Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Фенър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twelve Chinks and a Woman [=The Doll's Bad News], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona(2008)
Допълнителна корекция и форматиране
Boman(2008)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Дванадесет жълти и една жена

„Абагар“, София

Първо издание. Библиотека „Трилър“

 

Превод Владимир Германов

Редактор Севдалина Банова

Художник на корицата Константин Жеков

Предпечатна подготовка: „Абанос“ ООД

Печат: ДФ „Абагар“, В. Търново

История

  1. —Добавяне

ЕДНО

Фенър отвори едното си око, когато Пола Доулън показа най-напред една елегантна къдрица, а после цялата си пухкава глава иззад вратата на кабинета му. Той я изгледа вяло, после се намести по-удобно. Големите му крака се подпряха на бялата попивателна върху писалището, а въртящият се стол се наклони опасно назад под ъгъл от 45 градуса.

— Бягай, омайнице, ще си поиграя с теб по-късно. Сега точно мисля — каза той сънливо.

Няколкото останали къдрици се промушиха през полуотворената врата и Пола дойде до бюрото.

— Събуди се, Морфей — каза тя, — имаш клиент.

Фенър простена.

— Кажи му да си върви. Кажи му, че вече не работя. От време на време трябва и да подремвам, нали?

— А леглото за какво ти служи? — попита Пола нетърпеливо.

— Не задавай такива въпроси — промърмори Фенър и се намести още по-удобно в стола.

— Съвземи се, Дейв! — Тя го умоляваше. — Навън чака истинско цвете на страстта и изглежда е насъбрало цял товар мъка, която иска да сподели с теб.

Фенър отново отвори окото си.

— Как изглежда? — попита той. — Може би събира помощи за някоя благотворителна организация. Пола седна на ръба на бюрото.

— Понякога се чудя защо държиш тази фирма на вратата си. Не искаш ли да работиш?

Фенър поклати глава.

— Не, ако може. Сега имаме мангизи, нали? Хайде да си почиваме.

— Отминаваш нещо наистина добро. Но щом така си решил… — Пола се смъкна от бюрото.

— Ей, чакай малко — Фенър се изправи и дръпна шапката от очите си. — Наистина ли е цвете на страстта? Пола кимна.

— Според мен има сериозни неприятности, Дейв.

— Добре, добре, нека влезе.

Пола отвори вратата и каза:

— Заповядайте, моля.

— Благодаря ви — чу се глас и в кабинета му влезе млада жена.

Тя мина бавно покрай Пола и изгледа Фенър с големи, синкави като дим, очи.

Беше една идея по-висока от средното, гъвкава и стройна. Краката й бяха дълги, дланите и стъпалата — тесни, а тялото — много изправено. Косата, навита под спретнатата шапчица, беше гарвановочерна. Носеше строг костюм, състоящ се от сако и пола, и изглеждаше много млада и много уплашена.

Пола й се усмихна окуражително, излезе навън и затвори вратата след себе си.

Фенър свали крака от писалището и се изправи.

— Седнете и ми кажете какво мога да направя за вас. — Той посочи креслото до бюрото.

Тя поклати глава.

— Предпочитам да остана права. Предполагам, че няма да остана тук дълго. — Каза го на един дъх. Фенър отново седна.

— Можете да правите каквото си пожелаете — каза й той успокояващо. — Тук всеки се чувства като у дома си.

Гледаха се изпитателно в продължение на една дълга минута и после Фенър каза:

— Все пак по-добре е да седнете. Имате да ми кажете доста неща, а изглеждате уморена.

Той забеляза, че не е уплашена от него. Беше уплашена от нещо, което той още не знаеше. Очите й бяха неспокойни и едрогърдото й тяло беше напрегнато — сякаш всеки момент тя щеше да се втурне към вратата.

Дамата поклати глава още веднъж.

— Искам да намерите сестра ми — каза все така бързо тя. — Толкова се тревожа за нея. Колко ще струва? Искам да кажа, какъв е хонорарът ви?

Фенър присви очи към мастилницата до ръката си.

— Хайде, не се тревожете толкова за хонорара ми. Просто се успокойте и ми разкажете всичко. Най-напред ми обяснете коя сте?

Телефонът до лакътя му издрънча. Момичето се стресна. Направи две крачки встрани от апарата. Очите му станаха облачни и големи.

Фенър се ухили.

— И аз съм така — каза той тихо и придърпа телефона към себе си. Стряскам се като заек, когато заспя и звънецът зазвъни.

Тя стоеше много напрегната до вратата и го наблюдаваше.

Фенър каза:

— Извинете ме за момент — и вдигна слушалката. — Да?

Линията пращеше силно. После се чу много напевен мъжки глас:

— Фенър?

— Да.

— Фенър, всеки момент при теб ще се появи едно момиче. Искам да го задържиш докато дойда. Тръгвам веднага. Разбираш ли ме?

Погледът на Фенър се спря върху момичето и той се усмихна окуражително.

— Не разбирам — каза в слушалката.

— Добре, разбери само това. Ще дойде едно момиче и ще ти разкаже някаква история за изчезналата си сестра. Задръж я докато дойда. Тя страда от мании. Вчера излезе от лудницата и знам, че се е запътила към кантората ти. Само я задръж докато дойда.

Фенър смъкна шапката до върха на носа си.

— Кой, по дяволите, си ти?

Линията отново запращя.

— Ще ти обясня, когато се видим. Тръгвам веднага. Ако направиш това, ще получиш щедър хонорар.

— Добре, идвай — каза Фенър.

— Каза ли че съм луда? — попита младата дама.

Ръката, която не държеше чантата, трескаво опипваше страничния шев на полата.

Фенър постави слушалката на вилката и кимна отсечено.

Тя затвори очи, после клепачите й отскочиха назад като на рязко изправена кукла.

— Толкова е трудно да не му повярваш — гласът й беше отчаян.

Тя остави чантата на бюрото, махна ръкавиците си и бързо съблече сакото. Фенър остана напълно неподвижен, с ръка върху телефона и я наблюдаваше. Тя изхлипа и с треперещи пръсти започна да разкопчава блузата си.

Фенър се раздвижи.

— Не е необходимо да правите това — каза той притеснено. — Вашият случай ме заинтригува и така.

Още веднъж хлипането секна дъха й и тя се обърна с гръб към него. Съблече блузата. Ръката на Фенър се насочи към звънеца. Може би дамата наистина беше ку-ку и искаше да го забаламоса, за да се нахвърли върху него. После се вдърви и прибра ръката си. По гърба й имаше отчетливи синини, които изглеждаха удивително истински на фона на бялата кожа. Някои от тях бяха с формата на пръсти. Тя облече отново блузата си, закопча я, след това и сакото. После се обърна към него и го изгледа с очи, по-големи от всякога.

— Сега вярвате ли, че наистина имам неприятности? — попита тя.

Фенър поклати глава.

— Не беше необходимо да правите това — каза й. — Дойдохте при мен, за да ви помогна. Защо да отиваме по-далеч. Не трябва да се боите.

Тя стоеше пред него и малтретираше долната си устна с блестящите си зъби. След това отвори чантата си и извади пачка банкноти. Остави ги на писалището.

— Това достатъчно ли е? — попита го.

Фенър докосна пачката с дебелия си пръст. Без да преброи парите не беше сигурен, но би могъл да се обзаложи, че са поне шест бона. Стана бързо, взе пачката и тръгна към вратата.

— Стойте тук — каза той и излезе в приемната.

Пола седеше зад пишещата машина с ръце на скута и го гледаше в очакване. Фенър й каза:

— Вземи си шапката много бързо и заведи куклата в хотел „Балтимор“. Ангажирай й стая и й кажи да се заключи вътре. След това вземи тази пачка и я занеси в банката. Научи колкото можеш повече. Кажи й, че ще се погрижа за нея. Успокой я, залъжи я, че е в добри ръце, нещо такова. Хубаво да й го подсладиш; тя има неприятности, нервите я тресат и е толкова малка, че й трябва майка.

После се върна в кабинета си.

