Джеймс Хадли Чейс
Дванайсет жълти и една жена (5)

ПЕТ

Привечер Фенър се върна в къщата. Завари Бъгси да седи на стъпалата на верандата и да чертае фигурки по чакъла с една клечка. Когато мина покрай него, го попита:

— Още ли си омагьосан?

Бъгси се стресна, но преди да успее да отговори, Фенър вече беше влязъл в къщата. Отиде право в стаята на Глори.

Тя седеше на перваза на прозореца, облечена в светлозелен пеньоар. Гледаше навън и когато Фенър влезе, рязко се обърна към него.

— Махай се — каза тя грубо, когато го видя.

Фенър затвори вратата.

— Има една малка историйка, която искам да ти разкажа. Момчетата от ФБР поразровиха миналото и аз прегледах резултатите. Има някои много интересни неща.

Глори седеше без да помръдне.

— Какво искаш да кажеш? — попита го тя. Фенър седна на леглото.

— Ще ти обясня. Някои неща са само предположения, други са факти, но общо взето се получава хубава историйка. Започва в едно провинциално градче в Илинойс. Типът, който управлява градчето, си взема млада жена. Дотук добре, но младата жена имала големи идеи. Започнала да харчи повече пари, отколкото мъжлето й можело да припечелва. Името му е Лидлър и е бил нещо като политик. Омъжила си се за него, защото си решила, че така ще се измъкнеш от евтиното шоу с песни и танци, с което си била на турне. И така, омъжила си се. Лидлър, за да може непрекъснато да те обува с копринени гащи, слага ръка върху голяма част от парите, които принадлежат на града. След това двамата се чупите във Флорида.

Глори скръсти ръце в скута си.

— Нищо не можеш да ми направиш — каза му тя.

Фенър поклати глава:

— Дявол да го вземе! Не ми беше това мисълта. Защо ми е да ти правя каквото и да било? Остави ме да довърша. Ти и Лидлър се разделяте. Не знам защо, но след като Тейлър влиза в играта, може би си предпочела по-млад и по-богат мъж. Така… Изоставяш Лидлър и тръгваш на екскурзия по море с Тейлър. Преди ти да се появиш, той е бил женен за Кърли Робинс. Тейлър пласира китайците, които Карлос вкарва нелегално в страната. Плаща му колкото са се договорили на глава и след това ги изпраща да се потят по крайбрежието. Кърли е знаела за това и е било опасно да я оставят да се разхожда из града без наблюдение. Тейлър й намира работата при Найтингейл, който също прави услуги на Карлос. Печели добри пари, не се налага да работи много, Найтингейл се грижи за нея. Ти искаш да се разведеш с Лидлър, за да можеш да се омъжиш за Тейлър. Той не ти е казвал, че е женен, а ти не можеш да откриеш Лидлър. Тогава, един ден корабът ви хвърля котва в Кий Уест и слизате на брега, за да се позабавлявате в казиното. В лицето на Нулън ти познаваш отдавна изчезналия си съпруг. Истинска изненада, нали?

Глори захапа долната си устна.

— Мислиш се за много умен, нали? — избухна тя.

— Нулън, или Лидлър, ако повече ти харесва, печели добре от казиното и няма нищо против да ти даде развод, ако му платиш за това. Искаш парите от Тейлър, но той не желае да ти ги даде. Патова ситуация. Не ти пука особено за него, трябват ти парите му. А той наистина е затънал до гуша в пари. Ти искаш да си сигурна, че ще бъдат твои и единственият начин това да стане е да се омъжиш за него. Ченгетата изровиха някаква мръсотия, която доказва, че докато си била с Тейлър, около теб се е въртял и някакъв китаец. Искали сте да остане скрито, но не сте го направили както трябва. Този китаец първо е работил за Карлос. Изчезнал е преди около два месеца. Може би Тейлър е разбрал за него и е скръцнал със зъби на Карлос. Не знам как е станало, но той е изчезнал. Какво се случи с него, скъпа?

Глори започна да плаче?

Фенър продължи:

— Няма значение. Може би това не е съществено. Сега се появява мистериозната ти сестра. Тя идва при мен. Странно, но ченгетата не могат да ми кажат нищо за тази дама. Не могат да изровят нищо по-назад от времето, което си прекарала в трупата. Имам чувството, че сестра ти е била по-доброто момиче и не е имала неприятности. Още не мога да обясня защо тя дойде при мен, защо знаеше за китайците, за Нулън и за Карлос. Някой ден ще науча, но засега съм победен. Доколкото знам, именно сестра ти ме подтикна да дойда тук. Ето как си представям положението:

Нулън се страхува от Тейлър и Карлос. Сега това е разбираемо. Той не иска никой да научи, че името му е Лидлър, а се обзалагам, че си казала това на Тейлър. Дори и да не си, Нулън мисли, че си. Ти и Тейлър не се разбирате много добре. Карате се. Може би после си научила, че е женен и си го застреляла. Уплашила си се и си побягнала при мен. Харесва ти външния ми вид, а и ти търсиш някой, за когото да се закачиш, така че след като си застреляла Тейлър, идваш в хотела ми. Добре. Ако не си успяла да убиеш Тейлър, значи той ме е очаквал до лодката в голямата черна лимузина. Опитва се да ме убие, после стреля и по тебе. Защо му е да прави това? Защото знае, че преди да стреляш по него си взела нещо от лодката му. Така ли е?

Глори престана да плаче.

— Само това ли знаеш? — попита тя.

Фенър вдигна рамене.

— Не е малко, нали?

Глори не каза нищо.

— Тейлър може спокойно да бъде ликвидиран, без ти да имаш нещо против. Ти и аз можем да го подгоним. Аз ще премахна бизнеса на Карлос и не виждам защо и Тейлър да не си отиде с него. Какво ще кажеш?

— Трябва да помисля — отвърна Глори. — Сега си върви. Искам да премисля нещата.

Фенър се изправи.

— Ще чакам в съседната стая. Побързай — каза той, тръгна към вратата и се спря.

— Какво беше сестра ти за теб? — попита той рязко.

— Нищо. — Глори вдигна очи. — Мразех я. Тя беше стисната, тесногръда и вечно създаваше проблеми.

Фенър повдигна вежди.

— Не вярвам много в това, което ми казваш — каза той, — но може и да си права. Не ти е особено мъчно за нея, нали?

— Защо да ми е мъчно? — попита Глори разпалено. — Тя си получи заслуженото.

Фенър застана до вратата. След това каза бавно:

— Това ми навява една идея. По времето, когато тя беше убита, ти и Тейлър сте били в Ню Йорк. Вие двете си приличате като близначки. Да предположим, че Тейлър си е паднал по нея. Да предположим, че ти си ги заварила и си я убила от ревност. Да предположим, че Тейлър е наел двамата кубинци, за да я нарежат на парчета и да се отърват от трупа. За него ли работеха онези двамата?

— Махай се — каза му Глори. — Ще си помислиш, че съм по-лоша, отколкото съм в действителност.

Новата мисъл доста стресна Фенър. Той отново се върна в стаята.

— Така ли беше, както казах? — попита той. — Хайде, кажи ми. Ти ли уби Мериан Дейли?

Глори му се изсмя в лицето.

— Ти си полудял! — каза му. — Разбира се, че не съм аз.

Фенър се почеса по главата.

— Да, предполагам, че не е станало така — каза той. — Това не обяснява обаждането на онзи тип, който каза, че е побъркана и не обяснява китаеца в кантората ми. Но все пак е идея.

Остана загледан в нея в продължение на няколко секунди и после излезе от стаята, оставяйки Глори да си лакира ноктите.

Фенър влезе във всекидневната. Беше го обзела някаква възбуда, чувството, че скоро ще разгадае тайната на цялата тази история. Отиде до бюфета и си наля нещо за пиене.

Влезе Бъгси.

— Ще има ли малко и за мен? — попита той, изпълнен с надежда.

Фенър тръсна глава.

— Налей си сам — каза му той и седна на канапето.

Бъгси си наля пълна чаша и се загледа в нея. Отпи голяма глътка и примлясна с устни. Фенър го погледна, но не каза нищо. Бъгси взе да кокори очи и после попита предпазливо:

— Тя не е стока, нали?

— Коя? — Фенър мислеше за други неща.

— Тя. Там, вътре. — Бъгси кимна към стаята на Глори. — Нещо й има или нещо й няма, нали?

— За какво говориш? — На Фенър му се щеше да го оставят на мира.

— Е, нищо — каза Бъгси и допи чашата си. Погледна Фенър крадешком и си наля друга.

— Следващият път, като излизаш навън, можеш да ме вземеш със себе си — каза Бъгси. — Някак си несигурно се чувствам като съм насаме с нея.

Фенър му се намръщи.

— Слушай, приятел — каза му той, — защо не се поразходиш малко? Трябва да премисля някои работи.

Бъгси допи чашата.

— Добре, добре — каза той помирително. — Ще отида да подремна. — И излезе.

Фенър лежеше на канапето с чаша скоч в ръка и гледаше през прозореца. Остана така дълго време. Хоскис, човекът от ФБР, му беше помогнал много. Беше му предал цялата налична информация и беше обещал да му даде още през следващите няколко дни. Дори се надяваше да изрови нещо за Мериан Дейли, макар че досега за нея не беше намерил нищо. Нулън ако останеше във Флорида щеше да е в безопасност. Тук не можеха да го съдят. Фенър се чудеше колко е умен и дали не би могъл да блъфира пред него. Реши да опита и да види какво ще излезе.

Глори дойде малко преди залез, а той още беше там. Тя седна до него.

— Е, премисли ли? — попита я Фенър.

— Да — отвърна тя.

Последва дълга пауза.

— Чудиш се какво ще стане с теб, нали? — попита той. — Мислиш си, че ако Тейлър се провали, ще трябва отново да тръгнеш на лов. Да си хванеш друг мъж, който да те издържа.

Погледът на Глори се втвърди.

— Мислиш за всичко, нали?

— Не ми говори надуто — каза й той. — Мислил съм и за теб. Няма да ти е лесно, но това е единственият ти изход. Тейлър се подхлъзва към пропастта и колкото по-бързо се откачиш от него, толкова по-добре ще е за теб. Няма нужда да се тревожиш. Погледни се в огледалото. Жена като теб няма да остане гладна.

