Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (22)

21.

Нощното небе постепенно посивя, но слънцето не успя да пробие облаците. Скоро щеше да вали и студеният вятър духаше откъм северните планини.

Виктор тръгна по пътя към градините. Беше твърде рано, за да може да различи цветовете. Но и покрай пътеката нямаше цветя, както навремето. Това успя да забележи.

Намери пътеката с мъка, когато много внимателно се вгледа в неокосената трева. Когато навлезе в гората оттатък градината, започнаха да се появяват познати от миналото неща — усуканото маслиново дръвче с дебели клони, няколкото брези, около които сега се бяха увили бурени.

Потокът беше на не повече от стотина метра вдясно. Край него имаше брези и борове. Огромни увивни растения преграждаха пътя.

Виктор спря. Изпращя клонка, излетя подплашена птица. Той се втренчи в храсталаците.

Тишина.

След това я наруши шумоленето на някакво малко животно. Вероятно беше обезпокоил заек. Странно, без изобщо да се замисля, реши, че е заек. Околността събуждаше отдавна забравени спомени — като деца тук бяха залагали капани за зайци.

Вече усещаше дъха на водата. Винаги беше усещал аромата на влагата още преди да чуе шума на потока. Листакът край него беше сочен, почти непроходим. Процеждащата се в почвата влага подхранваше хиляди корени и растителността беше буйна, израсла високо. С мъка си проби път към потока.

Левият му крак се оплете в някаква лиана. Той прехвърли тежестта си върху десния и с бастуна си се освободи, но изгуби равновесие. Бастунът падна от ръката му и се загуби в полумрака. Сграбчи някакъв клон, за да се задържи, но той се отчупи. Опита се да се надигне с помощта на клона — бастунът беше изчезнал, не можеше да го намери. След това с клона продължи да си пробива път към брега на потока.

Стори му се по-тесен, отколкото си го спомняше. След това реши, че му се струва така заради сивкавия полумрак и избуялата гора наоколо. Тридесет години дърветата бяха расли, неограничавани от никого, и клоните им бяха надвиснали над водата.

Голямата морена беше вдясно от него, нагоре по течението, на не повече от двадесет метра, но гъсталакът беше такъв, че все едно беше на километър. Той започна да си пробива път натам с мъка. Всяко движение беше борба. На два пъти се блъсна в някакви стърчащи от земята неща — тесни и високи. Насочи надолу лъча на фенерчето. Бяха забити в земята ръждясали стоманени колове — като останки от потънал галеон.

Най-накрая стигна до основата на голямата скала. Едната й страна беше надвиснала над водата. Погледна надолу и освети водата с фенерчето. Разбра, че годините са го направили предпазлив. Разстоянието до долу не беше повече от метър, но му се стори огромно. Спусна се полека и като пробваше дълбочината с клона, нагази в потока.

Водата беше студена — помнеше, че винаги е била такава — и стигна до кръста му. През тялото му преминаха ледени тръпки. Той потрепери и прокле възрастта си.

Но беше там. Това беше важното.

Насочи фенерчето към скалата. Беше на няколко крачки от брега; трябваше да търси организирано. Можеше да загуби много време, ако преглеждаше едно и също място два и три пъти поради разсеяност. Трябваше да бъде честен със себе си — не беше сигурен колко време ще издържи на студа. Протегна пръчката и натисна повърхността на скалата с края на клона. Мъхът, който я беше покрил, падна лесно. Осветена от белия лъч на фенерчето, тя беше грапава — сякаш покрита с кратери.

При първите следи от човешка ръка сърцето му заби по-бързо. Бяха неясни, едва видими, но бяха там. Оставено от неговите ръце, преди повече от половин век. Линии, прорязани дълбоко в камъка, част от забравена детска игра. „В“-то се виждаше най-ясно от всичко — беше се постарал неговата буква да е написана както трябва. След това имаше „к“, следвано от нещо като числа. И „п“, отново следвано от числа. Вече не помнеше какво означава това.

Разчисти мъха около драскотините. Имаше и други знаци — някои му се струваха смислени. Преди всичко инициали, тук и там груби рисунки на дървета, стрелки и кръгове, направени от деца.

