Норман Луис
Специалист от Сицилия (5)

5

Изнизаха се неусетно два безгрижни месеца. Марко продължи да работи в складовете на базата в Калтанисета, където отговаряше за договорите за доставки от населението. Благодарение на него останалата на острова малка група съюзнически войски беше снабдена с най-зрялото и най-сочното грозде и с най-отбраните домати на такива ниски цени, които подбиваха всички доставчици на едро в Палермо. Полковникът повиши заплатата му и му даде за лично ползване един джип. Марко се хранеше в офицерския стол, но се държеше все тъй коректно, не говореше, странеше от другите и не пиеше в бара. Като забеляза, че за редките отсъствия на Марко винаги има разрешение от щаба, полковникът заподозря, че Марко може да е нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед, и един ден го покани на обед в изискания ресторант „Ла Паломино“. Но Марко тактично отклони поканата.

В семейството му всичко вървеше добре въпреки трудните времена. Тревожните симптоми у Тереза бяха изчезнали, когато той се върна от Коло, и повече не се появиха. Една седмица те се пазиха, но сетне престанаха да се въздържат и подновиха буйствата в леглото. Въпреки че той непрекъснато се суетеше около нея и я тъпчеше с какво ли не — хомеопатични лекарства, шарлатански лекове, инжекции и прекалени дози витамини, — Тереза си беше здрава.

Марко изпращаше редовно пари на майка си и на по-големия си брат Паоло, който така и не се оправи напълно след войната и двегодишния престой в английския лагер за военнопленници. Сестра му Кристина, която през 1943 беше офейкала с един офицер от съюзническите армии, накрая беше открита в Катания, където изкарваше хляба като проститутка. Марко изпрати при нея един свещеник, който да я придума да се откаже от този живот, и й отпусна зестра от сто хиляди лири; тя се надяваше скоро да се омъжи за някакъв майстор от фабрика за пластмаси. Марко непрекъснато настояваше майка му и брат му да се преместят при него в Палермо, но както изглежда, те бяха доволни от живота в планинското село и му отказваха под разни предлози.

В средата на август полковникът от склада предаде на Марко бележка от Брадли, който го канеше на среща в Парко дела Фаворита. Отиде с известно нежелание, предчувстващ, че го чака неприятност. Брадли, когото той не беше виждал от май, му стисна ръката до болка, ощастливи го с актьорската си усмивка и два пъти му благодари, че е дошъл. Седнаха под палмите на разкошна стара скамейка от ковано желязо във викториански стил. Мина доста време, докато американецът стигна до същината на въпроса.

— И кога очаквате детето?

— След два месеца.

— Чудесно — рече Брадли. — Сигурно се вълнуваш много?

— И двамата се вълнуваме.

— У дома ли ще ражда?

— В болницата Санто Анджело.

— Това е най-добрата болница. Разправят, че е обзаведена с много съвременна техника. Ще я гледат добре.

— Запознаха ме с главния гинеколог — каза Марко.

— Чудесно. Друго си е да имаш връзки. Какви са плановете ти за близко бъдеще?

— Надяваме се да отидем на почивка, щом Тереза бъде в състояние да пътува. На езерата. Сирмионе.

— Там е хубаво. Особено в това време на годината. Ще се отървете от жегата. И Сирмионе ще ви хареса. Скромно, но приятно място. Зная го добре.

— Чува ли се нещо за мистър Локатели? — попита Марко.

— Не ми е писал — отвърна Брадли. — Както знаеш, той се върна в Щатите.

Лицето му, което на места носеше отпечатъка на удоволствията, характерни за наближаващия средна възраст човек, беше се изопнало, сякаш разчертано на квадрати и триъгълници от енергичната ръка, на художник кубист. Той се озърна бързо и предпазливо по навик, но мястото беше спокойно и едва ли някой би могъл да им досажда. На двайсетина метра от тях стар градински пазач събираше на бастун с шип твърдите, опадали през лятото листа на някакво екзотично дърво, и сумтеше от удоволствие при набучването на всяко листо. По-нататък някаква бавачка, натъкмена с одежди от края на века — с дантелена шапчица, колосани маншети и памучни ръкавици, наблюдаваше изпод слънчобрана си две деца.

