Харлан Коубън
Гората (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Час по-късно съм вече настанен в самолета. Вратата му е още отворена, когато се обажда Мюз.

— Как мина при Стъйбънс? — пита тя.

— Ще ти разкажа, като се върна. Какво стана в съда?

— Купища претенции. Въздух под налягане, доколкото чувам. Най-често използваната фраза била „за сведение“. Адвокатстването трябва да е дяволски досадна работа. Не ти ли идва да се гръмнеш в подобни дни?

— Трябва си упорит труд. Значи нищо особено?

— Нищо, но съдията иска да види представителите на двете страни утре в кабинета си.

— Защо?

— Може би заради всички тези „за сведение“, но заместникът ти — как му беше името — не смята, че е нещо съществено. Виж, за друго ти се обаждам.

— За какво?

— Накарах най-големия цар сред нашите компютърджии да се поразрови из онези файлове, дето са пратени на старата ти приятелка Люси.

— И какво?

— И той откриха онова, което вече ти е известно. Поне отначало.

— Какво ще рече отначало?

— Аз взех насъбраното от него и се обадих тук-там, по-разрових допълнително и открих нещо интересно.

— Какво именно?

— Мисля, че знам кой е изпратил въпросните записки.

— Кой?

— Пейджърът в теб ли е?

— Да.

— Може би е по-добре да ти изпратя подробностите в писмен вид.

— Добре.

— Не искам да говоря повече по този въпрос. Ще ми се да разбера дали и ти ще стигнеш до същия извод.

При тези думи се сещам за разговора си с Джеф Бедфорд.

— Няма да ме караш да изкривявам фактите в интерес на хипотезата, нали?

— Кво?

— Нищо, Мюз. Пращай имейла.

 

Четири часа след края на разговора ми с Джеф Бедфорд вече седя в съседен на Люсиния кабинет. Колегата й взел почивен ден, а тя разполага с ключ.

Люси се е вторачила през прозореца, когато помощникът й, мъж на име Лони Бъргър, се вмъква вътре без чукане. Странно. Този Лони ми напомня донякъде за бащата на Люси, Айра. Същият пакостлив вид на лошо момче, което умишлено се нрави на такова. Не съм против хипитата или крайно левите елементи, или както там ги наричат. Имаме нужда от тях. Твърдо съм убеден, че се нуждаем от представители на цялата пъстра обществена палитра, дори (а може би най-вече) от онези, с които не сме съгласни и бихме желали да мразим. Без тях би било скучно. Собствените ни аргументи против тях няма да са толкова убедителни. Помислете сами: не може да съществува ляво без дясно. Нито пък среда без тях двете.

— Как върви, Люси? Имах незабравима среща с моята ослепителна келнерка… — Лони ме забелязва и гласът му леко заглъхва. — Кой е този?

Люси продължава да гледа през прозореца.

— И защо сме в кабинета на професор Митник?

— Казвам се Пол Коупланд — представям се аз.

Протягам ръка. Той я поема.

— Охо — обажда се Лони. — Значи, вие сте онзи от спомените? Господин „П“ или както там беше. Прочетох изпратеното по Мрежата и…

— Да, Люси ми каза за вашето любителско разследване. Както вероятно ви е известно, на мое разположение са неколцина отлични следователи. Професионалисти.

Той пуска ръката ми.

— Не искате ли да ни кажете нещо? — питам аз.

— Какво имате предвид?

— Впрочем вие сте прав. Имейлът наистина е изпратен от библиотеката в шест и четирийсет и две минути следобед. Само че Силвия Потър не е била там между шест и седем часа.

Той започва да отстъпва.

— Там обаче сте били вие, Лони.

Той украсява лице с крива усмивка и поклаща глава. Печели време.

— Дрън-дрън. Я чакайте малко… — Усмивката угасва и сега той се прави на поразен и дълбоко обиден. — Стига, Люси, как можеш да повярваш, че аз ще…

Тя се обръща най-накрая към него. Не казва нищо. Лони ме сочи с пръст.

— Не му вярваш, нали? Той е…

— Какво съм?

Няма отговор. Люси продължава да го гледа. Не промълвя и дума. Само го гледа, докато Лони започва да се смалява. Накрая се строполява в едно кресло.

— По дяволите — казва той.

