Харлан Коубън
Гората (43)

ЕПИЛОГ
ЕДИН МЕСЕЦ ПО-КЪСНО

На Люси не й се иска да ме пусне на това пътуване.

— Най-после всичко свърши — казва ми тя тъкмо преди да тръгна за летището.

— Чувал съм го и преди — парирам я аз.

— Няма защо да се срещаш отново с него, Коуп.

— Има. Трябват ми някои окончателни отговори.

Люси затваря очи.

— Какво има?

— Всичко е толкова крехко — казва тя.

— Разбирам това.

— Страх ме е да не разместиш отново пластовете из основи.

И това мога да разбера, но съм длъжен да го направя.

Час по-късно гледам през прозореца на самолета. Животът започва да прилича на нормален на фона на изтеклия месец. Процесът срещу Дженрът и Маранц претърпя няколко удивителни обрата, преди да стигне до своя почти славен финал. Двете семейства не се предадоха лесно. Продължиха да упражняват натиск върху съдия Арнълд Пиърс с помощта на само на тях известни средства и най-накрая той поддаде. Изключи от доказателствата онова ОУП с мотивировката, че сме го представили прекалено късно. Лошо ни се пишеше, но журито разгада цялата игра — което се случва нерядко — и гласува „виновни“. Разбира се, Флеър и Морт обжалват в момента.

Ще ми се да повдигна обвинение срещу съдията Пиърс, но много добре разбирам, че никога няма да го пипна. Искам да обвиня Дженрът и НДКТ в изнудване. Силно се съмнявам в успеха и на това начинание. Но гражданският иск на Шамик се развива добре. Носи се слух, че искат да я отстранят от пътя си час по-скоро. И че става дума за седемцифрена сума. Дано я получи. Но когато погледна в моята вълшебна кристална топка, пак не виждам особено голямо щастие по пътя й. Не знам защо. Животът й е толкова объркан. Имам усещането, че големите пари няма да го оправят.

Баджанакът Боб е на свобода под гаранция. Направих компромис по тази точка. Заявих пред федералните, че макар спомените ми да са „неясни“, мисля че той ми е споменал нещо за пари назаем и аз съм се съгласил. Не знам дали номерът ще мине. Не знам дали постъпвам правилно или не (най-вероятно не), но не искам Грета и семейството й да пострадат. Наречете ме лицемер — ще имате пълно право, — обаче разделителната линия между добро и зле много често е твърде неуловима. Тя е такава тук, под ярката светлина на днешния ден. И разбира се, такава си остава в мрака на онази гора.

Ето как изглежда едно лаконично и все пак изчерпателно резюме по отношение Лорън Мюз: Мюз си остава Мюз. И слава Богу. Губернаторът Дейв Марки все още не ми е поискал оставката и аз не бързам да му я връча. Сигурно ще го направя и сигурно трябва да го направя, но засега се мотая.

Рая Сингх напусна най-накрая детективската агенция, за да стане съдружник не на кого да е, а на самата Сингъл Шейкър. Сингъл разправя, че им трябвала и трета красавица, за да нарекат новото дружество „Ангелите на Чарли“.

Самолетът каца. Излизам навън. Проверявам пейджъра. Имам съобщение от сестра си Камил: „Здрасти, братче, двете с Кара ще обядваме в града. Отиваме на пазар. Липсваш ми и те обичам, Камил“.

Моята сестра Камил. Направо е фантастично, като си помисли човек за нейното чудотворно завръщане. Просто не мога да асимилирам бързината, с която се превърна в неотделима и основна част от нашия живот. Все пак между нас още се усеща някакво дремещо напрежение. Нещата се оправят и ще продължат да се оправят. Но напрежението си остава и ние го усещаме. Понякога прекаляваме с усилията си да го преборим, като твърде често се наричаме „братче“ и „сестричке“, повтаряме „липсваш ми“ и „обичам те“.

Все още не съм научил цялата история на Камил. Има подробности, които тя не споделя. Знам, че първите две години прекарва с нова самоличност в Москва, но не остава дълго там. Следват нови две години в Прага и една в Коста Брава — Испания. Връща се в САЩ, пътува често, омъжва се и заживява в покрайнините на Атланта. Развежда се преди три години.

Няма деца и е вече най-великата леля на земята. Обича Кара и чувството е повече от взаимно. Камил живее при нас. Това е чудесно — повече, отколкото се осмелявах да се надявам, — и много помага за отслабване на напрежението.

