа на брат си и го обзе страх, какъвто не можеше да си представи, че съществува. Беше ужасен от неизбежността на собствената си смърт.

— Покажи се, Лефрак! — каза брат му тихо, с нисък, леден глас. — Така ще е по-бързо. Няма да почувстваш нищо. Дори няма и да чуеш!

Адриан се показа над ръба на площадката. Знаеше, че и без това ще умре.

Но майорът не очакваше да види него. Всеки друг, но не и него. Стъписа се и го обзе някакъв негов си страх, толкова силен, че очите му се разшириха и ръката с пистолета затрепери. Отстъпи назад с пребледняло лице и увиснала долна челюст.

— Ти?!

Слепешката, без да мисли и чувства каквото и да било, Адриан насочи тежкия италиански пистолет и натисна спусъка. Два, три пъти. Пистолетът засече. Огънят от затвора опърли кожата му, заслепи очите му. Но беше улучил. Убиецът се олюля назад, с ръце на стомаха и краката му се огънаха.

Андрю все още държеше пистолета. Изстрелът не закъсня и куршумът просвистя над главата на Адриан. Той се втурна към падналия и стовари дръжката на пистолета си върху лицето му. С другата ръка улови неговия за цевта и го натисна към скалата. Беше го ударил между очите. Бликна кръв и започна да се стича в кухините им. Пистолетът изхвърча от ръката на майора; Андрю се изправи.

Насочи пистолета и натисна спусъка с всички сили, но не последва нищо. Оръжието не действаше. Андрю постепенно се изправи на колене и разтри очи, обезумял от гняв. Адриан го ритна по слепоочието — главата отскочи назад, но краката излетяха напред и го изритаха в капачката на коляното.

Адриан не можа да остане прав. Изтъркаля се на една страна, а майорът стана и полетя напред с протегнати ръце, извити като куки, право към врата на нападателя си. Адриан се изтъркаля още по-нататък и се блъсна в ковчега. Скокът на майора беше неконтролиран — той загуби равновесие и падна. Едната му ръка се заби в купчината пръст.

Адриан прескочи отворения гроб — от другата страна беше щангата. Андрю се спусна след него и вдигна ръце над главата му като чук. Адриан улови щангата и замахна към брат си.

Острието й се заби в бузата на майора и го стъписа. Потече кръв.

Адриан отскочи настрани, колкото успяха да го оттласнат уморените му крака, и хвърли щангата. Забеляза пистолета на Андрю върху скалата и се спусна към него. Улови го и пръстите му се свиха около дръжката.

Стоманената щанга полетя във въздуха и го удари по ръката, разкъсвайки ръкава на черния пуловер. От удара се олюля и инстинктивно сложи ръката с пистолета върху удареното място. В същия миг разбра, че точно от този миг има нужда убиецът. Той хвърли към него шепа пръст и камъни — те го удариха по лицето, напълниха очите му. Не можеше да вижда.

Стреля. Ръката му отскочи заедно с пистолета. Опита се да стъпи здраво на земята, но един крак го ритна по гърдите. Улови го с ръка и падна назад — гърбът му беше над пропастта. Извъртя се наляво, без да пуска крака и опря пистолета в плътта.

Натисна спусъка. Разлетяха се кости и кървава плът. Кракът на майора се превърна в кървава пихтия. Адриан се помъчи да изпълзи встрани, но усети, че няма повече сили. Не му достигаше въздух. Изправи се на лакът и погледна Андрю. Майорът се гърчеше и устата му се пълнеше с кървави храчки. Опита се да се надигне, вперил поглед в това, което беше останало от крака му. Погледна Адриан и изкрещя:

— Помогни ми! Не можеш да ме оставиш да умра! Нямаш право! Дай ми раницата! — Той се закашля и стисна ранения си крак с ръка, а с другата посочи към раницата. Кръвта се просмукваше в дрехите му. Умираше.

— Нямам право да те оставя жив — отговори Адриан, останал без дъх. — Даваш ли си сметка какво направи? За хората, които уби!?

