Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (27)

26.

Адриан премести куфара си от лявата в дясната ръка и пусна наплива от пътници напред по широкия коридор на лондонското летище „Хийтроу“. Не искаше да е първи на гишето за паспортна проверка. Щеше да мине някъде по средата, дори към края на опашката. Така щеше да има повече време да се огледа, без да привлича вниманието на околните. Чудеше се кой ли от многото хора наоколо го следи.

Полковник Таркингтън не беше глупак. Само минути след като беше подал заявление за нов паспорт, той вече е знаел, че Адриан Фонтайн чака в „Рокфелер Сентър“, за да му издадат паспорт. Не беше изключено за него да се е лепнал агент още преди да е излязъл от сградата. Ако не, това беше въпрос на време и затова той реши да лети за Лондон, а не за Рим.

Утре щеше да започне преследването — аматьор срещу професионалисти. Първата му задача беше да изчезне, но не знаеше как. От една страна, му се струваше просто — той беше един сред милиони други, нима щеше да е лесно да го открият? Но после се замисли. Налагаше се да пресича държавни граници, а това означаваше удостоверяване на самоличността. Трябваше да се храни и да спи — значи подслон и покупки, места, които можеха да бъдат наблюдавани, контролирани.

Не, не беше толкова просто. Особено ако нямаш опит. Той нямаше никакви контакти с подземния свят, ако срещнеше такива хора, не знаеше как да се държи с тях. Съмняваше се, че би могъл да отиде при някого и да му каже: „Имам нужда от фалшив паспорт, ще платя добре.“ Или: „Искам да отида в Италия нелегално.“ Или дори: „Няма да ви кажа името си, но съм готов да заплатя щедро за някои услуги.“ Такава дързост му се струваше фантастична. Нормалните мъже и жени не правеха такива неща. Биха станали за смях. Но професионалистите, като тези, с които щеше да си има работа, не бяха нормални хора. За тях подобно нещо не представляваше проблем.

Огледа опашките пред гишетата. Имаше общо шест и той избра най-дългата. Когато се запъти нататък, разбра, че постъпката му е аматьорска. Наистина така щеше да има повече време да се оглежда наоколо, но същото важеше и за другите.

— Професия, сър? — попита служителят на гишето.

— Адвокат.

— По работа ли идвате?

— До известна степен. И за удоволствие.

— Колко време смятате да останете?

— Не съм сигурен, но не повече от седмица.

— Имате ли резервация за хотел?

— Не, не съм направил, но може би ще отседна в „Савой“.

Чиновникът вдигна глава. Трудно беше да се каже дали е впечатлен от скъпия хотел, или е раздразнен от тона му. Или пък името Фонтайн, А. беше записано на лист някъде в чекмеджето му и той искаше да погледне лицето.

Независимо от всичко, служителят му се усмихна, подпечати новоиздадения паспорт и му го върна.

— Приятно прекарване в Англия, мистър Фонтайн.

— Благодаря.

В „Савой“ му намериха стая откъм двора и му обещаха да го преместят в апартамент с изглед към Темза веднага щом някой се освободи. Той прие, като им каза, че очаква да остане в Англия близо месец. Щеше да пътува извън Лондон през повечето време, но би искал апартаментът да е на негово разположение.

Изуми го лекотата, с която излъга. Каза го небрежно, уверено. Не че беше толкова важно, но фактът, че успя да го направи, му вдъхна известна увереност. Важното беше, че се възползва от представилия се случай. Беше реагирал.

Седна на леглото сред разстланите върху покривката самолетни разписания. Намери каквото търсеше — полет на скандинавските авиолинии от Париж до Стокхолм в 10,30 сутринта и на южноафриканските авиолинии от Париж до Рим в 10,15. Първият излиташе от летище „Де Гол“, вторият — от „Орли“.

Петнадесет минути между полетите, от съседни летища. Започна да се чуди, почти академично, дали щеше да е в състояние да изпълни заблуждаващия ход, да организира всичко и да го доведе докрай.

Трябваше да вземе предвид някои странни неща. Да реши какъв да бъде „костюмът“ му… това беше думата. Онези неща, които щяха да привлекат нужното внимание в препълненото с хора летище. Взе един бележник и записа:

Три куфара — необикновено. Палто — биещо на очи. Очила.

Шапка — с голяма периферия. Малка залепена брада.

