Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Gemini Contenders, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Робърт Лъдлъм. Знакът на близнаците
Първо издание
Атика, София, 1993
Преведе от английски Владимир Германов
Библиотечно оформление и корица: tandem G
Набор и печат: „Образование и наука“ ЕАД
Формат 32/84/108. 24 печатни коли.
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
9.
ЛОНДОН
Фонтайн закрачи с потока пешеходци, тръгнали към гара „Падингтън“. Във въздуха витаеше някаква скованост, някаква тревога и изумление, а хората, смълчани, се вглеждаха в очите на околните. Франция бе паднала.
Виктор зави по „Мерилбоун“. Видя притихналите опашки за вестници. Беше се случило. Наистина. Оттатък Ламанша беше врагът — победител, непобедим.
На фериботите от Кале вече нямаше тълпи смеещи се туристи. Сега имаше други пътувания — всички бяха чували за тях. Сега корабите от Кале плаваха под прикритието на нощта и в трюмовете им се свиваха мъже и жени — някои окървавени, някои цели, но всички изпълнени с отчаяние, — които носеха със себе си разказите за агонията и поражението. Нормандия, Руан, Страсбург, Париж.
Виктор помнеше думите на Алек Тийг — стратегията, концепцията е да ги изпратим в съответните страни, за да рушат пазара, да създават хаос. Некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена.
Сега пазарът беше цяла Западна Европа. И капитан Виктор Фонтайн беше готов да изпрати своите хора от Лох Торидън, за да изпълнят мисията си.
От първоначалните петдесет и трима бяха останали двадесет и четири. Бавно, внимателно щяха да подбират нови попълнения — в зависимост от загубите. Сред тези двадесет и четирима имаше всякакви хора. Но бяха изобретателни, находчиви и ловки. Поляци, немци, австрийци, белгийци, холандци и гърци. Националностите оставаха на втори план, защото сега през границите ежедневно се транспортираше работна сила. Министерството на индустрията в Берлин непрекъснато принуждаваше хората от окупираните територии да работят — тази практика набираше скорост с разширяването на владенията на Райха. Не беше никак необичайно да откриеш холандци в някоя фабрика в Щутгарт и вече, само дни след падането на Франция, към заводите в Лион вече пътуваха белгийски работници.
Нелегалните организации вече проучваха списъците за трансфер на работна сила. Цел — да се осигури „работа“ за двадесет и четирима висококвалифицирани специалисти.
В объркването, настъпило в резултат на немската мания за максимална производителност, навсякъде се откриваха свободни работни места. „Круп“ и „Фарбен“ бяха принудени да изпращат специалисти навсякъде в завладените територии, за да работят тамошните фабрики и заводи, а немските индустриалци се оплакваха в Берлин горчиво. Всичко това водеше до лоша организация и множество пропуски — ефективността на немските заводи и предприятия непрекъснато спадаше.
В това тресавище трябваше да бъдат инфилтрирани двадесет и четиримата специалисти. Агентите изпращаха в Лондон на вниманието на капитан Виктор Фонтайн информация за свободните работни места:
Франкфурт, Германия. Завод, произвеждащ части за „Месершмид“. Свободни места за трима началници на смени.
Краков, Полша. Автомобилни заводи „Аксъл“. Трима чертожници.
Антверпен, Белгия. Железопътно управление. Отдели „Товарни превози и организация на движението“. Липсват ръководни кадри.
Манхайм, Германия. Държавна печатница. Спешна нужда от преводачи.
Тюрин, Италия. Тюрински авиационни заводи. Търсят машинни инженери.
Линц, Австрия. Берлин твърди необосновани разходи. Спешна нужда от счетоводители.
Дижон, Франция. Правен отдел на Вермахта. Окупационните власти имат нужда от адвокати… („Колко типично по френски — беше си помислил Виктор, — в поражението галският ум искаше да се занимава с правни спорове.“)
И така продължаваха. Десетки „изисквания“, десетки възможности, които щяха да стават все повече и повече с нарастването на нуждите на немската военна машина.
Малката група от Лох Торидън трябваше да поеме тези свободни длъжности, да се залови за работа. Сега главният въпрос беше да се подберат подходящите хора и Виктор щеше да се заеме с подробностите лично. В чантата си носеше малко парче лепенка, която можеше да се залепва за всяка част на тялото. Тя беше много здрава и можеше да се разлепи с воден разтвор от захар и лимонов сок.
