Том Кланси
Оперативен център (87)

87.
СРЯДА, 10:30 Ч., СЕУЛ

Ким Хван лежеше подпрян на повдигнатата горна част на леглото си. Възглавницата му беше паднала. Искаше да си я вземе, но се чувстваше изтощен от физическото и емоционално напрежение през последните няколко часа и като че ли нямаше достатъчно енергия и желание да се пресегне и да я вдигне.

Човекът, който спаси полуострова, не е в състояние да си помръдне ръката и да си вземе възглавницата. Сигурно имаше някаква ирония в това, но настроението му не беше никак подходящо за нея.

Тъпата болка в тялото не му даваше да заспи. Здраво стегнатите бинтове му пречеха да диша, а и беше превъзбуден от събитията. Не можеше да се отърси от кошмарната мисъл, че Грегъри Доналд е мъртъв — трудно му беше да приеме тази смърт и все пак тя му се виждаше някак странно неизбежна. Животът на Доналд всъщност беше спрял, когато убиха съпругата му. Нима всичко това се случи вчера? Сега поне двамата бяха заедно. Доналд би възразил на подобно тълкувание, но Сунджи би се съгласила с Хван — въпреки че беше закоравял атеист, мястото на Доналд беше в рая.

Докато Хван лежеше и разглеждаше тухлената стена през прозореца, Боб Хърбърт се обади и му съобщи за събитията в Диамантените планини, както и за двамата заговорници, убити по време на акцията. Хван знаеше, че севернокорейците няма да им изпратят тези трупове скоро, въпреки че сигурно щяха да им дадат отпечатъци от пръстите им, за да могат да ги идентифицират.

— Никой повече не си подаде носа — каза Хърбърт, — така че или това е била цялата група, или другите са се изпокрили и ще се надигнат пак в бъдеще.

— Сигурен съм, че пак ще си имаме работа с тях — тихо отговори Хван.

— Навярно си прав. Радикалите са като тревата — растат на кичури.

Хван се засмя. Хърбърт му предаде благодарностите на Худ за положените от КЦРУ усилия и му пожела бързо оздравяване.

Хван затвори и реши все пак да си вземе възглавницата. За негова изненада някой му я подаде. Две силни ръце я подпъхнаха под главата му, а после го наместиха.

— Директор Юн Хун? — учуди се той. — А къде е…

— Хонтак ли? Сигурно пътува към новото си местоназначение — на едно рибарско корабче, което подслушва китайските радиопредавания в Жълто море. Изглежда, беше решил, че различните ни методи на работа са слабото ни място, а не силата ни.

— Може би трябва… да запазите място на корабчето и за мен — каза Хван. — И аз съм на неговото мнение.

— Възможно е от време на време да ти се струва, че се разминаваме — намръщи се Юн Хун. — Но това вече няма да се повтори след днешния ден.

Изглежда, някой от шефовете му го е критикувал за поведението му по време на кризата. Хван нямаше да се изненада, ако се окажеше, че Боб Хърбърт или Пол Худ са се обадили тук-там. Юн Хун винаги се влияеше от подобни неща.

— Когато излезеш оттук, ще гледаме да уредим работата другояче. — Директорът покри ръката му със своята. — Ще ти дадем повече самостоятелност и няма непрекъснато да се отчиташ пред мен…

Някой определено му се е обадил.

— …ще си вършиш работата така, както искаш. Предложих на президента да основе стипендия в Университета на името на господин Доналд в катедрата по политология.

— Благодаря ви. Не бива да забравяме и съпругата на Чо. Може да се нуждае от помощ и подкрепа.

— Вече й се обадихме.

— А какво става с госпожица Чон? — Хван погледна втренчено Юн Хун.

Директорът изглеждаше така, сякаш връзката го стяга.

— Замина. Изпълнихме желанието ти и я оставихме да изчезне.

— Тя ми спаси живота. Задължен съм й. Сигурно обаче сте я проследили.

— Ами… да. Искахме да видим къде ще отиде.

— И?

— Взе че отиде в Янян. При чичо ти.

Хван се усмихна. Никога нямаше да я намерят. Чичо Пак ще я скрие на лодката си, а те няма да посмеят да го проверят и той някак си ще прехвърли Ким в Япония.

— Мислиш ли, че няма пак да се заеме с шпионаж в полза на Севера?

— Няма — отвърна Хван. — Тя го правеше по принуда. Радвам се, че вече ще може да се занимава с това, което наистина иска да прави.

— Добре, щом си сигурен, че е така, Хван — потупа ръката му Юн Хун и стана. — Оставих един от твоите хора, Парк, на пост отвън пред вратата. Ако имаш нужда от нещо, кажи му или го накарай да ми се обади.

Директорът излезе и Хван остана насаме с призраците от изминалия ден — примесените с горчивина мили спомени за Сунджи и Доналд, горкия Чо и сдържаната, но очарователна госпожица Чон. Чичо Пак сигурно няма да му каже къде я е отвел, но все едно Хван щеше да я открие. Както бяха доказали последните събития, има приятелства и отношения, които надхвърлят политическите граници, макар човек не винаги да има време за тях.

И все пак трябва да намери време. Защото в края на краищата всичките тези хора оставиха следа у него не с фактите, прочетени в досиетата им, а с това, което носеха в сърцата си.