Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (15)

14.

За да приключи всичко и да се върнат хората в Англия, бяха необходими дванадесет седмици. Лох Торидън свърши. Останаха двадесет и два шкафа, пълни със свидетелства за успехите. Те бяха заключени и прибрани в хранилищата на военното разузнаване.

Виктор се върна в усамотената си къща в Шотландия. При Джейн и близнаците Андрю и Адриан, кръстени така на английския светец Андрю и на няколко известни римляни с това име. Но децата не бяха нито светци, нито императори. Бяха на две годинки и половина, кипящи от енергия.

В последните години Виктор беше заобиколен от децата на братята си, но тези бяха негови. Бяха различни. Те бяха единствените продължители на рода Фонтини-Кристи. След Оксфордшър Джейн не можеше да има повече деца — лекарите бяха категорични.

Чувстваше се странно — четири години трескава дейност и изведнъж беше останал без работа. Петте месеца през 1942 година, прекарани в Дъблин, не можеха да се считат за спокоен период. Възстановяването на Джейн беше бавен и несигурен процес, а безопасността на къщата се беше превърнала в негова идея фикс. Тогава нямаше никакъв начин да намали напрежението си.

Сега имаше. И промяната беше непоносима. Толкова непоносима, колкото и очакването на „Солун“. Бездействието го гризеше отвътре, той не беше от хората, които могат да не правят нищо. Въпреки присъствието на Джейн и децата започна да чувства Дъблин като затвор. Навън, оттатък Ламанша, имаше хора, които го търсеха. Както и той търсеше тях. Докато не започнеше операцията, за него не съществуваше нищо.

Тийг щеше да устои на думата си — Виктор не се съмняваше. Но и нямаше да я промени. Операцията, която щеше да го доведе до хората от Солун, нямаше да започне преди края на войната. В никакъв случай. С всяка нова победа, с всяко настъпление във вътрешността на Германия мислите му ставаха все по-трескави. Войната беше спечелена, но не беше свършила. Хората навсякъде сега трябваше да заживеят отново, да съберат парчетата от разбития си живот и да погледнат реалността в очите. За него, за Джейн всичко щеше да зависи от силите, търсещи контейнера, изнесен от Гърция преди пет години — призори на 9 декември.

Бездействието за него беше ад.

Докато изчакваше, беше стигнал до едно решение — след войната нямаше да се върне в Кампо ди Фиори. Когато мислеше за дома си и гледаше жена си, не можеше да не си спомня жените, зверски убити в светлината на прожекторите. Когато гледаше децата си, все едно виждаше онези деца — безпомощни, ужасени, разкъсвани от куршумите. Спомените му все още бяха твърде силни. Не би могъл да се върне на мястото на екзекуцията, не би могъл да понесе нищо, свързано с нея. Щяха да уредят живота си някъде другаде. Заводите щяха да му бъдат върнати — репарационният съд в Рим го беше уверил в това.

И чрез MI6 той изпрати отговор. Всичко — заводите, земите, имотите — трябваше да се продаде на търг. За Кампо ди Фиори щеше да се погрижи отделно.

Беше нощта на десети март. Децата спяха в стаята си. Последните зимни ветрове вилнееха навън. Виктор и Джейн лежаха под завивките, а камината хвърляше мек оранжев отблясък към тавана. Разговаряха тихо, както винаги в последните часове на деня.

— От „Баркли“ ще се погрижат за всичко — каза Виктор. — Това е най-обикновен търг. Искам да получа цялата сума, как ще разделят имотите, си е тяхна работа.

— Има ли купувачи? — попита Джейн и се подпря на лакът.

Виктор се засмя:

— Цели глутници! Най-вече швейцарци и американци. При възстановяването от войната ще се натрупат състояния. Тези, които притежават средства за производство, ще са много облагодетелствани.

— Говориш като икономист.

— Искрено се надявам да е така. Иначе баща ми би бил ужасно разочарован.

Той замълча, а Джейн докосна челото му и отмахна един паднал кичур коса.

— Какво има?

— Замислих се. Скоро всичко ще свърши. Най-напред войната, след това и „Солун“. И това ще свърши. Вярвам на Алек. Той ще се справи, дори и да се наложи да шантажира всички дипломати във външното министерство. Фанатиците ще трябва да приемат факта, че не знам абсолютно нищо за дяволския им влак.

— Мислех, че е Божи.

— Абсурд! — поклати глава Виктор. — Кой бог би позволил това?

— Шах и мат, мили.

Виктор се подпря на лакът и погледна към прозорците, зад които, гонени от вятъра, прехвърчаха мартенски снежинки. Обърна се към жена си:

— Не мога да се върна в Италия.

— Зная. Каза ми. Разбирам те.