— Как се казвате? — попита я.

Жената стисна ръцете си.

— Изведете ме от тук — каза тя.

Фенър сложи длан върху рамото й.

— Изпращам ви навън със секретарката си. Тя ще се погрижи за вас. Всеки момент ще дойде някакъв човек, който се интересува от вас. За него ще се погрижа аз. Как се казвате?

— Мериан Дейли — отговори тя. — Къде ще отида?

Влезе Пола, като си слагаше ръкавиците. Фенър кимна.

— Вървете с мис Доулън. Слезте по задното стълбище. Всичко ще бъде наред. Не се страхувайте повече.

Мериан Дейли му се усмихна боязливо.

— Радвам се, че дойдох при вас — каза тя. — Виждате ли, имам големи неприятности. Също и със сестра си. Какво общо може да има тя с дванадесет китайци?

Фенър изду бузи и тръгна към вратата.

— Кажете ми, за да ви кажа. Може би харесва китайците. Някои хора ги харесват, нали знаете. Само се успокойте, докато се видим довечера.

Той излезе в коридора и изчака докато влязат в асансьора. Когато кабината се скри от погледа му, влезе бавно в кабинета си. Затвори вратата внимателно и отиде до бюрото си. Отвори горното чекмедже и извади оттам пистолета си, тридесет и осми калибър. Започна да премисля различни възможности. Мушна пистолета в джоба на сакото си и седна на стола зад бюрото. Вдигна отново крака на писалището и затвори очи.

Остана в това положение към десетина минути. Умът му беше пълен с догадки. Три неща го бяха заинтригували — шестте хиляди долара, синините по гърба на жената и дванадесетте китайци. Защо толкова мангизи за хонорар? Защо просто не му каза, че някой я е насинил, вместо да се разсъблича? Защо му каза дванайсет китайци? Защо не каза просто: „Какво общо може да има тя с китайци?“ Защо дванайсет? Той се размърда на стола. И после този тип по телефона. Наистина ли е излязла от лудницата? Съмняваше се. Наистина беше много уплашена, но иначе беше съвсем нормална. Той отвори очи и погледна малкия никелиран часовник пред себе си. Тя беше тръгнала преди дванадесет минути. Колко време щеше да му е необходимо на този тип, за да дойде?

Докато разсъждаваше, усети че не се съсредоточава както трябва. Половината му ум слушаше нечие подсвиркване в коридора. Той се размърда раздразнено и насочи мислите си към непосредствения проблем. Коя беше Мериан Дейли? Очевидно богато момиче от каймака. Дрехите й трябва да струват хубава купчинка пари. Щеше му се онзи отвън да спре да подсвирква. И какво всъщност подсвиркваше? Тогава много тихо започна да тананика тъжните звуци на „Хлоу“ задно с онзи отвън.

Пленителната мелодия го завладя, той спря да тананика и се заслуша в трептящия звук, като отмерваше такта с показалец върху опакото на ръката си. След това изведнъж го обля студена пот. Този, който свиреше, стоеше на едно място. Ниският пронизващ звук не променяше силата си. Сякаш някой стоеше пред вратата и тананикаше на него.

Фенър свали много внимателно краката си от бюрото и леко дръпна стола назад. Тъжната мелодия продължаваше. Мушна ръка в сакото и усети дръжката на пистолета. Макар че в кабинета му можеше да се влезе само през приемната на секретарката, имаше и още един резервен директен изход, който държеше заключен. Той водеше към задния вход на сградата. Именно оттам се чуваше подсвиркването.

Той отиде предпазливо до вратата и колкото се може по-тихо превъртя ключа, като внимаваше сянката му да не попадне върху матовото стъкло в горния й край. Когато натисна дръжката и много бавно започна да отваря вратата, свиркането внезапно спря. Той излезе в коридора и се огледа нагоре и надолу. Нямаше никой. Бързо отиде до стълбището и погледна надолу. Мястото беше пусто. Обърна се, премина по коридора и погледна другото стълбище. Пак нищо интересно.

Нахлупи шапката си до носа и се заслуша. Чу едва долитащия шум от улицата долу, воя на асансьорите, плуващи между етажите, и безспирното тиктакане на часовника над главата си. Бавно се върна до вратата на кабинета си и застана на прага с леко изопнати нерви.

Когато влезе и затвори вратата, свиркането започна отново.

Очите му станаха много безизразни и той тръгна към приемната с пистолет в ръка. Спря на прага и изсумтя. На един от тапицираните столове за посетители седеше отпуснат дребен мъж с овехтял черен костюм. Шапката му беше нахлупена толкова ниско, че Фенър не можа да види лицето му. Още като го зърна, разбра, че е мъртъв. Прибра пистолета в джоба си и се приближи. Видя малките кокалести жълти ръце, отпуснати безжизнено в скута му. След това се наведе и вдигна шапката от лицето.

Гледката не беше приятна. Наистина беше китаец. Някой беше прерязал гърлото му в полукръг, започвайки от лявото ухо чак до дясното. Раната беше зашита старателно, но въпреки това външният вид на китаеца беше истински кошмар.

Фенър попи потта от лицето си с носна кърпа.

— Ама че ден — каза тихо.

Докато седеше и се чудеше какво да прави, телефонът зазвъня. Отиде до деривата, включи клемата и вдигна слушалката.

Гласът на Пола звучеше възбудено:

— Тя изчезна, Дейв! Стигнахме до „Балтимор“ и тя изчезна!

Фенър изду бузи.

— Искаш да кажеш, че някой я е отвлякъл?

— Не. Просто духна. Уреждах стаята й на рецепцията, обърнах се и видях как изчезва през изхода. Докато стигнах до там, нея вече я нямаше.

— Ами мангизите? И те ли изчезнаха? — попита Фенър.

— Те са на сигурно място. В банката. Но аз какво да правя сега? Да се връщам ли в кантората?

Фенър погледна китаеца.

— Помотай се в „Балтимор“, вземи си нещо за обяд. Ще дойда, когато свърша. Сега точно имам клиент.

— Но, Дейв, ами момичето? Не е ли по-добре да дойдеш веднага?

Фенър се чувстваше предразположен да проявява нетърпение.

— Аз държа тази кантора — каза той троснато. — Колкото повече карам този тип тук да чака, толкова повече се вледенява. И повярвай ми, не от гняв! — Той затвори телефона и се изправи.

Погледна безчувствено китаеца.

— Е, драги, ще трябва да се поразходим.

Пола седя във фоайето на „Балтимор“ докъм три и нещо. Беше вече доста напрегната, когато в три и петнайсет видя Фенър да прекосява залата с почти допрени една до друга вежди, тежка замислена гримаса и втренчени, ледени очи. Той спря само колкото да вдигне шлифера й от съседния свободен стол и каза:

— Хайде, мила, искам да поприказвам с теб.

Пола го последва в барчето, което беше почти празно. Фенър я заведе в дъното на залата, срещу входа. Положи известно усилие, за да дръпне масата настрани от стената, за да може да седне с лице към вратата.

— С одеколон ли се опиваш напоследък или ще можем да глътнем по едно истинско питие в тази дупка?

— Хитра шегичка — отговори Пола. — Какво друго може да прави едно момиче на място като това? Изпила съм само три мартинита. Какво ти е дошло на ум? Три часа вече си седя на задника.

Фенър махна на един келнер.

— Не казвай „задник“. Вулгарно е.

Поръча два пъти двоен скоч и бира. Застана с гръб към нея и не свали поглед от келнера, докато той не взе питиетата и не ги донесе при тях. Когато ги остави на масата, Фенър се протегна, изля едното двойно уиски при другото, наля бира в изпразнената чаша и я бутна към Пола.

— Трябва да внимаваш за тена си, омайнице.

После изля половината уиски в гърлото си. Пола въздъхна.

— Добре, няма да споря — каза тя нетърпеливо. — Въведи ме в картинката. От три часа съм извън играта.

Фенър запали цигара и се облегна назад.

— Сигурна ли си, че мис Дейли си тръгна от теб без допълнителни причини?