— Имаме голям проблем, Марко — рече Брадли. — Историята в Коло се обърна срещу нас.

— Не ви разбирам, мистър Брадли.

— Някой се е раздрънкал пред един смахнат сенатор у нас и му е представил доклад с всички подробности. И, между другото, точния брой на пострадалите.

— Макар че тези сведения изобщо не бяха публикувани тук?

— Да. Нещо повече, назовани са, изглежда, имената на всички участници и най-вече моето.

— Имате ли представа кой би могъл да предаде тези сведения?

— Да, но това е само подозрение, тъй че не искам да говоря повече по въпроса. Вероятно се досещаш кого имам предвид?

— Само петима души знаеха всички факти около Коло, мистър Брадли. В това число и мистър Локатели. Мистър Локатели май беше много разстроен от станалото.

— Да, така е. А и беше започнал да пие твърде много. Казах, че не желая да говоря повече за това, да спрем дотук. Бедата е там, че може да се вдигне адски шум. Засега вестниците още не знаят нищо, но ако тази работа се разчуе, ще я използват като оръжие при изборите. Противниците на президента няма да се спрат пред нищо, за да дискредитират правителството. Не е изключено да изпратят тук комисия от Конгреса.

— С каква цел?

— Да съберат факти и да разпитат свидетели.

— В Сицилия е невъзможно да се намерят свидетели.

— Да, разбира се, това все пак е нещо. — Лицето на Брадли се разтегна като ластик в признателна усмивка, сетне изведнъж се сви. — Какво стана с онези бандити, които организираха тази работа? Защо те още шарят насам-натам? — Ако някое заинтересувано лице успее да се добере до тях сега, ще имаме големи неприятности.

Полюлявайки се във въздуха, край тях мина кафяво листо на път към земята, където, застанал нащрек като дуелист с острия си бастун, го чакаше старият пазач. Зад него бавачката от миналия век дремеше, присвита свенливо.

— Станаха някои неизбежни задръжки — отговори Марко. В разговорната му реч все повече се чувствуваше влиянието на многобройните писма, които той диктуваше при работата си в склада. — Но смятаме, че въпросът ще бъде разрешен в близките дни — добави той.

— Радвам се да чуя това. Напоследък във вестниците почти не пишат за тях. Трудно е човек да разбере какво се мъти.

— Водачите, Месина и Сарди, са изолирани от техните хора — обясни Марко. — А без ръководство останалите са като тяло без глава. Могат да бъдат ликвидирани всеки момент.

— Виж, това е добре — рече Брадли. — А самите Месина и Сарди? Лесно ли ще бъде да ги довършим, както май си мислиш?

— Смятаме, че няма да има никакви затруднения. Сарди е готов да предаде Месина, когато му дойде времето.

— Да го предаде на кого?

— На полицията.

— Но нали полицията винаги е подкрепяла Месина?

— Само полковниците и генералите, мистър Брадли. Обикновените полицаи го ненавиждат. Той е избил твърде много от тях.

— Прощавай, Марко, не знаех как стоят нещата. Живея между вас вече толкова години, но все още съм пеленаче, когато опре до такива работи. Значи големците смятат, че е полезно да имат под ръка този човек, а дребните риби са на друго мнение. Впрочем, като става дума за ликвидирането на бандите, кой ще се заеме с тази мръсна работа? Хората от братството?

— Кой, мистър Брадли?

— Приятелите, ако предпочиташ. Теб те наричат приятел, нали?

— Старая се да бъда приятел на моите приятели.

— Я не го усуквай. Зарежи заобикалките — разсмя се Брадли. — Добре, така да бъде. Главното са твоите уверения, че каквото и да се случи, няма защо да губим съня си заради бандитите.

— Бъдете спокоен.

— В течение ли е дон К. на замисленото от теб окончателно разрешение на въпроса?

— Кой е този дон К., мистър Брадли?

— Дон Клаудио Вилалба. Нима изобщо не си чувал за него?

— Зная го по име, разбира се. Но нищо повече.