Глори се изкиска.

— Ти си готин. Иска ми се да те мразя, но си твърде готин. Никога ли не ухажваш жените?

— Хайде да не отклоняваме темата. Няма значение какво правя. Сега работя, а когато работя не си играя.

Глори въздъхна.

— Сигурно си губя времето.

Фенър кимна. Започваше да се отегчава.

— Сега ми кажи за Тейлър. Взе ли нещо от него?

Глори направи муцунка.

— Защо мислиш, че съм взела?

— Това е предположение. Защо искаше да те убие? За да ти отмъсти? Много е рисковано. Той е знаел, че си с мен. За да ти попречи да говориш? Това е по-логично.

Глори отиде до бюфета и отвори голяма кутия от бисквити. Върна се с малко кожено портмоне. Хвърли го в скута му.

— Взех това — каза тя дръзко.

В портмонето Фенър намери няколко документа. Запали цигара и ги разгледа внимателно. В началото Глори остана при него и го наблюдаваше какво прави, но после, когато видя колко погълнато е вниманието му, излезе на верандата. Повъртя се там десетина минути, после отново влезе.

— Приготви вечерята, скъпа — каза й Фенър, без да вдига поглед от четивото си. — Тази нощ ще си легна късно.

Тя излезе и го остави сам. По-късно, когато се върна, той още седеше там и пушеше. Портмонето и документите не се виждаха никъде.

— Е? — подкани го тя.

Фенър я изгледа. Погледът му беше суров.

— Някой от онези типове знае ли, че имаш тази къща?

Тя поклати глава.

— Не. Никой.

Фенър се намръщи.

— Не ми казвай само, че сама си построила това нещо.

Не беше сигурен дали пребледнява или е от светлината. Тя каза с равен глас:

— Исках да има къде да отида, ако се разболея или нещо ми се случи. Така че спестявах и си купих къщата, без никой да знае за нея.

Фенър изсумтя.

— Имаш ли представа какво има в портмонето?

— Погледнах вътре. Тези неща нищо не ми говорят.

— Така ли? Но говорят прекалено много на Тейлър. Има четири разписки за получени пари и подробности за пет места, на които получават китайците.

Глори вдигна рамене.

— Не мога да ги осребря, и да ги внеса в банката, нали? — каза тя с безразличие.

Фенър се ухили.

— Е, аз пък мога — каза той и се изправи. — Ще ми дадеш ли един голям плик?

Тя посочи към бюрото в нишата на прозореца.

— Вземи си, ето там са.

Той мушна документите в един плик, надраска бележка и адресира плика до мис Пола Доулън, стая 1156, „Рузвелт Билдинг“, Ню Йорк.

Глори, която прочете това през рамото му, попита:

— Кое е това момиче? — В гласа й имаше подозрителност.

Фенър потупа плика с големия си пръст.

— Това е дамата, която се грижи за кантората ми.

— Защо ги изпращаш на нея?

— Слушай, скъпа, тази игра ще я играя както реша аз. Ако исках, можех да дам всичко на Хоскис от ФБР и той да разпердушини тези двамата. За него ще е достатъчно, колкото да започне разследване. Само че Карлос се държа зле с мен, така че и аз ще му отвърна със същото. Все пак, ако успее да ме изпревари, всичките улики пак ще стигнат до ченгетата. Разбираш ли?

Глори вдигна рамене.

— Мъжете или тичат след жени, или се забъркват в каши заради гордостта си — каза тя. — Възхищавам се от хората, които разчистват цели банди само със собствените си ръце, за да си отмъстят. Като във филмите.

Фенър стана.

— Така ли? Кой е само със собствените си ръце? — Той излезе на верандата.

— Отивам да изпратя това по пощата. Ще се върна веднага и можем да вечеряме.

След като пусна писмото, той спря пред телеграфната станция. Замисли се и влезе вътре. Написа телеграма и я занесе на гишето.

Чиновникът я прочете и погледна Фенър въпросително. Беше написал:

Доулън, стая 1156 „Рузвелт Билдинг“, Ню Йорк. Съобщи новини за убийството на Дейли. Бързо. Д. Ф.

Фенър кимна, плати и излезе. Върна се в къщата веднага.

Глори го очакваше с готови коктейли.

— Бързам — каза й той. — Хайде да ядем и пием едновременно.

Глори позвъни за прислужничката.

— Къде отиваш? — попита го тя.

Фенър се усмихна.

— Отивам да се видя с мъжа ти — отговори й той внимателно. — Време е да забрави срамежливостта си и да се хване за работа.

Глори вдигна рамене.

— Човек като него няма да ти помогне много.

Докато се хранеха, Фенър остана мълчалив. След това той стана.

— Слушай, скъпа, това е важно. Докато не се справим с онази шайка, за теб е опасно да излизаш оттук. Не бива да напускаш къщата за нищо на света. Знаеш прекалено много и си насадила Тейлър. Всеки от тях би ти прерязал гърлото, ако му се мернеш пред очите. Така че — внимавай.

Глори беше склонна да спори, но Фенър я спря.

— Бъди голямо момиче — каза й той с търпение. — Няма да трае дълго и ще те спася, за да може да те поеме някой друг нещастник.

— Добре — отговори тя и седна на канапето. Фенър влезе в кухнята.

Бъгси току-що беше вечерял и хвърляше погледи към мексиканката, но тя не му обръщаше никакво внимание.

— Излизам — каза му Фенър. — Може би тази вечер ще се върна, но може и да не се върна.

Бъгси стана.

— Да си взема ли пистолета? — попита той. Фенър поклати глава.

— Ти ще останеш тук. Работата ти е да защитаваш мис Лидлър. Някой може да се опита да я очисти.

— По дяволите, шефе… — започна Бъгси, но Фенър го прекъсна нетърпеливо:

— Оставаш тук.

Бъгси размърда крака.

— Тази дама няма нужда от защита. Аз имам нужда от защита.

— Какво си се разкиснал? Винаги си искал да си сред ято жени, а тази струва колкото двадесет, нали? — попита Фенър и преди Бъгси да успее да отговори, излезе.

— Мисля, че ти казах да не идваш тук — посрещна го Нулън.

Фенър хвърли две хартийки на масата.

— Погледни това.

Нулън взе хартийките, погледна ги и се вкамени. Погледна бързо Фенър, после отново тях.

— По-добре ги изгори — посъветва го Фенър. Нулън вече се протягаше към кибрита. Не казаха нищо, докато пепелта не се посипа по пода.

— Това ти спестява нещичко, нали, Лидлър?

Нулън пребледня много силно.

— Не ме наричай така, дявол да те вземе!

Фенър попита:

— Защо Тейлър ти даде на заем десет хилядарки?

— Как попаднаха у теб тези разписки?

— А, случайно. Помислих си, че ще си по склонен да се размърдаш, ако не дължиш нищо на Тейлър.

Нулън се огледа неспокойно.

— Глори се е разприказвала — каза той. В гласа му имаше нещо стържещо и заканително.

Фенър поклати глава.

— Научих от ченгетата. Слушай, приятелче. Време е да вземеш решение. Ако не играеш с мен, ще те заведа в Илинойс. Имам чувството, че там ще ти се зарадват, когато те видят.

Нулън седна.

— Сигурно е така. — Започвай отначало.

Фенър заразглежда ноктите си.

— Искам да започнем една малка война. Искам шайката на Карлос да изчезне. Искам лодките му да излязат от употреба и искам да пипна самият Карлос. След това ще се заемем с Тейлър.

Нулън се замисли.

— Това не е проста работа. Хората му са опасни.

Фенър се ухили хладно.

— Ще ги изненадаме, приятелче. Ще ги накараме да тичат в кръг. Кой можеш да пуснеш срещу Карлос? Имаш ли биячи?

Нулън кимна.

— Знам едни хора, които биха го направили срещу изгодно предложение.

— О’кей, тогава твоята работа е да им дадеш каквото искат. Аз ти спестих десет бона, така че можеш да похарчиш някоя и друга пара. Защо Тейлър ти даде тези мангизи?

Нулън отмести поглед. Фенър се наведе напред.

— Слушай, плъх! Ако не разговаряш откровено с мен ще те хвърля на вълците! По дяволите! Толкова си зелен, че и във ваната трябва да влизаш със спасителен пояс! Казвай нещастнико!

Нулън дръпна стола си назад.

— Тейлър не искаше да дам развод на Глори — каза той навъсено. — Затова ми даде парите. После взе да си ги иска.

Фенър изсумтя подигравателно.

— Приятна компания сте, няма що — каза той и стана. — Покажи ми биячите.

— Не съм казвал, че ще го направя — възпротиви се Нулън.

— Ако продължаваш така, ще те цапардосам след секунда — каза му Фенър. — Забрави, че имам нещо общо с ченгетата. Този град за мен не означава нищо. Искам Карлос и шайката му да се разкарат оттук и ще се забавлявам докато гледам как си тръгват. След това се махам и аз. От теб зависи, дали ще се намесиш и дали ще станеш първа цигулка, когато ги няма.

Нулън стана.

— Мисля, че тази работа е опасна, но щом поставяш въпроса така… Ще видя как ще тръгне.

Излязоха заедно. След четири минути с кола се озоваха пред една зала за билярд на „Дювъл стрийт“. Нулън влезе първи, Фенър го последва. Барманът кимна на Нулън и той влезе в една врата в дъното.

Петима мъже бяха наобиколили една билярдна маса, под две зелени лампи, и сгъстяваха атмосферата с цигарен дим.

Когато Нулън и Фенър влязоха, всички веднага вдигнаха глави. Един от тях остави щеката на поставката и се измъкна навън.

Безизразните им лица плуваха в дима, а студените им очи станаха неспокойни. Нулън посочи Фенър с пръст.

— Този се казва Фенър. Има някои идеи за бандата на Карлос. Смята, че е време да я изгоним от града.

Всички погледи се отправиха към Фенър. След това един висок мъж с цепната брадичка и влажни жестоки очи каза:

— Така ли? Добра идея. На всички ни ще уреди бляскави погребения, без съмнение.

Фенър каза тихо:

— Запознай ме с момчетата.