Напрегна поглед. Пръстите му оголваха и опипваха все по-голяма площ. Направи две вертикални линии с клона, за да отбележи къде е търсил, и се премести нататък в ледената вода, но скоро студът стана нетърпим и трябваше да излезе на брега, за да потърси топлина. Ръцете и краката му трепереха от студа и годините. Коленичи във влажните храсталаци и се загледа в парата, която излизаше от устата му. След малко се върна във водата и продължи оттам, докъдето беше стигнал. Мъхът стана по-гъст и откри още няколко знака, подобни на първите. „В“, „к“ и „п“ — едва забележими, следвани от цифри. И изведнъж разбра, че не е сгрешил, като е дошъл тук, в потока, край този камък.

Клисура! Пътека! Та той винаги беше записвал, регистрирал преходите им в планината!

Част от детството му.

Боже! При това каква част! Всяко лято Савароне събираше синовете си и отиваха за няколко дни да се покатерят в планините на север. Не бяха опасни катерения — правеха преходи и спяха на палатки. За всички тях това бяха едни от най-хубавите дни на лятото. И им даваше карти, така че да знаят къде са били. А Виторио, най-големият, винаги отбелязваше преходите върху скалата на потока — тяхната „река“.

Бяха кръстили морената „Аргонавт“ и на нея отбелязваха планинските си одисеи. В планините на тяхното детство.

В планините.

Влакът от Солун беше отишъл в планините! Контейнерът с документите беше някъде там!

Той се подпря на клона и продължи. Достигна най-издадената част на скалата и водата се вдигна до гърдите му. Металната шина, поддържаща гърба му, се вледени. И колкото по-нататък отиваше, толкова убеждението му ставаше по-твърдо — не беше сгрешил, че е тук. Драскотините ставаха все повече и повече.

Корпусът на „Аргонавт“ беше покрит със знаци за отдавна забравени пътувания.

Изведнъж получи спазъм от студената вода и изпусна клона. Бързо протегна ръка, за да го улови, но изгуби равновесие и падна — по-скоро се плъзна по повърхността на скалата. Успя да се закрепи с помощта на клона.

Вгледа се в скалата само на сантиметри от очите му, малко над водната повърхност. Видя къса хоризонтална, дълбоко вдълбана линия. Беше направена с длето.

Закрепи се колкото можа, прехвърли клона в лявата си ръка и заопипва скалата под водата.

Проследи линията, която тръгваше от хоризонталната вдлъбнатина. Продължаваше право надолу и изведнъж свършваше.

7. Беше 7.

Не приличаше на никой от останалите знаци, не беше драскулка, направена от неуверена детска ръка, а дълбока, издълбана с длето цифра. Беше не по-висока от пет сантиметра, но дълбочината й беше почти сантиметър.

Беше открил знака! Вдълбан за хилядолетия! Послание, изрязано в скалата, издълбано с длето!

Виктор приближи фенерчето още повече и заопипва скалата нататък с треперещи пръсти. Боже мой! Нима е това? Нима моментът най-после настъпи?! Въпреки студа и мокротата кръвта нахлу в главата му, пулсът му се ускори. Искаше му се да изкрещи, но първо трябваше да е сигурен.

По средата на вертикалната линия на седмицата, на около два сантиметра вдясно, имаше чертичка. След това още една вертикална черта… 1, следвана от още една, но по-къса, наклонена вдясно, под ъгъл с друга вертикална… 4. Беше четири.

Седем, тире, едно, четири. Почти изцяло потопени под водата.

След четворката имаше още една къса хоризонтална линия. Тире. След това заоблена… продължаваше надолу…

2.

Седем, тире, едно, четири, тире, две…

Имаше още една вдлъбнатина, но не беше цифра. Няколко къси, прави линии, съединени помежду си… като кутия… квадрат. Съвсем правилен квадрат. Разбира се, че е цифра!

0.

Седем, тире, едно, четири, тире, две, нула.

Какво означаваше това? Дали възрастта на Савароне не го е накарала да остави послание, което не би могъл да разбере никой освен него самия? Възможно ли е всичко останало да е така логично, а посланието — не. То не му говореше нищо.

7-14-20…

Дата? Дали не беше дата?

„Боже! — помисли си Виктор. — Та това е четиринадесети юли!“ Рожденият му ден.

Денят на Бастилията. През целия му живот това беше източник на шеги. Фонтини-Кристи, роден на великата дата на Френската революция.

14 юли… две, нула… 20. 1920 година.

Това беше ключът на Савароне. Нещо се е случило на този ден. Какво беше то? Кое е това нещо, което баща му е счел за толкова важно събитие в живота на сина си? То трябва да е нещо много по-значително от друг път, от другите му рождени дни.