— Смъртта е инструмент! — изкрещя майорът. — Нищо повече!

— И кой решава дали да го използва? Ти, нали?

— Да! И хората като мен! Ние знаем какви сме, знаем какво можем да направим! Ти си… За Бога! Помогни ми!

— Вие определяте правилата на играта. Останалите ги спазват.

— Да! Защото така искаме. Повечето хора не желаят това. Предпочитат да следват чужди правила! Не можеш да го отречеш!

— Мога — отговори Адриан тихо.

— Лъжеш се! Или си глупав! О, за Бога… — Майорът се задави в кашлица. Той се хвана за стомаха и се втренчи в крака си отново.

След това отмести поглед към купчината пръст и каза:

— Там, ето там! — Андрю запълзя към гроба. Адриан се изправи бавно и впи поглед като хипнотизиран в ужасната гледка. Това, което беше останало от съчувствието му, го караше да вдигне пистолета в ръката си и да стреля, да довърши отиващия си живот. Виждаше контейнера от Солун. Няколко гнили дъски бяха махнати и се виждаше желязото. Отгоре имаше навито въже и няколко дупки от куршуми. Видя и няколко парчета картон с едва видими изображения, сториха му се подобни на тръни около разпятия.

Бяха го открили.

— Не разбираш ли? — Гласът на майора едва се чуваше. — Тук е! Отговорът! Отговорът!

— Какъв отговор?

— Всичко… — За миг очите на брат му се втренчиха безжизнено, после зениците се скриха. Заговори като раздразнено дете, ръката му сочеше към гроба. — То е мое! Не можеш да ми попречиш! Можеш само да ми помогнеш. Ще те оставя да ми помогнеш. Помниш ли как ти позволявах да ми помагаш? Как винаги съм ти позволявал да ми помагаш? — Последният въпрос беше писък.

— Решението е било твое, Анди. Да ме оставиш да ти помагам.

— Разбира се, че е било мое! Мое и на баща ми.

Адриан изведнъж си спомни думите на майка си… Той винаги е забелязвал само резултатите от властта над другите. Никога не си е давал сметка за усложненията, не е изпитвал състрадание… Адвокатът трябваше да знае…

— Какво ще правим с контейнера? Какво ще правим сега, след като го открихме?

— Ще го използваме! — Андрю отново крещеше. — Ще го използваме! Ще го използваме! Ще поставим нещата по местата им! Ще им кажем, че сме в състояние да унищожим всичко!

— Ами ако не е възможно? Ами ако няма значение? Може би в този контейнер няма нищо съществено?

— И така да е! Ще им кажем, че има! Ти не знаеш как да го направиш! Можем да кажем всичко, което си пожелаем! Те ще пълзят в краката ни и ще скимтят като…

— Това ли искаш? Да пълзят и скимтят?

— Точно така! Те са слаби!

— А ти не си.

— Не съм и съм го доказал! Многократно! Мислиш, че виждаш неща, които аз не мога да видя. Не е вярно! Знам много добре какво мислиш, но не давам пет пари! То е без значение… Мислиш, че е ужасно важно… Дявол да го вземе…

— Какво, Анди? Какво смятам за ужасно важно?

— Хората! Това, което мислят! То е без значение! Не влиза в сметката! Питай баща ни!

— Грешиш, Анди — прекъсна го Адриан тихо. — Той почина. Преди два дни.

Очите на майора отново се втренчиха в него. В тях се появи задоволство.

— Значи сега всичко е мое! Ще го направя… — кашлицата отново го задави и очите му помътняха. — Накарай ги да разберат! Те не са важни, никога не са били…

— Само ти.

— Да! Аз не се колебая! Ти се колебаеш. Не можеш да се решиш!

— Ти си решителният, Анди!

— Да, решителен съм! Това е важното!

— И хората нямат значение, следователно не можеш да им имаш доверие.

— Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш? — Гърбът на майора се изви от болка и той се закашля, плюейки кръв и слуз.

