Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (13)

12.

Къщата се намираше в земите на едно огромно имение на запад от Ейлсбъри, графство Оксфордшър. Мястото беше оградено от високи стълбове с бодлива тел, по която течеше ток. Огромния двор охраняваха кучета убийци.

Имаше само един вход — портата, през която се влизаше от правото шосе, от двете страни на което имаше само ливади. При главната къща, на около четвърт миля от портала, това шосе се разклоняваше на две и след това на още няколко по-малки алеи, които водеха към различните постройки.

Имаше всичко четиринадесет къщи, построени във и около горите на имението. Жителите бяха хора, които се нуждаеха от закрила — компрометирани двойни агенти и семействата им, провалени куриери, всякакви хора, белязани да получат куршум.

Къщата, в която живееше Джейн, стана техен дом и Виктор беше доволен, че са толкова далеч — почти всяка нощ самолетите на Луфтвафе кръстосваха небето, пламъците на Лондон се издигаха все по-високо и битката за Англия беше започнала.

Беше започнала и операцията Лох Торидън.

Понякога Виктор отсъстваше от Оксфордшър по цели седмици, но се чувстваше спокоен, защото Джейн беше в безопасност. Тийг прехвърли управлението на операцията в едно от мазетата на MI6. Денят и нощта там не се различаваха особено. Хората работеха непрекъснато с документи, късовълнови радиостанции и специалното оборудване, с което се изготвяха съвършени копия от документите, нужни в окупираните земи — документи за работа, разрешения за пътуване, пълномощни от министерствата на Райха. Идваха и други хора. Те получаваха инструкции от Фонтайн и Стоун, след което се отправяха към Лейкънхийт и извън страната.

Както в множество случаи и самият Виктор. В тези моменти той знаеше, че Алек Тийг беше прав — безопасността на жена ти е пряко свързана със състоянието на духа ти. Ти имаш да свършиш важна работа. Аз върша своята.

Джейн беше недосегаема за маниаците от Рим и „Ксенопи“. Това беше най-важното. Влакът от Солун се превърна в странен, болезнен спомен. А войната продължаваше.

 

24 АВГУСТ 1940 г.

 

АНТВЕРПЕН, БЕЛГИЯ

(Засечена комуникация на коменданта на окупационния корпус в Антверпен, до райхсминистър Шпеер. Копие.)

 

Железопътната гара в Антверпен е в състояние на хаос. Влаковете, преминаващи по моста над река Шелде, редовно се претоварват поради небрежно изготвяне на документацията. Има опасност конструкцията на моста да не издържи. Разписанията и сигнализацията се променят без нужното предизвестие, при това от службите, управлявани от немски персонал. Наказанията са нелепи. Не са замесени чужденци. Влакове се оказват на един и същи коловоз. Композиции се изпращат за товарене в депа и странични коловози, където няма кой да ги обработи, защото съответните материали не са пристигнали. Положението е нетърпимо и настоявам министерството да вземе по-категорични мерки за координиране на…

 

19 СЕПТЕМВРИ 1940 г.

 

ВЕРДЮН СЮР МЮС, ФРАНЦИЯ

(Извадки от писмо, получено в правния отдел на окупационната администрация от полковник Грепшедит, Вердюн сюр Мюс)

 

…Бяхме се споразумели да изготвим специални нормативни актове, въз основа на които да решаваме споровете между нас и окупираните, които не оказват съпротива. Тези нормативни актове бяха размножени и разпространени. Сега попадаме на други нормативни актове, издадени от вашия отдел, които влизат в противоречие с предишните. Налага се непрекъснато да влизаме в спорове дори и с тези, които приветстват окупацията! По цели дни се занимаваме с подобни проблеми. Нашите собствени служители получават противоречащи си заповеди от вашите куриери, при това надлежно подписани и подпечатани. Губим си времето с незначителни неща и едва ли бихме могли да…

 

20 МАРТ 1941 г.

 

БЕРЛИН, ГЕРМАНИЯ

(Извадки от протокол на проведейа среща между експерти на Министерство на финансите и представители на армейското снабдяване. Копие.)

 

…Основната причина за безкрайните проблеми на тиловите служби са непрекъснатите грешки на Министерството на финансите, при разпределянето на средствата. Сметки остават неуредени с месеци, сумите се — изчисляват погрешно и се изпращат не там, където трябва, често в съвсем други географски райони. Цели батальони не получават полагаемите им се заплати, защото парите в това време се намират примерно някъде в Югославия вместо в Амстердам!