Прониза го болка — за част от секундата — и той разбра, че ще се повтори многократно. Отново, както винаги, започна от кръста. Металната шина беше студена като лед. Студът беше проникнал до мускулите и сухожилията му. С чувствителни като на хирург пръсти той опипа скалата около издълбаните с длето цифри. Около датата нямаше нищо. Виктор заби клона в тинята на дъното и с мъка тръгна към брега. Когато водата стигна до бедрата му, спря, за да си поеме дъх. Пристъпите на болка се учестиха. Беше си навредил повече, отколкото предполагаше. Започваше да се схваща. Стисна челюсти. Трябваше да излезе от водата и да легне. Посегна към висящите над брега лиани, спъна се и падна на колене. Фенерчето изхвърча от ръката му и потъна в папратта. Виктор сграбчи оголените корени пред себе си и започна да се придърпва нагоре, като се оттласкваше с бастуна. Изведнъж замря.

На брега отгоре стоеше човек. Едър мъж, облечен в черно, неподвижен, втренчен в него. Около гърлото му, в остър контраст с черната одежда, имаше бяла яка. Свещеническа. Лицето му, доколкото можеше да се види в полумрака, беше невъзмутимо. Но в очите, които го пронизваха, имаше огън и омраза.

Мъжът заговори — бавно, натъртено, изпълнен с ненавист:

— Антихристът се върна.

— Вие сте Гаетамо — каза Виктор.

— Един човек с автомобил дойде да наблюдава къщата ми край Варезе. Знам чий е този автомобил. Знам и кой е човекът. Служи на еретика от „Ксенопи“. Този, който живее в Кампо ди Фиори. Дойде, за да ме задържи настрана.

— Но не е успял.

— Не. — Отлъченият от църквата свещеник не си даде труд да обяснява повече. — Значи тук е. През всичките тези години отговорът е бил тук. — Плътният му глас сякаш плуваше във въздуха. — Какво е оставил? Име? На какво? Банка? Някоя постройка в миланските фабрики? Мислихме за всичко това. Претърсихме всичко.

— Каквото и да е, за вас то не означава нищо. Нито за мен.

— Лъжец! — отговори Гаетамо тихо със смразяващия си, монотонен глас. Той обърна главата си наляво, после надясно. Спомняше си. — Претърсихме тези гори сантиметър по сантиметър. Помислихме да ги изсечем и изгорим, но се бояхме да не заличим нещо важно. Претърсихме и дъното на потока. Немците ни дадоха инструменти… но не открихме нищо. Големият камък беше издраскан с безсмислици, включително и рождената дата на един суетен, седемнадесетгодишен младеж, решил да я увековечи в камъка. Но не намерихме нищо.

Виктор се сепна. Гаетамо го каза. С една кратка фраза отлъченият от църквата свещеник бе отключил вратата. Суетен седемнадесетгодишен младеж, оставил знак в скалата. Но не той беше написал тази дата. Донати беше открил ключа, но не го бе разпознал. Толкова просто! Един седемнадесетгодишен младеж издълбава важната дата в скалата. Толкова естествено, толкова незабележително.

И сега си спомни. Почти всичко.

14.07.1920 г. Седемнадесетият му рожден ден. Спомни си то, защото като него през целия си живот не бе имал друг. Савароне наистина беше невероятен! Част от детството му. Именно на седемнадесетия му рожден ден получи от баща си най-жадувания подарък — възможността да се изкачи в планината без по-малките си братя. Наистина да се изкачи — над обикновената височина, много над втръсналите му досегашни лагери и ниски възвишения.

На седемнадесетия му рожден ден Савароне му подари истинска алпийска раница, от тези, които носят опитните планинари. Не че баща му имаше намерение да го заведе на Юнгфрау — те никога не се изкачваха на големи върхове. Но това първо пътешествие — сам с баща си — за него беше признание за мъжественост. Раницата и походът в планината за него бяха символи на нещо друго, много важно за него. Те бяха доказателства, че е пораснал в очите на баща си.

Беше забравил. Дори и сега не беше сигурен, защото имаше и други пътешествия, други години. Дали това първо пътуване не беше в Шамполук? Трябва да е било… Но къде точно? Това вече не можеше да си спомни.

— …животът ти да завърши във водата.

Гаетамо говореше нещо, но Виктор не беше чул. Единствено заплахата достигна до съзнанието му. На този побъркан човек не можеше да обясни нищо.