Нулън започна:

— Това е Скейф — посочи този, който беше заговорил, — Скалфони е със зелената риза, Кемерински е този с щеката, а Мик Алекс е с присвитите очи.

Фенър си помисли, че това е добра сбирщина плъхове. Кимна им.

— Хайде да си поговорим — каза той и се запъти към високите столове, поставени край масата за билярд. — Ще пийнем ли по нещо?

— Кой е този тип, шефе? — попита Скейф.

Нулън се усмихна кисело:

— Той е хитър. Няма да пропаднете с него.

Всички седнаха на една пейка и зачакаха бармана да донесе питиетата. Фенър каза:

— Това е мое парти, Нулън ще плати.

Скалфони, дребен сух италианец, каза:

— След малко имам среща с една дама. По-добре веднага да преминем към въпроса.

Останалите изсумтяха. Фенър каза:

— Карлос прекалено дълго се е задържал като едра риба в този град. Трябва така да го опарим, че да се махне. Искам вие да се заловите с това. Не става дума за пикник. Това е война.

— Колко струва?

Фенър погледна към Нулън.

— Това е твоя грижа.

Нулън се замисли, после каза:

— По две хиляди на всеки и сигурна работа, когато поема нещата в свои ръце.

Кемерински зачопли замислено носа си.

— Смяташ да поемеш бизнеса на Карлос?

Нулън поклати глава.

— Не. Моят бизнес е много по-добър от неговия. Остави това на мен.

Кемерински погледна Скейф.

— Две хилядарки не са кой знае колко пари, но пък с удоволствие бих пръснал онази шайка, ако има как да се отърва след това.

Скейф каза:

— Да бъдат три хиляди.

Нулън поклати глава.

— Не става — каза той. — Две са предостатъчно.

Последва тишина, после Алекс с присвитите очи каза:

— Аз съм готов.

Другите се поколебаха, после се съгласиха. Фенър изду бузи. „Дотук добре“ — помисли си той.

— Ще ни трябва лодка. Някой от вас има ли моторница?

Кемерински каза, че има. Фенър кимна.

— На север от Кий Ларго има едно място, което се нарича Блек Сизър Рок. Там Карлос държи лодките си. Там Тейлър поема китайците и ги отвежда. Можем да отидем да хвърлим едно око на това селце.

Скалфони разлюля късите си крака.

— Имам точно това, което им трябва на онези — каза той и се ухили ледено. — Какво ще кажете за един чувал бомби?

Фенър огледа стаята.

— Бомби? — попита той. — Да, разбира се. Вземи ги.

— След това по лицето му пропълзя ледено изражение.

— Разбира се — повтори той, — това е съвсем добра идея.

— Ченгетата ще вдигнат много шум заради тези бомби — каза Нулън с тревога.

Фенър поклати глава.

— Ченгетата няма да се разтревожат чак толкова заради Карлос. Когато разберат че е пукнал, ще окачат празнична украса из града.

Скалфони стана.

— Кога тръгваме? — попита той нетърпеливо.

— Сега. Веднага щом лодката е готова и вие съберете малко оръжия.

Скалфони се поколеба, после вдигна рамене.

— Имам среща, но май дамата ще трябва да почака. Струва ми се, че тази вечер ще имаме истинско тържество.

— Къде е лодката — попита Фенър.

— На пристанището, срещу хотел „Сан Франциско“.

— Добре. Можем ли да се срещнем след един час на лодката?

Всички се съгласиха и Фенър излезе заедно с Нулън. Когато тръгнаха по улицата, той му каза тихо:

— Ако бях на твое място, щях да отида при ченгетата, за да поискам охрана. Ако Карлос реши, че си забъркан в това, може да направи някой номер с казиното ти. Стой настрана докато не свършим. Поискай от ченгетата да ти изпратят няколко души, кажи им, че очакваш неприятности.

Нулън го погледна с безпокойство, каза, че ще послуша съвета му и изчезна в тъмнината.

Фенър се отправи към пристанището по задните улички. Вървеше бързо, шапката му беше нахлупена колкото се може по-надолу върху лицето, очите му оглеждаха тъмните сенки. В момента нямаше намерение да попадне на някого от хората на Карлос. Знаеше, че Карлос го търси. Фенър си каза, че следващите двадесет и четири часа ще бъдат много по-интересни от изминалите двадесет и четири.

Когато се приближаваше към пристанището по „Негро Бийч“, видя пред себе си една кола с включени габарити, спряна под улична лампа. Вгледа се в нея и забави крачки, без да му е съвсем ясно защо го прави. Някак си, на пустата тъмна улица, тази кола изглеждаше прекалено самотна, прекалено биеше на очи. Той изведнъж се шмугна в близкия вход, защото забеляза, че перденцето на задното стъкло помръдна. Нямаше вятър и го обзе неприятното чувство, че някой го е наблюдавал, докато се е приближавал.

В тишината ясно чу запалването на мотора и включването на скорост. Колата тръгна бавно напред. Фенър остана във входа, докато червените стопове не се скриха зад ъгъла. Потри брадичката си замислено, след това отново излезе на тротоара.

Не продължи напред, а спря и се ослуша. Едва долови свистене на гуми някъде далече. На устните му заигра студена усмивка. Колата беше отишла напред само за да завие. Щеше да се дойде пак.

Бързо пресече улицата и се скри в тъмната сянка на друг вход. Облегна се плътно до стената, напипа пистолета си и го извади от раменния кобур. Освободи предпазителя и насочи късата цев към обсипаното със звезди небе.

Колата излезе от една пряка. Набираше скорост. Светеха само габаритите й и когато мина покрай него, от прозореца затрещя ураган от изстрели.

Фенър чуваше как куршумите шибат стената на отсрещната страна на улицата, там, където беше преди малко. Някой косеше с „Томсън“ и Фенър не можеше да не е благодарен, че се махна оттам. Когато колата мина покрай него, той стреля три пъти. Чу как се чупи предното стъкло, после колата изви, качи се на бордюра и се заби в една витрина.

Фенър изтича навън покрай колата и се скри в един тъмен проход между две къщи. Застана на коляно и надникна, за да види какво става.

От колата излязоха трима души. „Единият — помисли си той, — е Райгър.“ Те хукнаха, за да се прикрият. Фенър постави средния на мушката и натисна спусъка. Мъжът се олюля, помъчи се да запази равновесие и падна по очи на паважа. Другите двама успяха да се скрият. Започнаха да стрелят към прохода, единият с „Томсън“, другият с автоматичен пистолет. Фенър не се безпокоеше от този с пистолета, а от този с автомата. Куршумите къртеха парченца от тухления зид и се наложи да се отдръпне назад, защото сред тях имаше и късчета бетон, които бяха опасни. Спомни си пътуването с лодката и се отдръпна още по-назад. Не можеше да се остави да му хвърлят бомба.

— По-добре се скрий тук — каза му някой.

Вляво видя отворена врата и силует, застанал на прага.

— Затвори тази врата и се скрий — извика той. — Не се стряскай.

Гласът беше женски. Попита го с равен тон:

— Да извикам ли полицията?

Фенър застана до жената.

— Скрий се, сестро. Това е частна разправия. Влез вътре, защото тук могат да те ранят.

Точно когато свърши да говори, в началото на прохода избухна ослепителна светлина и се чу страхотен трясък. Силен вятър блъсна Фенър напред и заедно с жената, той влетя с трясък в малкото антре. Претърколи се и ритна вратата да я затвори.

— Ау! — каза той. — Тези типове имат бомби.

Жената отговори с разтреперан глас:

— Тази къща няма да издържи още една такава експлозия. Ще се срути.

Фенър се изправи на крака с олюляване.

— Пуснете ме в предната стая — каза той бързо.

Тръгна в тъмнината натам, където му се струваше, че би трябвало да е стаята, гледаща към улицата, но се препъна в жената, която още седеше на пода. Тя го хвана за краката и го спря.

— Недей! Ако започнеш да стреляш през прозореца ще хвърлят бомба по теб.

— Тогава по-добре да си вървя — отговори Фенър ядосано.

Дочу бързо приближаваща се сирена. Жената каза:

— Ченгетата! — Тя пусна Фенър и се изправи на крака. — Имаш ли кибрит?

Фенър драсна клечка и тя я пое от пръстите му. Приближи се до една газена лампа и я запали с припукване. Беше ниска, дебела жена на средна възраст с квадратна брадичка и решителен поглед.

— Направи ми добра услуга — каза Фенър. — Ако бях навън, когато избухна бомбата, сега щях да съм залепен за стената. Но май е по-добре да се махам, преди ченгетата да започнат да се озъртат.

Сирената долетя с писък и заглъхна в свирене на спирачки и стържене на гуми.

— По добре стой тук — каза му тя. — Вече е късно да излизаш.

Фенър се поколеба, погледна часовника си, видя че му остават още четиридесет минути до срещата и кимна.

— С нещо — каза той, — ми напомняш за най-добрата ми приятелка. Тя винаги ме измъкваше от кашите.

Жената поклати глава. В погледа й просветна весело пламъче.

— Така ли? А пък ти ми напомняш за моя старец, когато беше на твоята възраст. Беше бърз, силен и корав. Добър човек беше.

Фенър издаде някакъв звук.

— Мини по коридорчето и седни в кухнята — продължи тя. — Полицаите ще дойдат всеки момент. Познавам ги тукашните и ще се оправя с тях.

— О’кей — каза Фенър, отиде в кухнята и запали голямата газена лампа.

Затвори вратата и седна на люлеещия се стол. Кухнята беше бедно обзаведена, но чиста. Чергата на пода беше тънка и протрита. От двете страни на камината имаше големи черупки от костенурки, а на стените висяха няколко религиозни картини. Последва дълъг разговор, но не можа да чуе за какво. Ако искаше да го чуе, трябваше да отвори вратата, но си помисли, че могат да видят светлината. Така че той остана да се люлее на стола, замислен за Райгър. Тази шайка наистина не си поплюваше. Главата му още бучеше от експлозията. След това бръкна в джоба на сакото си, извади портфейла ой и отброи пет десетдоларови банкноти. Стана и ги мушна под една чиния на масата. Стори му се, че жената няма да иска да вземе пари от него, а видът на кухнята говореше, че има нужда от тях.