В лепенката бяха скрити двадесет и четири капсули, всяка съдържаща по един микрофилм. На микрофилмите имаше фотографии и кратки данни за кандидатите. Насочването им трябваше да се съгласува с нелегалните организации. Трябваше да се намерят двадесет и четири работни места за квалифицирани специалисти… временно, разбира се, защото без съмнение през следващите месеци от тях щеше да има нужда и на много други места.
Но всяко нещо по реда си. Преди всичко Виктор трябваше да направи едно пътуване с неопределена продължителност. Щеше да се спусне с парашут във Франция, в провинция Лорена, близо до френско-швейцарската граница. Първата си среща трябваше да проведе в малкото градче Монбелиар, в което щеше да остане няколко дни. Мястото беше удобно, защото позволяваше лесен достъп от Северна и Централна Франция, както и от Южна Германия.
От Монбелиар щеше да тръгне на север, към Рейн, чак до Висбаден, където щеше да се срещне с антифашисти от Бремен, Хамбург, Берлин и от Северозападна Германия. След това щеше да се отправи на изток до Прага, после на запад до Полша. Щяха да се уточняват дати, да се усъвършенстват шифри, да се осигурят официални документи, чиито копия трябваше да се изготвят в Лондон.
От Варшава щеше да се върне в Лорена, където на място трябваше да се реши дали да продължи на юг, до Италия. Капитан Джефри Стоун беше против. Агентът, известен на Виктор под псевдонима „Ябълка“, ясно беше дал да се разбере това. Всичко, свързано с Италия, изпълваше Джефри Стоун с неприязън. Това беше следствие от събитията на кея в Челе Лигуре и осакатената му ръка — заради италианската наивност и нечестност. Стоун не виждаше причина да изразходва средства за Италия. И без това имаше достатъчно други належащи задачи. Некомпетентността на тази нация беше нейният най-голям враг.
Фонтайн стигна до гара „Падингтън“ и изчака автобуса за Кенсингтън. Беше открил автобусите — досега никога не беше ползвал обществен транспорт. Прибягна до тях отчасти за да се предпази — служебните коли се ползваха от няколко души и разговорите между пътниците бяха неизбежни. В автобуса не можеше да има подобно нещо.
Разбира се, понякога се налагаше да носи със себе си строго секретни материали и тогава Алек Тийг просто не му позволяваше да се възползва от новото си откритие. Беше твърде опасно. Тази вечер също имаше секретни материали, но Виктор беше успял да убеди началника си — в служебната кола щяха да пътуват още двама души, а той имаше нужда да размисли. Това беше последната му вечер в Англия. Трябваше да каже на Джейн.
— Дявол да го вземе, Алек! Ще измина няколко хиляди мили във вражеска територия! Ако не мога да опазя куфарче, заключено с верига за китката ми в лондонски автобус, по-добре изобщо да не тръгвам!
Накрая Тийг капитулира, но сам се увери, че веригата е заключена както трябва.
Автобусът дойде, Виктор се качи и седна на едно място до прозореца отпред. Погледна навън и се замисли за Лох Торидън.
Бяха готови. Замисълът можеше да успее. Можеха да внедрят хората си там, където трябва. Но оставаше практическата работа. Голяма част от нея трябваше да свърши по време на пътуването си. Да намери подходящо място за всеки от хората… след това хаосът нямаше да се забави.
Беше готов за заминаването си. Но не беше готов за това, което го очакваше сега — да каже на Джейн, че моментът е дошъл.
Когато се завърна от Шотландия, той се настани в нейния апартамент в Кенсингтън — тя отказа да наемат по-голям. И това бяха най-щастливите дни в живота му.
А сега трябваше да се разделят и страхът щеше да замени приятните неща в съвместния им живот. Фактът, че хиляди и хиляди други преживяват подобни неща, не беше от значение — в аритметиката няма нищо утешително.
Слезе на следващата спирка. Юнският залез обливаше дърветата и къщите. Кенсингтън, беше спокоен квартал, войната беше далеч оттук. Тръгна по тихата уличка и изведнъж нещо привлече вниманието му. През последните няколко месеца се беше научил да не издава безпокойството си, така че се престори, че махва с ръка на въображаем съсед, което му позволи да присвие очи срещу залязващото слънце и да огледа добре малкия „Остин“, паркиран на отсрещната страна на улицата, на около петдесет метра напред. Сив. Беше го виждал вече. Преди пет дни. Спомни си го много добре. Отиваха със Стоун да поговорят с една еврейка, работила в краковската социална служба до самата окупация, и по пътя спряха, за да заредят бензин.
