Том Кланси
Оперативен център (81)

81.
СРЯДА, 19:20 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

Худ и неговите преки помощници все още се намираха в кабинета му, когато Роджърс се обади. Той включи говорителя и всички се събраха около него.

— Пол — каза Роджърс, — аз съм в базата на нодоните. Обаждам ти се от тяхната радиостанция по сателита. Южнокорейците бяха превзели командването на обекта — убиха Мур при акцията. Полковник Ки Су ни оказва съдействие… но той не знае кода за спиране на изстрелването. Южнокорейците са го променили, но и те са мъртви. Разполагаме с осем минути преди тия чудесии да излетят по посока на Токио.

— Малко е — няма да можем да докараме самолети от юг или север — каза Худ.

— Така е.

— Дай ми една минута. — Худ прекъсна връзката и набра кода на Мат Стол на компютъра си. — Мати, извикай файла за нодоните. Как можем да ги спрем без кода?

Лицето на Стол изчезна и на екрана се появиха графики и списъци технически данни.

— Контролната верига е затворена в стоманена кутия, дебела три сантиметра, за да не се повреди от изстрелването… Чакай да видя. Има три редици с числа. Горната отброява времето до излитането им, средната дава координатите. Четирите числа, с които се променя насочването, остават на дисплея една минута след вкарването, за да можеш евентуално да ги промениш. След това на долната редица се появяват още четири числа — нещо като система с двойно подсигуряване. Не можеш да стигнеш до средната редица, ако не минеш през долната. Числата от последната редица също изчезват след една минута. Така… Достатъчно е да нагласиш първата четворка числа — тези от средната редица — на нула-нула-нула-нула и ракетите няма да излетят.

— Но за тази цел трябва да влезеш в програмата, нали?

— Да.

— А ние не знаем втората четворка числа.

— В такъв случай нищо не можем да направим. А ако проработим всички комбинации от нула до девет, ще мине…

— Разполагаме със седем минути.

— … много повече време. — Изведнъж тонът на Стол стана по-весел. — Я почакай така, Пол. Май се сетих нещо.

На мястото на файла се появи снимка на базата.

— Само секунда — каза Стол.

Худ чу по телефона тракане на клавиши. Погледна часовника с крайния срок. Изпитваше желание да посегне и да го покрие с длани, да забави някак хода на времето. Отново изпита чувство на безсилие, че ще се провалят на финала. Толкова невинни хора щяха да пострадат.

— Марта, свържи се с Бъркоф в Белия дом — каза той, докато Стол работеше. — Обясни му ситуацията — може да се наложи президентът да се обади в Токио.

— И двамата страшно ще се зарадват на новината — каза Марта и тръгна към вратата.

— Ще ти се обадя в кабинета, ако стане нещо.

— Не знам защо имам чувството, че въпреки всичко цялата вина за събитията днес ще падне върху нас — обади се Боб Хърбърт.

— Но денят още не е свършил. — Худ усети, че всъщност само се опитва да си дава кураж. Не искаше да повярва, че няма изход. Загледа се отново в екрана. Компютърът в момента увеличаваше снимката на нодоните. Една от ракетите започна да нараства на всеки пет секунди.

— Голяма работа съм — обади се Стол. — Какво виждаш, Пол?

— Нодони.

— Да, но това е снимката, която направих, след като системата отново се включи.

Худ се наведе към екрана.

— Ти наистина си гениален! — Изведнъж се намръщи и възкликна: — По дяволите!

На снимката се виждаха само три от цифрите — едно, девет и осем. Човекът, който програмираше ракетите, закриваше четвъртата с тялото си.

— Предполагам, че последната е осем — каза Стол. — Днес цял ден се натъкваме на тази комбинация.

— Дано да си прав.

Худ се обади на Роджърс.

— Майк, трябва да програмираш ракетите така: едно, девет, осем, осем на долната редица и нула-нула-нула-нула на средната. Повтори!

— Хиляда деветстотин осемдесет и осем на долната и четири нули по средата. Не затваряй.

— Няма такава опасност — измърмори Худ под нос. — Никъде няма да ходя.