Тя дойде след няколко минути. Кимна му:

— Отидоха си. Фенър стана от стола.

— Много благодаря — каза той. — Сега е по-добре да тръгвам.

— Чакай малко. Това хора на Карлос ли бяха?

Фенър я изгледа замислено.

— Какво знаеш за него? — попита я той.

Погледът й стана суров:

— Много. Ако не беше бандата му, сега моят Тим щеше да е жив.

— Да, те бяха — каза Фенър. — Какво се случи с Тим?

Тя стоеше неподвижно, стегната като камък.

— Тим беше добър човек — отвърна тя и го погледна в очите. — Не беше богат, но се оправяше някак.

Имаше лодка и водеше компании да ловят риба в залива. После Карлос поиска от него да превозва китайци. Искаше да му плаща, но Тим отказа. Такъв беше, силен и корав. Каза на Карлос „не“.

Карлос не получи каквото искаше и го уби. Е, убитият си е убит, да му мислят живите. Тим умря бързо, за миг. Но аз не мога да забравя лесно. Сигурно с времето ще ми мине и ще ми е по-лесно, отколкото сега, но в момента ми се ще да му го върна на този Карлос.

Фенър се изправи.

— Бъди спокойна — каза той внимателно. — Карлос ще плати за това. Ако го убиеш ти, след това няма да стигнеш далеч. Остави го на мен. Имам среща с него.

Жената не каза нищо. Изведнъж тя стисна престилката към устата си и лицето й се изкриви. Махна като обезумяла на Фенър да си върви и падна на колене до люлеещия се стол.

Фенър слезе на пристанището и видя, че Скейф го чака пред хотел „Сан Франциско“. Влязоха вътре, изпиха набързо по чаша и отидоха на кея.

— Имам два „Томсъна“ и много патрони. Скалфони донесе една чанта бомби. Бог знае, дали ще свършат работа, защото ги прави сам. Сърбят го ръцете да ги използва още откакто му хрумна идеята.

— Довечера ще има добра възможност — каза Фенър.

Лодката на Кемерински беше доста голяма. Алекс и Скалфони чакаха и пушеха. Фенър се качи на борда, а от люка на машинното се появи Кемерински. Той се ухили на Фенър:

— Всичко е наред. Можем да тръгваме, когато кажеш.

— Добре — отговори Фенър. — Повече няма какво да чакаме. Пали мотора.

Другите двама се качиха на лодката, Кемерински слезе в машинното и запали. Моторът започна да боботи, а Скейф оттласна носа от кея.

— Ще спрем до селото и ще отидем до мястото пеша — каза Фенър, — за да не се наложи да си тръгнем прекалено рано.

— Тази лодка не е от най-бързите — изсумтя Кемерински, като внимателно я насочваше между сигналните светлини към открития залив.

Скалфони влезе в рубката. Мазната му кожа блестеше на слабата светлина.

— Взех бомбите — каза той. — Здравата ще се изкефя, когато гръмнат.

Фенър свали шапката си и се почеса по главата.

— Онези типове също имат бомби — каза той. — Хвърлиха една по мен преди около час.

Челюстта на Скалфони увисна:

— Избухна ли?

Фенър го изгледа и кимна.

— Аха. Повреди една къща. Надявам се, че твоите саморъчно направени пукала са добри. Може да ни потрябват.

— Боже мой! — каза Скалфони и отиде да погледне торбата си още веднъж.

Минаха около петнадесет минути и Фенър забеляза светлини. Посочи ги на Кемерински, който кимна и каза:

— Блек Сизър.

Фенър се протегна и се качи на палубата. Отиде при останалите трима, които стояха на носа и също гледаха светлините.

— Хайде да се разберем — каза им Фенър. — Дошли сме, за да извадим от строя лодките на Карлос. Трябва да го направим бързо и с минимум неприятности. Скалфони, ти ще носиш бомбите. Скейф и аз ще вземем автоматите, а Алекс ще ни прикрива с пистолета си. Кемерински остава при лодката, става ли?

Те изсумтяха в знак на съгласие.

Когато навлязоха в малкото естествено пристанище, Скейф извади двата автомата и даде единия на Фенър. Скалфони излезе от каютата с черна чанта в ръка.

— Не стойте близо до мен — каза им той. — Тези ананаси са доста капризни.

Засмяха се.

— Ако някой улучи тази чанта — каза Алекс. — Поне ще ти спести погребението.

Лодката направи полукръг и застана до кея, а Кемерински изключи контакта. Двигателят угасна с леко вибриране.

Скейф скочи от кърмата на кея и Алекс му подаде въжето. Докато другите слязат, той завърза лодката. Кемерински подаде на Скалфони чантата с бомби.

— Ослушвай се — каза Фенър. — Щом чуеш експлозиите, пали мотора. Може да се наложи да тръгнем веднага.

— Разбира се — отговори Кемерински, — всичко ще бъде наред. Пазете се.

Тръгнаха към селото. Пътят от пристанището беше неравен и тесен. Беше осеян с камъни и Скалфони се спъна. Останалите започнаха да го ругаят.

— Внимавай къде стъпваш — просъска му Алекс.

— Внимавам — отговори Скалфони. — Както се плашите, човек ще си помисли, че тези бомби са опасни. Ами те може и да не гръмнат в края на краищата.

— Ще минем по тъмните улички — каза Фенър. — Двама да тръгнат напред, аз и Скалфони след това. Не бива да привличаме вниманието.

Беше топла нощ и луната светеше силно. Фенър и Скейф бяха увили автоматите в парчета зебло. Минаха през покрайнините на селото, по малки площадчета и безлюдни улички. Няколкото местни рибари, които срещнаха, ги изгледаха с любопитство, но не видяха нищо повече от тъмни силуети.

След едно стръмно изкачване те отново стигнаха до морето, което блещукаше на няколкостотин фута под тях.

— Предполагам че е това — каза Фенър.

Долу, на края на склона се виждаха голяма дървена къща и бетонен кей, край който имаше шест големи моторни лодки, завързани за железни халки. Два от прозорците на къщата светеха, а вратата беше полуотворена и хвърляше ивица светлина върху мазната водна повърхност.

Погледнаха мълчаливо надолу.

— Дай бомбите — каза Фенър. — Всеки да вземе по две. Останалите остават при Скалфони. Най-напред ще нападнем къщата. Когато се справим с хората, ще започнем с лодките. Трябва да ги потопим.

Скалфони отвори чантата и извади две бомби. Подаде ги на Фенър. Бяха направени от къси парчета двуинчова тръба. Фенър изчака всеки да вземе по две, после каза:

— Скейф и аз ще се заемем с къщата. Скалфони, бъди готов за лодките. Алекс, оставаш тук и идваш на помощ, ако стане напечено.

Скалфони разкопча ризата си и мушна останалите бомби вътре.

— Ако сега паднеш, наистина ще станеш на пихтия — каза му Фенър и се ухили.

— Аха! — отговори Скалфони. — Страх ме е даже да дишам.

Фенър взе бомбите в лявата си ръка, а автомата в дясната.

— О’кей — каза той, — да тръгваме.

Фенър и Скейф бавно се заспускаха по склона.

— Ще минеш отдясно, а аз отляво — каза Фенър.

— И без стрелба, освен ако не се наложи.

По слабото лице на Скейф се появи подигравателна гримаса.

— Ще се наложи и още как! — каза той. По средата на склона и двамата спряха. От къщата беше излязъл човек и вървеше към кея.

— Това усложнява нещата — каза Фенър.

Човекът стигна до лодките и се загледа към морето. Фенър започна отново да се спуска.

— Изостани малко — каза той на Скейф. — Ако сме двамата по-лесно ще ни чуе.

След това продължи тихо надолу. Мъжът стоеше изправен, неподвижен, с гръб към него. Фенър стигна началото на кея и се изправи. Сложи двете бомби в ризата си. Вниманието му беше толкова ангажирано с онзи пред него, че дори не трепна от допира със студения метал. Готов да стреля с автомата, той продължи бавно напред. Когато беше на около десет крачки от човека, той ритна малко камъче, което цопна във водата. Фенър замръзна на мястото си. Застанал неподвижно, той мушна пръста си в спусъка.

Мъжът се обърна през рамо, видя Фенър и трепна.

— Не мърдай — каза му Фенър и вдигна автомата.

На лунната светлина се виждаше, че мъжът е кубинец. Виждаше бялото на очите му, когато те се напрягаха да изскочат от орбитите си. Кубинецът потрепери за миг от изненадата, после падна на колене и бръкна под сакото си. Фенър го изруга тихо и натисна спусъка. Пусна много кратък откос. Кубинецът падна назад, хванал гърдите си с ръце. След това се претърколи във водата.

Фенър скочи веднага. Наблизо имаше два варела и той се скри зад тях. Само секунда след това от къщата затрещя автоматичен огън. Чу как куршумите дрънчат по ламарината на варелите и го лъхна силна миризма на нафта, която му подсказа, че са пробити.

Автоматът не преставаше да трещи и виелицата от куршуми беше такава, че той трябваше да легне плътно по очи в пясъка. Очакваше всеки момент да усети как куршумите разкъсват тялото му. Бръкна с ръка и извади бомбите. Взе едната в ръка и я запрати над варелите към къщата. Чу как се удря в нещо и пада на земята.

Толкова може да се очаква от работата на Скалфони, помисли си той.

Автоматът спря да трещи и последвалата тишина беше почти болезнена. Фенър пропълзя до края на варела и надникна предпазливо. Светлините в къщата бяха изгасени и вратата беше затворена. Намери пипнешком другата бомба и я хвърли към вратата. Още с показването на ръката му, автоматът затрака отново. Успя да се скрие навреме.

Бомбата удари вратата, проблясна огън и се чу оглушителен гръм. Разхвърчаха се трески. На Фенър му се зави свят от експлозията. След това промени мнението си за бомбите на Скалфони. Автоматът спря. Фенър отново погледна иззад варела и видя, че вратата е изкъртена и виси само на една панта. Боядисаното дърво беше опушено и натрошено. Докато гледаше, откъм другия край на къщата се чуха още две оглушителни експлозии. Предположи, че Скейф върши своята работа.

Подпря автомата на варела, изстреля дълъг откос към къщата и отново се скри. Отвътре някой отговори с неравномерен откос и Фенър изстреля половината пълнител. Последва дълго затишие.

