Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (20)

19.

Оркестърът и доставчиците си тръгнаха. Андрю беше откаран на летище „Ла Гуардиа“. В девет часа имаше самолет за Вашингтон.

Адриан остана сам край брега близо половин час след като си тръгна брат му. Най-накрая той се запъти нагоре, за да поговори с родителите си. Каза им, че е имал намерение да остане при тях, но в последния момент е решил, че е по-добре да се върне във Вашингтон.

— Трябваше да тръгнеш с брат си — каза му Джейн на пътната врата.

— Да, наистина — отвърна той. — Но не ми дойде наум.

Сбогува се.

Когато Адриан си отиде, Джейн излезе на терасата с писмото, оставено от свещеника. Тя го подаде на съпруга си, без да е в състояние да прикрие опасенията си.

— Донесе го един човек. Преди три часа. Свещеник. Каза, че е от Рим.

Виктор вдигна поглед към жена си. В очите му нямаше безпокойство и поради това тя разбра, че се безпокои.

— Защо чака толкова дълго?

— Защото синовете ти имаха рожден ден.

— Те са чужди един на друг — каза Виктор и пое плика. — И двамата са наши деца, но са много далеч един от друг.

— Няма да продължи дълго. Заради войната е.

— Надявам се, че си права — кимна Виктор и пое плика. Беше на няколко страници. Написано на ръка с дребен, четлив почерк.

— Познаваме ли човек на име Алдобрини?

— Кой?

— Гуидо Алдобрини. Това е подписът. — Виктор й показа последната страница.

— Не мисля, че го познаваме — отвърна Джейн и седна на най-близкия стол, като погледна заплашително надвисналото над тях небе.

— Виждаш ли на тази светлина? Много е тъмно.

— Достатъчна е.

Виктор подреди страниците и започна да чете.

Сеньор Фонтини-Кристи,

Ние не се познаваме, макар че сме се срещали преди много години. Тази среща ми костваше по-голямата част от живота. Прекарах повече от четвърт век в Трансваал в свето покаяние за един срамен акт. Аз сам не съм ви докоснал, но присъствах и не вдигнах глас във Ваша защита, не призовах към милост, което беше срамно и греховно деяние.

Да, сеньор, аз бях един от свещениците, придружаващи кардинал Донати онази сутрин в Кампо ди Фиори. Бяхме там, защото вярвахме, че го правим, за да опазим Светата църква тук, на земята, защото кардинал Донати ни убеди, че няма закони — божествени или човешки, — които да стоят между делата ни и опазването на Светата църква. Всичките ни схоластични познания, всичките ни клетви за вярност — не само към висшестоящите, но и към най-високия авторитет — съвестта, бяха изкривени от силата на Донати. Аз прекарах двадесет и пет години в опити да разбера всичко това, но това е друга история и не е уместно да я споменавам тук. Трудно е да се обясни на човек, който не познава кардинала.

Сега съм свободен от свещеническите одежди. Болестите в африканските гори взеха своето и, слава на Христа, аз не се боя да умра. Защото дадох от себе си толкова, колкото само аз знам. Сега съм пречистен и очаквам Божията присъда.

Но преди да се изправя пред Него, трябва да ви съобщя нещо, което, ако задържа за себе си, ще сторя не по-малък грях от онзи, за който бях наказан.

Това, което някога започна Донати, продължава и днес. Един човек, един от тримата отлъчени от църквата свещеници, осъдени на затвор от гражданския съд за това, което направиха с вас, отново е на свобода. Както може би знаете, единият от тях се самоуби, а другият умря от естествена смърт в затвора. Третият е жив и по причини, които не мога да проумея, отново се е заел с издирването на документите от Солун. Казвам, че не мога да го проумея, защото кардинал Донати бе дискредитиран сред най-висшите кръгове на Ватикана. Гръцките документи не могат да навредят на Светата църква. Божественото вдъхновение не може да бъде унищожено от ръката на смъртен.

Името на този отлъчен от църквата свещеник е Енричи Гаетамо и той отново е започнал да носи одеждите, забранени му с висша заповед. Моето лично впечатление е, че годините, прекарани в затвора, не са допринесли с нищо за просветляване на душата му, не са му помогнали да разбере същността на Божията милост. Напротив. Както чух, той е превъплъщение на Донати. Човек, от когото трябва да се боим.

