Харлан Коубън
Гората (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Известно време и двамата с Мюз мълчим.

Кал и Джим. Тези имена ни съсипват.

Длъжността на старши следовател почти винаги се заема от някой мъжага — професионалист и грубиян, донякъде поизхабен от видяното през годините, с голямо шкембе и астматичен дъх, навлякъл износен шлифер. Работата на един такъв мъжага е да насочва простодушния областен прокурор, политическа фигура като мен, през лабиринта на съдебната система.

Лорън Мюз е висока около метър и петдесет и тежи колкото среден четвъртокласник. Моят избор предизвика някои гадни реакции от страна на професионалната гилдия, но аз си имам лични правила: предпочитам да вземам на работа самотни жени над определена възраст. Те работят по-усърдно и проявяват по-голяма лоялност. Знам, знам, но все пак това се оказва почти винаги така. Намерете си една самотница над тридесет и три и ви гарантирам, че тя ще живее единствено заради кариерата си и ще ви отдаде време и вярност, каквито никоя омъжена с деца не може да си представи дори.

Освен това Мюз е невероятно талантлив следовател. Обичам да обсъждам нещата с нея. Бих казал „да ги анализирам“, но знам, че звучи превзето. В момента тя изучава пода.

— Какво си мислиш? — питам аз.

— Наистина ли обувките ми са толкова грозни?

Гледам я в очакване.

— Казано с две думи — продължава тя, — ако не изясним тая работа с Кал и Джим, можем да честитим на защитата.

Впервам взор към тавана.

— Какво има? — пита Мюз.

— Тия две имена.

— Какво за тях?

— Защо? — питам за стотен път. — Защо Кал и Джим?

— Де да знаех.

— Разпита ли отново Шамик?

— Да. Повтаря едно и също до полуда. Наричали се точно така. Май имаш право. Нарочно са го направили, за да прозвучи цялата история като бълнуване.

— Но защо точно тези имена?

— Чиста случайност навярно.

Смръщвам вежди и казвам:

— Нещо ни се изплъзва, Мюз.

— Знам.

Винаги съм се справял много добре с разпределянето на моя свят. Всички го правим, но аз съм особено добър. Способен съм да създам напълно отделни сфери в него. Мога да се вместя в една от тях, като не допускам никакво смесване с която и да било друга. Мнозина се питат как така гангстерът от екрана може да проявява такава кръвожадност навън и да излива толкова много любов у дома. За мен това е напълно ясно. И аз го мога.

Не че се гордея с това. Не е кой знае каква придобивка. Предпазва от някои неща, това е истина, но аз познавам и обратната страна на медала.

В течение на последния половин час не спирам да отпъждам някои натрапчиви мисли: Ако Джил Перес е бил жив през всички тези години, къде е бил? Какво точно е станало в гората през онази нощ? И, разбира се, основният въпрос: щом той е оцелял при тогавашните ужасни обстоятелства… Дали и сестра ми не е останала жива?

— Коуп — обажда се Мюз, — какво има?

Ще ми се да й кажа. Но не му е сега времето. Трябва най-напред да подредя собствените си мисли. Да поставя всяко нещо на мястото му. Да се убедя, че оня труп наистина е на Джил Перес. Изправям се и я доближавам.

— Кал и Джим — казвам аз. — Непременно трябва да разберем какво се крие зад всичко това. И то бързо.

 

Сестрата на жена ми, Грета, и нейният съпруг Боб живеят в Макменшън на една новозастроена сляпа улица, която е почти точно копие на всяка друга новозастроена сляпа улица в Северна Америка. Парцелите са прекалено тесни за издигнатите сред тях тухлени грамади. Те са с различни форми и фасади, но въпреки това изглеждат абсолютно еднакви. Всички са разкрасени с желание да изглеждат по-стари, но това прави вида им още по-нелеп.

С Грета се запознах преди да срещна жена си. Майка ми ни напусна, когато нямах още двайсет години, но аз добре помня нещо, което ми каза месеци преди Камил да изчезне в онази гора. Бяхме сред най-бедните в нашия космополитен град. Имигранти, пристигнали от някогашния Съветски съюз, когато аз съм на четири, а Камил на близо три години. Началото е добро — пристигаме като герои, но нещата бързо тръгват надолу.