— Че те е страх — изкрещя Адриан. — Че винаги те е било страх! И още повече те е страх някой да не разбере това! В бронята ти има голяма пукнатина, ти… лигльо!

От гърлото на майора се изтръгна ужасен вик, нещо средно между гневен рев и вой, гърлен и едновременно ясен.

— Това е лъжа! Ти и проклетите ти приказки!

Изведнъж майорът млъкна. Ставаше нещо невероятно и Адриан разбра, че или трябва да реагира, или ще умре. Ръката на майора беше спусната в гроба. Той я извади, стиснала въжето. И се изправи със залитане. На края на въжето беше завързана голяма метална кука. Започна да я върти и да пристъпва напред.

Адриан скочи и започна да стреля по безумния убиец.

Гръдният му кош сякаш експлодира. Въжето се завъртя в кръг и започна да се увива около главата му. Тялото залитна напред и полетя в пропастта с безумен вик, изпълващ планината с ужас.

Изведнъж въжето се изпъна със силен удар.

От гроба долетя стържене на метал. Адриан погледна натам и видя, че въжето е завързано за метална халка върху капака на контейнера. Ключалката се счупи. Сега можеше да го отвори.

Но Адриан не го направи. Той отиде до ръба на пропастта и погледна надолу.

Там висеше тялото на майора и голямата кука се беше забила във врата му. Единият от шиповете се показваше през отворената уста.

 

 

Сложи трите стоманени, херметически затворени кутии от контейнера в раницата. Не можеше да прочете древното писмо, гравирано върху метала. Нямаше нужда, защото знаеше какво има в тези кутии. Не бяха особено големи. Едната беше плоска и по-дебела от другите две. В нея се съдържаха документите, събрани от учените на Константинопол преди хиляда и петстотин години — документи, които доказваха тяхната теза в един теологичен спор — че не може един свят човек да има единна същност с Бога. По това щяха да разсъждават съвременните теолози. Втората кутия беше къса, обла. В нея се намираше арамейският ръкопис, уплашил до такава степен влиятелните мъже преди тридесет години, че бяха решили, че войната е по-маловажна от притежаването му. Но най-важният документ се съдържаше в третата кутия — тънка, дълга не повече от петнадесет сантиметра и широка не повече от десет. Изповедта, писана на пергамент в римски затвор преди 2000 години. Именно тази кутия — черна, очукана, стара — беше същността на контейнера от Солун.

Опроверженията бяха важни документи, но само изповедта би могла да предизвика сътресения, недостъпни за човешкото въображение. Но не той трябваше да съди за това. Или…

Прибра пластмасовите шишенца с лекарства в джобовете си и метна раницата на гърба си. Започна да се спуска.

Момчето беше мъртво. Момичето щеше да оживее. Двамата заедно все някак щяха да се измъкнат от планината, беше сигурен в това.

Тръгнаха бавно, стъпка по стъпка, надолу към железопътната линия. Адриан подкрепяше момичето колкото се може повече, за да не стъпва на ранените си крака.

Погледна назад и видя увисналото тяло на брат си — не можеше да се забележи лесно. Трябваше да знаеш накъде да гледаш.

Дали смъртта на Андрю беше последната смърт, предизвикана от контейнера? Дали тези документи струваха колкото живота на толкова много хора? Толкова много насилие през всичките тези години? Не можеше да отговори.

Знаеше само, че безумието беше взело връх в името на свети неща. Свещените войни принадлежаха на древността. А той беше убил брат си в една несвещена война.

Усещаше ужасното тегло на гърба си. Щеше му се да извади металните кутии, да ги захвърли в най-дълбоката пропаст. Документите да се превърнат в прах при първия допир с въздуха. Да ги отвее вятърът, да бъдат забравени.

Но нямаше да направи такова нещо.

— Да вървим — каза той на момичето и подхвана ръката му, преметната около раменете му. Усмихна се. Детското лице беше уплашено. — Ще се справиш.