Дълбоко в себе си продължавам да се питам защо бе нужно да изтече толкова много вода, преди да се завърне у дома. Мисля, че това е основният генератор на напрежението. Разбирам напълно казаното от Саш относно желанието й да предпази мен, моята репутация, спомените за баща ми. Разбирам също и естествения й страх от него, докато още бе жив. Но все си мисля, че има и нещо друго.

Камил решава да не говори за случилото се в онази гора. Никому не казва какво точно е извършил Уейн Стъйбънс тогава. Изборът й, правилен или погрешен, оставя Уейн на свобода и му дава възможност да убие още хора. Не знам кое би било правилно, дали разкриването на истината би направило нещата по-добри или по-лоши. Би могло да се допусне, че той пак щеше да се измъкне, че би могъл да избяга или да остане в Европа, че щеше да положи повече усилия при подготовката на следващите убийства. Кой знае? Лъжите обаче имат свойството да разяждат около себе си. Камил е смятала, че може да ги погребе. Всички ние май се надявахме на това.

Но нито един от нас не излезе невредим от онази гора.

Що се отнася до моя личен живот — е, аз съм влюбен. Това е. Обичам Люси с цялото си сърце. Не се и опитваме да бавим топката. Хвърлихме се стремглаво в нашата любов, сякаш за да наваксаме изгубеното през тези години. Може би в цялата работа се долавя нещо болезнено, нещо маниакално, нещо като прословутата сламка за удавника.

Прекарваме много време заедно и когато я няма, аз се чувствам изоставен и самотен, копнея да я видя отново. Тогава говорим по телефона. Непрекъснато си разменяме имейли или текстове по пейджъра.

Такава е любовта, нали?

Люси е забавна и смешна, и топла, и умна, и красива. И ме завладява целия в най-прекрасния смисъл на тази дума. Сякаш сме съгласни по всички въпроси. Без тези, свързани с настоящото пътуване.

Разбирам страховете й. Прекрасно знам колко крехко е всичко около нас. Но и не може да се живее вечно върху този трошлив лед. И ето ме отново в оня затвор на Вирджиния — очаквам да науча някои последни истини.

Влиза Уейн Стъйбънс. Намираме се в същата стая, както при предишното свиждане. Той сяда на същото място.

— Боже-боже — обръща се той към мен, — много делово момче се оказа ти, Коуп.

— Ти ги уби — казвам аз. — Въпреки всички приказки, ти си гадният убиец, който е отговорен за смъртта им.

Уейн се усмихва.

— Ти си го замислил отначало докрай, нали?

— Слуша ли ни някой?

— Не.

Той вдига нагоре изпъната дясна длан.

— Даваш ли честна дума?

— Имаш я — отвръщам аз.

— Ами тогава — да, защо да го крия. Аз го направих. Аз замислих убийствата.

Ясно. И той стига до извода, че трябва да се изправи лице в лице с миналото.

— И си го направил така, както разправя госпожа Перес. Заклал си Марго. После Джил, а Камил и Дъг избягват. Ти ги гониш. Застигаш Дъг. Убиваш и него.

Той вдига показалец.

— Не си направих добре сметката тогава, ще знаеш. Оплетох конците с оная Марго. Трябваше да е последна, понеже така и така беше вързана. Но шията й бе толкова открита, така уязвима… Не можах да се сдържа.

— Има някои неща, които първоначално не можах да разбера — казвам аз. — Но сега мисля, че са ми ясни.

— Цял съм в слух.

— Тези записки, които детективите пробутаха на Люси…

— Ъхъ.

— Питах се кой би могъл да ни види в онази гора, но Люси отгатна верния отговор. Само един човек би могъл да знае за нас: убиецът. Ти, Уейн.

Той разперва ръце.

— Скромността не ми дава да кажа повече по въпроса.

— Ти си разказал на ония от НДКТ. Ти си източникът.

— Скромност, Коуп. Отново се позовавам на нея. Явно се забавлява.

— Как накара Айра да ти помогне?

— Милият чичо Айра. Откаченото хипи. Той не помогна кой знае колко. Исках само да го махна от пътя си. Виждаш ли, Коуп — това сигурно ще те порази, но Айра продаваше наркотици. Разполагах със снимки и доказателства. Ако това се разчуеше, скъпоценният му лагер отиваше на кино. А и той също.

