Том Кланси
Оперативен център (14)

14.
ВТОРНИК, 19:30 Ч., СЕУЛ

Камионът със звуковата уредба приличаше на издълбано авокадо — стените му бяха цъфнали от експлозията, а вътре се търкаляха опожарени до неузнаваемост парчетии и късове метал.

Групата на Хван рови из тях повече от час — търсеха улики. Намериха следи от пластичен експлозив по долната част на останките от пулта и ги изпратиха в лабораторията за анализ. И това бе всичко, ако се изключи нарастващия брой на жертвите, които преминаваха от списъка на ранените в поменика на умрелите. Агентите по покривите не бяха забелязали нищо необичайно. Една от двете видеокамери за наблюдение на покривите бе улучена от шрапнел, а другата бе снимала трибуната, а не тълпата. Бяха започнали да събират камерите на телевизионните екипи и да преглеждат техните записи, да не би пък те да са уловили нещо необичайно. Хван се съмняваше дали си струва, тъй като всичките, изглежда, са били обърнати в една посока — обратна на камиона. А компютърният му експерт не беше убеден, че някъде из записите ще мернат отражението на камиона в някой прозорец — достатъчно едро и цялостно, та да бъде увеличено и проучено.

Докато Хван работеше, Доналд стоеше наблизо, подпрян на една овъглена улична лампа, все така захапал незапалената си лула. Не продумваше нито дума, не вдигаше поглед от земята, вече не плачеше и като че ли не беше в шок, въпреки че на Хван не му се мислеше какво ли става в главата му.

— Шефе?

Помощникът на Хван — Чой У Гил — тичаше към него.

— Ри се е натъкнал на нещо.

— Къде?

— В уличката край хотел „Сакон“. Да се обадя ли по радиостанцията на директора? Той нареди да го държим в течение.

Хван скочи от шасито на разрушения камион.

— Нека първо да видим какво е. Той сигурно в момента е доста зает.

Да дава обяснения на президента без съмнение.

Хван и Чи се запътиха към Националния музей, разположен от южната страна на двореца, и за тяхна изненада Доналд бавно закрачи след тях. Хван не спря да го изчака. Зарадва се, че нещо все пак стига до приятеля му, и не искаше да му оказва натиск. Самият той, ако не беше зает, сигурно щеше да рухне при мисълта за огромните загуби, които бяха понесли.

 

 

Нямаше съмнение, че зигзагообразният отпечатък в праха беше оставен от севернокорейски военен ботуш. Подозренията на „професор“ Ри бяха потвърдени от Хван.

— Стъпките излизат от изоставения хотел — каза дребничкият, белокос химик.

— Изпратих там група — обясни Чой на Хван.

— Извършителите, изглежда, са пили от това — Професора посочи празната смачкана бутилка на земята, — а после са отишли при камиона.

Улицата беше прашна и суха, но горещият въздух не помръдваше и отпечатъците — четири цели и два частични — бяха непокътнати. Хван клекна и ги разгледа.

— Фотографирахте ли ги? — попита той.

Чой кимна.

— Бутилката също. В момента снимаме мазето на хотела. И там, изглежда, е ставало нещо.

— Добре. Изпратете бутилката за снемане на отпечатъци. Да проверят и гърлото й за следи — от слюнка, храна и така нататък.

Младият му помощник изтича до колата, извади от едно куфарче голяма полиетиленова торба и метални щипци и ги донесе. Повдигна внимателно бутилката, пусна я в торбата и отбеляза часа, датата и мястото на бялото картонче, прикрепено към нея. После извади формуляра за лабораторията от куфарчето, попълни го и сложи всичко вътре.

Хван пак се загледа в отпечатъците. Не бяха по-отчетливи в предната си част, значи терористите не са тичали. Опита се да определи износени ли са били подметките и дали следите са от един чифт ботуши или няколко. Имаше поне два десни отпечатъка. Изненада се обаче, че шарката им въобще не е изтрита. Севернокорейците обикновено изписваха нови ботуши, след като зимата свърши, понеже тогава са най-износени, а не през лятото.

— Ако терористите са пили от бутилката, по нея няма да има отпечатъци от пръсти.

Хван вдигна глава към Доналд. Гласът му бе монотонен и едва се чуваше, лулата стърчеше накриво от джобчето на жилетката на костюма му, а лицето му бе пребеляло като тебешир. И все пак бе проявил някакъв интерес и Хван се зарадва.

