Норман Луис
Специалист от Сицилия (31)

16

На летище Матаморос Спина взе Марк в колата си и двамата се понесоха на юг през пустинна местност, а дъждът се сипеше от облаците, които се кълбеха като дим над главите им.

— Успях да убедя Лупо, Ди Анджелис и Чанфарани от Мемфис — каза Марк. — Трябваше доста да ги увещавам, но накрая успях. Щом те са съгласни да помогнат, предполагам и другите ще се съгласят.

— Младият Лупо — обади се Спина. — Не съм го виждал от години. Той се ожени за племенницата ми. Разбира се, че ще помогне. Та нали аз го направих човек.

— Вече намерихме изкупителна жертва — добави Марк. — И няколко резерви, за всеки случай.

— Някой луд ли?

— Малко чалнат. Участвува в разни движения, пише глупави писма до политически дейци и обича да си играе с оръжие. Брадли го откри. Вече го е използвал за една-две дребни работи.

— Дневник ще остави ли? — попита Спина.

— За това не сме мислили. Във всеки случай трябва да скроим нещо ново. Начинът, по който Кардильо е организирал операцията в Гватемала, е подходящ за малка страна, но сега този тип не бива да бъде премахнат незабавно. Народът трябва да има възможност да види снимката му във вестниците, да разбере колко е бил смахнат. Така всичко ще бъде не толкова загадъчно.

— Напълно си прав.

Спина намали скоростта. Някакъв автобус се беше обърнал в жълтеникавата кал и локви на пътя и той се опита да пощади загазилите пътници — да не ги наплиска допълнително.

— Това е голяма работа — продължи той, заобикаляйки мястото на произшествието. — Трябва да се обмисли откъм всички страни. Върху нашите приятели не бива да паднат никакви подозрения. Трябва да мислим в перспектива. Аз никога не съм играл шах, но доколкото знам, добрият играч отнапред вижда развоя на цялата партия.

— Тук в Мексико някои хора ще знаят повече, отколкото трябва — отбеляза Марк.

— Мда-а, и положението е дори по-лошо, отколкото предполагаш. Оказва се, че онзи твой приятел от управата на затворите е дал част от плячката си на свой другар, който надушил какво става. Това създава допълнителна работа. Ще трябва да се погрижим поне за двама от откачените в затворническата лудница. Питал ли си се как Леон ще пристигне дотук от столицата на Мексико? Някой трябва да го доведе, нали? А това още повече усложнява нещата. Ами какво да кажем за онзи тип, когото Кардильо е пратил да изпроводи Морган?

— Ако и той трябва да бъде премахнат, краят му се не вижда. А и Кардильо може да се разсърди, оня е член на синдиката.

— За да няма никаква опасност, всички празнини трябва да бъдат запълнени. Ще имам работа с дни в тази страна.

— А приятелите ми в Щатите вероятно ще имат достатъчно занимания седмици наред.

— Ти също, не забравяй! — каза Спина. — И ти също.

— О, не, това не влиза в сделката — отвърна Марк. — Аз съм освободен от акцията по прочистването.

— Ех, защо не съм на твое място. Там, където отиваш, всички са на наша страна. Дори ченгетата. Брадли казва, че е привлякъл и полицията, и аз му вярвам. Ще ти окажат всякаква помощ. Слушай, да не би да искаш да кажеш, че от теб се иска само да подготвиш работата и да даваш указания?

— И още да се погрижа всичко да върви според плана. Такава ни е уговорката.

— Защо се отнасят към теб като към велик консултант? — попита Спина. — Каквото искаш, това правиш. Може би заради аристократичния ти вид.

В дъжда изплуваха очертанията на кирпичената постройка край летището. До преди година тук кацаха самолетите на една местна компания, която едва креташе със своите „ДС-3“, но когато и последният от тях катастрофира, възцари се тишина. Над сградата, която някога приютяваше пътници и багаж, все още се вееха като хоругви на вятъра изпокъсаните реклами за кока-кола и немска бира. Няколко невзрачни мексиканци, прогонени от прогизналата пустиня като бълхи от козината на давещо се куче, клечаха под навеса й, увити презглава с шалове и одеяла, от които надничаха стоическите им безизразни лица. На стотина крачки от тях Моргановият бийчкрофт се бе сгушил между кактусите, почти неразличим от самолетните останки, които обикновено се валят около такива летища.

— Мислите ли, че в такова време ще можем да излетим? — попита Марк.

— Разбира се. Има достатъчна видимост. А това е най-важното — отвърна Спина.

— Дано сте прав — каза Марк. — Морган какво знае?