— Слушай, Марко, кой кого се мъчи да избудалка? Ще те смая ли, ако ти кажа, че поддържаме връзка с дон К. още отпреди нахлуването? Ще те изненада ли това, Марко?

Очите на Марко гледаха Брадли с такава безизразност, с каквато гледаха на богомолците огромните мозаечни липа на светците от стените на катедралата в Монреале. Тази подчертана безизразност на погледа и равнодушието на лицето минават пред сицилианците за невъзмутимост, която е много на почит, но това е всъщност чисто източна и отрицателна черта, нямаше нищо общо със западното разбиране за невъзмутимост. Брадли понякога подозираше, че зад това се крие дори умението да престанеш да мислиш.

За миг той се ядоса. „Тоя знае, че на мен ми е известно, тогава какъв смисъл има всичко това? Защо не бъде поне малко откровен с мене?“

— Нима не ти идва наум — попита той, — че цялата тази тайнственост може да иде много далеч? Разбирам много добре, че такава е местната традиция, от която се възхищавам и която уважавам, но когато двама души като нас — нека бъдем реалисти! — преследват едни и същи цели, това може да доведе до объркване и да намали ефикасността. „Да му кажа ли? — помисли си той. — Защо пък не.“ — Знам кой е дон К., знаем кой си и ти. Известно ни е, ако щеш, и това, че дон К. те изпрати при нас, че се славиш като неговия най-буден момък. При това положение защо отсега нататък да не поразменяме някои сведения? Това ще облекчи живота ни.

Марко се усмихна, както правеше винаги, когато е смутен.

— Мистър Брадли, вие грешите много, уверявам ви. В нашата страна обичат да преувеличават. Твърде много хора говорят, каквото им хрумне. Всеки може да ви потвърди, че работя осем часа на ден в склада на базата. Не ми остава никакво време да се бъркам в работи, които не ме засягат. Може да се каже, че имам няколко връзки — приятели, ако щете, — но нищо повече. Мъча се да помогна, това е напълно естествено.

Брадли слушаше усмихнат обичайната димна завеса от думи и оправдания. Наследство от Изтока. Никога не ги заставяй да кажат просто „да“ или „не“, дори да се опиташ, ще бъде чиста загуба на време.

— Да, да, зная — рече той. — Добре, Марко. Нека бъде твоята.

 

Съвещанието, на което трябваше да бъдат обсъдени плановете на Марко за ликвидирането на бандитите — дон К. беше запознат с тези планове от Таляфери, — се състоя във вилата на архиепископа в Монреале. Присъстваха шефовете на единадесет фамилии от Почтеното братство, всеки от които, влизайки, се навеждаше да целуне пръстена на ръката на дон К. По това време дон К. беше на петдесет и няколко години, човек с грубовато, уморено лице и със замислени очи. Беше известен с немарливото си облекло, с навика си да ходи винаги по чехли, с грубия си език, с лъхащия от него лек мирис на краварник, с умението си да се прави на заспал посред някой отегчил го разговор и с хипнотичната си, както изглежда, власт над истинските господари на острова: принцовете, херцозите, бароните, самия архиепископ. За него имаше безброй легенди; според една от тях по време на съюзническия десант тон просто вдигнал телефона, помолил да го свържат с немския фелдмаршал в Рим и му наредил да изтегли войските си. От факта, че войските загадъчно изчезнаха, че Западна Сицилия се предаде на съюзниците без нито един изстрел и че след време съюзниците обсипаха дон К. с почести и любезности, може да се предположи с основание, че в легендата има нещо вярно. Когато войната свърши, той беше дал да се разбере, че целта му е да установи мир и порядък в Сицилия, и то тогава, когато в планините шареха тридесет и две банди от престъпници, а в източния край на острова действаше без особен успех сепаратистка армия, тайно въоръжена от съюзниците, и когато възкръсналите профсъюзи правеха непоносим живота на едрите земеделци и ги плашеха с призрака на класовата борба.