Ние чакаме. Той е обронил глава.

— Нищо не разбирате.

— Ами обясни ни — насърчавам го аз.

Той вдига поглед към Люси.

— Наистина ли имаш доверие на този човек?

— Доста повече, отколкото на теб — казва тя.

— На твое място не бих. Той носи нещастие.

— Благодаря за блестящата характеристика — обаждам се аз. — А сега ще ни обясниш ли защо изпрати на Люси онези записки?

Той започва да си играе с една от обеците.

— Не съм длъжен да ви казвам каквото и да било.

— Разбира се, че си длъжен. Аз съм областен прокурор.

— Е, и?

— Е, и, Лони, мога да те арестувам за упражняване на тормоз.

— Нищо подобно. Преди всичко не можете да докажете, че съм бил аз.

— Мога и още как. Мислиш, че си наясно с компютрите и може би донякъде си, колкото да шашкаш студентките. Само че експертите в моята служба са истински професионалисти. И ние знаем, че си ти. Имаме и доказателства.

Той обмисля чутото. Преценява дали да продължи с тази линия на поведение, или да обърне нова страница. Избира второто.

— И какво от това? Даже да съм го изпратил аз, защо да е тормоз? Откога изпращането на художествено съчинение на колега-преподавател е станало престъпление?

Прав е. Люси казва:

— Мога да поискам уволнението ти.

— Може да можеш, а може и да не можеш. Само че знаеш ли какво, Люси, на теб ще ти се наложи да обясняваш много по-дълго от мен. Ти си тази, която сипе купища лъжи относно миналото, ти си приела ново име, за да го прикриеш.

Този аргумент се харесва на Лони. Изправя снага и кръстосва ръце пред гърди с крайно самодоволен вид. Ужасно ми се ще да го фрасна в лицето. Люси не спира да го гледа. Той не издържа погледа й. Аз се дръпвам малко назад, за да й открия пространство.

— Мислех, че сме приятели — казва тя.

— Такива сме.

— Тогава?

Той поклаща глава.

— Не разбираш.

— Какво има за разбиране?

Лони пак се заиграва с обецата.

— Не мога да ти кажа пред него.

— Ще трябва да го направиш пред мен, Лони. Дотук с отстъпките.

Потупвам го по рамото.

— Аз съм твоя нов и най-добър приятел. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото съм ядосан и облечен във власт представител на закона. И съм склонен да допусна, че ако моите хора поразровят около теб, все ще се докопат до нещичко.

— Няма начин.

— Защо да няма? — интересувам се аз. — Да ти посоча ли примери?

Той си трае.

Показвам му пейджъра си.

— Тук са събрани основанията ми за искане на заповед за арестуването ти. Да ти ги изброя ли?

Самодоволният вид започва да се изпарява.

— Всичко е тук, драги ми приятелю. Даже и защитената информация. Тъкмо това имам предвид, когато ти казвам, че съм ядосан и могъщ полицай. Мога да те въртя на шиш от тук до луната. Така че спирай с глупостите и казвай защо го направи!

Срещам очите на Люси. Тя едва кимва. Може би разбра. Обсъждахме линията на поведение, преди да се появи Лони. Ако тя бе насаме с него, той би продължил да се прави на стария добър Лони. Ще дрънка врели-некипели, ще лъже и се прави на клоун, ще се опитва да използва старото приятелство в неин ущърб. Познавам този тип хора. Ще се прави на печен, надменен тип, ще използва кривата си презрителна усмивка, но ако го притиснеш както трябва, човек като Лони винаги се пречупва. Освен това уплахата предизвиква по-бърза и откровена реакция при хора от този вид, отколкото опитът да се играе върху тънката струна на приятелските чувства.

Той поглежда Люси и казва:

— Нямах друг избор.

Започва да си търси извинения. Това е добре.

— Всъщност направих го заради самата теб, Люси. За твое добро. Е, и за мое. Аз скрих едни минали арести, когато попълвах молба за назначаване тук. Ако открият това — изхвърчам. На секундата. Това ми каза онзи.

— Кой ти го каза? — питам аз.

— Не знам имена.

— Лони…

— Сериозно говоря. Не се представиха.

— И какво ти казаха?

— Обещаха, че това няма да нарани Люси. Не се интересуваха от нея. Казаха още, че направеното ще бъде за добро, че — Лони се извърта театрално към мен — са по следите на убиец.

