Том Кланси
Оперативен център (20)

20.
ВТОРНИК, 6:25 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

Пол Худ и Лиз Гордън пристигнаха едновременно в Бункера. Пол я пусна пред себе си и натисна бутона, монтиран отстрани на голямата овална маса за съвещания, който задвижваше вратата.

Стаичката се осветяваше от флуоресцентни лампи, монтирани над масата, а часовникът с крайния срок на стената срещу мястото на Худ непрекъснато мигаше и сменяше дигиталните си цифри.

Стените, подът и таванът на Бункера бяха изцяло покрити със звукоизолиращ материал. Зад него имаше няколко слоя корк, тридесет сантиметра бетон и пак шумоизолиращ материал. Навсякъде в шестте стени на помещението бе вградена двойна метална решетка, която създаваше колебливи трептения и променяше изцяло характеристиките на всеки звук. Ако все пак някое подслушвателно устройство успееше да запише разговор, проведен в Бункера, промяната на честотния обхват на модулацията правеше възпроизвеждането му невъзможно.

Худ седна начело на масата, а Лиз — от лявата му страна. Той потъмни монитора на компютъра пред себе си. Върху него бе прикрепена малка камера с оптична нишка. Подобно оборудване имаше пред мястото на Майк Роджърс, на другия край на масата.

Лиз тръшна жълтия бележник пред себе си.

— Виж, Пол. Знам какво се каниш да ми кажеш, но не съм сбъркала. Това не е негово дело.

Худ изгледа психоложката на центъра — Лиз имаше светлокафяви очи и кестенява коса, дълга до раменете, хваната с черен ластик на опашка. Реверът на елегантния й червен костюм с панталон беше посипан с нещо бяло — навярно следа от небрежно изтръсканата пепел от някоя от безбройните цигари „Марлборо“, които пушеше една след друга в кабинета си.

— Не смятах да те обвинявам, че си сгрешила — спокойно отговори Худ. — Но държа да знам до каква степен си сигурна. Президентът ми възложи ръководството на Корейската група и не искам да му кажа, че севернокорейският министър-председател ратува за мир, а пък в същото време той да се опитва да ни накара да прекосим демилитаризираната зона.

— Осемдесет и девет процента — обяви Лиз с дрезгавия си глас. — Това е. Ако разузнавателните данни на Боб Хърбърт са достоверни и ги вземем предвид, нивото на сигурност става деветдесет и два процента. — Тя извади пакетче с дъвки „Ригли“ от джоба си и го скъса. — Севернокорейският президент не иска война. Накратко казано, много му допада замогването на долните класи, а той знае, че ще се задържи на власт единствено, ако те са доволни. Най-добрият начин да постигне това е, като прекрати самоналожената им изолация. Нали ти е известно мнението на Хърбърт?

Знаеше го. Началникът на разузнаването в центъра смяташе, че ако севернокорейските генерали наистина се противопоставяха на политиката на президента, отдавна щяха да са го свалили. Внезапната смърт на дългогодишният вожд Ким Ир Сен през 1994 година остави празнина във властта, която те лесно можеха да запълнят, ако не им се нравеше развитието на събитията.

Лиз пъхна дъвката в устата си.

— Ти не вярваш много-много в научността на работата в нашия отдел и сигурно ще си умреш от удоволствие, ако ни закрият. Хубаво. Не предвидихме пресилената реакция на полицията във Филаделфия. Но по севернокорейския въпрос работим от години и съм сигурна, че сме прави!

От компютърния монитор вляво до него се разнесе пиукане. Худ набързо прочете съобщението от електронната поща, изпратено от Бенет — останалите членове на Корейската група били готови за телеконференция. Худ натисна „Alt“ на компютъра, за да потвърди, че е приел съобщението, и отново се обърна към Лиз.

— Аз вярвам на първите впечатления, а не на психологията. Но понеже никога не съм се срещал със севернокорейските лидери, ще трябва да се доверя на теб. Ето какво ми е необходимо.

Лиз махна капачката на химикалката си и започна да си записва.