— Но не искам и да остана тук. В Англия. Тук винаги ще си остана Фонтини-Кристи. Последният от едно избито семейство. Реалност, легенда и мит — по равно.

— Но ти си Фонтини-Кристи.

Виктор погледна Джейн в слабия отблясък от огъня.

— Не. От пет години съм Фонтайн. Свикнах с това. На теб как ти се струва?

— Не губи особено от превода — отвърна Джейн и се усмихна. — Освен може би малко от аромата на стара земевладелска аристокрация.

— Точно това имам предвид — отговори той. — Андрю и Адриан не трябва да бъдат товарени с подобни безсмислици. Времената са други. Онези дни никога няма да се върнат.

— Сигурно е така. Малко е тъжно, но предполагам, че е за добро. — Джейн премигна и го погледна въпросително. — Ако не в Италия или в Европа, тогава къде?

— В Америка. Би ли живяла в Америка? Джейн продължи да го гледа с питащ поглед.

— Разбира се. С радост. Мисля, че ще е добре за всички ни.

— А името? То не те притеснява, нали?

Тя се засмя и протегна ръка към лицето му.

— То е без значение. Аз се омъжих за човек, не за име.

Харолд Латъм излезе от стария асансьор и се вгледа в стрелките и цифрите на стената. Беше преместен в Бирма преди три години и оттогава не беше виждал коридорите на MI6 в Лондон.

Той пооправи сакото на новия си костюм. Сега беше цивилен и се налагаше да си го припомня от време на време. Скоро щеше да има с хиляди и хиляди цивилни… нови цивилни. Германия беше победена. Той се беше обзаложил на пет лири, че официалната капитулация ще бъде подписана преди първи май. Оставаха още пет дни, но петачката не го интересуваше. Всичко беше свършило — това само беше от значение.

Тръгна по коридора към кабинета на Стоун. Добрият, стар, сърдит Джефри Стоун. Ябълката. Какъв късмет само — да му надупчат ръката заради някакъв си глупак. При това толкова ненавреме.

И все пак това може би беше спасило живота му. Ужасно много агенти с две ръце не се бяха върнали. В някои отношения Стоун беше извадил късмет. Както и той самият. В гърба и стомаха му имаше няколко парчета метал. Бяха му казали, че ако внимава, всичко ще бъде наред. И го бяха освободили рано.

Ябълката и Крушата бяха оцелели. Дявол да го вземе, заслужаваше си да се полива цял месец!

Беше се опитвал да се свърже със Стоун, но без успех. Два дни се мъчи да го намери по телефона в кабинета или у дома му, но не намери никого. Нямаше смисъл да му оставя бележка — собствените му планове бяха толкова неясни, че не знаеше колко време ще остане в Лондон.

Така беше по-добре. Просто ще нахълта и ще попита стария приятел защо още не е приключил с войната.

Вратата беше заключена. Дявол да го вземе! Според служителя на пропуска Стоун се намираше в сградата. Това означаваше, че предната или още по-предната вечер не е излязъл, което не беше нещо необикновено. Всички специални служби работеха денонощно — подреждаха архиви, унищожаваха досиета, спасявайки може би доста съдби. Когато прахолякът на победата и поражението се слегне, информаторите са най-непопулярните оцелели.

Почука по-силно. Нищо.

И все пак през пролуката в долния край на вратата се виждаше светлина. Може би Стоун беше излязъл за малко. До тоалетната или до кафенето.

Тогава Латъм се вгледа в кръглия патрон на ключалката. Имаше нещо странно. Нещо не беше наред. Встрани от дупката за ключа се виждаше малко сиво петънце. Латъм се вгледа по-внимателно и запали клечка кибрит, почти със страх.

Приближи пламъка до сивото петънце, то се разтопи почти веднага и падна. Калай.

Това беше изпитано средство, до което Ябълката често прибягваше. Беше го използвал в много случаи, когато работеха заедно. Всъщност Латъм не можеше да си спомни дали го е използвал някой друг.

Размекваш единия край на калаена жица и я мушкаш в ключалката заедно с ключа. Зъбците на патрона блокират, без да пречат на ключа да влезе в ключалката.

Просто не може да се отключи. Ако няма нищо належащо, преди да се отвори вратата, минава известно време, колкото да се измъкнеш от капана, без да събуждаш подозрения. Една здрава на вид ключалка се поврежда. Повечето бяха стари и това беше естествено. В такъв случай човек не разбива вратата. По-вероятно е да повика ключар.

Нима Ябълката беше искал да печели време? Нима имаше някакъв капан?

Нещо не беше наред.

 

 

— Боже мой! Не пипай нищо! Намерете лекаря! — извика Тийг и се втурна в кабинета през изкъртената врата. — И затворете вратата.

— Мъртъв е — каза Латъм тихо.

