Харлан Коубън
Гората (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Съдебното заседание е отложено за следобеда на следващия ден.

Според някои това влияе върху хода на процеса — журито щяло да прекара нощта с впечатленията от моята версия, щяло да я възприеме по-дълбоко. Дрън-дрън. Да се разчита на това е чиста глупост. То е просто част от живота на един процес. Дори да печеля нещо от подобен ход на нещата, плюсът се тушира автоматично от предоставената на Флеър Хикъри възможност по-дълго време да обмисля стратегията на своя кръстосан разпит. Такъв е характерът на всеки процес. В някой момент те докарва до истерия, но в друг нещата се уравновесяват.

Обаждам се на Лорън Мюз но мобилния телефон:

— Изрови ли нещо?

— Продължавам да търся.

Изключвам апарата и забелязвам сигнал за текстово съобщение от инспектор Йорк. Не знам какво още мога да направя във връзка с лъжата на госпожа Перес относно белега на Джил. Ако й поставя ребром въпроса, сигурно ще каже, че се е объркала. Иди доказвай.

Но защо й е да лъже все пак?

Дали наистина казва онова, което смята за истина — че трупът не е на нейния син? Дали двамата с мъжа й, господин Перес, не правят една сериозна (но разбираема) грешка поради обстоятелството, че им е така трудно да си представят своя син жив през всичките тези години и затова затварят очи пред очевидното?

Или пък лъжат?

И ако лъжат, защо го правят?

Преди да се изправя лице в лице с тях, трябва да посъбера повече данни. Ще се наложи да докажа по категоричен начин, че трупът в моргата с фалшиво име Маноло Сантяго действително принадлежи на Джил Перес, младежът, който изчезна в гората заедно със сестра ми, с Марго Грийн и Дъг Билингхем преди близо двадесет години.

Съобщението от Йорк гласи следното: „Съжалявам, че се забавих толкова много. Питате за приятелката на жертвата, Рая Сингх. Разполагаме само с номера на мобилния й телефон. Ако щете вярвайте. Както и да е, позвънихме й. Работи в индийски ресторант на Шосе номер 3, малко преди тунела Линкълн. Приложени са името на ресторанта и адрес. През целия ден ще бъде там. Ако научите нещо за истинското име на Сантяго, обадете си. Доколкото ни е известно, използва измисленото от доста време. Разполагаме с някои сведения, свързани с района на Лос Анджелис отпреди шест години. Нищо особено. Ще се чуем по-късно.“

Питам се какво трябва да мисля за всичко това. Нищо. Отправям се към колата и започвам да се намъквам вътре. Веднага усещам, че нещо никак не е наред.

Върху шофьорската седалка е оставен плик от груба кафява хартия.

Не е мой и не съм го оставил аз там. Сигурен съм, че заключих колата.

Някой е проникнал в нея силом.

Поемам плика. Няма адрес, няма марки. Лицевата страна е празна. Пликът е тънък. Сядам и затварям вратата. Запечатан е. Отварям го с нокътя на показалеца си. Бъркам вътре и изваждам съдържанието му.

Жилите ми се вледеняват.

Снимка на моя баща.

Сбърчвам вежди. Какво по дяволите…

Върху белия кант в долния край на снимката е напечатано акуратно името му: „Владимир Коупланд“. Това е всичко.

Не мога да проумея.

Оставам за миг неподвижен. Взирам се в снимката на моя обичан баща. Представям си го като млад лекар в Ленинград, мисля за това колко много неща са му отнети в живота, превърнал се в безкраен низ от разочарования и трагедии. Спомням си кавгите му с мама — и двамата лишени от възможността да нападат когото и да било другиго. Спомням си скритите плачове на мама. Спомням си прекарваните с Камил вечери. Никога не сме се карали, което е странно за брат и сестра, но сигурно причината се крие във видяното от двама ни. Понякога тя ме хваща за ръка и предлага да се поразходим. Но най-често се качваме в нейната стая и тя пуска някоя от любимите си протяжни песни, обяснява ми защо я харесва, разказва ми за нея, сякаш има нещо скрито и трудно за проумяване. А после започва да ми разправя за някое момче, което й харесало в училище. Аз седя, слушам и се наслаждавам на усещането за пълен покой.

Нищо не разбирам. Какво търси тази снимка…

В плика има още нещо.

Изтръсквам го. Нищо. Пъхам пръсти вътре. Напипвам нещо като картонче от картотека. Изваждам го. Да, точно такова е. Бяло с червени линии. Отсамната страна, тази с линиите, е празна. Но другата — бялата — не е. Някой е написал върху нея с печатни букви само три думи:

ПЪРВАТА КИРЛИВА РИЗА

— Разбра ли, кой е изпратил записката? — пита Люси.

— Още не — отвръща Лони, — но ще разбера.

— Как?