Усмихва се по-широко.

— И когато двамата с Джил започваме да ровим в миналото — обаждам се аз, — той се уплашва. Както сам каза, той си е откачалка от едно време, а сега — далеч по-голяма. Съзнанието му е размътено от параноя. Ти си в затвора, но аз и Джил можем да му навлечем голяма беля. И Айра изпада в паника. Затваря устата на Джил и прави опит да стори същото с моята.

Уейн отново ме дарява с усмивка. Но в нея се долавя нещо различно.

— Какво има, Уейн?

Той не отговаря. Само се хили. Това не ми харесва. Повтарям наум току-що казаното. Продължава да не ми харесва.

Уейн не спира да се усмихва.

— Какво има? — питам аз.

— Пропускаш нещо, Коуп. Изчаквам.

— Не само Айра ми помогна.

— Знам — отвръщам аз. — Джил също. Той е завързал Марго. А и сестра ми донякъде. Тя подмамва Марго в гората.

Уейн примижава и ми показва палец и показалец на сантиметър един от друг.

— Изпускаш едно мъ-ъ-ничко нещо — повтаря той. — Една мъ-ъ-ничка тайна, която съм пазил през цялото време.

Затаявам дъх. Той само се хили. Нарушавам тишината:

— Каква е тя?

Уейн се накланя към мен и прошепва:

— Ти, Коуп.

Загубвам дар слово.

— Пропускаш собствената си роля във всичко това.

— Не я забравям — едва успявам да промълвя аз. — Напуснах поста си.

— Да, това е така. А ако не беше го направил?

— Щях да ти попреча.

— Да — процежда Уейн. — Точно така.

Очаквам да чуя още. Но той мълчи.

— Това ли искаше да чуеш, Уейн? Че се чувствам отчасти виновен?

— Не. Не е толкова просто.

— Какво тогава?

Той поклаща глава.

— Не разбираш.

— Какво има за разбиране?

— Помисли сам, Коуп. Вярно е, че напусна поста си. Но, както ти сам каза, планът бе изцяло мой.

Той свива длани пред устата си и гласът му преминава в шепот:

— Кажи ми следното: откъде бих могъл да знам, че няма да си на своя пост в онази нощ?

 

Двамата с Люси караме към гората.

Вече разполагам с разрешение от шериф Лоуъл, така че охраната, същият дебелак, за когото ме предупреждава Мюз, само маха с ръка да минаваме. Оставяме колата на паркинга. Чувството е малко особено — нито Люси, нито аз сме идвали тук през последните две десетилетия. Този жилищен комплекс липсваше тогава, естествено. Но въпреки това, независимо от изтеклото време, веднага познаваме мястото.

Цялата тази земя бе собственост на нейния баща. На нейния скъп Айра. Той бе дошъл тук като един Магелан, да открие цял нов свят. Погледнал е навярно тази гора и е съзрял осъществена мечтата на своя живот: лагер, комуна, естествен резерват, освободен от човешките пороци, царство на мир и хармония, нещо, което ще съхрани неговите ценности.

Бедният Айра.

Повечето престъпления, които познавам, започват с нещо дребно. Разсеяна съпруга ядосва мъжа си с нещо незначително — забутано нейде дистанционно или студен обяд, — а после ситуацията ескалира. В дадения случай обаче става тъкмо обратното. Нещо съществено дава ход на останалите събития. В крайна сметка всичко се оказва дело на един вманиачен сериен убиец. Жаждата за кръв на Уейн Стъйбънс се превръща в двигател на всичко останало.

Може би всички ние улесняваме по един или друг начин неговите действия. Страхът се оказва най-верният съучастник на Уейн. Дженрът ми демонстрира същото: ако съумееш да сплашиш в достатъчно голяма степен човека, той се предава. Само че в случая с неговия син не стана така. Той не успя да сплаши Шамик Джонсън. Нито пък мен. Може би защото аз бях вече достатъчно наплашен.

Люси носи цветя, а би следвало да знае повече за нашите традиции. Ние не полагаме цветя на гробовете. Ние оставяме камъни. Не знам за кого са предназначени тези цветя всъщност. За майка ми или за нейния баща. А може би за двамата.

Поемаме по старата пътека — да, тя си е все още там, макар и силно обрасла — към мястото, където Барет откри костите на моята майка. Дупката, в която е прекарала всички тези години, е празна. Парчета от жълта лента за ограждане на местопрестъпления се веят на вятъра.