Тогава сивият „Остин“ спря до помпата край тях. Виктор му обърна внимание единствено заради реакцията на служителя на бензиностанцията — помпата беше отчела само два галона бензин. Резервоарът на колата беше пълен.
— Това е малко прекалена предвидливост — каза служителят недоволно.
Шофьорът се притесни, запали двигателя и потегли.
Освен това му направи впечатление, че шофьорът е свещеник. Съвсем ясно видя бялата му яка.
Свещеникът го гледаше.
Виктор се приближи до портата, отвори я и влезе в дворчето. Свещеникът в колата седеше неподвижно, а очите му, сякаш скрити зад дебели очила, все още бяха насочени към него. Виктор влезе в къщата. Веднага щом затвори вратата, застана до малките прозорци край нея, отдръпна леко черната хартия за затъмняване и погледна навън.
Свещеникът се беше приближил до десния прозорец на колата и гледаше към входа. Видът му беше нелеп. Чудовищно слаб и блед, с дебелите лупи на очилата си.
Виктор се отдръпна от стъклото и хукна нагоре към третия етаж — техния. Отвътре се чуваше музика. Радиото беше пуснато и Джейн си беше у дома. Затвори вратата след себе си и чу, че тя си тананика нещо в спалнята. Нямаше време за поздрави. Искаше да отиде до прозореца. А и не биваше да я безпокои, ако можеше да го избегне.
Бинокълът му беше на една лавица край камината. Взе го, отиде до прозореца и го насочи към колата.
Свещеникът разговаряше с някого на задната седалка. Виктор не беше забелязал, че има още един човек. Задната седалка беше в сянка. Насочи бинокъла натам и го фокусира.
Изстина. Кръвта нахлу в главата му.
Това беше кошмар! Кошмар, който се повтаряше, който сякаш се възпроизвеждаше непрекъснато!
Белият кичур в късо подстриганата коса. Беше го виждал… в един автомобил… в бялата светлина… малко преди дима и смъртта!
Кампо ди Фиори.
И тогава седеше на задната седалка. Гледаше го, както и тогава, през стъклото на колата, на хиляди мили оттам. Един от немските палачи!
— Боже мой! Уплаши ме! — каза Джейн и влезе в стаята. Какво…
— Свържи се по телефона с Тийг! Веднага! — извика Виктор, свали бинокъла и се засуети с шифъра на ключалката на куфарчето си.
— Но какво има…
— Направи каквото ти казах! — Той се мъчеше да се овладее. Цифрите застанаха на местата си и ключалката се отвори.
Джейн продължи да гледа мъжа си и мълчаливо започна да набира номера.
Виктор се втурна в спалнята и извади пистолета си от купчината ризи в гардероба. Извади го от кобура и се върна при Джейн.
— Виктор! Престани! За Бога!
— Кажи на Тийг да дойде веднага! Кажи му, че долу стои един от немците от Кампо ди Фиори!
Изтича в коридора и надолу по стълбата, като освободи с палец предпазителя на оръжието. Когато стигна на долния етаж, чу ръмженето на двигателя. Извика ядосано и хукна надолу до пътната врата, отвори я с трясък и излетя навън до портата.
Сивият „Остин“ се движеше надолу по улицата. По тротоарите имаше пешеходци. Виктор се втурна след него, като накара две идващи срещу него коли да забият спирачки. Хората се разкрещяха. Мина му през ум, че мъж с пистолет в седем часа вечерта на тази тиха уличка би предизвикал доста безпокойства, но нямаше време да мисли за това. За него съществуваше единствено сивата кола, на чиято задна седалка седеше мъжът с бял кичур в косата.
Палачът!
Остинът зави зад ъгъла! Боже! Движението не беше голямо — само няколко таксита и частни коли. Машината ускори и премина на червено, като принуди един камион да забие спирачки.
Изпусна ги. Спря запъхтян. От челото му се стичаше пот, а пистолетът още беше в ръката му. Но все пак беше видял нещо. Четири от шестте цифри на регистрационния номер.
— Този автомобил е собственост на гръцкото посолство. Аташето, който го ползва, твърди, че някой е взел колата днес, късно следобед. — Тийг говореше бързо, ядосан не само от очевидно невярната информация, но и от самия инцидент. Това беше пречка. Сериозна пречка. Точно сега операцията най-малко имаше нужда от нещо такова.
— Защо този немец? Кой е той? Аз знам само какъв е той! — Виктор говореше тихо и възбудено.