Марко беше повикан в Монреале, в случай че се наложи да го разпитат за подробностите на плана, но той прекара в бездействие часове в един хамбар заедно с телохранителите, които бяха дошли с господарите си; те бяха все хора, известни с умението си да мълчат. В няколкото случая, когато стана дума за дон К., те говореха почтително за „известно лице“. Съвещанието започна в седем сутринта, а по пладне Марковият покровител Таляфери излезе, потупа го по рамото и му кимна, давайки да се разбере, че всичко е минало гладко. Двамата отпътуваха с колата на Таляфери.

 

Планът на Марко, който допадна на всички от братството, защото беше лесно осъществим, предвиждаше бандите, изолирани от водачите си, да бъдат примамени от планините, където те бяха в стихията си, в непознатите им равнини, където можеха да ги притиснат без шанс за спасение и спокойно да ги избият. Планът допадна много на дон К., защото му даде възможност да определи за екзекутор единствения човек от братството, който застрашаваше поста му начело на организацията — Бенедето Джентиле от Монреале. Започнал живота си като козарче, той беше запазил любовта си към животните и това го караше да живее като примитивен номад в колибите, построени покрай пасищата на огромните му вече стада. Джентиле, който имаше зъб на бандитите заради навика им да задигат козите му, прие с удоволствие възложената му задача. Така той подписваше собствената си смъртна присъда, според дон К., защото беше достатъчно да се разчуе, че Джентиле е виновен за убийството на някой бандит, и той щеше да стане жертва на роднините на убития. Дори и могъщият Джентиле не би могъл да оцелее, щом го подгонят десетина или повече мъже, които ще зарежат всякакви други занимания и ще чакат, ако се наложи, години наред, докато дойде денят на разплатата.

В съответствие с плана на Марко на полицейските началници беше наредено да изтеглят от Монреале всички свои сили и да ги съсредоточат в планините в района на Трапани. Там бандитите се държаха в очакване на новини от Месина и Сарди, които уж действаха за паспорти за тях с оглед на безпрепятственото им заминаване за Южна Америка. Както обикновено, техен шпионин в полицията ги държеше в течение за намеренията и придвижването на полицейските сили и само часове след пристигането на полицейските отряди в района на Трапани бандитите получиха писмо, написано уж от Месина. В него се нареждаше на бандата да се придвижи на малки групи на интервали от по два дена към Монреале, където да се обадят на Джентиле, който ще ги подслони и ще ги упъти по-нататък.

В това нямаше нищо необичайно. При безкрайните си скитания бандитите винаги се придвижваха на тройки и на четворки, за да не бият на очи, и когато спяха под покрив, това винаги беше дом на човек от Почтеното братство. Джентиле беше сварен неподготвен от пристигането на първата четворка бандити, които направиха прехода през планините два пъти по-бързо, отколкото очакваше той; наложи се да ги приемат приятелски, да разсеят вродената им мнителност, да притъпят бдителността им, след което ги придумаха да пийнат вино със сънотворно, вързаха ги и ги предадоха на полицията. Положението ставаше опасно за Джентиле, затова той незабавно опаса фермата си с въоръжени мъже, конто посрещнаха следващата група с огън от засада. Единственият оцелял бандит, по когото стреляха от канавките и иззад стените, успя да се измъкне до шосето за Палермо, където го подгониха с кола и го прегазиха.

Третата и четвъртата група — станали по-предпазливи просто инстинктивно, поради засилилото се чувство за обреченост, което ги мъчеше от дълго време — решиха да изменят маршрута си, който ги водеше на изток. Но бяха загубени. Без нови инструкции от Месина, които уж трябваше да получат чрез Джентиле, те се заскитаха безцелно из местността, пълна с капани. В момент на смут и отчаяние техният шпионин ги заряза, отиде в един участък на карабинерите, каза кой е и представи удостоверение от тайната полиция, което криеше в тръбичка, пъхната в ануса. Сержантът на карабинерите позвъни в щаба в Палермо за инструкции, получи ги, върна се, подсвирквайки си, извади пистолета си и със завидно хладнокръвие стреля два пъти в главата на шпионина.