Пола кимна.

— Стана както ти казах. Отидох на рецепцията и започнах да уговарям за стаята й. Тя стоеше зад мен. Свалих ръкавицата си, за да подпиша формуляра, и се почувствах някак самотна. Погледнах отзад и я видях да излиза на улицата. Беше сама и бързаше. Докато се измъкнах през въртящата се врата, тя беше изчезнала. Казвам ти, Дейв, останах лошо изненадана. Най-много се тревожех, че всичките тези пари са у мен. Мисля си, че трябва да си беше изгубила разсъдъка, когато ми ги даде.

Фенър се ухили неприятно.

— Нямаш представа колко умно постъпих, мила — каза той. — Мисля, че си направих много добра услуга, като те изпратих с всичките тези мангизи. Както и да е. Продължавай.

— Върнах се в хотела, поисках плик, сложих ги вътре и ги оставих на касиера да ги пази. После излязох пак на улицата и се огледах, но без никаква полза, така че ти се обадих.

Фенър кимна.

— О’кей, щом си сигурна, че е побягнала, без някой тип да я е подтикнал към това, ще я оставим на автопилот за известно време.

Пола каза:

— Сигурна съм.

— Сега ти ме изслушай. Има нещо много вонящо в цялата тази работа. След като ти тръгна, някой ми остави умрял китаец в приемната и се обади на ченгетата.

Пола се изопна на стола:

— Умрял китаец?

Фенър се засмя безрадостно.

— Аха. Гърлото му беше прерязано и беше умрял известно време преди това. Ще трябва да му се намери някакво обяснение. Веднага щом го видях, се запитах защо. Или са ми го оставили като предупреждение, или, за да ме натопят. Никак не исках да рискувам, така че веднага го преместих в празния офис в края на коридора. Е, оказах се прав. Искали са да ме натопят. Само няколко минути след като се върнах, нахълтаха три яки бика. Търсеха този китаец и, повярвай ми, вложих цялата си енергия, за да не им се изсмея в лицата.

— Но защо? — попита Пола.

— Ами ако го бяха намерили при мен? Щяха да ме закарат в участъка и да ме задържат. Точно това е била целта. Да ме извадят от играта достатъчно дълго, за да настигнат дамата, Дейли. Биковете доста поомекнаха, като видяха, че няма за какво да вдигат патардия, но претършуваха цялата кантора. Стисках палци през цялото време. Ако бяха намерили тези шест бона, щеше да се наложи да им давам обяснения.

— Но какво значи всичко това? — попита Пола.

— Кажи ми, за да ти кажа. Засега само ми е забавно, но това още нищо не означава. Какво научи от мис Дейли?

Пола поклати глава.

— Тя просто мълчеше. Попитах я обикновените неща, за наше сведение, но каза, че ще говори само с теб.

Фенър довърши скоча и изгаси цигарата си.

— Разследването изглежда замира — каза той. — Отгоре сме с шест бона и не се налага да вършим никаква работа срещу тях.

— Но ти не можеш да зарежеш всичко и да скръстиш ръце!

— Защо не? Тя ми даде мангизите, нали? Когато се мъча да й създам условия, за да й е приятно да разговаря, тя духва. Защо да се тревожа? Когато иска да се посъветва с мен, ще ми се обади.

Един възрастен човек със слабо лице — само нос и брада — влезе в бара и седна през няколко маси от тях. Пола го изгледа с любопитство. Когато се вгледа в очите му, й се стори, че е плакал. Зачуди се защо ли. Фенър се набърка в мислите й.

— Как ти се стори тази Дейли? — попита той неочаквано.

Пола знаеше какво го интересува.

— Беше образована. Дрехите й бяха от класа и струват много. Страхуваше се от нещо. Бих могла да позная възрастта й, но най-вероятно е да сгреша. Може би двадесет и четири. Може би шест години повече или по-малко. Ако не е наистина добро момиче, значи е много добра актриса. Гримът й беше лек и явно е живяла дълго време на слънце. Беше скромна…

Фенър кимна.

— Това исках да чуя. Наистина. Беше от скромния тип. Но тогава защо ще си съблича дрехите пред мен, за да ми покаже синините?

Пола остави чашата и се втренчи в него.

— Това е нещо ново — каза тя.

— О, ще ти кажа всичко, като му дойде времето — Фенър махна на келнера с чашата си. — Ти не знаеш за този, който ми се обади докато говорех с нея и ми каза, че е куку. Преди да започне стриптийзът. Ето това ме притеснява. Не се връзва с нейния тип. Взе, че си свали сакото и блузата и се заразхожда из кабинета по сутиен. Не се връзва.

— Някой я е насинил?

— Така бих казал. Белезите по гърба й бяха като изрисувани. Толкова впечатляващи.

Пола се замисли за момент.

— Може би се е уплашила да не я вземеш за луда и е искала да ти ги покаже, за да се убедиш, че е закъсала.

Фенър кимна.

— Може и това да е, но все пак не ми харесва.

Докато келнерът чакаше новото уиски, Пола погледна пак към възрастния човек.

— Не се обръщай веднага — каза тя, — но там седи един човек, който силно се интересува от теб.

— И какво от това? — отговори той нетърпеливо. — Може би харесва лицето ми.

— Не може да е това. Според мен си мисли, че си гримиран, за да се снимаш във филм.

Възрастният човек изведнъж стана и се приближи. Застана до тях смутено. Видът му беше толкова тъжен, че Пола трябваше да му се усмихне окуражаващо. Той се обърна към Фенър:

— Извинете ме, вие ли сте мистър Фенър?

— Така е — отговори му той без никакъв ентусиазъм.

— Името ми е Линдзи. Андрю Линдзи. Имам нужда от вашата помощ.

Фенър се размърда неспокойно.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Линдзи, но не бих могъл да ви помогна по никакъв начин.

Възрастният изглеждаше обезкуражен. Погледът му се премести към Пола, после отново се върна на Фенър.

— Няма ли да седнете, мистър Линдзи? — попита го Пола.

Фенър й хвърли смразяващ поглед, но тя не го забеляза.

Линдзи се поколеба и седна.

Пола продължи да демонстрира маниери, които едва не накараха Фенър да се чувства неудобно.

— Мистър Фенър е много зает, но досега не знам да е имало случай, да не помогне на човек, изпаднал в беда.

Фенър си помисли: „Тази малка шегобийка ще получи каквото заслужава, когато останем сами“. Той кимна на Линдзи, защото нямаше как.

— Така е. Какво те измъчва?

— Мистър Фенър, четох как сте открили онова момиче, Бландиш, когато са я отвлекли. Същото се случи и с дъщеря ми. Тя изчезна вчера. — Две сълзи се спуснаха по лицето му. Фенър отмести поглед. — Мистър Фенър, моля ви, помогнете ми да я открия. Тя е всичко за мен и само Бог знае какво й се е случило.

Фенър допи уискито и сложи чашата на масата така, че тя издрънча.

— Съобщихте ли в полицията? — попита той рязко.

Линдзи кимна.

— Отвличането на деца е федерално престъпление. Не бих се справил по-добре от ФБР. Трябва да имате търпение. Ще я намерят.

— Но, мистър Фенър…

Фенър поклати глава и стана.

— Съжалявам, но нямам време за това.

Лицето на Линдзи се сбърчи като лице на сърдито дете. Той протегна ръка и улови Фенър за ръкава.

— Мистър Фенър, помогнете ми. Няма да съжалявате. Ще ви дам колкото поискате. Вие можете да намерите дъщеря ми по-бързо, от който и да било друг. Знам че можете. Мистър Фенър, моля ви, помогнете ми.

Очите на Фенър бяха като бучки лед. Той махна ръката на Линдзи от ръкава си внимателно, но твърдо.

— Слушайте. Аз сам съм си шеф. Не работя за никого. Ако искам да поема ангажимент, поемам го. Ако не искам, отказвам и толкова. Точно сега ме сърби заради нещо друго. Съжалявам, че дъщеря ви е загазила, но нищо не мога да направя. ФБР е достатъчно голямо, за да се погрижи за нея и за дъщерите на още стотици други. Съжалявам, но сега не мога да се заема с това.