Живеем на последния етаж в трифамилна сграда в Нюарк, макар училището ни да е разположено в Уест Ориндж. Баща ми, Владимир Копински („американизирал“ е фамилията си на Коупланд), бивш ленинградски лекар, не може да получи разрешение за работа по професията си в тази страна. Преквалифицира се в строителен бояджия. Майка ми, крехка красавица на име Наташа, горда някога, високо образована дъщеря на университетски професор, заема поредица слугински длъжности в богати семейства от Шорт Хилз и Ливингстън, без да остане задълго на която и да било от тях.

В онзи особен ден Камил се завръща от училище и обявява закачливо, че едно от богаташките момичета в града ми е хвърлило око. Майка ми е приятно изненадана.

— Ще трябва да я поканиш да излезете — казва ми тя.

Правя гримаса.

— Ти виждала ли си я?

— Да.

— Тогава какво? — продължавам аз като шестнайсетгодишен, какъвто и съм. — Истинска крава.

— Има стара руска поговорка — възразява майка ми, вдигнала пръст нагоре, за да подчертае значението на думите си. — Красотата на момичето е голяма колкото купчината пари, върху която е седнало.

Тази мисъл първа минава през главата ми, когато се запознавам с Грета. Нейните родители — мои бивши тъст и тъща и, доколкото мога да се ориентирам в роднинските връзки, все още дядо и баба на моята Кара — не си знаят парите. Моята съпруга също. Всичко е на името на Кара. Аз съм изпълнител на завещанието. Двамата с Джейн сме обсъждали надълго и широко на каква точно възраст щерката да получи пълни права над имуществото си. Не е добре да се сдобие човек с подобно богатство на млада възраст, но пък от друга страна то си е нейно.

Моята Джейн прояви дяволска практичност, след като докторите й прочетоха смъртната присъда. Нямах сърце да я слушам. Човек може много да научи от някой близък, когато му предявят последната сметка на този свят. Установих, че жена ми обладава удивителна нравствена сила и храброст, каквито не бях подозирал, докато бе жизнена и здрава. Убедих се също така, че аз не притежавам нито едното, нито другото.

Кара и Мадисън, племенницата ми, играят върху алеята за автомобили. Дните започват да стават по-дълги. Мадисън е седнала на асфалта и чертае с подобни на пури тебешири. Собствената ми щерка кара една от онези моторизирани мини-коли, дето са последен писък на модата сред обществото на шестгодишните. Децата, които ги имат, изобщо не поглеждат към тях. Интерес представляват единствено за гостенчетата, пристигнали за детско парти. Господи, как ненавиждам този термин.

Излизам от колата и се провиквам:

— Ей, деца!

Изчаквам двете шестгодишни дечица да оставят заниманията си, да се втурнат към мен и да ме даруват с щедри прегръдки. Има да чакам. Мадисън поглежда насам, но целият й вид изразява безразличие, по-голямо от което може да се постигне само посредством мозъчна операция. Собствената ми дъщеря се прави, че не ме чува. Кара върти джипа с подходящи за куклите Барби размери в кръг. Акумулаторът на тези играчки се изтощава бързо и електрическото возило едва претака със скърцане и скорост по-малка от онази, с която чичо Морис бърка в джоба, преди да плати нещо.

Грета отваря вратата с мрежа против насекоми.

— Здрасти!

— Здрасти — викам аз. — Как мина остатъкът от атлетическото шоу?

— Не се тревожи — отвръща Грета, засенчила очи с длан в нещо като военен поздрав. — Всичко съм записала на видео.

— Хитро.

— Та какво искаха онези ченгета?

Свивам рамене и казвам:

— Нищо особено. По работа.

Номерът не минава, но тя не настоява.

— Раницата на Кара е вътре.

Тя оставя вратата да хлопне зад гърба й. Наоколо се въртят работници. Боб и Грета инвестират в плувен басейн с подходящо обкръжение. Замислят го от няколко години, но изчакват Мадисън и Кара да поотраснат, та да не представлява опасност за тях.

— Хайде — обръщам се към щерката аз, — трябва да си вървим.