Напряга усилия, за да ме гледа колкото е възможно по-твърдо, но резултатът е незадоволителен. Очаквам всеки миг да вдигне пръст към мен и извика: „Обвинявам ви!“ След като това не става, аз отбелязвам:

— Искам да знаеш, че цял треперя отвътре.

— Те, изглежда, смятаха, че вие имате нещо общо с тези убийства.

— Чудесно, благодаря ти. И какво стана след това, Лони? Накараха те да въведеш в системата тези записки, така ли?

— Да.

— Кой ги написа?

— Не знам. Сигурно те.

— Все повтаряш „те“. Колко бяха на брой?

— Двама.

— И как се казваха, Лони?

— Не знам. Бяха частни детективи. Това е. Наети били от семейството на една от жертвите.

На една от жертвите. Лъжа. Нагла лъжа. Това е НДКТ, най-голямата детективска агенция в Нюарк. Нещата започват бързо да се навързват. Все повече от тях.

— Споменаха ли името на своя клиент?

— Не. Казаха, че е поверително.

— Сто на сто. Друго какво казаха?

— Казаха, че фирмата им разследва онези отдавнашни убийства. И че не вярват в старата версия за Летния касапин.

Поглеждам Люси. Тя е наясно с резултата от срещите ми с Уейн Стъйбънс и Джеф Бъргър. Обсъждахме онази нощ, собствената си роля тогава, допуснатите грешки, някогашната увереност в това, че и четиримата са мъртви, паднали от ръката на Уейн Стъйбънс.

Не знаем какво да мислим от тук нататък.

— Друго?

— Това е всичко.

— Стига вече, Лони.

— Само това знам, кълна ви се.

— Не мисля така. Тези типове изпращат записките на Люси в очакване на някаква реакция от нейна страна, нали така?

Той мълчи.

— От теб се иска да я наблюдаваш. Иска се да им казваш какво виждаш и какво чуваш. Точно затова идваш при нея вчера и разказваш цялата измишльотина за това как си попаднал на сведения за нейното минало. С надежда тя да ти се довери. Това е част от задачата ти, нали? Трябвало е да се възползваш от нейното доверие и се добереш до най-съкровените кътчета на душата й.

— Не беше така.

— Точно така е било. Предложиха ли ти възнаграждение в случай, че се добереш до нещо?

— Възнаграждение ли?

— Да, Лони, възнаграждение. Допълнителни пари например?

— Не го направих за пари.

Поклащам глава.

— Това е лъжа.

— Какво?

— Нека не си разправяме глупости, как всичко е от страх да не те разкрият или от благородно желание да помогнеш при изобличаване на убиеца. Платиха ти, нали?

Понечва да отрече. Пресичам тази възможност.

— Моите инспектори — пояснявам аз, — същите които се добраха до арестите ти, имат достъп до информация за банковите сметки. Те са напълно способни например да научат, ако някой внесе по нечия сметка, да кажем, пет хиляди долара. Както си сторил ти преди пет дни в клона на „Чейс Манхатън“ в Уест Ориндж.

Готовата да излъже уста се затваря. Трябва да благодаря Богу за следователските качества на Мюз. Наистина е невероятна.

— Нищо противозаконно не съм сторил — обажда се Лони.

— По този въпрос може да се спори, но точно сега нямам настроение за това. Кой написа опусите?

— Не знам. Дадоха ми листове и ми казаха да й ги пращам един по един.

— А не ти ли казаха по какъв начин са се добрали до тази информация?

— Не.

— Ама хич?

— Казаха, че разполагат с източници. Ами че те знаеха абсолютно всичко за мен. Знаеха и за Люси. Но искат вас. Там е цялата работа. Всичко, което успея да изкопая от нея за Пол Коупланд — само това ги интересува. Може би мислят, че вие сте убиецът.

— Не, Лони, не мислят това. По-скоро си мислят, че ти си един кретен, който може да им помогне в окалването на името ми.

Объркан е. Лони полага огромни усилия, за да изглежда объркан. Хвърля поглед към Люси.

— Наистина съжалявам. Не бих направил нищо, за да те нараня. Знаеш много добре.

— Направи ми една услуга, Лони — отвръща тя. — Да не те виждам!