Той кимна на Пола и се запъти към изхода. Линдзи отпусна безпомощно ръце и започна тихо да плаче. Пола го потупа по ръката. След това стана и излезе от бара. Фенър я чакаше отвън. Когато се приближи, той й каза свирепо:

— Какво мислиш, че държим? Приют за кученца? Защо не вземеш да им връзваш панделки?

Пола го изгледа лошо.

— Този старец е изгубил дъщеря си, това нищо ли не означава за теб?

— Означава. Главоболие и нищо повече — отвърна Фенър троснато.

— Понякога те мисля за много готин — каза Пола горчиво и тръгна към фоайето. — Но днес пред теб бих предпочела дори оловен долар и гадна воня.

Висок млад мъж се разгъна от едно голямо кресло и пристъпи към Фенър.

— Аз съм Гросет — каза той, — от кабинета на областния прокурор. Искам да говоря с вас.

Фенър изсумтя.

— Точно сега съм зает, приятел — отговори той. — Намини в кантората ми по някое време утре. Когато ме няма.

Гросет посочи със съжаление двете големи цивилни ченгета, застанали вдясно, до изхода.

— Можем да разговаряме тук. Или в кабинета ми — добави той с официален тон.

Фенър се ухили.

— Отвличане? О’кей, да говорим тук и по-бързо.

Пола каза:

— Забравих нещо. Веднага се връщам.

Остави го и се върна в бара. Линдзи още беше там. Тя седна до него.

— Не бива да смятате, че мистър Фенър умишлено се държи нелюбезно — каза тя тихо. — Занимава се с един случай, който го безпокои. Понякога става такъв, но това не означава нищо.

Линдзи изправи главата си и я погледна.

— Предполагам, не трябваше да го моля. Но дъщеря ми означава твърде много за мен. — В гласа му имаше отчаяние.

Пола отвори чантата си и извади отвътре плосък бележник.

— Дайте ми фактите — каза тя. — Не мога да ви обещая нищо, но може би ще успея да го убедя. В натъжените очи просветна лъч надежда.

— Това мога да направя. Какви факти искате?

Навън във фоайето, Фенър последва Гросет до един тих ъгъл и двамата седнаха. Беше нащрек и изпълнен с недоверие.

Гросет беше загладен, дори малко прекалено загладен. Той отвори с щракване тънка златна табакера и я поднесе към Фенър. След това запали цигарите със златна запалка.

— Добре си живеят тези като вас — отбеляза Фенър сухо.

— Не мисля, че сме се срещали досега — отвърна Гросет и кръстоса крака, показвайки чорапите си на бели и черни квадратчета. — Проверих разрешителното ви. Вие сте този, който спечели толкова много пари от аферата с отвличането на Бландиш. Тогава сте били полугладен детектив, нов в занаята. Имали сте късмет да пробиете, махнали сте се от Канзас и сте дошли тук. Така е, нали?

Фенър издуха тънка струйка дим през ноздрите си.

— Историята, която разказваш — каза той — дотук е вярна.

Гросет доби мъдро изражение.

— Шест месеца сте били в Ню Йорк. Изглежда не сте имали много работа през това време.

Фенър изпусна една прозявка.

— Мога да си позволя да избирам — каза той с безразличие.

— Тази сутрин получихме доста остър сигнал за вас.

Фенър се усмихна подигравателно и доволно.

— Така ли? И изпратихте две добичета да ме довлекат в кошарата, но само ги налазиха нови бълхи, така че си тръгнаха.

Гросет се усмихна.

— След това огледахме наоколо — каза той. — Намерихме един убит китаец в празната кантора, която се намира до вашата.

Фенър повдигна вежди.

— И за какво сте се разпищели? Искате да намеря убиеца вместо вас?

— Според сигнала, който получихме тази сутрин, умрелият китаец трябваше да бъде във вашата кантора.

— Не е ли жалко? И какво се е случило? Объркали са канторите?

Гросет пусна фаса си в пепелника.

— Слушайте, Фенър. Няма нужда да влизаме в конфликт. Ще открия картите си. Китаецът е бил мъртъв от тридесет и шест часа. Обаждането беше недоизпипано и предполагахме, че цялата работа е нагласена, но все пак трябваше да хвърлим едно око. Да, този китаец ни интересува. Искаме да имаме някакво обяснение. Бихме искали да чуем и вашата версия за всичко това.

Фенър почеса носа си.

— Братко — каза той, — след тази реч вече ми се ще да бия барабана в Армията на спасението. Ако знаех нещо, щях да ти го кажа. Ако този китаец означаваше нещо за мен, щях да ти го съобщя, при това много бързо. Но не е така. В кантората си никога не съм имал китаец. Никога не съм виждал умрелия ти китаец и се моля на Бога да не го виждам.

Гросет го изгледа замислено.

— Бях дочул, че сте такъв — каза той мрачно. — Обичате да работите сам и да ни прехвърляте топката, когато всичко е в кърпа вързано. Добре, щом така предпочитате да играете играта, играйте я. Ако можем да ви помогнем, ще ви помогнем, но ако сгазите лука, така ще ви настъпим, че ще си мислите, че Емпайър Стейт Билдинг е на гърба ви.

Фенър се ухили и стана на крака.

— Всичко наред ли е? Ако си свършил, трябва да вървя, защото имам малко работа.

Гросет кимна.

— Не се отдалечавайте, Фенър. Съвсем скоро ще трябва пак да се видим. — Той тръсна глава към двамата си копои и тримата излязоха от фоайето.

Пола го настигна, когато той крачеше към изхода. Попита я:

— Къде беше?

— Слушай, Дейв — отвърна тя. — Говорих с мистър Линдзи. Записах какво се е случило с дъщеря му. Защо не хвърлиш едно око?

Фенър я удостои с леден поглед.

— Носиш ли си противокуршумната жилетка?

— Какво общо има това?

— Като се приберем в кантората, миличка, най-напред ще приложа върху нея някои средства, които ще те държат изправена поне две седмици, след като свърша. И слушай внимателно — повече нито дума за Линдзи и дъщеря му. Това не ме интересува, не ме е интересувало и никога няма да ме интересува. Имам си достатъчно грижи на главата, които ми стигат за цял живот.

— Имайки предвид големината на главата ти, не съм никак изненадана — отвърна Пола хладно и го последва навън.

Когато стигнаха в кантората, Фенър отиде веднага до бюрото си и седна. Запали цигара и извика на Пола:

— Ела тук, омайнице!

Пола се вмъкна през вратата и седна до лакътя му с приготвен за писане молив и бележник. Фенър поклати глава.

— Няма да диктувам — каза й той. — Искам да ми правиш компания.

Тя отпусна ръце в скута си.

— О’кей, ще ти бъда душеприказчица.

Фенър се замисли.

— Може би ще разбера нещо, ако дам на ченгетата да проследят тези пари. Ако го направя, ще трябва да им кажа всичко. Гросет се тревожи заради китаеца. Ще ме държи под око. Каквото и да направя, ще бъде споделено с това умно момче.

— А защо не? Той може и да намери момичето, ако му дадеш възможност.

Фенър поклати глава.

— Това са само предположения. Нещо ми подсказва, че е най-добре ченгетата да стоят настрана от тази работа.

Пола погледна часовника. Наближаваше пет.

— Имам малко работа — каза тя. — Точно сега не можеш да стигнеш до никъде.

— Стой тук, стой тук — спря я Фенър с раздразнение. — Не ти ли плащам заплата?

Пола се разположи по-удобно. Знаеше, че когато се държи така, е по-добре да го остави да прави каквото си знае.

— Ако тази дама не ми се обади, не мога да направя нищо по нейния случай. Нямам следа, по която да тръгна. Не знам коя е. Знам само, че има сестра, която се интересува от дванадесет китайци. Ако умрелият е бил от тях, сега може да се интересува само от единадесет. Защо ми даде толкова много мангизи и след това духна?