 

23 ЮНИ 1941 г.

 

БРЕСТ-ЛИТОВСК, ИЗТОЧЕН ФРОНТ

(Съобщение, изпратено по куриер от генерал Гудериан до командващия генерал Блок, Припят, Полша. Засечено в Бялисток. Недоставено.)

 

…След двудневна офанзива се намираме на осем часа от Минск. Можем да форсираме Днепър след няколко седмици, а Дон и Москва не са далече! Скоростта на придвижването ни изисква много добри свръзки, предимно радиовръзки, но проблемите с оборудването стават все по-големи. Според инженерите ни това се дължи на различната честотна калибровка на апаратурата. Повече от половината ни дивизионни радиостанции не са калибровани еднакво и много често излъчват на съвсем други честоти. Това е фабричен недостатък. Ние нямаме възможност да проверяваме калибровката на всяка радиостанция. Дори моята лична радиостанция се оказа дефектна…

 

2 ФЕВРУАРИ 1942 г.

 

БЕРЛИН, ГЕРМАНИЯ

(Копие от писмо на Хиру Каянака от посолството на Япония в Берлин, до Манфред Пробст, отговорен служител в Министерството на индустрията.)

 

Уважаеми господин Пробст,

Тъй като понастоящем сме другари не само по убеждения, но и по оръжие, трябва да положим още по-големи усилия, за да постигнем резултатите, които очакват от нас нашите лидери.

Връщам се на главния проблем. Както знаете, нашите правителства се договориха за съвместното разработване на радарни установки.

Ние изпратихме — с голям риск — нашите най-добри специалисти по електронно оборудване в Берлин, за да се срещнат с вашите специалисти. Това стана преди шест седмици, но до ден днешен не са проведени никакви срещи и разговори. Бях уведомен, че нашите специалисти са изпратени в Грифсвалд на Балтийско море поради недоглеждане. Тяхна работа не са експериментите с ракетно оборудване, а радарните системи! Освен това те не знаят немски, а придадените им преводачи не се справят добре с нашия език. Току-що научих, че сега специалистите ни са изпратени във Вюрцбург, където се разработват радиопредаватели. Оставям това без коментар.

Моля за съдействието ви нашите специалисти най-после да се срещнат с когото трябва. Кога ще могат да проведат разговорите, за които са дошли?

 

25 МАЙ 1942 г.

 

СЕН ВАЛЕРИ ЕН КОЗ, ФРАНЦИЯ

(Доклад, представен от капитан Виктор Фонтайн, спуснат зад неприятелската линия в района. Завърнал се с риболовен кораб до остров Уайт.)

 

Оръжейните доставки в крайбрежните райони са предимно от нападателни средства. Отбранителни оръжия почти липсват. Камионите тръгват от Есен и минават през Дюселдорф. Най-същественото е горивото. В петролните складове има наши хора, които получават „инструкции“ от Берлин да откланят цистерните с гориво от Брюксел към Ротердам, откъдето да потеглят за Източния фронт. Според последни данни шосето между Брюксел и Лувин е задръстено от четиринадесет мили стандартни транспортни камиони с празни резервоари. Разбира се, засега няма ответни мерки. По наша преценка, можем да задържим това положение още четири дни. След това Берлин ще се види принуден да се намеси, а нашите хора ще трябва да се оттеглят. Координирайте въздушен удар по това време…

(Забележка: Командването на Лох Торидън. За архив. Одобрено от генерал Алек Тийг. Капитан Виктор Фонтани да се пусне в отпуск след завръщането му. Одобрен за получаване на майорско звание.)

 

 

Виктор бързаше по шосето към Оксфордшър. Беше му се сторило, че разговорите с Тийг и Стоун никога няма да свършат. Колко пъти само го караха да повтаря едно и също! Колегата му Стоун винаги беше бесен, когато той се завръщаше от мисия зад фронтовата линия. Това беше работа, в която беше истински професионалист, но сега не можеше да върши заради ръката си и винаги изкарваше яда си на Виктор. Подлагаше го на продължителни, груби, еднообразни разпити, като търсеше грешки и в най-дребната подробност. Съчувствието, което в началото Виктор изпитваше към него, се беше изпарило с месеците съвместна работа. Месеци? Боже, бяха минали почти две години и половина!

А умишленото бавене на Стоун сега беше непростимо. Въздушните нападения над Лондон наистина бяха понамалели, но не бяха престанали и ако сирените завиеха отново, Виктор нямаше да може да напусне града.