Неколцината останали на свобода бандити загубиха всякакво самообладание и се разбягаха във всички посоки като подплашени овце, чули вълчия вой. Някои от тях бяха заловени от овчарите, които те така често бяха тормозили в миналото, и според един обичай, запазил се в района от бронзовия век, бяха вързани и хвърлени в дълбоки пропасти, за да не могат родствениците да открият останките им и „в присъствието на трупа“ да дадат обет за кръвна мъст. Беше време, когато всеки подозрителен странник можеше да бъде взет за бягащ бандит и — за по-сигурно — биваше бързо и тихомълком ликвидиран. Двама души, които влязоха в болницата в Монреале с огнестрелни рани, но без задоволително обяснение как са ги получили, бяха прехвърлени тайно в Корлеоне в клиниката на известния доктор Ди Анджелис, член на Почтеното братство, който ги приспа с инжекции. Друг човек от братството беше посетен една нощ от красивия и безстрашен Кучинели, който с автомат в ръцете най-приятелски поиска да му дадат кола, пари и храна; всичко това му беше дадено незабавно, но Кучинели не беше изминал и десет мили, когато динамитен заряд разпердушини и него, и колата така, че родителите му получиха за погребението само една ръка и чифт напоени с кръв ботуши.

Онези, които загинаха от ръцете на безмилостни врагове, можеха да се смятат за щастливи, защото двамата, които Джентиле беше упоил и предал на властите, както и няколкото закъсали бандити, прибрани от полицията, бяха бити с пръчки по тестисите при разпита; а ако полицията сметнеше, че някои от тях се държат арогантно, разпитът започваше, след като им натъпкваха в устата човешки изпражнения.

Почти всички бяха станали бандити като млади, сърцати и решителни селяни, твърде смели, за да търпят униженията и военновременните беди. В планините те се биеха умно и често по рицарски, но постепенно, под непрекъснатото напрежение, мъжеството им се бе изродило в животинска жестокост и накрая се беше стигнало до там, че ги унищожаваха с не по-малка жестокост. Последната отчаяна тройка, издържала триседмична обсада в неотбелязаните на картата пещери на Страсета, уби един ефрейтор от карабинерите, взет като заложник, и изяде бутовете му. Когато ги заловиха, за това им престъпление ги окуциха, поляха ги с бензин и ги накараха да бягат, за да се спасят; малко по-късно мъчителите им се впуснаха след тях, като ги „обстрелваха“ с горящи клечки кибрит. Месина, който не знаеше нищо за тези събития, беше изпратен от главния инспектор Манкузо в Кастелветрано да чака военен самолет, който щеше да кацне на тамошната писта и да го измъкне от страната. В деня преди отлитането Манкузо пропътува с кола петдесетте мили от Палермо до Кастелветрано да се сбогува с Месина. Той взе със себе си една хубавичка проститутка от най-добрия публичен дом в града и кошница храна и същата вечер тримата се угостиха с печени на шиш дроздове, пармска шунка и вино от Орвието. След вечеря двамата се развличаха поред с проститутката. Хлипайки прочувствено, Манкузо обясни на Месина, че го обича повече от собствения си син, и макар това да не беше съвсем вярно, той наистина се беше привързал към бандита през двете години, когато под неговото командване хиляда полицаи безуспешно преследваха разбойниците из планините. Когато Манкузо си тръгна в два часа сутринта, Месина беше много пиян, а един час по-късно, когато пристигна Сарди, за да свърши работата, за която щяха да му платят толкова добре, той беше заспал на стола.

Арестуван въпреки дадените му обещания, Сарди малко по-късно почина в затвора. Смъртта му не изненада никого, но за нея беше необходима старателна подготовка. Бандитът беше заявил откровено, че когато го изправят в съда, той ще разкаже всичко, което му е известно; опасявайки се, че ще се опитат да му затворят устата, той стана изключително предпазлив: не хапваше нищо от онова, което му носеха в килията, преди то да бъде опитано от котенцето, което му бяха разрешили да държи при себе си. За онези, които изчакваха и следяха какво става, удобният случай дойде, когато Сарди почувствува отново болка в гърдите. Лекарят му предписа едно добре известно патентовано лекарство. Когато му занесоха шишенцето в килията, Сарди го огледа внимателно, разпечата го и изпи съдържанието. И в същия миг се строполи на пода и закрещя, а след половин час беше мъртъв.