— Искам да се поровиш из данните и да ми съставиш нова характеристика на висшите севернокорейски ръководители, като вземеш предвид следното: дори и наистина да не са поръчали нападението, как ще реагират на нашия мобилизационен план 5, както и на евентуален ответен удар на южнокорейците срещу Пхенян, и дали не е възможно някой от генералите да е издал заповед на своя глава, без съгласието на президента. Искам също отново да прочетеш изследването за Китай, което сте дали на хората от КОНЕКС. Твърдите, че китайците не желаят да водят война на полуострова, но определени среди в правителството може и да я предизвикат. Опишете кой и защо и изпратете един екземпляр на посланика в Пекин, за да погали с перце когото е необходимо.

Когато свършиха, сигнал за което както винаги бе облекчената въздишка на директора — навярно съвсем неволна, — Лиз стана и Худ натисна копчето, за да я пусне да излезе. Вратата вече се затваряше, когато Даръл Маккаски, офицерът за връзка на центъра с ФБР и Интерпол, се вмъкна вътре. Худ кимна на ниския, жилест, преждевременно посивял бивш агент от ФБР, изчака го да седне и натисна копчето „контрол“ на компютъра си. Екранът на монитора се раздели на шест равни части — в пет от квадратите се появиха лицата на участниците в сутрешната среща. Шестото беше на Бенет, който щеше да следи записа на заседанието. В долния край на екрана имаше черна лента за съобщения — при нужда Худ веднага щеше да бъде осведомяван за последните събития в Корея. Отделът за кризисни ситуации на Оперативния център щеше да му изпраща сбити съобщения по компютъра.

Худ не разбираше защо е необходимо да вижда хората, с които разговаря — увлечението по последните постижения на техниката понякога му се струваше доста излишно. Цялата ситуация му напомняше на сценка от филм.

Образите и звукът се контролираха с функционалните клавиши на клавиатурата и преди да включи останалите, той натисна F6, за да се свърже с Бенет.

— Майк Роджърс пристигна ли най-после?

— Не. Но ударният отряд е излетял и той сигурно скоро ще дойде.

— Веднага да ми се обади. Хърбърт нещо да е изпратил?

— Също не. Разузнавачите ни в КНДР са изненадани почти колкото нас. Хърбърт поддържа връзка с КЦРУ Ще те уведомя, ако пристигне нещо.

Худ му благодари и огледа лицата на колегите си, докато натискаше бутоните от едно до пет.

— Всички ли ме чуват?

Пет глави кимнаха.

— Добре. Господа, имам впечатлението — моля да ме поправите, ако греша, — че президентът иска да прояви решителност в овладяването на настоящата криза.

— И да излезе от нея като победител — добави умаленият образ на Ав Линкълн.

— Именно. Което означава, че не се зае кой ще вади кестените от огъня. Стив, файловете с политиката ни са при теб.

Съветникът по въпросите на националната сигурност леко се извърна към монитора в кабинета си.

— Политиката ни на полуострова естествено е съобразена с договора с Юга. В този смисъл сме поели следните задължения: за стабилизирането на двете страни с политически средства, ядрено разоръжаване на Севера и спазване на договора за неразпространение на ядрено оръжие, поддържане на диалога Север-Юг, продължаване на историческата консултационна процедура с Япония и Китай, незабавно и пряко участие във всички инициативи, предприети от която и да е от двете страни с цел предотвратяване активната намеса на някоя трета страна — САЩ трябва да имат превес в събитията.

— С две думи — обобщи държавният секретар, — да сме навсякъде и във всичко.

Худ огледа лицата им едно по едно. Нямаше нужда да ги подканя да говорят — ако някой имаше какво да каже, щеше да го направи.

— Тогава стратегиите — предложи той. — Мел, какво трябва да бъде поведението ни според Комитета на началник-щабовете?

— Нямахме много време да се съвещаваме — поясни той и приглади с два пръста мустаците си. — Но с Ърни, Мел и Грег си поговорихме, преди да дойдеш в Белия дом, и всички сме на едно мнение. Независимо дали експлозията е официално одобрен акт или не, ще търсим решение по дипломатически път. КНДР ще получи уверенията ни за продължаване на двустранните разговори, увеличаване на търговския обмен и подкрепа на сегашния режим.