А Джейн щеше да роди всеки момент. Лекарите казаха, че ще стане най-много до две седмици. Казаха го седмица преди да замине за Франция.

Стигна покрайнините на Ейлсбъри и погледна часовника си на светлината от арматурното табло. Беше два и двадесет след полунощ. Щяха да се смеят над това — той винаги отиваше при нея в най-невероятно време.

Но винаги се връщаше. Щеше да е в имението след десет минути.

В далечината зад себе си чу жалния провлечен вой на сирените. Не изпита острата тревога и безпокойството, които го обземаха при този звук в началото. Беше свикнал с него.

Зави вдясно и тръгна по пътя към имението. След две или три минути щеше да е при жена си. Натисна педала на газта — нямаше никакво движение и можеше да си позволи да кара бързо.

Инстинктивно се вслуша, за да долови далечния тътен на бомбардировката, но не го чу. Само сирените не преставаха да вият. Изведнъж чу нещо, което не би трябвало да чува, и усети безпокойството, което беше забравил. За миг се зачуди дали умората не си казва думата…

Не, не беше това. Без никакво съмнение. Звукът беше точно отгоре и не можеше да се сгреши. Беше го чувал твърде често и в Лондон, и другаде.

Самолети „Хайнкел“ — двумоторни немски бомбардировачи с голям радиус на действие. Бяха подминали Лондон и при това положение можеше да се очаква, че ще се насочат на северозапад към Бирмингам и заводите за боеприпаси.

Но машините започнаха да се спускат, да се гмуркат рязко надолу. Над него! Пред него!

Бомбен удар! Бомбардировка в затънтената провинция! Какво, по дяволите, е това? Имението! Боже!

Единственото място в цяла Англия, охранявано така добре! От земни нападатели. Не и от въздушни!

Някой беше наредил бомбардировка от малка височина върху имението в Оксфордшър!

Фонтини настъпи педала на газта. Тялото му трепереше, дишаше на пресекулки, очите му бяха впити в пътя напред.

Изведнъж небето избухна. Писъкът от пикиращите бомбардировачи се смесваше с тътена — експлозия след експлозия. Огромни бели и жълти огнени езици — безформени, озъбени, ужасни — обхванаха горите наоколо.

Стигна до портала и рязко натисна спирачката. Вратите бяха отворени.

Евакуация!

Навсякъде горяха огньове, избухваха взривове, тичаха изпаднали в паника хора. Навсякъде.

Главната постройка беше ударена. Покривът й продължаваше да се срутва с някаква нечовешка величественост. Към небето се издигаха кълба сив и черен дим, а зад тях огън — жълт, червен, ужасен.

Оглушителен гръм, колата се разтресе, земята се надигна, полетяха счупени стъкла. Виктор усети по лицето си кръв, но все още можеше да вижда. Само това имаше значение.

Бомбата беше паднала на петдесетина метра пред него вдясно. В светлината на огньовете можеше да види изровената земя. Зави вдясно, заобикаляйки кратера, и подкара към къщата им, направо през тревата. Помисли си, че бомбите не падат два пъти на едно и също място.

Пътя му препречваха повалени горящи дървета. Навсякъде. Той изскочи от колата и хукна към къщата. Един голям дъб, изтръгнат от земята, беше срутил покрива.

Джейн! Джейн!

Боже! Не това! Не прави това с мен! Само не това!

Той връхлетя през вратата, като я събори от пантите. Вътре всичко беше наопаки — маси, столове, легла — обърнати и натрошени на хиляди парчета. Канапето гореше, също и разбитият покрив.

Джейн!

Тук…

Гласът й дойде откъм кухнята. Хукна през тясното коридорче и за миг му се стори, че би трябвало да падне на колене и да се моли. Джейн се държеше за масата с гръб към него, тялото и се тресеше, главата й се люлееше нагоре и надолу. Виктор изтича до нея и я улови за раменете, вдигна главата й, но спазмите й не преставаха.

— Джейн!

— Виторио!… — Изведнъж тя се сви мъчително, без да може да си поеме дъх. — Чаршафи, Виторио! И одеяла! Не знам, не съм сигурна…

— Не говори! — Той я повдигна и в полумрака видя болката, изписана по лицето й… — Ще те закарам в болницата. Има лекари, медицински сестри…

— Няма време! — изпищя Джейн и се изкашля болезнено. — Ще ти покажа. Пренеси ме.