Фенър погледна нагоре и видя как Скалфони се спуска по склона, като се държи за гърдите с една ръка. Беше много открит, но Фенър можеше да си представи триумфалната му усмивка. Изглежда го бяха забелязали, защото някой започна да стреля по него с карабина. Скалфони не загуби самообладание. Бръкна под ризата си, извади бомба и я запрати към къщата. Фенър проследи полета й и се прилепи към пясъка. Имаше ужасното чувство, че бомбата ще падне на главата му.

Тя удари къщата и избухна със страхотен трясък. Огромен пламък освети небето и покривът пламна. Скалфони се спусна бързо, без повече да стрелят по него. Превит на две, той притича покрай къщата и легна до Фенър зад варелите.

— Боже! — каза той възбудено. — Те избухват! Каква нощ! Не бих я пропуснал за всички мадами на света!

— Внимавай — предупреди го Фенър. — Ще започнат да излизат.

— Нека да им метна още една — каза Скалфони. — Само още една, за да им помогна да вземат решение.

— Разбира се — отговори Фенър. — Забавлявай се колкото искаш.

Скалфони хвърли бомбата през разбитата врата. Експлозията беше толкова силна, че макар и скрити зад варелите, те усетиха взривната вълна.

След миг някой извика:

— Не стреляйте повече! Предавам се! Не стреляйте повече!

Фенър не помръдна.

— Излез и дръж ръцете си високо — извика той.

От горящата къща излезе залитащ човек. Лицето и ръцете му бяха изпорязани от летящи парчета стъкло, а дрехите му бяха почти изцяло скъсани. Застана в трептящата светлина на огъня и Фенър видя, че това е Милър. Излезе иззад варела с леко оголени зъби.

Скейф дотича с възбудено лице.

— Има ли още? — попита той.

— Другите са мъртви, не ме закачайте, мистър — отговори Милър.

Фенър протегна ръка и го хвана за предната част на ризата.

— Мислех си, че съм ти дал да разбереш веднъж завинаги — каза му той ядосано.

Когато позна Фенър, коленете на Милър се подкосиха.

— Не ме закачай — изфъфли той.

Фенър го удари със свободната си ръка.

— Кой друг е вътре? — попита той. — Хайде, почвай да пееш, канарче!

Милър трепереше и се тресеше.

— Никой няма — проскимтя той. — Всички са мъртви.

Дотича Алекс. Фенър му каза:

— Погрижи се за този тук. Бъди внимателен с него. Претърпял е отвратителен шок.

— Така ли? — попита Алекс, вдигна юмрук и събори Милър на земята, след което започна да го рита.

— Ей, недей да прекаляваш — каза му Фенър. — Искам да поговоря с този боклук.

— Нищо му няма — отвърна Алекс и продължи да го рита. — Тъкмо ще стане по-разговорлив.

Фенър го остави и отиде към лодките. Скалфони вече го очакваше.

— Потопи ги. Остави само една. С нея ще отидем до нашата, за да си спестим ходенето.

Върна се при Милър, който се беше изправил и умоляваше Алекс да го остави на мира. Фенър изпрати Алекс да помага на Скалфони.

— Нали ти казах, червей такъв, какво ще стане? И това е само началото. Къде е Тейлър?

Милър не отговори. Главата му беше увиснала над големия гръден кош и той хълцаше. Фенър мушна автомата в ребрата му.

— Къде е Тейлър? — повтори той. — Говори, или ще те изкормя.

— Той не идва тук — отговори Милър. — Честно, не знам къде е.

— Ще видим тази работа — показа му зъбите си Фенър.

Дотича Скалфони.

— Пълнят се с вода — каза той. — Да им хвърля ли по една бомба за по-сигурно?

— Защо не? — отвърна Фенър.

След няколко минути експлозиите разкъсаха тишината над пристана и откъм лодките се понесоха облаци черен дим.

— Хайде, боклук — каза Фенър на Милър, — идваш с нас.

Наложи се да го подкара пред себе си с автомата. Милър беше толкова ужасен, че едва можеше да ходи. Продължаваше да мрънка:

— Не ме убивай, не ме убивай, искам да живея. Другите вече ги чакаха в лодката.

Качиха се и Скейф запали мотора.

— Боже! — възкликна той. — Това е най-хубавата работа, която съм вършил. И през ум не ми е минавало, че ще се отървем толкова лесно.

Фенър потърси цигара и запали.

— Истинското веселие ще настъпи, когато научи Карлос — отбеляза той. — Казах ви, че ако действаме с изненада, ще успеем. И успяхме. Сега след като Карлос разбере за какво става дума, останалата работа няма да е толкова лесна.

Заобиколиха острова и дадоха знак на Кемерински, който излезе с лодката си от пристанището и застана до тях. Качиха се при него, а Алекс издърпа Милър. Скалфони остана последен, измъкна тапите и лодката започна да се пълни с вода.

Качи се на борда при тях и каза:

— Не е хубаво да се потапят такива лодки. Една от тях би ми свършила чудесна работа.

— Помислих за това — отвърна Фенър, — но Карлос има още доста хора и ще си я вземат обратно. Няма друг начин.

Когато се отдалечиха, Кемерински пожела да узнае какво се беше случило.

— Чух взривовете — каза той възбудено. — Селото закипя. Сетиха се за какво става дума и на никой не му стискаше да отиде и да се позабавлява.

— Доведи боклука в каютата — каза Фенър на Алекс. — Искам да поприказвам с него.

Алекс каза „добре“ и свали Милър в ярко осветената каюта.

Той трепереше и гледаше Фенър с кръвясали очи.

— Все още имаш шанс, боклук — каза му Фенър. — Ако говориш, ще оцелееш. Къде е Тейлър?

Милър поклати глава:

— Не знам. Кълна се, че не знам!

Фенър се обърна към Алекс:

— Той не знае.

Алекс стовари юмрука си върху лицето му. Докато ръката му беше в движение, се чу слабо свистене. Последва го глухо тупване.

— Къде е Тейлър — повтори Фенър спокойно.

Милър захълца и измърмори нещо.

— Добре, щом така иска, остави го на мен — каза Фенър и извади пистолета си.

Отиде до Милър и се наведе над него:

— Ставай — каза му той грубо. — Няма да цапам тук. Качвай се на палубата.

Милър погледна цевта на пистолета с изцъклени очи и каза с тих, равен, изпълнен с ужас глас.

— В къщата на онази… Лидлър.

Фенър остана приведен и неподвижен.

— Как е разбрал за нея? — попита той накрая.

Милър облегна глава на стената. От носа му продължаваше да тече кръв. Не изпускаше от поглед пистолета.

— Бъгси му се обади — прошепна той.

— Бъгси?

— Да.

Фенър пое дълбоко въдух.

— Откъде знаеш?

Страхът беше изоставил Милър, беше го обзело спокойствието на смъртта. Говореше, сякаш беше много уморен:

— Когато пристигнахте, тъкмо се канех да тръгвам натам. Тейлър ми се обади. Каза, че е говорил с Бъгси и той му е казал къде се крие Глори. Тейлър ми каза да отида с него, щеше да вземе и Найтингейл.

Фенър се изправи и изтича до вратата на каютата.

— Дай газ! — извика той на Кемерински. — Трябва веднага да се прибираме.

— Не може повече — отговори той. — Ще се пръсне.

— Тогава пръсни я! Трябва да бързаме.

Когато лодката се плъзна в пристанището на Кий Уест, Фенър каза:

— Алекс, закарай Милър при Нулън. Кажи му да го скрие и да не го пуска докато не му се обадя. После ще го дадем на ченгетата.

— Дявол да го вземе! — каза Алекс. — Толкова разправии! Не може ли да го цапнем и да го хвърлим в морето?

Очите на Фенър се свиха.

— Прави каквото ти казвам — отговори му той.

Скейф вече завързваше лодката. Всички слязоха. Тогава Фенър забеляза лимузината, паркирана в една сянка.

— Лягайте долу! — изкрещя той и се хвърли по очи. От широкия прозорец на колата долетя стрелба. Фенър извади пистолета и стреля три пъти. Всички останали бяха залегнали, освен Милър, който очевидно беше твърде замаян, за да направи каквото и да било. Пороят куршуми от лимузината надупчи гърдите му и той се свлече на земята, без да издаде звук.

Скалфони изведнъж скочи на крака и се втурна към колата с последната бомба. Веднага щом тя излетя от ръката му, той се сви, хвана се за гърлото и политна напред. Бомбата падна малко пред лимузината и я преобърна на една страна.

Фенър скочи на крака и се втурна през улицата с безумни викове, като не преставаше да стреля. От колата изпълзяха трима души. Единият се суетеше с ремъка на автомат „Томсън“. И тримата изглеждаха зашеметени от взрива. Фенър стреля по този с автомата и той падна по очи. Скейф изтича напред, хвана втория и започна да го удря по главата с дръжката на пистолета си.

Третият се извърна и стреля почти от упор по Фенър, който сякаш не забеляза струйката кръв, която се появи в средата на дясната му буза. Той изрита мъжът през краката, събори го и настъпи китката му така, че пистолетът изпадна от дланта му. След това се наведе над него и с дръжката на пистолета си го докара до несвяст. Докато се изправяше, иззад ъгъла излезе друга кола и се насочи към тях. От прозорците й се стреляше.

„Това е то“ — помисли си Фенър. Той изтича на зигзаг зад преобърнатата кола. Куршумите шибаха улицата пред краката му. Скейф се опита да се скрие, изкрещя и започна да се движи в кръг. След още няколко изстрела падна.

Фенър стреля четири пъти иззад обърнатата кола и се огледа, за да види кой е останал. Алекс и Кемерински се бяха върнали на лодката. Още докато се ориентираше в положението, Кемерински започна да стреля с автомата. Нощта изведнъж се изпълни с трясъци и огън.

Фенър реши, че е време да тръгва. Алекс и Кемерински можеха да се справят с положението от позицията си. Той искаше да стигне до къщата на Глори Лидлър.

Изчака удобен момент, отстъпи назад под прикритието на обърнатата кола и бързо се втурна по най-близката пряка.