— Така е. Надали ще има — потвърди той.

— Затова ли не са си я прибрали? Понеже са знаели, че не може да послужи за улика.

— Очевидно, да — обади се Професора.

Доналд пристъпи към сенчестата част на уличката. Ръцете му висяха като отсечени край тялото, а рамената му бяха превити под тежестта на страшния товар. Движеше се с такова усилие, че Хван се почувства отчайващо безпомощен.

— Тази уличка е съвсем близо до хотела — продължи Доналд. — Предполагам, че бедняците едно парцалче не оставят да се търкаля тук. Нямало е начин да не забележите една чиста бутилка при огледа й, а след това и отпечатъците от ботуши.

— И на мен ми мина същата мисъл — каза Хван. — После разпознаваме шарката и веднага си вадим заключение кой стои зад всичко.

— Възможно е — сви рамене Професора. — Но не е изключено и да е захвърлена от някой, дето е тичал за здраве, а извършителите даже не са я забелязали.

— В такъв случай ще намерим отпечатъци по нея — отбеляза Хван.

— Правилно — продължи Професора. — Май е най-добре да запрятам ръкави. Ще се огледам в хотела и се връщам в лабораторията.

Когато дребничкият Професор си тръгна, Хван отиде при Доналд.

— Благодаря ти за това, което направи, докато бяхме там. — Гласът на Доналд трепереше, а погледът му бе забит в земята. — Чувах думите ти, но… не можех да се овладея.

— Нищо чудно.

— Не съм сигурен, че дори сега се владея. — От очите му рукнаха сълзи и той извърна глава. Вдъхна няколко пъти дълбоко и ги изтри. — Тая работа, Ким… не е в техния стил. Те винаги са прибягвали до инциденти в демаркационната зона или политически убийства.

— Знам. Има и още нещо.

Преди Хван да продължи мисълта си, се разнесе писък на гуми и един черен мерцедес с дипломатически номер спря в началото на уличката. Стегнат млад мъж изскочи от него.

— Господин Доналд!

Доналд излезе от сянката.

— Аз съм Грегъри Доналд.

Хван веднага застана до него. Не знаеше кой още може да е набелязан за днес и не искаше да рискува.

— Господине, в посолството ви чака съобщение.

— От?

— Един враг на Бисмарк. Така ми поръчаха да ви предам.

— Худ — каза Доналд на Хван. — Очаквах да ме потърси. Може да разполага с някаква информация.

Двамата отидоха при колата, а младият служител от посолството натисна копчето за отваряне на вратите с електрическа ключалка.

— Господин Доналд, поръчаха ми и да се погрижа за госпожа Доналд. Тя нуждае ли се от нещо? Може би ще иска да дойде с нас?

Доналд стисна устни и поклати глава, после коленете му се подгънаха и той се строполи върху покрива на колата с ръце под себе си.

— Господине?

— Ще се оправи — намеси се Хван и махна с ръка на младия човек да не става. Хвана приятеля си през кръста и му помогна да се изправи. — Ще се оправиш, Грегъри.

Доналд кимна и стъпи на крака.

— Ще те уведомя, ако се натъкна на нещо.

Разстроеният Хван му отвори вратата и Доналд седна вътре.

— Ще направиш ли нещо за мен, Ким?

— Каквото поискаш.

— Сунджи много харесваше посолството и се възхищаваше от посланика. Не… не позволявай да я изпратят там. Не и в този вид. Ще се обадя на генерал Савран. Ще се погрижиш ли — той си пое дълбоко въздух — да отиде в базата?

— Добре.

Хван затвори вратата, колата потегли и веднага потъна в суматохата от клаксони, автомобили, автобуси и камиони — обичайното вечерно движение, още по-натоварено заради колите, отклонени край двореца.

— Господ да те пази, Грегъри — каза той и погледна към червеното слънце. — Не мога да бъда край него, Сунджи, затова моля те — грижи се за Доналд.

Хван тръгна обратно по уличката и пак се загледа в следите. Сенките вече се задълбочаваха под косо падащите лъчи на залязващото слънце.

Само че наистина имаше още нещо и то го притесняваше много повече от подозрително лесното намиране на бутилката и стъпките.

След като поръча на човека, оставен да охранява прозорчето на мазето, да предаде на Чой, че се връща в кабинета си, Хван се върна при колата си. Питаше се до каква ли степен директорът Юн Хун е готов да рискува, за да разгадае този случай…