В ръката си стискаше нож, дезинфекциран. Готвеше се да ражда сама.

Сред бомбените експлозии Виктор долови, че самолетите отново набират височина. Въздушното нападение скоро щеше да свърши. Далечният зловещ вой на английските изтребители вече приближаваше. Пилотите от Луфтвафе не можеха да не се съобразят с това.

Той изпълни нарежданията на жена си и взе каквото трябва. След това я вдигна на ръце и я изнесе от къщата. Подобно на звяр, търсещ убежище, той тръгна към гората, за да намери леговище. Тяхно.

Бяха заедно. Ужасът на смъртта само на няколко десетки метра от тях не можеше да попречи на живота. Той помогна на жена си да роди две момчета.

Синовете на Фонтини-Кристи.

 

 

Димът се стелеше лениво и величествените кълба мъртви изпарения препречваха пътя на първите слънчеви лъчи. Навсякъде имаше носилки. Лицата на мъртвите бяха покрити с одеяла, а живите и полуживите гледаха втренчено към небето с отворени от ужас очи. Навсякъде имаше линейки, пожарни и полицейски коли.

Джейн беше в една от линейките заедно с бебетата.

Лекарят излезе от колата и се запъти през ливадата към Виктор и лицето му имаше изтощен, измъчен вид. Беше избягнал смъртта, но живееше с нея.

— Никак не й е било лесно, Фонтайн. Казах й, че при нормални обстоятелства би трябвало да…

— Ще се оправи ли? — прекъсна го Виктор.

— Да, ще се оправи. Но има нужда от дълга, много дълга почивка. Преди няколко месеца й казах, че вероятно ще има близнаци. Тя не беше… телосложението й не позволяваше такова раждане… Изумен съм, че е успяла.

Виктор се втренчи в него.

— Никога не е споменавала такова нещо.

Не се учудвам. Работата ви е свързана с много рискове и не бива да мислите за прекалено много неща.

— Може ли да я видя?

— Още известно време не. Упоена е. Близнаците са тихи. Нека се възстанови.

Лекарят улови Виктор за ръката и го поведе към главната постройка, но там към тях се приближи един офицер и дръпна Виктор настрана.

— Открихме това, което търсехме. Предполагахме, че има нещо такова. Нападението беше твърде прецизно. Дори немските прибори не са в състояние да осигурят такава точност на удара нощем. Нямаше нито сигнални, нито осветителни ракети.

— Къде отиваме? За какво говорите? — Виктор не беше разбрал за какво става дума.

— …предавател… Все още не схващаше.

— Съжалявам. Какво казахте?

— Казах, че намерихме стаята. В дъното на дясното крило. Копелето е действало с обикновен предавател.

— Предавател?

— Да. С негова помощ швабите са открили целта. Насочвал ги е с радиосигнал. Момчетата от MI5 и MI6 не възразяват да ви уведомя. Дори държат да знаете. Боят се, че в цялата бъркотия някой може да прикрие следите, докато успеят да дойдат. Вие можете да бъдете свидетел, че ние не сме направили това.

През развалините и димящите останки те се отправиха към дясното крило на главната постройка. Офицерът отвори вратата и двамата влязоха в коридора.

— С помощта на радиосигнал ескадрата може да бъде насочена само към района, но не и към самата цел — каза Виктор. — Това бяха бомбардировачи. Бях на шосето, когато започнаха да се снишават. За да намерят самата цел от такова разстояние, им е било нужно някакво по-съвършено устройство…

— Казах, че не е имало осветителни и сигнални ракети, имах предвид такива, които да го насочат отдалеч. Но щом са стигнали в района, копелето просто е отворило прозореца и е започнало да пали фойерверки. Под прозореца намерихме цяла кутия!

В края на коридора имаше врата, край която стояха двама униформени служители. Офицерът отвори вратата и влезе, а Виктор го последва.

Стаята беше непокътната, някак си странно цяла сред развалините наоколо. На масата до стената имаше отворено куфарче, от което излизаше антена. Вътре имаше апаратура.

Офицерът посочи към леглото вляво, което не се виждаше веднага от вратата.

Виктор замръзна и се втренчи в гледката пред очите си.

На леглото имаше мъжки труп. Задната част на черепа му липсваше, а до дясната му ръка имаше пистолет. Лявата беше стиснала голямо разпятие.

Беше облечен в черно монашеско расо.

— Много странно — каза офицерът. — Според документите той е член на някакъв гръцки монашески орден. „Ксенопи“.