Лони не вдига глава. Няма я неговата арогантна самонадеяност. На Люси й става криво. Той видимо не харесва това, което го кара да прави. На нея също не й харесва. Но няма алтернатива. Положила е много усилия, за да прикрие миналото си. Смени името си, за да не може Пол да открие следите й. Отърва се от естествено русите коси — а колко млади момичета могат да се похвалят с естествени руси коси? — и ги замести с тази кафява коса.

— Добре — казва тя, — ще бъдеш ли тук, когато се върна?

Той кимва. Люси слиза по стълбите към колата си.

Толкова лесно изглежда по телевизията да смениш своята самоличност. Може и да е, но за Люси не се оказа така. Бавен процес. Започна със замяна на името — от Силвърстейн на Голд. Един благороден метал с друг. Хитро, нали?^[1] Тя не мисли така, но това й помогна в някаква степен, запази донякъде връзката с бащата, когото толкова много обича.

Обиколи цялата страна. Лагерът остана назад в далечното минало. Както и цялото имущество на баща й. А накрая самият той. Почти.

Онова, което остана от Айра Силвърстейн, нейния баща, е скътано в един приют, на десет мили от студентския комплекс Рестън. Тя кара колата и се наслаждава на усамотението си. Слуша песента на Том Уейтс за това как се надява да не се влюби, но естествено се влюбва. Спира на паркинга. Сградата — преустроена земевладелска резиденция върху огромен парцел — е по-хубава от повечето подобни. Люси изсипва тук голяма част от заплатата си.

Паркира до старата кола на баща си, ръждиво жълто фолксвагенче костенурка.

Тя стои винаги на това място. Съмнява се да е местена през последната година. Така баща й е напълно свободен. Може да си тръгне, когато пожелае. И да се върне, когато му хрумне. Печалният факт обаче е друг: той почти не излиза от стаята си. Левичарските лозунги, красили някога броните на колата, са избледнели напълно. Люси разполага с ключ и от време на време я припалва, колкото да поддържа акумулатора в работна готовност. Когато прави това, когато сяда в колата, неизбежно я връхлитат спомени. Вижда баща си зад кормилото, гъстата му брада, отворените прозорци, вижда вдигнатата ръка за поздрав към всеки срещнат, чува звуците на клаксона.

Така и не събра кураж да я изкара за едно кръгче.

Люси се регистрира на рецепцията. Тази сграда е строго специализирана в отглеждане на възрастни гости с дългогодишна наркотична зависимост или някакво психическо разстройство. Представителната извадка от местното население показва изключително разнообразие: от изглеждащи напълно „нормални“ до персонажи, които спокойно могат да намерят място в „Полет над кукувиче гнездо“.

Айра съвместява в себе си по малко от всеки.

Тя спира пред неговата врата. Айра седи с гръб към нея. Облечен е в неизменното си конопено пончо. Косата му стърчи във всички посоки. „Да живеем за момента“ на Грасрутс, класическо парче от 1967 година, гърми от онова, което баща й продължава да нарича стерео. Люси застива, докато П. Ф. Слоун, водещият вокал, отброи прочутото „едно-две-три-четири“, преди групата да изригне поредното „ша-ла-ла-ла-ла, да живеем за момента“. Затворила очи, тя мълви беззвучно думите с устни.

Велико парче.

По стените висят мъниста и джинси с неравен син цвят, както и плакат с надпис „Къде изчезнаха всички цветя от Земята“. Люси се усмихва безрадостно. Носталгията е едно, а обърканото съзнание — съвсем друго. Айра много рядко напуска своя ограничен, капсулиран във времето свят.

Рано настъпила деменция — от възрастта или употребата на наркотици, никой не може да каже точно — предявява своите права. Айра е бил винаги отнесен и свързан тясно с миналото, така че е трудно да се каже доколко постепенна е била неговата деградация. Но за Люси няма съмнение: първият тласък, първата стъпка по наклонената плоскост дойде през онова лято. На неговия гръб се струпа голяма част от вината за случилото се в гората. Лагерът бе негов. Длъжен е бил да направи повече за гарантиране сигурността на своите гости.

Журналистите се нахвърлиха отгоре му, но не с такава стръв, каквато демонстрираха родителите. Айра бе твърде свестен човек, за да го понесе. Това го прекърши.

Сега почти не излиза от стаята си. Съзнанието му блуждае из десетилетията, но това специално, шестдесетте, единствено му дарява уют. През половината време той наистина е убеден, че все още е 1968 година. Друг път си дава сметка за истинското положение на нещата — това личи от израза на лицето му, — но дори тогава отказва да приеме действителността. Така че като елемент от новата „терапия на самоутвърждаване“ лекарите оставят стаята му в 1968 година във всеки един смисъл.

Докторът обяснява, че при този вид деменция възрастта не носи подобрение, а стремежът е пациентът да бъде колкото е възможно по-щастлив и освободен от стрес, дори с цената на известна доза лъжа. Казано с две думи, Айра иска да е 1968 година. Тогава се чувства най-добре. Тогава защо да упорстваме?

— Здрасти, Айра!

— Айра — той винаги е мразел да му вика „тате“ — се извръща бавно, „по медицински“ към гласа. Вдига ръка, сякаш изпод водата и махва с нея.