В далечината дочу полицейски свирки и хукна по друга малка уличка, надалеч от приближаващия се звук. Имаше твърде много работа, за да може да си позволи да го задържат в полицията.

Когато излизаше на главната улица покрай него мина такси. Фенър изтича и махна на шофьора, който натисна спирачките. Фенър отвори рязко вратата и каза адреса.

— Карай бързо, приятел. Наистина бързо.

Шофьорът включи на скорост и таксито се понесе напред.

— Какво става тук? — попита той, без да отделя очи от пътя. — Като че ли се води битка!

— Точно така — отвърна Фенър. — Битка е точната дума.

Шофьорът показа главата си през прозореца и каза:

— Радвам се, че отивам в другата посока. Там ми се струва, че е опасно.

Фенър не стигна с таксито до самата къща. Накара го да спре на разклона на пътя и изтича до нея колкото се може по-бързо. Лампите в предните стаи светеха и когато приближаваше, видя, че някой се отдалечава от предния вход. Мушна ръка под сакото си и разкопча кобура.

Когато наближи, едно момче с униформена шапка спря и се върна към него. Беше разносвач.

— Не сте ли случайно мистър Фенър? — попита то.

— Фенър съм. Телеграма ли има за мен?

Момчето му подаде един плик и му поднесе тефтерчето си. Докато се подписваше, то каза:

— Доста време звънях. Лампите светят, а няма никой.

Фенър му даде четвърт долар.

— Така заблуждаваме крадците, синко — каза той и влезе в къщата. Мушна телеграмата в джоба си, опита дръжката на входната врата, отвори я и влезе.

Бъгси лежеше в предната стая и около главата му имаше локва възчерна кръв. Очите му бяха полуотворени и гледаха безжизнено към Фенър. Устата му беше отпусната, жълтите му зъби се показваха, сякаш ръмжеше и скимтеше от страх.

Фенър го огледа. Не можеше да направи нищо. Бъгси беше мъртъв. Извади пистолета си и влезе бавно във вестибюла. Ослуша се, после отиде в спалнята. На един стол седеше Тейлър с лице, изразяващо изненада и уплаха. От устата към ризата му имаше струйка съсирена кръв. Очите му бяха неподвижни и безизразни.

— Така, така — каза Фенър гласно и огледа стаята.

Не беше трудно да разбере какво се беше случило. Тейлър е седял с лице към вратата, може би е разговарял с Глори. После е влязъл някой, когото той познава. Вероятно е вдигнал глава да го види, успокоил се е и този някой го е застрелял в гърдите.

Фенър се приближи и докосна ръката му. Тя изстиваше, но не беше напълно студена.

Откъм кухнята изстърга един стол, сякаш някой ставаше от маса. Фенър замря и се ослуша. Звукът се повтори. Фенър стигна до вратата и надникна навън. После мирно тихо излезе, с насочен пистолет.

Найтингейл беше прав и се държеше за облегалката на един стол. В ръката му имаше автоматичен пистолет, но когато позна Фенър, той го отпусна до тялото си.

— Ранен ли си? — попита го Фенър.

Нещо в начина, по който стоеше изправен, го накара да му зададе този въпрос.

— Всичките са в корема ми — каза Найтингейл бавно.

Започна да заобикаля стола и когато Фенър отиде да му помогне, той го спря нервно:

— Не ме пипай!

Фенър се отдръпна и го изчака да седне сам. Когато най-накрая успя, по лицето му течеше пот.

— Стой така — каза му Фенър. — Ще доведа лекар.

Найтингейл поклати глава.

— Трябва да говоря — каза той бързо. — Лекарят няма да ми направи нов корем.

Той се наведе бавно напред, като се притискаше с ръце отпред.

— Какво се случи?

— Застрелях Тейлър и този плъх, Бъгси ме улучи. Мислех, че мога да му се доверя. Преди да го застрелям ме продупчи с пет куршума. След това го подредих.

Найтингейл гледаше втренчено в пода. Когато заговори отново, гласът му беше много дебел.

— Те убиха Кърли. Сега тази сметка е уредена. Исках да пипна и Карлос, но май вече няма да мога.

— Убиха я, защото вие двамата с нея ме измъкнахте от лапите им.

— Да, така е, но Тейлър винаги е искал да я махне от пътя си. Тя знаеше прекалено много. Тя и аз, и двамата знаехме прекалено много. Знаехме за теб. Глори е в дъното на всичко. Тя и нейния китаец.

— Какъв китаец? — попита Фенър тихо.

— Чанг. Онзи, който оставиха в кантората ти.

— Ти знаеше за него?

Найтингейл затвори очи. Стисна още по силно корема си. Само това и превиването напред му помагаха все още да се държи, да не рухне. Най-накрая каза напрегнато, сякаш някой го душеше:

— Да, знаех за него. И Карлос беше разбрал за жълтия. Глори ходеше с него тайно и шикалкавеше. Когато Тейлър я заведе в Ню Йорк, Чанг също тръгна с тях. Този китаец работеше за Карлос. Карлос реши, че жълтият не може да ходи с Глори и изпрати двамина да го държат под око. Хванали са го в крачка и са го убили. Тейлър го е сложил в кантората ти.

Фенър слушаше неподвижно.

— Защо? Защо в моята кантора, дявол да го вземе?

Найтингейл поклати глава:

— Не знам. Има някаква по-дълбока игра. — Говореше по-бавно, всяка дума му костваше все повече и повече усилия. — Нещо се е случило по време на това пътуване до Ню Йорк. И то е причина за всичко останало.

— Чанг? Глори падаше ли си по него? — Фенър си помисли, че вече вижда края на цялата история.

Найтингейл започна да трепери силно, но не се предаде. Болката го ядеше и той бързо губеше сили, но се преструваше, че му няма нищо. Искаше да покаже на Фенър, че може да приеме всичко, без да скимти.

— Беше луда по него — каза Найтингейл и започна леко да се олюлява на стола.

— Къде е тя сега?

— Побягна, когато започна стрелбата. Тейлър щеше и без друго да я погне, ако не се бях намесил аз. Сега ми се ще… да бях почакал… преди да го убия.

Закъсня и не можа да го задържи. Найтингейл се строполи от стола. Фенър коленичи и повдигна главата му.

— Гроти е добър човек — каза Найтингейл слабо. Кажи му, че съм ти помогнал. Така ще сме… квит.

Погледна нагоре към Фенър през дебелите си очила, опита се да каже нещо, но не успя.

Фенър му обеща:

— Ще му кажа. Ти беше добър към мен.

Найтингейл прошепна:

— Тръгни след… Карлос. Има една бърлога… на гърба на бара „Уиски Джо“…

Усмихна се на Фенър, лицето му се изопна и той умря.

Фенър внимателно положи главата му на пода и се изправи. Избърса дланите си с кърпата си и отправи празен поглед към срещуположната стена. „Остава Карлос — каза си той — и може би цялата тази работа ще приключи.“ Когато прибра кърпата, в джоба си напипа телеграмата. Извади я и я прочете:

Умрялата жена, която смяташе за Мериан, доказано с отпечатъци от пръсти, е отвлечената дъщеря на Андрю Линдзи. Предполагам, Мериан не е това, за което се представя. Пола.

Фенър бавно смачка телеграмата в ръката си. Значи ето какво било, каза си той. Сега вече мисля, че мога да реша загадката.

Погледна още веднъж към Найтингейл, после полека излезе от къщата.

Къде беше отишла Глори? Сега Тейлър беше мъртъв и тя отново беше свободна. Фенър си помисли, че би я намерил при Нулън. Разбира се, би могла да отиде навсякъде другаде, но си струваше да опита при Нулън. Когато една дама види трима застреляни на един път и сама избегне смъртта на косъм, едва ли ще е способна да крои хитри планове. Нагазила е в несигурна почва и би се обърнала към единствения човек, когото познава добре. „Тя би трябвало да познава Нулън — убеждаваше сам себе си Фенър — в края на краищата, той й е бил съпруг, нали?“

Върна се на главната улица, спря такси и отиде до казиното. Недалеч от входа стояха двама полицаи, които го изгледаха някак особено, когато мина покрай тях. Фенър се ухили при вида на тази предпазливост на Нулън. Мина през голямата зала, която всеки момент щяха да затворят. Светеше само една лампа и нямаше никой, освен двама кубинци по ризи, които покриваха игралните маси, за да не се прашат. Когато Фенър влезе, те вдигнаха глави.

— Нулън още ли е тук? — попита ги той и се запъти към офиса му.

— Сега е зает — каза единият кубинец и тръгна след него, за да го спре. Фенър го изпревари, отвори вратата на офиса и влезе.

Около бюрото седяха Нулън, Кемерински и Алекс. Пред тях имаше черна бутилка без етикет и няколко чаши. Всички пушеха. Когато влезе, те се стреснаха и отново се отпуснаха, щом видяха, че е Фенър. Лицето на Нулън се изкриви:

— Какво му викаш на това? — попита той с горчивина. — Скейф и Скалфони са мъртви, а тези двамата едва са се отървали. Това ли според теб е смачкването на Карлос?

Фенър нямаше никакво настроение да си приказва с Нулън. Опря длани на бюрото и го погледна в очите.

— Млъкни, чучело такова! За какво си се разврещял? Скейф и Скалфони са мъртви? Мислиш си, че можеш да се биеш, без да дадеш жертви? А какво ще кажеш за другата страна? Ликвидирахме всичките им лодки. Тейлър е мъртъв, Найтингейл е мъртъв, Милър е мъртъв, Бъгси е мъртъв и още шест или седем други. Това не си ли струва усилията?

Нулън се втренчи в него:

— Тейлър? — гласът му едва ли беше по-силен от шепот.

Фенър кимна.

— Остават Карлос и Райгър. Тези двамата са ми особено нужни. И това е краят на тази шайка.

Кемерински каза:

— Той знае какво говори. Аз продължавам с него.

Алекс кимна и изръмжа.

— Добре — каза Фенър. — Какво чакаме тогава? Къде е „Уиски Джо“?

— Това е една дупка близо до „Негро Бийч“.

Фенър се обърна към Нулън:

— Тръгвам да пипна Карлос. Когато се върна, искам да поговоря с теб. Не си отивай. Това ще е краят на цялата работа.