— Може би е видяла някой познат и се е уплашила, изгубила е разсъдъка си — вметна Пола внимателно.

Фенър премисли думите й.

— Ти видя ли някой, който би могъл да я подплаши? Пола поклати глава. — Имаш представа какво представлява фоайето на „Балтимор“ по това време на деня.

— Това е идея. — Фенър се изправи и закрачи напред-назад по килима с весели шарки. — Ако е станало така, тогава ще трябва да седим край този телефон докато ни се обади. Може и да не позвъни, но ако го направи, искам да знам по най-бързия начин.

Пола простена.

— Да, мисля, че е най-добре да прескочиш до вкъщи, да си вземеш едно-друго и да се върнеш тук. Можеш да спиш на креслото.

Пола се изправи.

— А ти ще си идеш у вас и ще си спинкаш в хубавото топло легълце, така ли да те разбирам?

— Няма значение какво ще правя аз. Ще ти съобщя къде можеш да ме намериш.

Пола си сложи шапката и облече палтото си.

— Ако онези от долната кантора научат, че спя тук, ще започнат да си мислят разни неща.

— Няма нищо страшно. Знаят че съм чешит и няма да се разрази скандал.

Пола излезе и затвори вратата след себе си с твърдо щракване. Фенър се ухили и грабна телефонната слушалка. Набра номер.

— Кабинета на областния прокурор? Дайте ми Гросет. Кажете му, че го търси Фенър.

Гросет се обади след порой пукания и шум.

— Фенър? Здравей. Променил си решението си и искаш да говориш?

Фенър се ухили в слушалката.

— Не още, приятел — каза той. — Искам ти да ми поговориш малко. Този жълт, дето сте го намерили да се въргаля някъде тук, имаше ли нещо по него, което да е от някаква полза?

Гросет се засмя.

— Боже мили! Фенър, ама ти наистина имаш дебели нерви. Не очакваш, че ще ти давам информация, нали?

Фенър отговори вече сериозно:

— Слушай, Гросет. Този случай още не е започнал да се разплита. Нещо ми подсказва, че когато се разплете, някой ще закрещи „помощ, убийство“. Искам да го спра това, преди да е започнало.

— Предупреждавам те, Фенър, ако криеш нещо важно от мен, няма да ти се размине никак лесно. Ако се случи нещо, което съм можел да предотвратя и разбера, че си знаел за него, ще те настъпя много лошо.

Фенър се раздвижи в стола си.

— Зарежи тая песен, дебела главо — отговори той нетърпеливо. — Знаеш много добре, че имам право да пазя тайните на клиента си. Ако искаш да си играем на топка заедно, сега ми дай каквото ми трябва, а аз ще ти го върна с лихвите, когато видя, че неприятностите започват истински. Какво ще кажеш?

— Интересна птица си ти — каза Гросет, изпълнен със съмнение. — Но както и да е. Това, което знам, няма да ти свърши много работа. У китаеца не намерихме нищо.

— Как са го вкарали вътре?

— Не им е било никак трудно. Донесли са го в голям кош за мръсно пране през служебния вход и са го сложили в една празна кантора, преди да го стоварят в твоята.

— Не ми пробутвай тия — каза Фенър. — Не са ми го носили на мен. Оставили са го в празна кантора.

Гросет издаде звук, подобен на цепене на басма.

— Някой видял ли е типовете, които са го донесли?

— Не.

— Е, благодаря ти, приятел. Един ден ще ти се отплатя със същото. Нещо друго? Нещо, което да ти се е сторило странно?

— Не, нищо такова. Някой му беше прерязал гърлото и след това му го беше зашил. Това е странно, предполагам.

— Да. И без да ми казваш щях да се сетя, че е странно. Нещо друго?

— Не, няма.

Фенър постави слушалката върху вилката. Остана загледан в телефона в продължение на няколко минути, с безизразно лице и замъглен от объркване поглед.

Пола, която се върна в кантората след два часа, го завари отпуснат в стола си, с крака върху бюрото, със сако, обилно наръсено с пепел от цигара, и със същия озадачен поглед.

Тя остави малкото си куфарче на креслото, махна палтото и шапката си и попита:

— Някакъв напредък?

Фенър поклати глава.

— Ако не беше този китаец, щях да впиша парите в графата „лесни печалби“ и всичко да се свърши. Тези типове не биха рискували да влачат тази леш чак до кабинета ми, освен ако не са имали много основателна причина да ме отстранят за известно време.

Пола отвори куфара си и извади една книга. — Вечеряла съм — каза тя и седна на тапицирания стол до бюрото. — Всичко ми е наред. Ако питаш дали ще те извиня, можеш да вървиш.

Фенър кимна. Изправи се и пооправи дрехите си.

— О’кей — каза той, — ще се върна след малко. Ако позвъни, кажи й, че много искам да я видя. Вземи адреса й и продължавай да й говориш сладки неща. Искам да се сближа с тази дама.

— От това се боях — измърмори Пола, но Фенър излезе, без да я чуе.

Точно пред вратата, рамо до рамо, стояха двама мъже в черни костюми. Приличаха на мексиканци, но не бяха. После реши, че са метиси, но пак не беше сигурен. И двамата държаха десните си ръце в джобовете на изопнатите сака. Бяха облечени еднакво — изцяло в черно, с черни широкополи шапки, бели ризи и ослепителни вратовръзки. Напомняха номер, с който започва водевилна програма, само че като се вгледаше човек в очите им, започваше да си мисли за змии и други неща, които нямат крака.

— Искате да ме видите? — попита Фенър.

И без да му казват, знаеше, че двата пистолета са насочени към корема му. Издутините в джобовете на саката им не можеха да го заблудят.

По-ниският отговори:

— Аха. Помислихме си, да вземем да се отбием.

Фенър влезе обратно в кантората. Пола отвори чекмеджето на бюрото му и сложи дланта си върху пистолета калибър .38. Ниският каза:

— Чакай малко! — Говореше през зъби и звучеше съвсем убедително.

Пола се облегна и отпусна ръце в скута си.

Ниският излезе в приемната и я огледа. По лицето му се изписа объркване. Отиде до големия шкаф, в който Пола държеше канцеларските материали, и надникна вътре. След това изсумтя.

Фенър се обади:

— Ако искате да почакате малко, можем да ви осигурим топла, храна и легло. Искаме да се чувствате като у дома си.

Ниският взе тежкия пепелник, който беше до ръката му, погледна го замислен и замахна с него към главата на Фенър много силно. Фенър я наведе към гърдите си, но не беше достатъчно бърз. Гравираният ръб на пепелника попадна високо встрани, в горната част на лицето му.

Другият мъж извади от джоба си автоматичен пистолет с къса цев и го мушна в рамото на Пола толкова силно, че тя извика.

По-ниският каза:

— Направете някоя глупост и ще ви размажем червата по килима.

Фенър извади кърпичката си от джоба на сакото и я притисна до лицето си. Кръвта потече по ръката му и изцапа маншета на ризата.

— Може би ще се срещнем пак — процеди той през зъби.

— Застанете там до стената. Искам да видя какво има тук — каза ниският. — Размърдай се, преди да съм ти стоварил още някой.

Фенър изведнъж позна, че са кубинци. Като тези, на които попадаш в пристанището на всеки град, стига да е достатъчно далеч на юг. Той застана с гръб към стената и с ръце на тила. Беше толкова побеснял, че би рискувал и би опитал да направи нещо, ако Пола я нямаше. Някак си усещаше, че тези двамата не са от онези, с които можеш да рискуваш безнаказано.

Ниският кубинец прокара ръцете си по Фенър.

— Свали си сакото и ми го дай — каза му той.

Фенър му го хвърли. Кубинецът седна на ръба на бюрото и грижливо опипа подплатата. Извади бележника му и много внимателно го разгледа. След това пусна сакото на пода. Отиде пак до него и още веднъж го опипа. Фенър почувства миризмата на подправки в храната, която беше ял неотдавна. Ръцете го сърбяха да го сграбчи за врата.