Последното, брадата, го накара да се усмихне неловко заради собственото си въображение. Побъркан ли беше? За кого се вземаше? Какво смяташе да направи? Премести инстинктивно химикалката към началото на реда, готов да го задраска. Но спря. Не, не беше побъркан. Това беше част от дързостта, която трябваше да овладее, от неестествените за него неща, с които трябваше да свикне. Отдръпна химикалката и без колебание написа: „Андрю“.

Къде беше той сега? Дали се беше добрал до Италия? Дали е успял да пропътува половината свят, без да бъде забелязан? Дали щеше да го чака в Кампо ди Фиори.

Ами ако го чакаше, какво щяха да си кажат? Не беше мислил за това, не му се мислеше за това. Като при трудна пледоария пред враждебно настроени съдебни заседатели, не би могъл да си подготви думите предварително. Можеше само да мисли за фактите и да се надява на мисълта си, когато настъпи моментът. Но какво би могъл да каже на своя близнак — убиец? Какво имаше да му каже?

…Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят…

Брат му трябваше да бъде спрян. Нищо повече.

Погледна часовника си. Беше един сутринта. Доволен беше, че през последните няколко дни не беше спал много. Сега щеше да успее да заспи. Трябваше да си почива. Утре го чакаха много неща. Париж.

 

 

Приближи се до рецепцията на хотел „Пон Роял“ и подаде ключа. Не беше ходил в Лувъра от пет години и щеше да е престъпление да не отиде там, след като е толкова близо. Служителят на рецепцията се съгласи учтиво и го изгледа с едва прикрито любопитство. Това беше още едно потвърждение на подозренията на Адриан — следяха го, за него задаваха въпроси.

Излезе на ярката слънчева светлина навън. Кимна с усмивка на пиколото и поклати отрицателно глава на предложеното му такси.

— Отивам в Лувъра. Ще походя пеша.

На тротоара той запали цигара, обърна се леко, уж за да се закрие от лекия ветрец, и погледна към големите стъкла на хотела. Вътре, не много ясно поради отраженията, той видя, че един мъж с кафяво палто разговаря със служителя на рецепцията. Адриан не беше сигурен, но му се струваше, че е виждал това габардинено палто преди два часа на летището.

Тръгна на изток по „Ру де Бак“ към Сена и моста „Пон Роял“.

Лувърът беше препълнен. Туристите се смесваха с цели автобуси ученици и студенти. Адриан се изкачи по стълбата покрай Крилатата победа и продължи нагоре по дясното стълбище, до втория етаж, в залата с майсторите от деветнадесети век. Тръгна с група немски туристи.

Те се придвижиха вкупом до следващата картина. Адриан застана в центъра на групата. Той сведе глава и се огледа. Оттатък безразличните лица и отпуснати тела той видя това, от което едновременно се боеше и искаше да види.

Светлокафявото палто.

Мъжът беше на около десет метра от него и се правеше, че чете някаква брошура и разказва на жената пред себе си. Но нито четеше, нито разказваше. Очите му непрекъснато поглеждаха към групата немци.

Те излязоха от залата и тръгнаха по коридора. Адриан се оказа прилепен до стената. Той се извини, раздалечи телата пред себе си и избърза напред, докато задмина екскурзовода и се измъкна. След това сви наляво и се оказа в неголяма, слабо осветена зала. На тъмния таван имаше малки лампи, които хвърляха светлина върху десетина мраморни статуи.

Изведнъж му хрумна, че ако човекът с кафявото палто влезеше в тази зала, нямаше как да се измъкне.

От друга страна, ако влезеше, той също нямаше да има как да се измъкне. Адриан се зачуди кой от двамата може да загуби повече. Не можеше да си отговори и затова се прикри в сенките в най-отдалечения ъгъл и зачака.

Видя как немците минават покрай вратата. След секунда профуча и кафявото палто. Човекът тичаше. Наистина тичаше.

Адриан отиде до вратата, изчака, докато немците завият зад ъгъла, след това тръгна в обратна посока към стълбището.

Сега тук имаше повече хора. Една група ученички тъкмо започваше да слиза. Зад тях стоеше човекът с кафявото палто и се чудеше как да си пробие път към стълбите.

Адриан изведнъж разбра — той го беше изпуснал и щеше да го чака на изхода.

Оставаше едно — да стигне там преди него.

Адриан забърза надолу колкото се може по-незабележимо, като човек, закъснял за среща.