Кара ме пренебрегва отново, като се прави, че жуженето на розовия кукленски джип блокира напълно слуховите й възможности. Мръщя се и тръгвам към нея. Кара е изумителен инат. Ще ми са да кажа „като майка си“, но моята Джейн бе най-търпеливата и разбрана жена на света. Направо да се чуди човек. У децата съзираме както лоши, така и добри страни. Лошите у Кара са явно плод на бащиния ген.

Мадисън оставя тебешира на земята.

— Хайде, Кара.

Кара и на нея не обръща внимание. Мадисън ме поглежда с разбиране и пуска една от онези превзети детски въздишки.

— Здрасти, чичо Коуп.

— Здрасти, сладурано. Добре ли си поиграхте?

— Не — отвръща Мадисън в поза на амфора. — Кара никога не играе с мен. Само с играчките ми.

Опитвам се да проявя разбиране. Грета се показва с раничката в ръка.

— Домашните сме ги направили — съобщава тя.

— Благодаря.

Тя махва пренебрежително с ръка.

— Кара, миличка, баща ти е тук.

Нула внимание и този път. Усещам назряването на скандал. И това ще да е от таткото. В представите на нашето управлявано от духа на Дисни общество отношенията между овдовял баща и осиротяла дъщеря са пълна идилия. Погледайте малко филми като „Малката русалка“, „Красавицата и Звяра“, „Малката принцеса“, „Аладин“ и ще разберете какво имам предвид. Да нямаш майка във филмите изглежда много шик, което си е чиста перверзия, ако се замисли човек. Да нямаш майка в истинския живот е навярно най-жестокото нещо, което може да сполети едно момиченце.

Правя се на строг:

— Кара, тръгваме си веднага.

Лицето й е сурово и аз се готвя за сблъсък, но по някакво чудо боговете се намесват. Кукленският акумулатор сдава напълно багажа. Розовичкия джип спира. Кара прави опит да го прибута още малко с крака, но возилото не помръдва. Кара въздъхва, измъква се от джипа и поема към колата.

— Кажи „довиждане“ на леля Грета и братовчедка си.

Казва го с глас така прегракнал, че би предизвикал завистта на всеки пубер.

У дома моментално включва без разрешение телевизора, за да гледа епизод от „Готованеца Боб“. Имам усещането, че този сериал върви денонощно без прекъсване. Дали пък някоя станция не излъчва само него? Освен това епизодите изглеждат най-много три на брой. Това никак не се отразява върху зрителския интерес.

Понечвам да се обадя, но преглъщам думите. Тъкмо сега предпочитам вниманието й да е ангажирано някъде. Продължавам да си блъскам главата както над случая с изнасилването на Шамик Джонсън, така и над внезапната появява и убийство на Джил Перес. Налага се да призная, че позициите ми в най-големият случай от моята кариера започват да се разклащат.

Заемам се с вечерята. Повечето пъти се храним навън или поръчваме да ни донесат у дома. Имаме си бавачка-иконом, но днес й е почивен ден.

— Искаш ли топли сандвичи с кренвирши?

— Все ми е едно.

Телефонът звъни и аз вдигам слушалката.

— Господин Коупланд? Инспектор Тъкър Йорк на телефона.

— Слушам ви, инспекторе, с какво мога да ви бъда от полза?

— Открихме родителите на Джил Перес.

Усещам как дланта ми стяга слушалката.

— Идентифицираха ли трупа?

— Още не.

— Какво им казахте?

— Без да се обиждате, господин Коупланд, но това не са приказки за телефон. Детето ви си било живо толкова години, а сега хоп, появява се отнякъде и вече е убито.

— Прав сте.

— Говорихме общи приказки. Ще ги докараме тук, за да видим дали можем да получим несъмнено опознаване. Има нещо друго: доколко сте сигурен, че това е именно Джил Перес?

— Доста сигурен.

— Давате си сметка, че това не е задоволителна степен, нали?

— Давам си.

— Впрочем вече е късно. Двамата с партньора ми приключихме работния ден. Утре заран ще изпратим да докарат родителите на Перес.

— Значи, обаждането ви е чиста проява на любезност?

— Горе-долу. Разбирам любопитството ви. Може би няма да е зле и вие да присъствате утре сутринта в случай, че възникнат някои конкретни въпроси.

— Къде?

— Отново в моргата. Искате ли да ви вземем?

— Не, знам пътя.