Кубинецът отстъпи назад и изсумтя. После се обърна.

— Ти. Ела тук.

Устните на Пола бяха стиснати в права линия, но тя стана и пристъпи към него.

— Не ме пипай с кирливите си ръце — каза му спокойно.

Кубинците си казаха нещо на испански. По-високият тръсна глава към Фенър.

— Ти, ела тук.

Той тръгна напряко през стаята, но ниският го удари по тила с дръжката на пистолета си. Отпусна се замаян на колене, после напред и се подпря на дланите си. Кубинецът го ритна с квадратната си обувка точно там, където свършва яката и започва меката част на врата. Ритникът беше много силен и Фенър се претърколи на една страна. Пола отвори уста, за да изпищи, но другият я смушка ниско долу с цевта на пистолета си. Вместо писък дъхът й секна от болка и тя се преви на две.

Кубинецът я хвана под мишниците и я изправи. Ниският я претърси. Не намери каквото искаше и в изблик на порочен гняв я цапардоса с отворена длан. Другият я метна на креслото и седна на ъгъла на бюрото.

Ниският претърси кантората бързо. Не създаде никакъв хаос и го направи сякаш го е вършил стотици пъти. След това излезе в приемната и претърси и нея.

Фенър чуваше как се движи насам-натам, но не можеше да накара мускулите си да заработят. Опита се да стане, но въпреки трескавите му усилия, нищо не помръдна. Пред очите му като завеса увисна червена мъгла от болка и яд.

Едва когато си отидоха, затръшвайки вратата след себе си, той успя да се надигне от пода и да се изправи на крака. Подпря се с ръка на бюрото и се огледа наколо с безумен поглед.

Пола седеше на креслото свита на кълбо и плачеше от гняв.

— Не ме гледай, проклет да си! — извика тя. — Не ме гледай!

Фенър залитна към приемната и после влезе в малката баня вляво. Напълни умивалника с вода и внимателно изми лицето си. Когато свърши, водата беше много червена. Отиде с малко по-стабилни крачки до стенния шкаф и извади оттам бутилка скоч и две чаши. Отпи жадно. Главата го болеше страхотно. Уискито го изгори, но събра съставните му части на едно място. Наля другата чаша до половина и се върна в кабинета си.

Пола се беше пооправила. Все още плачеше тихо.

Фенър сложи бутилката на ръба на бюрото близо до нея.

— Пийни малко, мила моя — каза той. — Това ти трябва сега.

Тя изгледа първо него, после уискито. След това протегна ръка и сграбчи чашата. Очите й горяха на фона на бялото лице. Плисна питието в очите му.

За миг Фенър остана неподвижен, после извади изцапаната с кръв кърпичка и избърса лицето си. Пола скри своето с длани и започна да плаче истински. Фенър седна зад бюрото. Отлепи напоената с уиски яка на ризата си, хвърли я в кошчето за боклук и внимателно изтри врата си с кърпичката.

Останаха така в продължение на няколко минути и единствено риданията на Пола нарушаваха тишината. Фенър се чувстваше ужасно. Тилът му заплашваше да се пропука и разтвори. Половината му лице пулсираше от смъртоносна болка, а ожулената смъдяща синина на врата му гореше от уискито. Взе цигара от кутията с доста разтреперани пръсти.

Пола спря да плаче.

— И си мислиш, че си кой знае какво? — започна тя, без да маха длани от лицето си. — Мислиш си, че си голяма работа, нали? И оставяш двама евтини пищовджии да дойдат тук и да ни направят това? Боже мой, Дейв! Ти се хлъзгаш надолу! Станал си мекушав и зелен. Дойдох да работя с теб, защото мислех, че можеш да се грижиш за себе си и можеш да се грижиш за мен, но съм се лъгала. Ти стоеше като… чуваш ли какво ти говоря? Ти си зелен и си мекушав! Остави ги да се измъкнат от тук и допълзя до бутилката. О’кей, Дейв Фенър, аз си отивам.

Тя заудря възглавничките със стиснати юмруци и зарида отново. После каза:

— О, Дейв, Дейв, как можа да ги оставиш да ми направят това?

Докато тя говореше, Фенър не помръдна и остана с каменно лице. Очите му бяха полуотворени и напомняха бучки лед. Когато тя свърши, й каза:

— Права си, мила моя. Много дълго се заседях тук. — Той стана. — Не ме оставяй сега. Само се поуспокой за ден-два. Можеш да затвориш кантората. Ще бъда много зает. — Той отвори рязко чекмеджето на бюрото, извади оттам пистолета и го мушна отпред в колана на панталона си. Нагласи краищата на жилетката си, така че да скрият дръжката. После излезе от кантората и затръшна вратата след себе си.

След един час, преоблечен и отново спретнат, Фенър спря такси и даде на шофьора адрес в центъра на града. Докато го движеха през натоварените вечерни улици, той гледаше вдървено пред себе си. Само стегнатите юмруци, положени върху коленете, издаваха истинските му чувства.

Таксито излезе от Седмо авеню и се понесе по шумна странична улица. След малко спря и Фенър слезе. Хвърли един долар на шофьора и си проправи път по тротоара през група биещи се около краката му деца.

Изкачи се по дълго изтъркано от подметки стълбище и позвъни на една врата. След малко тя се открехна и една опърпана възрастна жена присви очи срещу него.

— Айк тук ли е? — попита той веднага.

— Кой го търси?

— Кажи му, че е Фенър.

Старата жена откачи веригата от вратата и отвори.

— Внимавай как се качваш нагоре, мистър. Тази вечер Айк не е много спокоен.

Фенър се промуши покрай нея и тръгна по тъмната стълба. Вонята на стари манджи и мръсотия го накара да сбърчи нос. На първата площадка спря и почука на една врата. Чу няколко гласа, после изведнъж настъпи тишина. Вратата се отвори бавно и едно слабо момче с издадена като прасешка зурла брадичка се вгледа в него.

— Да?

— Кажи на Айк, че ми трябва. Кажи му, че го търси Фенър.

Момчето затвори вратата. Чу го как говори нещо на някого, после се върна, отвори и кимна с глава.

— Влизай — каза му то.

Айк Буш седеше на една маса с още четирима. Играеха покер.

Фенър влезе и застана зад него. Другите трима го погледнаха подозрително, но продължиха да играят. Буш разглеждаше картите си замислено. Беше едър дебел човек с червено гумено лице и надвиснали над очите вежди. В дебелите му пръсти, картите изглеждаха като пулове за домино.

Фенър го наблюдаваше известно време как играе.

След това се наведе и прошепна в ухото му:

— Трябва страшно много да внимаваш.

Буш разгледа картите си още веднъж, прокашля се и се изплю на пода. Хвърли картите с отвращение. Бутна стола си назад, изправи се и заведе Фенър в другия край на стаята.

— Какво искаш? — изръмжа той.

— Двама кубинци — отговори Фенър тихо. — Облечени в черно. Черни шапки, бели ризи и лъщящи вратовръзки. Черни квадратни обувки. Двама малки нехранимайковци. Носят патлаци.

Айк поклати глава.

— Не ги познавам — каза той. — Не са тукашни.

Фенър го изгледа студено.

— Тогава веднага разбери кои са. Искам много бързо да тръгна след тях.

Айк вдигна рамене.

— Какво са ти направили? Искам да продължа играта…

Фенър извърна леко лице и му показа раната на бузата си.

— Тези двамата дойдоха в моята бърлога, направиха ми това и изфирясаха.

Очите на Айк се изцъклиха.

— Чакай — каза той.

Отиде до телефона, който се намираше върху малка масичка в другия край на стаята. След дълъг разговор, проведен шепнешком, той постави слушалката на мястото й и кимна на Фенър.

Той се приближи.

— Намери ли ги?

— Аха.

Айк изтри потното си чело с опакото на ръката си.

— В града са от пет дни. Никой не ги знае кои са. Имат някаква бърлога на „Бруклин Уей“. Ето ти адреса. Изглежда са наели мебелиран апартамент. Имат мангизи, а никой не знае каква им е далаверата.