В момента този човек проучва бавно и внимателно всички възможни подробности, свързани с влака от Солун отпреди тридесет и три години, до които може да се добере. Пътувал е много — през Едеса, Балканите, по железопътните линии оттатък Монфалконе и в северните алпийски райони. Издирва всички, които са познавали сина на Фонтини-Кристи. Той е обзет от мания. Изцяло приема кредото на Донати — няма закон на земята, който да му попречи да изпълни това, което е решил. „Пътуване в името на Христа“, както се изразява той. Но и не желае да разкрие пред никого целта на това пътуване. Аз научих за него. Сега научихте и вие. А аз скоро ще напусна този живот.

Гаетамо живее в малка ловна хижа в хълмовете край Варезе. Сигурен съм, че близостта до Кампо ди Фиори не е убягнала от вниманието Ви.

Това е всичко, което мога да Ви кажа. Всичко, което знам. Че той ще се опита да се добере до Вас, в това съм сигурен. Да разберете това навреме и да Ви предпази Бог — за това се моля.

С тъга и угризения за миналото си,

Гуидо Алдобрини.

 

 

Над океана отекна гръмотевица. На Виктор му се щеше поличбата да не е така груба. Сега облаците бяха над тях. Слънцето беше скрито зад тях и започваше да вали. Радваше се за разнообразието. Погледна към Джейн. Тя също го гледаше. Някак си беше успяла да долови дълбокото му безпокойство.

— Влез вътре — каза й той. — Ще дойда след минута.

— Писмото…

— Разбира се — отговори Виктор на незададения й въпрос. Сгъна страниците, прибра ги в плика и й го подаде. — Прочети го.

— Ще се намокриш. Дъждът се усилва.

— Освежителен е. Знаеш, че обичам дъжда. — Той й се усмихна. — След това може би ще ми помогнеш да сменя шината и ще поговорим.

Джейн остана изправена пред него за миг и той усети, че го гледа, но в края на краищата, както винаги, когато пожелаеше, тя го остави сам.

Смразиха го мислите му, а не дъждът. С този Алдобрини сянката на влака от Солун не се появяваше за първи път. Досега не беше казвал нищо на Джейн, защото нямаше нищо конкретно — само поредица смущаващи, на пръв поглед незначителни случки.

Преди три месеца той беше отишъл в болницата, за да се подложи на поредната операция. Няколко дни след операцията при него дойде един посетител, чийто външен вид го стресна. Беше един монсеньор от нюйоркската епархия. Представи се като Ланд. Върнал се в Щатите след много години в Рим и искал да се види с него, защото попаднал на нещо в архивите на Ватикана.

Свещеникът проявяваше съчувствие. Виктор се изненада от това, колко много знае той за физическото му състояние — много повече, отколкото би могъл да научи един случаен посетител.

Беше много странен половин час. Свещеникът обясни, че изучавал история и в архивите на Ватикана попаднал на документи, които повдигат много смущаващи въпроси за отношенията между фамилията Фонтини-Кристи и Ватикана. Въпроси на историята, засягащи скъсването на отношенията между могъщата фамилия на Севера и Светия престол. Предложи, когато Виктор отново е добре, да се видят и поговорят за миналото. Историческото минало. На сбогуване монсеньорът спомена Кампо ди Фиори. Болката и мъката, причинени от един вманиачен прелат, не можело да се вменяват във вина на цялата църква.

Около пет седмици по-късно се случи още нещо. Виктор беше в офиса си във Вашингтон и се готвеше да свидетелствува пред комисията на Конгреса, занимаваща се с данъчните фокуси на американските превозвачи, плаващи под парагвайско знаме, когато иззвъня интеркомът.

— Мистър Фонтайн, тук е мистър Дакакос. Каза, че желае да ви засвидетелства уважението си.

Дакакос беше млад гръцки корабен гигант, дързък конкурент на Онасис и Ниархос, но с далеч по-добра репутация от тях. Фонтайн каза на секретарката си да го въведе.

Дакакос беше едър човек с открито, прямо изражение на лицето, който приличаше повече на футболист, отколкото на корабен магнат. Беше на около четиридесет години и говореше английски прецизно, като човек, който изучава езика.

Дошъл във Вашингтон, за да присъства на заседанията на комисията и може би за да научи нещо ново, обясни той с усмивка. Виктор се засмя — пословичната почтеност на гърка можеше да се мери само с легендарния му нюх в бизнеса. Виктор му каза това.