— Вземете два автомата — каза той на другите двама. — Отиваме в „Уиски Джо“. Карлос е там.

Алекс излезе. Кемерински изглеждаше притеснен.

— Само ние тримата? — попита той.

Фенър поклати глава:

— Ще бъда само аз. Вие ще се намесите по-късно, за да почистите помията.

Фенър излезе с Кемерински. Алекс ги чакаше в колата, стиснал два автомата „Томсън“. Когато потеглиха, Фенър им каза:

— Ще вземете автоматите. Ще чакате вън и когато чуете стрелба, ще се намесите и ще ликвидирате всичко, което ви се изпречи пред погледа. И няма да спирате да стреляте, докато има нещо, по което може да се стреля, разбирате ли?

— Страхотна нощ е тази — каза Алекс.

Голямата кола се спусна по „Дювъл стрийт“ бързо. Тази улица преминаваше по цялата дължина на острова. Беше късно и по пътя си не срещнаха други коли. Кемерински караше много бързо. Когато стигна „Южната улица“, той намали скоростта и зави надясно. На края на улицата спря до бордюра и угаси мотора.

— „Уиски Джо“ е ей там на ъгъла.

Фенър излезе от колата и тръгна нататък. Двамата го последваха, скрили автоматите под саката си.

— Имало някакви помещения на гърба, знаете ли ги? — попита Фенър.

— Има един склад отзад, може би за него става дума — отвърна Алекс.

— Ще отидем да видим.

Барът „Уиски Джо“ беше затворен. В тъмнината той не беше нищо повече от купчина черни дъски.

— По тази уличка — каза Алекс тихо.

— Стойте тук, докато огледам — каза им Фенър. — Ще се върна.

Той тръгна по уличката. Беше много тъмно, миришеше на гнило и на малка тъмна уличка. Ходеше внимателно — не на пръсти, но не вдигаше шум. На края имаше малко площадче. Той зави надясно зад бара „Уиски Джо“ и видя голяма квадратна постройка с плосък покрив. Тя също беше само силует на фона на пълното със звезди небе. Приближи се, намери врата и внимателно се опита да я отвори. Беше заключена. Продължи покрай стената, за да намери прозорец и мина откъм южната страна. И там нямаше. Зад следващия ъгъл една метална стълба до стената изчезваше някъде нагоре в тъмното. Фенър предположи, че по нея може да се качи на покрива.

Той се върна безшумно назад при другите двама, които го чакаха в началото на уличката.

— Мисля, че намерих мястото — каза им той. — Има само една врата. Трябва да залегнете пред нея и да пуснете месомелачките веднага щом излязат отвътре. Няма да се показвате. Само ще залегнете ниско и ще стреляте.

Видя как зъбите на Кемерински се оголиха в усмивка.

— Аз ще се кача на покрива и ще се опитам да ви ги изпратя навън. Не правете грешки и когато свършите работа, изчезвайте. Аз сам ще се погрижа за себе си.

Двамата изсумтяха, за да покажат, че са разбрали, и тръгнаха към склада. Фенър отиде до стълбата, като внимателно изпробваше всяко стъпало, преди да отпусне тежестта си върху него. Преди да стигне до покрива, преброи четиридесет стъпала. Когато надникна над перваза, видя, че в средата на покрива има квадратна капандура, от която излизаше светлина.

Фенър знаеше, че трябва много да внимава как ходи. Всеки вътре би чул и най-малкия звук. Преди да отиде до капандурата, той заобиколи по ръба и погледна долу. Видя, че Алекс и Кемерински за залегнали в една канавка точно срещу вратата на склада. Те го видяха и му махнаха. Той вдигна ръка и тръгна към капандурата.

Хванал пистолета в дясната си ръка, Фенър бавно измина разстоянието, което го делеше от светлата капандура. Отне му доста време, но не издаде нито звук. Бутна шапката си назад и погледна долу. Карлос беше вътре. Там бяха още Райгър и някакъв човек, когото не беше виждал. Бяха на около два метра от него, в една много ниска стаичка до покрива, може би канцелария. Бяха толкова близо, че Фенър се стресна и веднага се дръпна назад.

Карлос пушеше на леглото. Райгър седеше на един стол и спеше, облегнал глава на стената. Другият дремеше на пода.

Фенър погледна квадратните летви между стъклата на капандурата. Внимателно ги докосна с палец. Не бяха здрави. След това се изправи, протегна крак и намести обувката си точно в средата на капандурата. Пое си дъх и се отпусна с цялата си тежест.

Летвите се счупиха с пращене, после той и стъклата се изсипаха в стаята. Падна на крака, олюля се и насочи пистолета. Карлос лежеше без да мърда на леглото, като само цигарата му се движеше нагоре-надолу. Човекът на пода инстинктивно посегна към пистолета си. Беше замаян от съня и инстинктът му го уби. Ако не беше заспал, нищо на света не би го накарало да посегне към оръжието си. Фенър го застреля между очите.

Райгър и Карлос бяха замръзнали като статуи. Просто гледаха Фенър с неподвижни стъклени очи.

— Трябваш ми — каза Фенър на Карлос.

Пепелта от цигарата падна върху гърдите му. Погледна обезумял към Райгър и после отново към Фенър.

— Остави ме на мира — каза му той с пресипнал глас.

— Млъкни — отговори Фенър. — Вас двамата търсех и сега ще получите каквото заслужавате. Няма аз да го правя. Ще го направите вие. Ще се биете, за да се отървете. Който победи, ще си отиде оттук. Аз няма да го закачам. Може би сте чували вече, че държа на думата си. Или това, или ще ликвидирам и двама ви.

Райгър изведнъж се отпусна.

— Ако го убия, няма да ме закачаш? — Говореше, сякаш не можеше да повярва.

Карлос се притисна още по-силно към стената.

— Райгър! — изпищя той. — Не прави глупости! Аз съм ти шеф, чуваш ли! Няма да правиш това!

Райгър бавно се изправи от стола. Лицето му беше замръзнало в усмивка.

— Чакай — каза му Фенър. — Застани до стената и вдигни ръцете си.

Райгър се намръщи, но Фенър го ръгна силно с пистолета в ребрата. Застана до стената, обърна се с гръб и вдигна ръце. Фенър извади пистолета от задния му джоб и отстъпи назад.

— Стой там, без да мърдаш.

След това отиде до Карлос, хвана го за ризата и го измъкна от леглото. Претърси го бързо и се увери, че няма оръжие.

Фенър отиде до ъгъла, който беше близо до вратата, и каза:

— Какво чакате, никой от вас ли не иска да си отиде у дома?

Карлос започна да пищи, но разбра, че ще трябва да се бие. Райгър тръгна след него с отпуснати ръце и с животинско изражение на лицето, а той започна да обикаля и да бълва непрекъснат поток ругатни. Стаята не беше голяма и това не можеше да продължава вечно. Райгър изведнъж се втурна и сграбчи Карлос през кръста. Той се разпищя, опита се да го удари по главата с юмрук и да се измъкне. Райгър започна да го удря в ребрата, от което се чуваше тъп звук. Започнаха да се люшкат из стаята, да се удрят и да се лашкат в стените. После Карлос се спъна в чергата и падна, но Райгър беше отгоре. Той започна да блъска главата му в дъските. Обърна се и се ухили на Фенър.

— Пипнах я тази въшка — изхриптя той. — Пипнах я.

Карлос протегна ръка и с извити пръсти бръкна в очите на Райгър. От гърлото му излезе ужасен вик, който завърши със скимтене. Карлос се измъкна. С една ръка върху очите си, Райгър започна да размахва другата наоколо. Карлос пропълзя на пода и го изчака отново да мине покрай него. Когато мина, той протегна крак и го събори. Райгър падна по очи и остана да лежи, като пъшкаше, стенеше и риташе с крака.

Карлос изглежда беше забравил, че и Фенър е в стаята. Виждаше само Райгър. Хвърли се на гърба му и заби червените си пръсти в гърлото му. Той започна да се мята, да се дави, да се мъчи да улови ръцете на Карлос, но след малко утихна. Карлос го пусна и стана разтреперан. Фенър се облегна на стената и му каза:

— Имаш късмет. Махай се, преди да ми е хрумнало нещо друго! Хайде, изчезвай!

Карлос се олюля, отиде до вратата и я отвори. Фенър чу как се лута долу в тъмното и търси ключовете. Обърна глава на една страна и се ослуша. След това два автомата „Томсън“ разкъсаха нощната тишина. И двата дадоха дълги откоси, после утихнаха.

Фенър прибра пистолета си и запали цигара. Този град май вече ми писна, помисли си той. Ще се прибера у дома и ще заведа Пола някъде навън, за разнообразие. Изкачи се обратно през капандурата и слезе по желязната стълба. Докато слизаше, че шум от кола. Алекс и Кемерински си отиваха.

Заобиколи отпред и погледна Карлос. Фенър обичаше всичко да е наред. Не се съмняваше, че тези двамата са свършили работата, но все пак трябваше да е сигурен. Оказа се, че наистина е било излишно да се безпокои.

Изтупа дрехите си с ръце и без да престава да мисли, тръгна към казиното на Нулън.

Когато Фенър влезе, Нулън се изправи.

— Какво стана? — попита го той.

Фенър го изгледа.

— Какво мислиш, че стана? На кайма са. И двамата. Къде е Глори?

Нулън избърса лицето си с кърпа.

— Мъртви? И двамата? — Не можеше да повярва.

Фенър повтори с нетърпение:

— Къде е Глори?

Нулън сложи треперещите си ръце на бюрото.

— Защо ти е?

— Кажи къде е тя, дяволите да те вземат! — Очите на Фенър бяха ледени.

Нулън посочи.

— Горе е. Можеш да я оставиш на мира. Сега вече аз ще се грижа за нея.

Фенър изсумтя подигравателно.

— Какво мислиш да направиш? Да се хванеш на въдицата й, като ти каже, че се разкайва?

Лицето на Нулън почервеня.

— Не искам да слушам плоските ти шеги. В края на краищата, тя е моя жена!

Фенър бутна стола си назад.

— Дявол да го вземе — каза той, — наистина няма по голям глупак от стария глупак! Добре, щом така стоят нещата. — Той вдигна рамене. — Тази Глори е страхотна мадама. Зарязва мъртвия чувал с пари и се хваща за следващия.