Същия ден главният инспектор Манкузо, на излизане от кафене „Венеция“, където беше изпил чашка черно кафе и изял два малки бадемови кекса, получи сърдечен удар на улица „Македа“ и почина в линейката на път за Санто Анджело. При следствието за причините за смъртта му следователят беше удивен от обстоятелството, че линейката е пътувала цял час до болницата — разстояние, което обикновено се изминава за десетина минути. Когато седмица по-късно полковник Фоска, командир на отряда карабинери за борба с бандитите, който често беше работил заедно с Манкузо, падна под колелата на трамвая, оказа се, че е получил апоплектичен удар. В пивниците и кафенетата на Палермо, където коментираха тези неща, хората недоумяваха как такъв млад и енергичен човек е намерил смъртта си по този начин, но скоро го забравиха. През този период Марко получаваше разрешения за отсъствие от склада много по-често, отколкото преди.

Оставаше още онази главна фигура, страшният Джентиле, който през целия си живот не беше напуснал фермата си повече от пет-шест пъти. Но сега, разбрал, че вдовицата на един от загиналите при клането в Коло е принудена да продаде стадо кози, той се изкуши да посети Миера. По това време като че ли никой не беше в състояние да намери пари, затова и цените бяха ниски; освен това Джентиле разчиташе на факта, че ако неговият агент разгласи предварително, че той ще бъде там, другите купувачи едва ли ще си дадат труд да дойдат. Джентиле пристигна, огледа козите, предложи цена и седна на сянка край една от масите пред кафенето на малкия площад, където няколко седмици преди това селяните се събираха под знамената, преди да потеглят за Коло. Близо до него на въртележката с кончета играеха деца, а в далечината тънеше в мъглявина силуетът на фаталния Пицута. Тук пред очите на не по-малко от стотина души към Джентиле приближи един непознат, който погледна да свери външността на Джентиле със снимката в ръката си, извади от джоба си тежък револвер и стреля пет пъти в главата и тялото на Джентиле. Полицията не можа да намери нито един свидетел, който да е видял нещо или да е чул стрелбата — факт, който печатът изкоментира с беззъб сарказъм. Във вестниците се появиха снимки на покрития с одеяло труп и ручейчетата кръв по калдъръма. След два дена имаше репортажи за погребението на. Джентиле: дългата цяла миля колона от коли, морето от цветя, надгробното слово на един депутат от парламента. После хората забравиха всичко. В онези времена такива неща ставаха всяка седмица.

 

Ликвидирането вървеше бързо и гладко и към края на септември, по-малко от месец след срещата на Марко с Брадли, всичко завърши успешно. Дон К. изрази в типичния за него стил благодарността си към Марко за участието му в успешната операция. Марко, който никога не чакаше награди, беше навестен от Таляфери, който го поздрави и му предаде добрите пожелания и признателността на „известно лице“. Същевременно Таляфери го посъветва да закупи колкото се може повече земя в един район край южните покрайнини на Палермо. Голяма част от този район заемаха старите общински сметища и затова се смяташе, че той не става за нищо. Но само седмица след като Марко внесе депозит за 10 декара, закупени почти без пари, общината съобщи, че районът е определен за срочно изграждане на нов индустриален комплекс. Още на другия ден Марко разпродаде земята и получи сума, петнадесет пъти по-голяма от заплатената от него. Една десета от печалбата той дари на сиропиталището Дели Ермети, защото така постъпваше всеки член на братството, а не защото бе уверен, че за постъпката му ще бъде докладвано на дон К., което щеше да укрепи още повече положението му.