— Открих само безсмислени драскулки, както казахте. Детска игра.

— Открил си това, което по право принадлежи на Христос! — избухна Гаетамо и гласът му сряза горската тишина. Той приклекна на коляно и приближи лицето си на сантиметри от Виктор. Очите му бяха разширени и пламнали. — Намерил си меча на архангела от пъкъла! Стига вече лъжи! Кажи ми какво откри!

— Нищо.

— Лъжец! Защо си тук? Старец като теб в тази кал и вода?! Какво намери в потока? На скалата?

Виктор се вгледа в трескавите очи на Гаетамо.

— Защо съм тук? — повтори той въпроса и изпъна врат, изтегна измъчения си гръб, лицето Му се сгърчи. — Аз съм стар. Имам спомени. Помислих си, че отговорът може да е някъде тук. Като деца драскахме по тази скала разни неща. Но сте се убедили сами. Няма нищо. Само драскулки. Помислих си… не, нямаше нищо. И да е имало, вече го няма.

— Видях те! Ти опипваше скалата и на едно място спря! Беше си тръгнал!

— Нима бих могъл да стоя дълго във водата? Погледнете ме!

Гаетамо поклати бавно глава.

— Наблюдавах те! Имаше вид на човек, който е открил това, което търси.

— Видели сте това, което сте искали да видите. Не това, което реално е било пред очите ви.

Виктор се подхлъзна. Клонът, с който се подпираше във водата се заби още по-дълбоко в тинята. Свещеникът протегна едната си ръка и го улови за косата. Дръпна с всички сили и го изтегли на брега, като изви главата му на една страна. Болката беше непоносима и обхвана цялото му тяло. Широко отворените безумни очи над него в полумрака не бяха очи на застаряващ мъж със свещеническо расо, напомниха му за очите на един друг фанатик, отпреди тридесет години.

Гаетамо видя. И разбра.

— Тогава помислихме, че си мъртъв. Нямаше начин да оживееш. И този факт убеди нашите отци, че си от ада!… Ти го помниш! Защото сега смятам да довърша онова, което започнахме преди тридесет години! И с всеки строшен кокал ще имаш шанс, както и тогава, да ми кажеш какво си открил. Но без да ме лъжеш. Ще спре да те боли, когато ми кажеш истината!

Гаетамо се наведе напред. Започна да извива главата на Виктор, да притиска лицето му към пръстта, да разкъсва кожата му, да спира дъха му.

Виктор се опита да се измъкне. Свещеникът удари челото му в един възлест корен. От раната потече кръв, влезе в очите му, заслепи го, накара го да побеснее. С дясната си ръка улови китката на Гаетамо; отлъченият свещеник изви ръката му навътре, докато пръстите му не изпукаха. След това го изтегли по-навътре на брега, без да спира да извива главата и врата му, при което шината се врязваше в гърба му.

— Няма да престана, докато не ми кажеш истината!

— Свиня! Свиня на Донати! — Виктор се дръпна настрани. Гаетамо го посрещна с удар в ребрата. Болката беше парализираща, нетърпима.

Клонът. Клонът! Виктор се претърколи наляво, все още стиснал конвулсивно отчупения клон с лявата си ръка. Гаетамо беше напипал шината и започна да я тегли и извива, а тя се врязваше все повече и повече в кожата.

Виктор започна да дърпа клона нагоре. Усети как краят докосва гръдния му кош. Беше назъбен… Ако можеше да намери пролука между себе си и чудовището… достатъчна, за да го забие в лицето, в шията му…

Моментът дойде. Гаетамо се изправи на коляно. Беше достатъчно.

Виктор тласна клона нагоре с всичката сила, която успя да събере, и го заби в тялото отгоре. Чу вик на изненада, крясък, който изпълни гората.

След това в сивия полумрак отекна гръм. Беше изстрел от едрокалибрено оръжие. Разлетяха се птици. Тялото на Гаетамо падна напред върху Виктор и се претърколи настрани.

Клонът беше забит в шията му, а на гърдите отдолу се виждаше голяма рана, подгизнала от кръв.

— Бог да ми прости — каза монахът от „Ксенопи“ някъде в тъмнината.

Над Виктор се спусна мрак. Усети как се свлича във водата и как треперещи ръце го дърпат нагоре. Последните му мисли, удивително спокойни, бяха за синовете му. Тези ръце, които се опитваха да го спасят, биха могли да са ръцете на синовете му. Но те не биха треперили.