— Тръгнахме по всички възможни следи. Десетина опитни специалисти, преглеждат цялата документация. Скицата, която направи художникът, според теб е добра. Ако има такъв човек, ще го открием.
Виктор стана от стола, отиде до прозореца, спря се пред тежките черни завеси и се върна обратно. Погледна разсеяно голямата карта на Европа на стената, по която бяха набодени десетина флагчета.
— Това е влакът от Солун, нали? — Зададе въпроса тихо, без да има нужда от отговор.
— Това не обяснява присъствието на германеца. Ако е германец.
— Казах ти! — прекъсна го Виктор и се обърна към генерала. — Беше там. В Кампо ди Фиори! Тогава ми се стори, че съм го виждал някъде.
— И не можа да си спомниш къде?
— Не. Понякога това ме влудява! Не помня!
— Опитай да го свържеш с нещо. Върни се назад. Мисли за градове, хотели. Спомни си сделките, договорите. Семейството ви е имало инвестиции в Германия.
— Опитах всичко това. Без резултат. Лицето си спомням смътно, но белият кичур не може да излезе от ума ми. — Виктор се върна уморено до стола и седна. Облегна се и улови слепоочията си. — Алек, безпокоя се ужасно!
— Няма защо.
— Ти не си преживял нощ като онази в Кампо ди Фиори.
— В Лондон това няма да се повтори. Нито пък другаде. Утре жена ти ще бъде отведена в министерството и ще предаде работата и документацията си на свой заместник. Увериха ме, че това може да приключи до обяд. След това ще я откараме в провинцията. Ще бъде на усамотено място, в пълна безопасност. Ще остане там, докато се върнеш или докато заловим твоя човек. Докато го накараме да проговори.
Виктор свали ръцете от слепоочията си и погледна Тийг въпросително.
— Кога успя да направиш всичко това? Нямаше никакво време.
Генералът се усмихна, но това не беше смущаващата усмивка, с която Виктор беше свикнал. Беше дружелюбна.
— Това е план за действие в непредвидени обстоятелства, който съставихме веднага след като се оженихте. Няколко часа след това, ако трябва да бъда точен.
— И тя ще е в безопасност?
— Повече от всички други. Направих го, защото безопасността на жена ти е пряко свързана със състоянието на духа ти. Ти имаш да свършиш важна работа. Аз върша своята.
Тийг погледна стенния часовник, после ръчния си. Стенният беше изостанал с близо минута. Когато беше сверявал за последен път? Трябва да е било преди осем, десет дни. Би трябвало да го занесе на часовникаря.
„Глупаво е чак толкова да се вманиачавам за времето“ — помисли той. Беше чувал прякорите — „Алек Секундата“, „Тийг Брояча“. Колегите му често му се присмиваха. Не би бил толкова загрижен за времето, ако имаше жена и деца. Но беше взел решение преди много години. В неговата професия всякаква обвързаност е пречка. Разбира се, не беше минал без жени. Но не се беше оженил. И дума не можеше да става.
Мислите му го доведоха до новия проблем — Фонтайн и неговия брак. Този италианец се справяше отлично с работата по операцията, но имаше един проблем — жена му.
Дявол да го вземе! Беше започнал да работи с Бревър, защото наистина искаше да използва Фонтини-Кристи. Ако взаимоотношенията му с тази англичанка можеха да са от някаква полза, той не би възразил. Но не чак дотам!
А къде беше Бревър сега? Беше се отказал. Беше се оттеглил, след като беше ангажирал правителството с един никому неизвестен товарен влак от Солун.
Или само се спотайваше?
Изглежда, дипломатът знаеше кога да излезе от играта, кога да се оттегли, за да не претърпи неприятния провал. Нямаше никакви допълнителни инструкции относно Виктор. Сега той беше собственост на MI6. Чисто и просто. Струваше му се, че Бревър иска да се дистанцира колкото се може повече от италианеца и проклетия влак. Когато го уведоми за проникналия в Лох Торидън монах от гръцкия орден, Бревър не прояви почти никакъв интерес и каза, че става дума за смахнат фанатик.
Това не беше естествено за човек, накарал правителството да се ангажира с всичко това. Защото монахът не беше действал сам. Тийг беше сигурен в това. Бревър също. Посланикът реагира твърде обикновено. Безразличието му беше прекалено очебийно.