— Имах голям късмет. Когато бях малък, имах шанса да получа образование с помощта на едно малко известно религиозно братство.

— Да, наистина това е късмет — отвърна Виктор.

— Семейството ми не беше богато, но е служило вярно на църквата си. По начин, който в наши дни ми е трудно да възприема.

Зад думите на гръка се криеше нещо, но Виктор не можеше да определи какво беше то.

— Пътищата на благодарността, както и на Бога, са неведоми — каза Виктор с усмивка. — Репутацията ви е много добра. Тя е чест за тези, които са ви помогнали.

— Малкото ми име е Теодор, мистър Фонтайн. Теодор Анаксас Дакакос. Докато бях ученик, бях известен като Анаксас-младши. Това говори ли ви нещо?

— В какъв смисъл?

— Името Анаксас.

— През годините съм се срещал със стотици ваши сънародници, но не мисля, че познавам човек с това име.

Гръкът замълча за малко и каза:

— Вярвам ви.

Скоро след това си тръгна.

Третата случка беше още по-странна. Споменът за едно насилие, който тя събуди в паметта му, беше толкова ярък, че дъхът му секна. Това стана само преди три дни в Лос Анджелос. Беше там, в хотел „Бевърли Хилз“, заради преговори между две големи компании, чиито остро разминаващи се интереси той трябваше да се опита да примири. Задачата беше непосилна.

Ето защо, вместо да седи в заседателната зала и да слуша адвокатите, мъчещи се да оправдаят своите работодатели, той седеше навън и се радваше на следобедното слънце. Беше на една маса край басейна, пиеше мартини и се удивляваше на големия брой добре изглеждащи хора, на които очевидно не се налагаше да работят, за да живеят.

— Guten Tag, mein Herr.

Това каза една жена, наближаваща петдесетте, чиято възраст беше добре прикрита с козметиката на добрия живот. Беше средна на ръст, с пропорционално тяло и руса коса. Носеше сини слънчеви очила и бели памучни панталони. Немският й беше естествен, не учен впоследствие. Той отговори също на немски — не така естествен, като по учебник, и се изправи смутено.

— Добър ден. Познаваме ли се? Съжалявам, но не мога да си спомня…

— Моля ви, седнете. Зная, че за вас е трудно.

— Така ли? Значи наистина сме се срещали.

Жената седна срещу него. Продължи на английски:

— Да, но тогава вие нямахте подобни проблеми. Бяхте войник.

— През войната?

— Имаше един самолет от Мюнхен до Мюлхайм. И с този самолет пътуваше една курва, придружена от четири свине от Вермахта. По-големи свине от нея, мъча се да убедя себе си.

— Боже! — Виктор се помъчи да се овладее. — Та тогава вие бяхте почти дете! Какво се случи с вас?

Тя му разказа накратко. Френските бойци от Съпротивата я завели в един транзитен лагер на югозапад от Монбелиар. Там в продължение на няколко месеца тя преживяла неописуеми мъки, защото се мъчела да отвикне от наркотиците. Многократно се опитвала да се самоубие, но домакините й имали нещо друго предвид. Смятали, че когато умът й се възстанови напълно от наркотиците, спомените й ще са достатъчно добри, за да я превърнат в нелегален агент. Знаели, че притежава необходимата твърдост.

— Разбира се, те бяха прави — каза жената тогава. Преди десет дни край басейна на хотел „Бевърли Хилз“. — Наблюдаваха ме денонощно. Мъже и жени. Мъжете се забавляваха повече. Французите не пропускат нищо, нали?

— Преживели сте войната — отговори Виктор, без желание да навлиза в темата.

— При това с една кошница френски медали. „Почетен легион“ и така нататък.

— И сега сте станали известна филмова звезда, а аз бях достатъчно глупав, за да не ви позная — усмихна се Виктор.

— Не. Макар че в много случаи бях свързана с известни хора от киноиндустрията.

— Боя се, че не разбирам.

— Станах и, с риск да ви прозвучи нескромно, все още съм най-преуспяващата мадам в Южна Франция. Само кинофестивалът в Кан ми осигурява предостатъчни приходи за един съвсем добър живот. — Сега жената се усмихна. Виктор си помисли, че усмивката й е приятна. Жива, искрена.

— Много се радвам за вас. В жилите ми тече достатъчно италианска кръв, за да открия известна почтеност в професията ви.