От едно такси пред входа излизаха четирима японци. Една възрастна двойка, вероятно англичани, се запъти към него. Той изтича и стигна до таксито преди тях.

— Depechez-vouz s’il vous plait. Tres important.

Шофьорът се ухили и включи на скорост. Адриан се обърна и погледна през задното стъкло. Човекът със светлокафявото палто стоеше на стъпалата и — се озърташе объркан и ядосан.

— Летище „Орли“ — каза Адриан. — Входа за южноафриканските авиолинии.

И там имаше тълпи и опашки, но неговата не беше голяма. И никой не се интересуваше от него. Човекът с кафявото палто не се виждаше никъде.

Негърката с униформата на „Еър Африка“ му се усмихна.

— Искам билет за Рим за полета в десет и петнадесет утре. Името ми е Люълин. Да, с „ю“ и „ъ“. Първа класа, моля. Ако е възможно, разбира се. Бих искал да определите мястото ми сега. Утре ще бързам много. Ще платя веднага, в брой.

Мина през автоматичните врати на терминала и спря друго такси.

— Летище „Де Гол“, ако обичате. Скандинавски авиолинии.

Опашката беше по-дълга, обслужването — по-бавно, а от една редица пластмасови столове го гледаше някакъв мъж. На летище „Орли“ никой не го беше гледал така. Той се чудеше. И се надяваше.

— До Стокхолм, моля. Отиване и връщане — каза той високомерно на служителя. — Утре имате полет в десет и тридесет. За него.

Той погледна документите си.

— Ще видя какво мога да направя, господине — отвърна чиновникът с прикрито раздразнение. — За коя дата желаете връщането?

— Не съм сигурен, така че не я попълвайте. После не искам да си имам разправии. Името ми е Фонтайн.

След пет минути билетите бяха готови и той плати.

— Моля ви, бъдете тук един час преди полета, господине — каза служителят, притеснен от нетърпението на Адриан.

— Естествено. Има един проблем. В багажа си имам чупливи неща. Бих искал…

— Не можем да поемем отговорност за подобно нещо — прекъсна го служителят.

— Не бъдете глупак! Знам, че не можете. Искам само да съм сигурен, че имате етикети, на които пише „Чупливо“ на норвежки или на какъвто там език беше…

Тръгна си от летище „Де Гол“, убеден, че е огорчил един приятен човек, който би споменал на колегите си за него. Отново взе такси.

— Хотел „Пон Роял“, моля. На „Ру де Бак“.

 

 

Адриан го видя на една маса в малко кафене на „Ру Дюмон“. Беше американец, пиеше бяло вино и имаше вид на студент, готов да ближе едно питие цяла вечер, заради цената. Възрастта му нямаше значение — беше достатъчно висок. Адриан се приближи до него.

— Здрасти!

— Здрасти — отговори младият човек.

— Може ли да седна? Да те почерпя едно?

— Че защо не?

Адриан седна.

— В Сорбоната ли учиш?

— Не. В Школата по изящни изкуства. Художник съм. Ще ви нарисувам за тридесет франка. Става ли?

— Не, благодаря. Но ще ти дам много повече, ако направиш нещо друго за мен.

Студентът го изгледа подозрително, с неодобрение:

— Не се занимавам с контрабанда. По-добре си вървете. Аз спазвам законите много стриктно.

— Аз също. Нещо повече. Юрист съм. Прокурор. Мога да го докажа с документ.

— Не приличате на такъв.

— Просто ме изслушай. Какво ще ти струва? Пет минути и малко прилично вино.

В девет и петнадесет сутринта Адриан спря с лимузината пред стъклената врата на терминала на скандинавските авиолинии. Беше облечен с дълго, разширяващо се надолу палто от бяла материя. Приличаше на идиот, но пък не можеше да остане незабелязан. На главата си носеше бяла шапка с широка периферия, леко спусната надолу, за да засенчи лицето му. Под шапката имаше огромни тъмни очила, които скриваха очите му, а на врата си беше увил син копринен шал, който се показваше през яката на палтото.

Униформеният шофьор излезе, заобиколи колата, отвори му вратата, за да слезе, и повика носач за куфарите на важния пътник. Трите големи бели кожени куфара бяха качени на ръчна количка и откарани.

Адриан мина през автоматичната врата и се запъти към гишето за регистрация на пътници.