Люси се отпуска на колене. Аз слушам вятъра и се питам дали не долавям в него техните писъци. Май не. Не чувам нищо друго освен глухите удари на сърцето си.

— Защо излязохме в гората онази нощ, Люси?

Тя не поглежда към мен.

— Всъщност никога не съм си задавал този въпрос. Всички други са го обсъждали. Всеки се пита как съм могъл да постъпя толкова безотговорно. Но за мен такъв въпрос не съществуваше. Бях влюбен. Измъкнах се с момичето, което обичах. Какво би могло да е по-естествено от това?

Тя полага внимателно цветята край зейналата яма. Продължава да гледа надолу.

— Не Айра помага на Уейн Стъйбънс в онази нощ — казвам аз на жената, в която съм влюбен, — а ти.

Долавям нотките на прокурора в гласа си. Искам да го прогоня, да го накарам да замълчи. Но той остава.

Уейн ми го каза. Убийствата са били много внимателно планирани. Откъде е могъл да знае, че аз ще напусна поста си? Твоя е била задачата да осигуриш това условие.

Тя започва да се смалява пред очите ми.

— Поради тази причина не си имала смелостта да ме погледнеш в лицето толкова години. Затова продължаваш да се чувстваш като търкулната по склона и не можеш да се спреш. Не защото загубихте лагера и репутацията си, а защото си помогнала на Уейн Стъйбънс.

Изчаквам. Люси е отпуснала глава. Аз съм изправен зад нея. Обхваща лице в длани. Заридава. Раменете й се тресат. Чувам нейния плач и сърцето ми се пръска от болка. Пристъпям към нея. Да върви всичко по дяволите, казвам си аз. Този път чичо Саш има право. Няма защо да знам всичко. Няма защо да връщам лентата назад.

Имам нужда единствено от нея. И аз пристъпвам напред.

Люси ме спира с вдигната ръка. Малко по малко се съвзема.

— Нямах представа какви са намеренията му — казва тя. — Заплаши ме, че ще направи така, че да арестуват Айра, ако не му помогна. Мислех си… Мислех, че иска само да изкара акъла на Марго. Глупашка шега.

Някаква буца застава в гърлото ми.

— Уейн знаеше, че сме се разделили тогава.

Тя кимва.

— Откъде?

— Видяхме се.

— Видели сте се? Двамата?

Тя кимва пак.

— Ти си намерила трупа. Трупа на Марго. Това е кръвта от дневника. Уейн има предвид теб. Не мен.

— Да.

Представям си колко се е уплашила, как вероятно е изтичала при своя баща, как Айра на свой ред изпада в паника.

— Айра те вижда цяла в кръв. Помислил си е, че…

Тя мълчи. Но нещата вече застават по местата си.

— Айра не би убил Джил и мен заради себе си. Но той е баща. В последна сметка, независимо от всичките му мир, покой, любов и разбирателство, Айра е на първо място баща като всеки друг. И той е готов да убие, за да защити своето момиченце.

Тя заридава отново.

Всички са мълчали. Всички са се страхували. Майка ми, сестра ми, Джил и неговите близки, а ето сега и Люси. Всеки от тях носи част от бремето на вината и всички те плащат висока цена. Ами аз? Аз предпочитам да се оправдавам с безразсъдна младост. Но може ли да бъде оправдание това? Мой дълг бе да охранявам лагерниците през онази нощ. А аз изклинчих.

Дърветата сякаш се скланят над нас. Поглеждам нагоре към тях, а сетне надолу, към лицето на Люси. Виждам неговата красота. Виждам следите от страданието. Искам да бъда с нея. А не мога. Не мога да разбера защо. Искам. Знам, че точно това трябва да направя. Но не мога.

Обръщам се и се отдалечавам от жената, която обичам. Очаквам да ме спре. Но тя мълчи. Оставя ме да си тръгна. Дочувам нейните ридания. И крача нататък. Вървя, докато излизам от гората и стигам при колата на паркинга. Присядам на тротоара и затварям очи. Тя ще трябва рано или късно да дойде тук. И аз седя на бордюра. И я чакам. Питам се накъде ли ще се запътим, когато се появи. Питам се дали ще си тръгнем заедно от тази гора, или след толкова много години тя ще вземе своята последна жертва.