— Единственият проблем — намеси се русият, младолик директор на ЦРУ Грег Кид — е дали икономическите и политически придобивки ще бъдат достатъчни, за да ги възпрат от завладяване на чужда територия. Южна Корея за тях е като Светия Граал, особено за някои от генералите — може да не се задоволят с толкова малко. Пък и превземането на Юга ще им спести доста средства — програмата за ядрено въоръжаване сериозно подкопава тяхната икономика, а разходите им чувствително ще намалеят, ако не се притесняват от нашето присъствие в Южна Корея.

— Значи можем да се озовем в ситуация, в която за тях да се окаже по-удобно да водят конвенционална война, отколкото да участват в ядрената надпревара?

— Именно, Пол. Особено ако ще трябва да се състезават със САЩ.

— След като парите са толкова важен фактор — продължи Худ, — по кой начин можем да ги притиснем финансово?

— Заместник-държавният секретар разговаря в момента по телефона с японците, но ситуацията е деликатна. И двете Кореи хранят доста неприязнени чувства към тях заради зверствата по време на Втората световна война, но и Северът, и Югът поддържат търговски връзки с Япония. Ако не могат да останат настрани от конфликта, японците ще се постараят да поддържат нормални отношения и с двете страни.

— Типично за тях — измърмори Мел.

— И разбираемо — парира Ав. — Японците изпитват ужас при мисълта за война на полуострова и възможността тя да се разпространи.

— Има и още едно съображение — каза Грег Кид. — Ако не успее да запази неутралитет, Япония най-вероятно ще се присъедини към Севера.

— Срещу нас? — попита Худ.

— Да. Срещу нас.

— Типично — повтори Мел.

— Финансовите връзки между Япония и КНДР са много по-силни, отколкото изглежда. Японският престъпен свят инвестира в Северна Корея голяма част от печалбите си от продажба на наркотици и хазарт… Според нас с негласната благословия на Токио.

— И какво цели с това японското правителство? — попита Худ.

— Страхуват се, че севернокорейците разполагат с ракети „Скъд“, които могат да прелетят морето. Ако има война и в Пхенян решат да изиграят основния си коз, японците могат доста да пострадат. Независимо от шумотевицата по вестниците нашите ракети „Пейтриът“ унищожиха много малък брой „Скъд“ по време на Войната в Залива. Японците ще ни поддържат само ако няма опасност да им подпалят чергата.

Худ помълча. Негова работа бе да съчетае мненията и да види накъде водят, независимо до какви странни на пръв поглед заключения може да се стигне.

— Даръл — попита той Маккаски, — как се казваха онези супернадъхани националисти в Япония, дето взривиха борсата в Мексико Сити, когато Буш започна да прокарва търговското споразумение между САЩ и Мексико за свободна търговия?

— „Червено небе“.

— Точно така. Доколкото си спомням, те се противопоставят на по-тесните връзки между Япония и САЩ?

— Да, въпреки че винаги незабавно са поемали отговорността за деянията си. Но в едно имаш право, това може да е дело на трета страна, примерно търговците на оръжие в Средния изток, които искат да направят удар и да си продадат оръжието на Севера. Ще възложа задача на моите хора.

Бившият агент от ФБР отиде на отсрещния компютър и започна да разпраща съобщения по електронната поща на осведомителите си в Азия и Европа.

— Интересна идея — каза Грег Кид. — И на мен ми мина през ум. Нашите хора проучват въпроса дали някой не се опитва да ни въвлече във война и да се облажи — иракчаните или хаитянците например. Те знаят, че американската общественост никога няма да ни позволи да водим война едновременно на два фронта. Ако затънем до ушите в Корея, ще могат свободно да се борят за собствената си кауза.

— Включи всичко това под линия в доклада с вариантите в раздел „Проблеми“ — нареди Худ на Бенет. — Веднъж да се появи Роджърс, с Марта могат да натракат едно приложение. Ав, каква е ролята на китайците в цялата тази работа?

— Говорих с външния им министър преди малко. Твърдят, че не искат война по манджурската си граница, но ние знаем, че не искат и обединена Корея. След време тя би могла да стане силна капиталистическа държава, което ще събуди завист и неспокойствие сред китайците. В първия случай ще се получи поток от бежанци към Китай, а във втория — китайците ще се опитат да се настанят в Корея, за да бръкнат в кацата с меда.

— Но Пекин продължава да осигурява военни и парични помощи за Севера.

— Относително скромни.