— Чувствам се отвратително! — каза той с унищожителен глас. Държеше се, сякаш имаше махмурлук. — Много ще се радвам, ако ми създавате колкото се може по-малко главоболия. Искам да натоварите багажа ми последен. Дръжте го при вас до последния момент. Досега никой не мие отказвал такова нещо. Господинът вчера ме увери, че няма да има проблеми.

Служителят го изгледа объркано. Адриан хвърли билета си на плота.

— Изход четиридесет и две, господине — отговори служителят и му върна билета. — На самолета ще ви приемат в десет часа.

— Ще чакам ей там — каза Адриан и посочи редицата пластмасови столове в чакалнята. — Това, което казах за багажа, не е шега. Къде е мъжката тоалетна?

В десет без двадесет един висок строен младеж с джинси, американско военно яке и каубойски ботуши влезе в терминала. Запъти се направо към мъжката тоалетна. На лицето му имаше малка брадичка, а на главата — широкопола шапка.

В десет без осемнадесет Адриан стана от пластмасовия стол и пресече пълната с хора зала. Бутна вратата, на която пишеше „Hommes“ и влезе.

Вътре двамата несръчно размениха дрехите си.

— Чуден човек! Можеш ли да се закълнеш, че в това шантаво палто няма нищо?

— Няма. Току-що го купих… Ето ти билетите. Отиди на четиридесет и втори изход. Можеш и да хвърлиш квитанциите за багажа. Не ме интересува. Освен ако не ти трябват куфарите. Много скъпи са. И чисти.

— И в Стокхолм никой няма да ме спипа? Гарантираш ли?

— Да. Ако използваш собствения си паспорт и истинското си име. Дадох ти моя билет това е всичко. Дадох ти и бележка, за да го докажеш. Можеш да ми вярваш, никой няма да ти направи нищо. Не знаеш къде съм, и толкова. Това е всичко.

— Ти си куку. Но ми плати образованието поне за две години напред, а ще остане и за харчене. Ти си добро куку.

— Да се надяваме, че съм добър. Дръж малко огледалото. — Адриан притисна брадата към лицето си — залепи се веднага. Огледа резултата и доволен си нахлупи широкополата шапка. — Това е. Да тръгваме. Изглеждаш както трябва.

В десет без единадесет минути един висок човек с дълго бяло палто, бяла шапка, син шал и тъмни очила мина покрай служителя на Скандинавските авиолинии и се запъти към четиридесет и втори изход.

Тридесет секунди след това от мъжката тоалетна излезе брадат младеж — очевидно американец — с изцапано военно яке, джинси, каубойски ботуши и нахлупена шапка и се изгуби в тълпата. След миг излезе от терминала, видя спряло такси, качи се в него и свали брадата.

— Казвам се Люълин — извика той на служителя на южноафриканските авиолинии след малко. — Съжалявам, че закъснях. Ще мога ли да се кача?

Негърът с приятно лице се усмихна и отговори:

— Да, господине. Още малко, и щеше да е късно. Вече подадохме последния сигнал. Имате ли някакъв ръчен багаж?

— Не, нямам.

В десет и двадесет и три самолетът на южноафриканските авиолинии за Рим се насочи към седма писта. В десет и двадесет и осем вече беше във въздуха. Закъснението беше само тринадесет минути.

Този, който се представи като Люълин, седеше до прозореца в кабината за първа класа, а широкополата шапка беше на празната седалка до него. Попипа сърбящата го от лепилото брадичка и се учуди на себе си.

Беше успял. Беше изчезнал.

Човекът в светлокафяво палто се качи в самолета за Стокхолм в десет и двадесет и девет. Излитането беше забавено. Докато минаваше между седалките на първа класа, той забеляза облечения в бяло палто пътник. Помисли си, че човекът, когото следи, е пълен идиот. Как можеше да се облече по този начин?

Самолетът за Стокхолм излетя в десет и петдесет. Имаше закъснение от двадесет минути — нещо нормално. Той съблече кафявото палто и седна в предната част на кабината, диагонално зад този, когото следеше. Когато завесите бяха дръпнати, както в момента, виждаше обекта си много добре.

Дванадесет минути след началото на полета надписът за предпазните колани угасна. Пътникът в първа класа стана, съблече бялото си палто и свали шапката си.

Човекът във втора класа отзад се сепна и замря на мястото си.

— По дяволите! — промърмори той.