— Здрасти, Люси.

Тя прогонва сълзите с бързи движения на миглите. Всеки път я познава. Винаги знае коя е. Ако фактът, че не е била родена през 1968 влиза в някакво противоречие с този на присъствието й тук, това си е за негова сметка. Илюзорният свят на Айра не страда ни най-малко.

Усмихва й се. Айра е бил винаги прекалено великодушен, прекалено щедър, твърде детински устроен и доверчив за един така жесток свят. Тя би го нарекла екс-хипи, но това внушава мисълта, че в някакъв момент от живота си той престава да бъде хипи.

Дълго след като всички останали се отказват от петнистите джинси, плакатите с цветя и мънистата на мира, след като са се подстригали и обръснали, Айра остава верен на каузата.

През цялото прекрасно детство на Люси той нито един път не е повишил глас срещу нея. Желанието му неговата дъщеря да види и опита всичко, дори неподходящото, не познава никакви филтри, никакви ограничения. Колкото и да е странно, тази липса на цензура прави единствената му рожба Люси Силвърстейн донякъде свита според съвременните критерии.

— Толкова се радвам да те видя… — казва Айра, като почти се препъва към нея.

Тя прави крачка напред и го прегръща. Баща й мирише на старост и плът. Тоя коноп трябва да се изпере.

— Как се чувстваш, Айра?

— Великолепно. По-добре не съм бил никога.

Отпушва едно шишенце и си взема витамини. Айра го прави често. Независимо от негативното отношение към капиталистическото общество, нейният баща прави малко състояние от търговия с витамини в началото на седемдесетте години. Той плаща със суха пара оня имот на границата между Пенсилвания и Ню Джърси, за да го превърне в комуна, която обаче не изтрайва дълго. И той организира на мястото летен лагер.

— И така, как си? — пита отново тя.

— Никога не съм бил по-добре, Люси.

И се разплаква. Люси сяда до него и хваща ръката му. Той плаче, смее се и пак заплаква. Непрекъснато повтаря колко много я обича.

— Ти си моят свят, Люси — казва той. — Виждам в теб… Виждам всичко както трябва да бъде. Разбираш ли какво ти казвам?

— И аз те обичам, Айра.

— Виждаш ли? Това имам предвид. Аз съм най-богатият човек на света.

И пак плаче.

Тя не може да стои дълго. Трябва да се върне и да разбере какво е успял да открие Лони. Главата на Айра почива върху рамото й. Пърхотът и миризмата му се прехвърлят върху нея. Влиза някаква сестра и Люси използва случая, за да се откъсне от него. Презира се заради това.

— Ще дойда другата седмица.

Айра кимва. Усмихва се, докато тя си тръгва. Отвън я очаква сестрата — не й помни името.

— Как я кара? — пита Люси.

Обикновено това е риторичен въпрос. Всички тук са зле, но близките им не желаят да чуват това. Затова сестрата казва обикновено: „О, справя се направо чудесно“. Сега обаче става другояче:

— Напоследък вашият баща е превъзбуден.

— Как така?

— Обикновено Айра се държи примерно, като най-внимателното същество на света. Настроението му обаче, е крайно променливо.

— Това при него е било винаги така.

— Сега е по-различно.

— Зле ли се държи?

— Не. Не че…

— Какво тогава?

Тя свива рамене.

— Непрекъснато говори за миналото.

— Той винаги е говорел само за шейсетте години.

— Не, не чак за това минало.

— А за кое?

— Разправя за някакъв летен лагер.

Люси усеща студен камък в гърдите си.

— И какво казва?

— Разправя, че имал летен лагер. А после го загубил. Започва да дърдори за кръв и гора, за мрак и други такива. После млъква. Тръпки да те побият. А до миналата седмица не съм го чувала да говори за какъвто и да било летен лагер, камо ли да го е притежавал. Макар че кой знае… умът му щъка насам-натам. Може да си измисля всичко това, а?

Това е въпрос, но Люси не отговаря. От дъното на коридора се чува гласът на друга сестра:

— Ребека!

Сестрата, чието име тя чува сега, се разбързва.

— Трябва да бягам.

Останала сама в коридора, Люси се обръща назад към стаята на своя баща. Той седи с гръб към нея. Вторачил се е в стената. Люси се пита какво ли става в главата му. За което не й казва ни дума.

Какво ли наистина помни от онази нощ?

Откъсва се от мястото си и поема към изхода. Стига до рецепцията, а там я молят да се подпише за излизане. Всеки питомник има собствена страница в журнала. Дежурната отваря на името Айра и побутва книгата към Люси. Тя хваща писалката и се готви да надраска същата непонятна завъртулка, която е оставила без да гледа на влизане, когато нещо я сепва.

На страницата се мъдри друго име. От предната седмица. Айра е имал посетител. Неговият пръв и единствен. Ако не се брои тя, разбира се. Люси смръщва вежди и разчита буквите. Името е напълно непознато.

Кой е тоя Маноло Сантяго, да го вземат мътните?