Това трябваше да се отпразнува и Марко заведе Тереза на екскурзия до крайморския градец Мондело, където беше запазил маса в ресторанта „Зу Тану“. Ресторантът беше образец на сицилианска викториана, нещо средно между замък и джамия, изграден сред тамаркските в края на сърпообразния плаж, на един час път с карета от Палермо в добрите стари дни, когато принцове и херцози пристигаха с куртизанките си, за да се възбудят с омари и шампанско, преди да се полюбят в някоя от интимните стаи в заведението. Сред плюша, мраморните купидони и потъмняла позлата цареше атмосфера на строга дискретност. Постоянните посетители на „Зу Тану“ бяха необщителни, разговаряха почти шепнешком в дълбоките ниши с маси и никога не виждаха повече, отколкото би трябвало да видят. Заведението беше любимо място за отдих на хората от братството, когато изпадаха в романтично настроение.

Специалитет на заведението бяха подвижните плажни кабини, останали още от времето, когато човекът се сетил да се къпе в морето. Някога те били изтегляни с коне във водата на дълбочина една-две педи, което давало възможност на посетителите да слязат по няколкото стъпала от онова, което тогава минавало за разкошно обзаведена стая, и да потопят в морето крайниците си в пълно уединение. Конете бяха изчезнали още в началото на двадесетте години, но все още се намираха няколко кабини, които — макар и поразкапани — се използваха често от гостуващите двойки, които ги наемаха за няколко часа с една единствена цел.

Наемането на кабините беше почти задължително при сантиментални годишнини, но когато Марко даде знак на келнера какво им е необходимо, с разочарование разбра, че всички по-хубави кабини са наети; свободна беше само една малка: тясна, неудобна и тъмна, обзаведена с едно канапе, чиито пружини бяха съсипани от стогодишна усилена употреба. Тереза беше в последния месец от бременността, пъпът й — хлътнал в огромния корем, движенията й — бавни и затруднени; Марко помнеше предупрежденията на доктор Беломети, тъй че можеха да се сношават само в една неудобна и непристойна поза.

 

По-късно, когато си припомняше събитията през този ден, Марко стигна до извода, че именно тогава Тереза, едва навършила петнадесет години, изведнъж беше престанала да бъде дете и беше поела задълженията си на зряла жена. В разговора той просто беше подхвърлил, че се е случило нещо съвсем неочаквано и сега тяхното собствено бъдеще и бъдещето на детето може да се смятат за сигурни. Беше й казал, че скоро ще напуснат малката квартира във Вико и ще започнат нов живот, и Тереза, без да го разпитва повече, мислеше как ще устроят живота си при тези нови обстоятелства.

Като всички селяни, родени в каменистата пустиня на Сицилия, и те бяха жертва на една особена психоза: непреодолим страх от безсилието и самотата, срещу който воюваха непрекъснато с всички средства. Наплашени от несигурното настояще и ужасното минало, селяните бягаха при първа възможност от планинските села към която и да е малка община, където вече нямаше да бъдат жертва на разбойници, и живееха с надеждата, че по-нататък ще се преселят в самия Палермо с неговите вечни тълпи и три вида полиция. Всеки човек като Марко, който си оставаше селянин по душа, с гените на безнадеждно раболепие в кръвта си, търсеше непрекъснато обич и преданост, правеше всичко възможно да завърже колкото се може повече връзки, да се огради с верни приятели и с хора, които са му задължени, да бъде кръстник, когато това е възможно, да урежда политически бракове за децата си. Всяка жена като Тереза, узнала какво е страх още в скута на майка си и видяла с очите си страданията на беззащитните, искаше да отгледа неуязвими синове, които да станат адвокати, политици и свещеници. В безпощадната борба за парче изпосталяла земя безспорен победител ставаше онзи, който можеше да огради семейството си с крепостен вал и да го брани от всички останали. Такива хора бяха не само силни, но и добри — в местния диалект се използва една и съща дума за „доброта“ и „сила“. Така дон К., който беше най-силен, беше и най-добър — носител на железния ореол на могъществото. Безсилие и нещастие фактически са равнозначни думи. Ако има възможност за избор, жената избира съпруга си така, както това правят жените в африканските племена: не по неговата външност, а по това, дали е способен да се бие за нея и за семейството. Тереза инстинктивно беше усетила у Марко безграничната селска твърдост и дори ако той беше джудже, тя пак щеше да се омъжи за него, а не за някакъв красив слабак, който няма да може да защищава бъдещето на семейството си.