— Виждам — отговори Тийг троснато. — Искам да знам от колко време.

— Кой е той? — попита Латъм. Трупът беше съблечен само по долни гащи. В горната част на гърдите му имаше рана от куршум. Вадичката кръв беше изсъхнала.

— Полковник Одри Бърч. От хранилището. — Тийг се обърна към двамата от охраната край вратата. Третият беше отишъл, за да доведе лекаря от втория етаж. — Поправете тази врата. Не пускайте никого. Не казвайте на никого. Ела с мен, Латъм.

Слязоха с асансьора в сутерена. Латъм забеляза, че Тийг не е само стреснат, но и уплашен.

— Какво мислите, че се е случило, сър?

— Преди два дни му връчих заповедта за освобождаване от службата. Имам чувството, че не му стана приятно.

Латъм замълча за момент. След това заговори, без да гледа към Тийг.

— Вече съм цивилен, така че мога да го кажа. — Това е отвратително. Стоун беше един от най-добрите ви служители.

— Вземам под внимание забележката ви — отговори генералът студено. — Вие сте този, когото наричаха Круша, нали?

— Да.

Тийг погледна уволнения агент. Лампата показваше, чеса стигнали до сутерена.

— Е, Ябълката започна да гние. Започна да мухлясвай Искам да знам само докъде е проникнала плесента.

Вратата се отвори. Те излязоха от асансьора и тръгнаха по коридора към стоманената стена, която го преграждаше. В средата имаше дебела врата, чиято рамка едва се забелязваше. В горния й край се виждаше малко прозорче от бронирано стъкло, отстрани имаше черен бутон, гумен прорез и метална табела.

Влизането без специален пропуск абсолютно забранено. Позвънете и мушнете пропуска в гумения процеп.

Тийг се приближи до прозорчето и натисна звънеца.

— Код „Хиацинт“ — заговори той бързо. — Моля, не се бавете. Аз съм генерал Тийг. С мен е Харолд Латъм.

Чу се жужене, вратата се отдръпна назад й след това се отвори. Офицерът вътре отдаде чест.

— Добър ден, сър. Тук не е идвало нищо от „Хиацинт“ напоследък.

Тийг кимна в отговор на поздрава и каза:

— Аз сам го нося, майоре. Нищо не бива да се изважда от архива до второ нареждане. Какво пише за полковник Одри Бърч в книгата за дежурствата?

Майорът се обърна към металния плот, прикрепен на стената до него.

— Веднага ще проверя, сър. — Той отвори една тетрадка с черни кожени корици. — Полковник Бърч е излязъл завчера вечерта в деветнадесет часа. Трябва да е тук утре сутринта. В седем.

— Добре. Имало ли е някой с него? Майорът отново погледна тетрадката.

— Да, сър. Капитан Стоун е излязъл в същото време.

— Благодаря. Ще бъдем в седмо хранилище. Дайте ми ключовете. И комбинациите на ключалките.

— Разбира се.

В стаята с метални стени имаше двадесет и два шкафа. Тийг спря пред четвъртия. Вгледа се в листа с цифри в ръката си и започна да набира шифъра. След това подаде листа на Латъм и каза:

— Да пестим време. Намерете шкафа с досието на Бревър и го донесете.

Латъм взе листа и намери шкафа.

Ключалката изщрака. Тийг извади второто чекмедже и започна да търси нужната папка.

След това започна отначало. Бавно, за да не я пропусне.

Това, което търсеше, не беше там. Папката на Виктор Фонтайн беше изчезнала. Тийг затвори чекмеджето и се изправи. Погледна Латъм, който беше клекнал пред другия шкаф с отворена папка в ръце. По лицето му се беше изписало изумление.

— Помолих ви да я намерите, не да я четете — каза генералът ледено.

— Няма какво да се чете — отговори Латъм тихо и извади от папката лист хартия. — Освен това.

Документът беше копие. В черна рамка, а в долния край имаше място за два подписа. И двамата знаеха какво е това.

Заповед за екзекуция. Официално разрешение да убиеш.

— За кого е? — попита Тийг тихо.

— Виторио Фонтини-Кристи.

— Кой я е одобрил?

— Има печат на външното министерство. Подписът е на Бревър.

— И още кой? Трябва да има два.

— Министър-председателя.

— И капитан Стоун е натоварен със…

Латъм кимна, макар че Тийг не беше задал въпрос.

— Да.

Генералът затвори очи и започна да диша тежко. След малко попита:

— Познавахте ли Стоун добре? Методите му?

— Работихме заедно осемнадесет месеца. Бяхме като братя.

— Братя? Тогава трябва да ви напомня, мистър Латъм, че макар и да сте освободен от служба, законът за държавната тайна все още важи за вас.