И тази жена… съпругата на Виктор. Когато се появи тя, Бревър я беше приел без колебание. Тя трябваше да послужи като временна котва. Ако Фонтайн изведнъж започнеше да се държи странно, ако потърсеше и се свържеше с хора, които биха могли да имат нещо общо с влака от Солун, тя щеше да бъде привикана и щеше да получи инструкции — да докладва всичко. На патриотичните й чувства можеше да се разчита и тя щеше да се съгласи.
Но никой не си беше и помислял, че могат да се оженят. Ето това се казва некомпетентно управление! От една любовница можеш да поискаш всичко. Не и от съпругата.
Бревър беше посрещнал и тази новина с неестествено безразличие.
Ставаше нещо, което Тийг не разбираше. Имаше неприятното чувство, че правителството използва MI6, а това означаваше него самия, че търпи Лох Торидън, защото по този начин Бревър би могъл да постигне някаква по-голяма цел. Надхвърляща обикновените саботажи.
Влакът от Солун.
Двете неща вървяха успоредно — Лох Торидън и документите на император Константин. До първото го допускаха. До второто не.
Не го допускаха и го бяха оставили да работи с един женен агент — най-уязвимия тип.
Беше три без десет сутринта. След шест часа щеше да отиде с Виктор до летище Лейкънхийт, за да го изпрати.
Човек с бял кичур в косата. Скица на лице, което не приличаше, дори бегло, на нито една от стотици фотографии, на нито едно описание. Издирването не беше дало никакъв резултат. Десетина служители долу в архива продължаваха да търсят. Този, който откриеше самоличността на мъжа с белия кичур, нямаше да остане невъзнаграден.
Звънна телефонът и го стресна.
— Да?
— Обажда се Стоун, сър. Мисля, че стигнах до нещо.
— Слизам веднага.
— Ако не възразявате, сър, предпочитам да се кача аз. Всичко е много объркано и предпочитам да говорим насаме.
— Добре.
Какво беше открил Стоун? Какво можеше да бъде толкова странно, че да има нужда от вътрешна секретност?
— Ето я скицата, която одобри Фонтайн — каза Джефри Стоун, когато застана пред бюрото на Тийг и сложи рисунката върху плота. Под мишницата на неподвижната ръка с ръкавицата беше мушнат плик. — Такъв човек нямаше в нито една папка с документация за Химлер. В нито едно немско досие. Или в досиетата на свързаните с Германия кръгове в Полша, Чехословакия, Франция, Балканите и Гърция.
— А Италия?
— Това ми мина през ум най-напред. Независимо какво казва Фонтайн за онази нощ в Кампо ди Фиори, този човек е италианец. Фонтини-Кристи са имали много врагове сред фашистите. Но сред тях не открихме нищо. Дори бегла прилика с въпросното лице. Тогава започнах да си мисля за нашия човек. За брака му. Беше неочакван за нас, нали?
— Да. Неочакван.
— Малка църква в Шотландия. Протестантски ритуал. Човек не би предположил това, нали?
— Защо не?
— Работил съм с италианци, сър. Католическото влияние при тях е много силно.
— Фонтайн не е набожен. Какво искаш да кажеш?
— Ето това. Всичко е въпрос на мярка. Никой не е само това или само онова. Особено човек, който е разполагал с толкова много власт. Прегледах неговото досие. Имаме копия на всички документи и снимки, до които успяхме да се доберем. Включително заявлението за брак и брачното свидетелство. В графата „църковна принадлежност“ е написал „християнин“.
— Говори направо!
— Това и правя. Всяко нещо води до друго. Имаме едно невероятно богато, могъщо семейство в католическа страна, а най-големият син отрича всякаква връзка с официалната църква.
Тийг присви очи:
— Продължавай.
— Защото наистина отрича. Може би несъзнателно, не знам. „Християнин“ не означава принадлежност към определена църква. Търсили сме не там, където трябва.
Стоун извади плика изпод мишницата си с лявата си ръка и го отвори. Отвътре извади смачкана изрезка от вестник, на която имаше снимка. Гологлав човек с бял кичур в косата. Беше облечен в черна църковна одежда и беше коленичил пред олтара на катедралата „Свети Петър“ в Рим с лице към разпятието. Над главата му имаше протегнати ръце, държащи тривърха шапка на кардинал.
— Боже! — Тийг погледна Стоун.
— Документацията за Ватикана. Имаме данни за всички повишения в йерархията на…
— Но това е…
— Да, сър. Името на обекта е Джулиамо Донати. Той е един от най-влиятелните кардинали на Ватикана.