— Знае къде отива и толкоз. Не задава никакви въпроси. Той ще остане в самолета.

— Този човек ще си остане цял живот на четиринадесет години. Кардильо каза ли ви, че не иска да го връщаме?

— Каза ми. Когато ти си отидеш, ще трябва да помисля какво да правя с него. — Смехът на Спина все повече напомняше на Марк крякането на папагал.

Морган чакаше в празното помещение зад някогашното гише за билети. Вдигна поглед от комикса, който четеше, все още унесен и леко усмихнат, но щом видя Марк, скочи на крака и му подаде ръка.

— Радвам се, че те виждам отново, Хари — каза Марк.

— Забравих нещо в колата — обади се Спина. — Ей сега ще се върна.

— Както изглежда, ще попътуваме заедно, Хари — рече Марк.

Хари застана мирно, стегнат и нетърпелив, с новата си пилотска дреха с три нашивки — отличия за добър пилотаж.

— Не зная как да ви благодаря за всичко, което направихте за мен — каза той. — Не мога да повярвам, че най-после отново съм свободен човек.

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна Марк. — Успях да ти помогна, но и ти правиш нещо за мен.

— Горя от нетърпение да поемем — каза Морган. — Доста съм възбуден, струва ми се. Кога смятате да излетим?

— Щом се появи другият пътник.

— Аз познавам ли го?

— Всъщност, да. Спомняш ли си Боначеа Леон, с когото сте били в Гватемала?

Младежкото лице на Морган помръкна.

— Прекалено добре.

— Защо говориш така? Не ти ли е приятен?

— Той едва ли може да бъде приятен някому, мистър Ричардс. Щом се налага, ще го изтърпя, но откровено казано, от него ме побиват тръпки. Напомня ми един тип, когото веднъж гледах във филм на ужасите. Никому не е приятна компанията на ненормален човек.

— Ще трябва да го изтърпиш, Хари. Колко ще трае полетът?

— Пет часа, мистър Ричардс, с толеранс до половин час. Сега духа попътен югозападен вятър, но той скоро ще утихне и ще изгубим малко скорост. Обаче допълнителните резервоари са сложени, така че няма да имаме проблеми.

Той говореше бързо, изливаше порой от думи със словоохотливостта на човек, който дълго време е бил сам. — Можем да очакваме известна турбулентност в този район, и ще прелетим под опасните слоеве. То и без това ще ни се наложи да летим ниско, за да избегнем радарите. Ще гледам пътуването ви да бъде спокойно. Самолетът не е лош, издържа на бури по-добре от „ДС-7“. Времето няма защо да ни тревожи чак толкова. По тези краища септември е лош месец, но мине ли октомври, можеш да бъдеш спокоен. Когато не вали, и ноември е хубав, а декември е просто мечта. Жалко, че не извършваме този полет през декември. Минавал съм над тези места със стоката, за която ви споменах и която изнасяхме от джунглата; гледката е великолепна. Наистина е чудесно отново да управляваш самолет. Днес може би няма да има много добра видимост и все пак надявам се да пътуваме спокойно и приятно.

По мократа настилка навън изсвистяха гуми и миг по-късно Спина им махна от прага.

— Пристигна!

— Извинявай за секунда, Хари — каза Марк.

Той тръгна след Спина към пустата чакалня и видя двама души, застанали с гръб към тях. Единият, нисък и дребничък, с войнишки панталони и карирана риза, беше Боначеа Леон. Другият, дебел и късокрак, със зелено военно яке, беше по-възрастен. И двамата се бяха навели над някаква книжна торба, завързана с канап, който по-възрастният развързваше бавно с удивително тънките си пръсти. До торбата на пейката лежеше кафяв калъф с оръжието.

— Кой е другият? — попита Марк.

— Интимният му приятел, представи си — отвърна Спина. — Току-що един от охраната ми обясни. Не искал да мръдне никъде без него.

— Не разбирам.

— Казах ти, този тип трябвало да е все с него. Били влюбени, така да се каже — допълни Спина и направи гримаса на отвращение.

— И той ли е смахнат?

— Иска ли питане? Но влиза в общата сметка, за него няма да плащаме допълнително.

— И сега какво ще правим? — попита Марк.

— Какво сте се разбрали с приятеля ти в Мексико? Да прати Леон, а аз да се погрижа за връщането му. Изобщо не е ставало дума за още един смахнат.

— Е, сега навън имаме три ченгета и един шофьор, които щом се върнат, ще разкажат на приятелите и съседите си какво са видели тук, плюс един излишен кретен; всички те трябва да бъдат премахнати, но кога, боже мой, и къде? Нямаше ли Леон жена и дете, към които бил страшно привързан?