Нулън седеше с неподвижен поглед и леко изкривена уста.

— Остави тези шеги, Фенър — каза той. — Не ми харесват.

Фенър се обърна към вратата.

— Ще отида да я видя. Къде е?

Нулън поклати глава и каза:

— Не, няма да отидеш. И ако започнеш да правиш глупости тук, ще си изпатиш много.

— Така ли? Добре, тогава няма да я виждам. Ще ти кажа какво ще направя вместо това. Ще се върна след един час с ченгетата и със заповед да я арестуват.

Нулън изсумтя.

— Нищо нямаш срещу нея.

— Точно така, нищо. Само обвинение в убийство. Голяма работа! Само малка смяна на познатите.

Дебелите ръце на Нулън потрепваха нервно, а лицето му придоби зеленикав оттенък.

— Какво имаш предвид? — попита той, без да движи устните си.

Фенър тръгна към вратата.

— Ще научиш — каза му той. — Нямам време да се занимавам с теб. Или ще я видя сега, или по-късно в затвора. Все ми е едно.

Лицето на Нулън блестеше на светлината от лампата върху бюрото.

— Дясната врата на горния етаж — каза той.

— Няма да се бавя. А ти ще стоиш тук и няма да мърдаш.

Фенър излезе и затвори вратата след себе си.

Когато стигна до дясната врата, той натисна дръжката и влезе. Глори подскочи от стола и устата очерта едно голямо „О“ върху лицето й.

Фенър затвори и се облегна на вратата.

— Не започвай да си събуваш чорапите — каза й той. — Само ще си поприказваме. Нищо повече.

Тя отново се отпусна на стола.

— Не сега — гласът й беше напрегнат. — Късно е… искам да спя… уморена съм. Казах на онзи долу да не пуска никого при мен.

Фенър избра един стол срещу нея и седна. Бръкна в джоба на сакото си и извади пакет цигари. Предложи й да запали.

— Махай се оттук! Махай се оттук! Не искам да…

Фенър извади една цигара и мушна пакета обратно в джоба си.

— Млъкни! — каза й той.

След това запали и изпусна тънка нишка дим към тавана.

— Аз и ти ще си поговорим малко. Най-напред аз, после ти.

Глори стана и тръгна към вратата, но Фенър се протегна, улови я за китката и я спря. Тя посегна към лицето му с извити нокти. Той мушна и другата й китка в същата си ръка и я удари по лицето със свободната. На бузата й се появиха четири червени ивици и тя изпъшка:

— Ох!

Фенър пусна ръцете й и я бутна грубо настрана.

— Седни и млъкни!

Тя седна с ръка, допряна до бузата.

— Ще съжаляваш за това.

Фенър се отпусна на стола така, че той проскърца.

— Ти си мислиш — каза й той с прозявка. — Нека ти разкажа още една малка историйка. Ще умреш като я чуеш!

— Престани. Знам какво искаш да ми кажеш и не искам да слушам.

— За теб никога не е имало никой друг, освен Чанг. Когато Карлос го е убил, животът ти е спрял. За теб вече нищо не е имало значение. Останало ти е само желанието да отмъстиш на Карлос, задето ти е отнел единственото, за което си е струвало да живееш. Така е, нали?

Тя сложи ръце върху лицето си, потрепери и каза:

— Да.

— С Тейлър сте заминали за малко в Ню Йорк. Дори за миг не си можела да се отделиш от Чанг, така че той също е отишъл там и сте се виждали, когато Тейлър не е бил наоколо. Карлос е изпратил двама кубинци, те са пипнали Чанг и са го убили. Това също е вярно, нали?

— Дойдоха през нощта, когато бях с него — каза тя. Гласът й не изразяваше нищо. — Единият от тях ме държеше, докато другият му пререже гърлото. Направиха го пред очите ми. Казаха му, че ако се съпротивлява, ще убият мен, така че той легна на леглото и остави онзи ужасен кубинец да му пререже гърлото. Дори някак си успя да ми се усмихне преди това. О, само ако беше го видял! Само ако беше видял как кубинецът се навежда над него! Внезапният ужас и болката в очите му, преди да умре! Не можех да направя нищо, но се заклех пред Бога, че ще пипна Карлос и ще унищожа всичко, което е негово.

Фенър отново не сдържа прозявката си. Чувстваше се уморен.

— Не си много стока — каза й той. — Не мога да изпитвам жалост към теб, защото винаги си мислила най-напред за себе си. Ако струваше пукната пара, щеше да си отмъстиш с цената на всичко. Но не ти е стигнал куража да загубиш това, което вече си имала. Затова си започнала да кроиш планове как да си запазиш Тейлър, а да хвърлиш на вълците само Карлос.

Глори започна да плаче.

Фенър продължи:

— Докато това е продължавало, Тейлър си е намерил друга играчка. Той също е бил от хубава порода. Имало е някакво момиче, на име Линдзи. Може би я е срещнал на някакво празненство. Харесал я е и някак си е успял да я заведе до жилището. Знаел е, че ти не си там и я е убедил да се отбие. Мога да си представя какво се е случило. Опитал се е да я оправи, но тя се е съпротивлявала. Така е получила синините, нали?

Глори продължи да плаче.

— Е, той е попрекалил. Тя е умряла. Когато си се прибрала у дома, след като Чанг е бил убит, си заварила Тейлър да се чуди какво да прави с труп на ръце. Така беше, нали?

— Да. — Тя сложи кърпичката на очите си и започна да се клати напред-назад.

— Ти видя Линдзи мъртва, с насинено тяло. Сега идва твоя ред. Слушам те. Какво направи ти?

— Ти й без това знаеш всичко. Защо ме питаш?

— Защо дойде при мен?

— Бях чула за теб. Помислих си, че това е шанс да спася Хари и да създам неприятности на Карлос. Бях чула, че не си поплюваш и че не би се спрял пред нищо. Сложих си черна перука, облякох по-обикновени дрехи и дойдох при теб. Помислих, че ако…

— Дойде при мен и се представи за Мериан Дейли. Каза ми, че сестра ти е изчезнала. Помисли, че ако поема твоя случай, рано или късно ще стигна до Карлос. Ти ми подхвърли следата, по която да тръгна. Спомена дванадесет китайци, защото от Куба докарват винаги по толкова. Преценила си, че ще проявя достатъчно ум и ще разбера, че това е работа на Карлос. С Тейлър сте направили така, че да намеря тялото на Линдзи без крака и без глава, за да си помисля, че е тялото на Мериан Дейли. Тъй като тя никога не е съществувала, Тейлър не би могло да бъде съден за убийство на несъществуващ човек. И сте се опитали да ме заблудите, че трупът е на Мериан. Накарала си Тейлър да направи синини по гърба ти. Когато беше при мен, той ми се обади, за да ти даде повод да се съблечеш. Съвсем естествено, синините ме впечатлиха. Този план е гнил и никога не би издържал в съда, но ти би могла доста да усложниш нещата, ако беше изиграла картите си правилно. Само че Тейлър допусна грешки.

Той е искал да нареже трупа и да го махне от къщата си. Искал е да ме убеди, че си Мериан Дейли колкото се може по-бързо. Ако беше закъснял, по установеното време на смъртта много лесно би могло да се докаже, че трупът в къщата не може да е на жената, идвала при мен. Най-напред е трябвало да дойдеш, а след това е трябвало нещо да ме забави за ден-два, докато Тейлър подреди сцената така, както му е било нужно. Именно за да ме забави е сложил китаеца в кантората ми. Ти не си знаела за това. Накарал е кубинците да пренесат Чанг при мен и се е надявал, че ченгетата ще ме задържат, за да ме разпитват. Само че аз го изпреварих, разбрах къде се крият кубинците и ги убих преди да успеят да се отърват от едната ръка на Линдзи. Тази грешка обърка всичките му планове. Така е, нали? Глори седеше отпусната.

— Да така е — каза тя. — Наистина беше безумна идея, но Хари беше толкова уплашен, че беше готов да направи всичко, което му кажа. Нямах много време да изпипам нещата, но все пак това беше една възможност да притисна Карлос. Накарах Хари да се изтръска с десет хиляди. Дадох ти шест, защото знаех, че така ще се заемеш със случая. Фалшифицирах писмото, което трябваше да те насочи по следата и когато секретарката ти ме заведе в хотела, изчаках удобен момент и избягах. Това беше краят на Мериан Дейли. Върнах се с Хари в Кий Уест и те изчаках да дойдеш. Тейлър каза на кубинците да оставят трупа и дрехите в един куфар на гарата „Гранд Сънтръл“ в Ню Йорк. Щяхме да ти подскажем с нещичко, как да го намериш. Оставих това на Хари, но той обърка всичко.

Фенър се облегна и загледа тавана.

— Било е глупаво — каза той. — Ако беше дошла и ми беше казала за Карлос, пак щях да се захвана с него. Човек, който търгува с хора, като него, заслужава да си изпати.

Глори се надигна.

— Говориш сякаш е мъртъв — каза тя.

Фенър я погледна.

— Да, мъртъв е. Без никакво съмнение. Имаш късмет. Изглежда винаги си успявала да намериш някой будала, който да ти свърши мръсната работа. Но, при всички случаи ми е приятно да знам, че Карлос вече го няма.

Глори си пое дъх разтреперана. Понечи да каже нещо, но Фенър я прекъсна.

— Убиецът на Линдзи е мъртъв. Ти все още си моя клиентка. Със смъртта на това момиче ще се разправят ченгетата. Може би ще разберат за Тейлър. Може би дори ще стигнат и до теб, но аз няма да им помагам. Аз съм дотук. Можеш да останеш при Нулън и да правиш каквото искаш. Не ми харесваш, не ми харесва и Нулън. Ще се радвам да се прибера у дома. Не ме интересува какво ще стане с теб. Но можеш да бъдеш сигурна, че нещо ще стане. Жена като теб не може да се задържи за дълго. Толкова по въпроса.

Той стана, отиде до вратата и излезе, без да се обръща.

Когато слезе долу, завари Нулън да стои във фоайето с очи насочени към тавана. Дори не си направи труда да го погледне. Вън, на улицата, той замислено подръпна носа си, после бързо се отправи към летище „Пан Американ“.