— Не се и съмнявам. Тук съм, за да издирвам таланти. За мен ще е удоволствие да изпълня всяко ваше желание. Тук са и няколко от моите момичета.

— Не, благодаря. Много сте мила, но както казахте, вече не съм този, който бях.

— Мисля, че сте великолепен. Винаги съм го мислила — каза тя и му се усмихна. — Трябва да тръгвам. Познах ви и реших да си поговоря с вас, това е всичко. — Тя стана от масата и му протегна ръка. — Не ставайте.

Ръкостискането й беше твърдо.

— За мен беше удоволствие — каза той. — И облекчение да науча, че всичко е наред.

Тя го погледна в очите и заговори тихо:

— Бях в Цюрих преди няколко месеца. Откриха ме чрез един човек на име Любок. И ме свързаха с вас. Той е чех. Педи, доколкото разбрах. Той беше другият човек в самолета, нали?

— Да. Много смел човек, трябва да кажа. Истински мъж, според мен. — Виктор отговори машинално, без да разбира. Не беше мислил за Любок от години.

— Да, спомням, си. Той ни спаси. Накарали са го да проговори.

— Да проговори? За какво? Боже, та той, ако е жив, би трябвало да е на седемдесет и повече! Кой би се интересувал от такъв старец? За какво говорите?

— За човека на име Виторио Фонтини-Кристи, син на Савароне.

— Все още не разбирам. Откъде-накъде това касае вас… Или Любок?

— Не зная нищо повече. И не искам да знам. В Цюрих при мен в хотелската ми стая дойде един мъж и започна да ме разпитва за вас. Естествено, не можах да му кажа нищо. За мен вие бяхте агент на съюзниците, спасил живота на една курва. Но той знаеше за Антон Любок.

— Кой беше този човек?

— Свещеник. Това е всичко, което знам. Довиждане, капитане. — Тя се обърна и се отдалечи, като се усмихваше и махаше с ръка на някакви момичета, които се плискаха в басейна и се смееха прекалено натрапчиво.

Свещеник. В Цюрих.

Издирва всички, които са познавали сина на Фонтини-Кристи…

Сега разбра неясните думи на жената край басейна в Лос Анжелос. Отлъченият от църквата свещеник е бил освободен и след близо тридесет години в, затвора отново се е заловил да издирва документите на Константин.

Работата, започната от Донати, продължава — пишеше в писмото. В момента този човек проучва бавно и внимателно всички възможни подробности, свързани с влака от Солун… Пътувал е много — през Едеса, Балканите, по железопътните маршрути оттатък Монфалконе и в северните алпийски райони. Издирва всички, които са познавали сина на Фонтини-Кристи.

И на хиляди мили от него, в Ню Йорк, един друг свещеник, влиза в болничната му стая и му заговаря за един варварски акт, който не би могъл да бъде отделен от онези документи. Загубени преди три десетилетия и все още издирвани.

И във Вашингтон един млад корабен магнат влиза в офиса му и без видима причина обяснява, че семейството му е служило на църквата по начин, който той не може да възприеме.

…Имах шанса да получа образование с помощта на едно малко известно религиозно братство…

Орденът „Ксенопи“. Изведнъж му стана толкова ясно. Нищо не беше съвпадение.

Все някога това трябваше да се върне. Влакът от Солун, потънал в сън в продължение на тридесет години, се беше събудил отново. Трябваше да го овладее, преди омразата да предизвика сблъсък, преди фанатиците да превърнат издирването му в свещена война, както бяха направили преди тридесет години. Виктор знаеше, че дължи това на баща си, на майка си, на близките си, убити в бялата светлина на Кампо ди Фиори. И на онези, които бяха умрели в Оксфордшър. На един заблуден млад монах, наречен Петриди, самоубил се на скалистия склон в Лох Торидън, на един човек на име Тийг, на един бивш нелегален на име Любок, на един старец на име Гуидо Барзини, който го беше спасил от самия себе си.

Не можеше да позволи на насилието да започне отново.

Заваля по-силно, на коси пристъпи, духани от поривите на вятъра. Виктор протегна ръка към стола от ковано желязо до себе си и се изправи с мъка, стиснал здраво бастуна си.

Застана на терасата и погледна към океана. Дъждът и вятърът изчистиха ума му. Знаеше какво трябва да направи, къде трябва да отиде.

Хълмовете на Варезе.

Кампо ди Фиори.