— Оставил ги е в Куба.

— А да, спомням си. Той явно е доста любвеобилен. И няма да тръгне без онзи, другия, така че поемаме двоен риск. Ами ако решат да не се връщат в Мексико?

— Едва ли ще се осмелят да останат сами в чужда страна, където ще ги преследват. В Мексико си живеят доста добре. Мексиканците са много внимателни към смахнатите. Не, ще се върнат там, откъдето са дошли.

— Ще трябва да поемем риска, а когато се върнат, ще решим какво да правим с тях — реши Спина.

— Сега е късно да предприемем каквото и да е друго.

— Слушай, онези, които ги доведоха, искат да си тръгват, а на мен ми се ще да ги снимам за всеки случай — каза Спина. — Я ги забаламосай, пък аз ще ги щракна няколко пъти.

Треперещите в тъничките си униформи пазачи се бяха скупчили на входа заедно с шофьора на камионетката и гледаха сивата дъждовна пелена. Единият от тях, с огромни мустаци като на Панчо Виля, държеше белезниците, които бе свалил от Боначеа Леон и приятеля му. Марк извади от джоба си плоско шише, подаде им го и те се ухилиха, разкривайки великолепни зъби. Шишето обиколи всички, грижливо избърсвано с чиста носна кърпа от всеки, който отпиваше последен, и пак се върна у Марк. В това време Спина се въртеше наоколо незабелязан, прилепил един „Минокс“ към очите си.

— Май е време да тръгваме, а? — каза пазачът, който говореше английски. Всички вдигнаха шапки за поздрав и отново се усмихнаха. — Ваш покорен слуга — додаде пазачът и заедно с останалите се отдалечи под дъжда, а шофьорът се втурна да запали мотора на камионетката.

Спина прибра своя „Минокс“.

— Утре трябва да дам тези снимки на Паскуале — каза той. — Дано са излезли. Нямаше достатъчно светлина.

Върнаха се при Леон и приятеля му. Най-после успял да развърже канапа, дебелият отвори бавно пакета, от който се показаха два обемисти мексикански сандвича — хлебчета, натъпкани по средата с резенчета домати, чушки и месо. Той взе единия сандвич и деликатно го подаде с два пръста на Леон, който отхапа единия му край и започна бързо да дъвче. Приятелят му се бе навел към него, настойнически усмихнат, после изведнъж започна да се кълчоти вулгарно, сякаш играеше кючек. Синкавата му долна бърна бе провиснала, а бузите му бяха намазани с пудра.

Леон, изцапан от домат по космиците в крайчеца на устата, изведнъж усети, че ги наблюдават. Усмихна се хитро, разполови сандвича и подаде неотхапания край на Марк. Очевидно се радваше, че отново го вижда.

— Искаш ли малко тако? — покани го той.

Марк отказа с глава.

— Запознай се с приятеля ми Ернесто — каза Леон. — Мой много близък приятел.

Дебелият се поклони и рече:

— Encantado^[1].

— И този тип трябва да снимам — прошепна Спина. — Да отидем към вратата, че там е малко по-светло.

Марк посочи с глава към вратата и четиримата се запътиха натам. Спина направи снимките и в същия миг, сякаш бе натиснал бутон, дъждът спря и се показа мъгливото слънце. С крайчеца на окото си Марк видя Морган, придърпал якето над главата си, да скача през локвите към самолета.

— Май вече можем да тръгваме — каза Марк.

— Да, така изглежда. — В гласа на Спина прозвучаха умолителни нотки. — Ей, защо не се върнеш тук и да ми помогнеш в работата. За тези няколко дни никой в Солсбъри няма да пририта за теб.

— Съжалявам, но имам да уреждам семейни работи — отвърна Марк. — Смятам веднага да отпътувам за Делано. Там имам приятел с лозе. Ако се забавим, ще пропуснем края на гроздобера. На децата много ще им хареса гроздоберът.

— Гроздобер — отекна Спина. — Не съм бил на гроздобер от четиридесет години. И на мен много ми харесваше. — Отстъпи, без повече да упорства. — И все пак, може би ще се срещнем по-скоро, отколкото очакваш. Калифорния ми харесва. Колко време смяташ да останеш там? Ако всичко завърши благополучно, може би не след дълго ще ви изненадам там. Я ми напиши адреса си — човек никога не знае.

Морган бе стигнал до своя бийчкрофт и се бе качил на пилотското място. Отново щастлив, той си подсвиркваше любимата песен „Призрачен ездач в небето“.