Фенър протегна ръка и взе листчето с адреса от Айк. Изправи се.

Айк го погледна.

— Захващаш се с някаква работа? — попита го. — Имаш ли нужда от някое от момчетата?

Фенър му показа зъбите си в безрадостна усмивка.

— Ще се оправя — отговори той кратко. Айк се протегна и взе тъмна бутилка без никакъв етикет. Погледна въпросително Фенър.

— Глътка преди да тръгнеш?

Фенър поклати глава. Потупа Айк по рамото и си тръгна. Таксито го чакаше. Когато излезе от входа, шофьорът се показа през прозореца.

— Стори ми се, че не живееш тук и реших да изчакам — каза той ухилен. — Накъде?

Фенър отвори вратата.

— Далеч можеш да стигнеш така — отвърна му той. — Да не си си учил занаята в някой колеж?

Шофьорът каза със сериозен глас:

— Напоследък нещата хич не вървят добре. Трябва да си използваш пипето. Накъде, мистър?

— От другата страна на Бруклинския мост. Нататък ще продължа пеша.

Таксито се отдели от бордюра и полетя към светлините на Седмо авеню.

— Бил ли те е някой? — попита любопитно шофьорът.

— Не — изсумтя Фенър. — Леля ми Фани обича да си пробва зъбите.

— Злобна стара дама, а? — каза шофьорът, но след това замълча.

Когато преминаха по Бруклинския мост, почти се беше стъмнило. Фенър плати и влезе в най-близкия бар. Поръча си сандвич и три пръста ръжено уиски. Докато гълташе сандвича, помоли момичето, което го обслужваше, да му каже къде се намира адресът, който му беше дал Айк. Положи доста усилия, докато го открие на картата. Плати сметката, изпи още едно късо уиски и излезе. Стигна до мястото след десет минути бързо ходене. Намери пътя, без да пита никого и без да сгреши.

Слезе надолу по улицата, като внимателно оглеждаше всяка сянка. Къщата, която търсеше, беше на ъгъла. Беше малка, двуетажна постройка с жив плет, който почти напълно скриваше входната врата. Всички прозорци бяха тъмни. Фенър бутна портата и тръгна по леко стръмна пътека. Погледът му не следеше дали в прозорците ще се появят признаци на живот. Не спря пред предната врата, а заобиколи отзад. И там беше тъмно. Намери един открехнат прозорец и освети стаята с малкото си фенерче. В нея нямаше абсолютно нищо. Видя прахта по дъските на пода. След няколко секунди беше вътре. Внимаваше да не вдига никакъв шум и стъпваше по дъските много леко.

Отвори тихо вратата и излезе в малък коридор. Лъчът на фенерчето му освети килим и голям шкаф. Стълбите бяха точно пред него. Спря и се ослуша, но не чу нищо, освен тихото боботене на уличното движение.

Качи се по стълбите с пистолет в ръка. Устните му бяха леко провиснали в краищата, а мускулите на лицето му бяха напрегнати. На площадката отново спря и се ослуша. Усещаше странна неприятна миризма, която му беше някак позната. Сбърчи нос и се зачуди каква ли беше.

Пред него имаше три врати. Избра средната. Натисна леко дръжката и я открехна. Сега миризмата стана по силна. Напомняше му на миризма в месарница. Когато отвори вратата наполовина, спря и се ослуша. След това влезе и затвори след себе си. Фенерчето му освети електрическия ключ и той запали лампата.

Огледа добре обзаведената спалня. Пръстът върху спусъка го сърбеше. Вътре нямаше никой. Обърна се и завъртя ключа в ключалката. Нямаше намерение да рискува. След това обиколи стаята и я разгледа.

Женска стая. На тоалетната масичка имаше обикновените неща. Леглото беше малко и върху възглавницата лежеше натъпкана с разни неща русокоса кукла от плат.

Фенър отиде до гардероба и погледна вътре. На закачалка висеше само един костюм. Нищо повече. Но и нямаше нужда да има друго — това беше костюмът, с който Мериан Дейли беше дошла в кантората му. Докосна го замислено, докато се мъчеше да си я представи. Извади го и го хвърли на леглото. Когато тръгна към скрина, крачките му станаха по енергични. В най-горното чекмедже беше малката спретната шапчица. И нея хвърли на леглото. В друго чекмедже намери топка бельо, колан за жартиери, чорапи и обувки. Всичко това хвърли на леглото. После отиде до тоалетката и отвори чекмеджето под огледалото. Вътре беше натъпкана чантичката й. Измъкна я с усилие и прекоси стаята. Седна на леглото и започна да удря с чантичката по отворената си длан. Всичко това никак не му хареса.

Разкопча чантичката и изсипа съдържанието й на леглото. Обикновените боклуци, които носят жените в чантите си, издрънчаха и се струпаха на малка, доста жална купчинка. Разрови я с показалеца си и пак погледна в чантата. Вътре нямаше нищо. С два пръста той разкъса хастара. На дъното на чантичката, или скрито, или случайно изпаднало, намери малко смачкано листче. Той го изглади и го погледна. Беше бележка, написана с широк небрежен почерк върху единичен лист от тетрадка. Пишеше следното:

Кий Уест

Мила Мериан,

Не се тревожи. Нулън обеща да ми помогне. Пио още не знае нищо. Мисля, че всичко ще се оправи.

Отдолу нямаше подпис.

Фенър сгъна листа внимателно и го мушна в табакерата си. Замисли се. Кий Уест и двамата кубинци. Нещо започваше да се оформя. Стана и претърси основно цялата стая, но не намери нищо повече. След това отключи вратата, изгаси лампата и излезе тихо в коридора.

Отвори вратата от ляво. Фенерчето му показа, че се намира в доста просторна баня. Увери се, че завесата на прозореца е спусната и посегна към електрическия ключ. От миризмата вътре леко му се гадеше. Сега знаеше каква е тя и набираше сили, за да запали осветлението. То блесна изведнъж, докато той натискаше ключа надолу прекалено внимателно. В ярката светлина помещението приличаше на кланица в края на работния ден. Ваната беше до стената и беше покрита с окървавен чаршаф. Стената беше опръскана с червено и подът също беше червен. До ваната имаше и малка масичка, на която имаше окървавена кърпа. Фенър забеляза, че с нея е покрито нещо.

Остана неподвижен, като само очите му оглеждаха наоколо. Пристъпи бавно напред, мушна цевта на пистолета си под кърпата и я отметна от масата. Една слаба бяла ръка, безмилостно отрязана до рамото, се огъна и се свлече от масичката в краката му. Фенър усети как студена пот облива цялото му тяло и как му призлява. Преглътна бързо слюнката, внезапно изпълнила устата му. Огледа ръката внимателно, но не можа да си наложи да я докосне. Дланта беше тясна и дълга, с добре поддържан маникюр. Това беше женска ръка.

С треперещи пръсти той запали цигара, пое дълбоко дима и го издиша през носа си, мъчейки се да се отърве от ужасната миризма. След това отиде до ваната и дръпна чаршафа.

Фенър беше корав. Беше работил във вестниците с години и неочакваната смърт не означаваше много за него. Насилието беше просто още едно заглавие, но това тук го потресе. Потресе го още по-силно, защото я познаваше. Тя беше негова клиентка и само преди няколко часа беше жива, пулсираща жена.

Това, което видя във ваната, му подсказа, че не може да е сгрешил. Синините, с които беше украсено тялото, говореха сами за себе си.

Фенър пусна чаршафа и излезе от банята. Затвори вратата внимателно и се облегна на нея. Какво ли не би дал, да имаше нещо за пиене. Остана така с парализиран мозък, докато не се освободи от първоначалния шок. След това избърса лицето си с кърпата и отиде до стълбището.

Гросет трябваше да научи за това. Трябваше бързо да хване тези двама кубинци. Замисли се. Краката и едната ръка ги нямаше. Главата също я нямаше. Достатъчен товар за двама мъже, без да предизвикват коментари. Това е. Те искаха да скрият трупа някъде и щяха да се върнат за остатъка.