— Ако има война, ще увеличат ли помощите или не?

Ав се престори, че хвърля във въздуха монета.

— Не се знае.

— За съжаление на президента му трябва общото ни мнение. Някой наема ли се?

— А ти какво ще кажеш? — попита Бъркоф.

Худ прехвърли наум изводите на Лиз от психологическата характеристика и се престраши.

— Приемаме, че ако избухне война, няма да спрат, но няма и да увеличат помощите за Северна Корея. Това ще им позволи да подкрепят старите си съюзници, без излишно да дразнят Америка.

— Изводите ти звучат разумно — съгласи се съветникът по въпросите на националната сигурност Бъркоф, — но според мен пропускаме нещо важно. Ако китайците вземат и увеличат помощите, а президентът се е съобразил с нашия доклад, ще я оплескаме. Ако обаче го накараме да прехвърли значителни сили в Жълто море, за да сме готови за удар срещу Северна Корея, но и с явното намерение да държим Китай под око, той ще изпита огромно облекчение, когато Пекин не предприеме нищо.

— Стига да не решат, че силите ни по море ги застрашават — вметна министърът на отбраната Колон. — Тогава може да се почувстват принудени да се намесят.

Худ помисли малко.

— Предлагам да не наблягаме на ролята на Китай.

— Съгласен съм — каза Колон. — Не мога да си представя да атакуваме тиловите комуникации в Китай под какъвто и да е предлог, така че няма причина да прехвърляме пушките при тях.

Худ не се изненада, че Колон се съгласи с него, но се зарадва. Директорът на центъра никога не бе служил в армията — беше извадил късмет през 1969, — но едно от първите неща, които научи за военните, беше, че обикновено те никога не предлагат първи употребата на сила. Или ако вее пак го направят, държат много добре да знаят каква е стратегията за оттегляне на войниците им.

— Съгласен съм с теб, Ърни — намеси се и Ав. — Китайците почти половин век търпят военното ни присъствие в Корея — ако избухне война и ние се намесим, сигурно ще се направят, че не забелязват. Няма да искат да загубят положението си на привилегирована в търговско отношение страна особено сега, когато икономиката им едва започва да набира сили. Пък и навярно ще им се хареса да се правят на големи миротворци и да ни посредничат в уреждането на конфликта.

Худ натисна F6, а после „Контрол“ и F1, за да извика съставящия се в момента документ. Бенет бе включил всички важни моменти от разговора във файла с доклада за възможните варианти. След края на съвещанието Худ щеше да прегледа черновата, да добави или ако трябва да изтрие нещо и веднага да го изпрати на президента.

Бързият преглед на документа му показа, че са обсъдили почти всичко — с изключение на военните варианти и мнението на Корейската група дали ще се наложи да прибягнат до тях.

— Добре — каза той. — Свършихме добра работа. Хайде сега набързо да нахвърлим и останалото.

Опирайки се предимно на мнението на министъра на отбраната Колон и на председателя на КНЩ Паркър, както и на разработените предварително доклади, групата предложи умерено преминаване към пълна бойна готовност, постепенното прехвърляне на войници, танкове, артилерия и ракети „Пейтриът“ в района, както и да се обяви бойна готовност в ядрените, химически и биологически депа.

Тъй като не разполагаха с нова информация от КЦРУ, а Маккаски не бе приключил с проверката на международните терористи, групата препоръча президентът да потърси дипломатически пътища за ограничаването на кризата и нейното решаване.

Худ съобщи на членовете на групата, че им оставя половин час да прегледат черновата и да вмъкнат допълнения, след което той ще се заеме с окончателната редакция.

— Сър — изкашля се предупредително Бенет, — заместник-директорът Роджърс иска да говори с вас.

Худ погледна часовника с крайния срок — Роджърс не му се беше обаждал от три часа. Дано да има сериозна причина.

— Веднага го изпрати, Бенет.

Бъгс изглеждаше така, сякаш го стяга яката, а кръглото му лице се зачерви.

— Не мога, сър.

— Защо? Къде е?

— Чака на телефона.

Худ изведнъж се сети за странното чувство, което го обзе, когато Роджърс му цитира думите на лорд Нелсън.

— Къде е? — свъси се той.

— Някъде над границата между Вирджиния и Кентъки.