Очите на Фенър се присвиха. Сега само трябваше да ги изчака и да си уреди сметките с тях. Преди да реши дали да потърси телефон, за да се обади на Гросет, или да остане да чака, за да се справи сам, отпред се чу мотор на кола и затръшване на врата.

Влезе тихо в спалнята и пистолетът се появи в ръката му. Застана вътре, зад отворената само няколко инча врата.

Чу как пътната врата се отваря и затваря. След това лампата в коридора се запали. Подаде се малко навън и надникна над перилата. Двамата кубинци стояха в коридора. Бяха много напрегнати и се ослушваха. Фенър остана на мястото си неподвижен. И двамата имаха в ръцете си големи куфари. Видя ги как се споглеждат. После ниският измърмори нещо на по-високия, който остави своя куфар и тръгна пръв по стълбата. Тръгна толкова бързо, че Фенър нямаше време да се скрие.

Кубинецът го забеляза, когато взе завоя, и ръката му веднага изчезна под сакото. Фенър оголи зъби и го застреля с три куршума в корема. Изстрелите прокънтяха в празната къща. Дъхът на кубинеца секна с ридание и той се свлече напред, превит на две.

Фенър скочи напред, бутна го встрани и полетя надолу по стълбите сякаш се засилваше да скочи в басейн с главата надолу.

Ниският кубинец нямаше време да се дръпне встрани. Неочакваните изстрели го бяха парализирали и макар че ръката му несъзнателно посегна към бедрото, краката му не можаха да се раздвижат.

Осемдесетте килограма мускули и кокали на Фенър го удариха като снаряд. Паднаха и кубинецът се оказа отдолу. Когато видя, че нещо идва към него, той успя само да изпищи, а миг след това вече беше на пода.

Ударът замая главата на Фенър толкова, че известно време не можеше да прави нищо, освен да притиска кубинеца с теглото си. Пистолетът се беше изплъзнал от ръката му при падането, и когато се изправи на колене, усети тъпа болка в ръцете си.

Кубинецът не помръдна. Фенър се изправи предпазливо и го побутна с крак. Необичайният ъгъл на главата му каза всичко, което искаше да знае. Беше счупил врата му.

Застана на колене и претърси джобовете му, но не намери нищо. Погледна в единия куфар, но той беше празен. Изпоцапаната с кръв подплата потвърди предположението му, че се мъчат да изнесат трупа на части.

Намери пистолета си и предпазливо се качи горе, за да види другия кубинец. Той също беше мъртъв като свинска пържола. Лежеше свит в ъгъла с оголени зъби. Фенър си помисли, че прилича на побесняло куче. Претърси го бързо, отново не намери нищо и слезе долу. Искаше бързо да се махне оттук. Загаси лампата в коридора, отвори входната врата и излезе навън в нощта.

Колата още беше там. В нея нямаше никой и Фенър я остави на мира. Тръгна по улицата, като се прикриваше в сенките и се успокои едва, когато се смеси с тълпите на Фултън Стрийт.

Върна се в кантората с такси. По време на краткото пътуване беше решил какво да прави. Качи се с асансьора до четвъртия етаж и забърза по коридора към кантората си.

Вътре все още светеше лампата и той се поколеба преди да влезе. След това, с ръка върху пистолета, натисна дръжката.

Пола седеше в едно кресло до телефона. Тя стреснато изправи глава, сякаш се беше събудила внезапно.

— Защо не си отиде у дома? — попита я Фенър.

Пола посочи телефона.

— Би могла да звънне — обясни тя тихо.

Фенър се отпусна уморено до нея. Пола каза:

— Дейв, съжалявам за…

— Зарежи това — отговори той и я потупа по ръката. — Трябваше да си отидеш вкъщи. Започнаха да се случват някои неща. Тези двамата кубинци са хванали момичето, убили са го и са го накълцали на парчета. Хванах ги как я изнасят на части. Мъртви са. Убих ги и двамата. Не ме прекъсвай. Нека да ти го кажа бързо. Ченгетата трябва да стоят настрана от това. Ще остане между мен и този, който го е започнал. Тези евтини горили са само подправката, далеч не са цялата салата. Погледни това. — Той й подаде бележката, която намери в чантата на Мериан.

Пола я прочете. Лицето й беше леко пребледняло, но иначе беше спокойно.

— Кий Уест? — попита тя.

Усмивката на Фенър беше тъжна.

— Това говори ли ти нещо? Пола беше озадачена.

— Тази дама каза, че иска да намерим сестра й. Каза, че не знае къде може да бъде. А защо не ми каза, че е в Кий Уест? Знаеш ли, прилича ми на нагласена работа. Има нещо много странно във всичко това.

— Кой е Пио? — попита Пола след като прочете бележката още веднъж. — И кой е Нулън?

Фенър поклати глава. Очите му станаха зли.

— Не знам, мила моя, но смятам да науча. Това момиче ми даде шест хиляди долара и ще разбера, дори и да се наложи, да ги похарча всичките.

Той отиде до телефона и набра някакъв номер. Докато чакаше да му се обадят, каза:

— Айк ще трябва да изработи мангизите, които му давам.

Вдигнаха слушалката и се чу тихо пукане. Фенър каза:

— Айк? — Изчака малко после продължи: — Кажете му, че го търси Фенър. Кажете му, че ако не дойде да се обади веднага, аз ще дойда при него ще му изритам зъбите в гърлото. — Отново зачака, а дясната му обувка не спираше да рита крака на бюрото. — След малко по линията се чу ръмженето на Айк.

— Добре, добре — каза Фенър. — По дяволите играта ти! Това е спешно! Трябва ми човек в Кий Уест. Познаваш ли някого там? Трябва да е гъст с важните типове.

— Кий Уест? — изсумтя Айк. — Никого не познавам в Кий Уест.

Фенър оголи зъбите си.

— Тогава измисли някой, който познава. Обади ми се веднага. Ще чакам. — Той трясна слушалката върху телефона.

Пола попита:

— Смяташ да отидеш до там?

Фенър кимна:

— Доста е далече, но мисля, че всичко ще свърши там. Може и да греша, но смятам да проверя. Пола се изправи.

— Аз ще дойда ли с теб?

— Ти ще останеш тук, мила. Ако ми се стори, че започва нещо интересно, ще те повикам. В момента, тук ще си ми по-полезна. Някой трябва да се погрижи за Гросет. Кажи му, че съм отишъл извън града за няколко дни, но не знаеш къде.

— Ще отида у вас и ще ти приготвя багажа.

Фенър кимна:

— Да, направи го.

Когато тя тръгна, той отиде до рафта със справочниците и взе разписанието на „Пан Американ“. В дванадесет и тридесет имаше полет за Флорида. Погледна часовника си. Беше единадесет и пет. Ако Айк се обади скоро, би могъл да го хване.

Седна зад бюрото и запали цигара. Преди телефонът да задрънчи изминаха двадесет минути. Фенър сграбчи слушалката.

— Трябва да намериш един тип на име Бък Найтингейл. Той дърпа доста конци там долу. Отнасяй се с него внимателно, има неустойчив характер.

— Аз също — отвърна Фенър с неприятен глас. — Уреди нещата, Айк. Кажи му, че Дейв Рос ще пристигне със следващия самолет и ще иска да се запознае с някои хора. Кажи му някоя добра дума за мен. Аз ще кажа на Пола да ти пусне чек за петстотин долара със сутрешната поща. За усилията.

— Добре, добре. — Гласът на Айк беше станал мазен като олио. — Ще уредя нещата. — И затвори телефона.

Фенър набра друг номер.

— Пола? Побързай с багажа. Ще хвана самолета в дванадесет и половина. Иди на летището колкото се може по-бързо.

Той издърпа чекмеджето на бюрото си и бързо подписа пет непопълнени чека. Облече сакото си, сложи си шапката и огледа замислено кабинета. След това изгаси лампата, излезе и затръшна вратата след себе си.