Норман Луис
Специалист от Сицилия (29)

13

„Изпрати ни своя снимка, замини за Трухильо Сити, отседни в хотел «Манагуа», където ще те потърсим“ — такива бяха инструкциите, конто Марко получи, когато по нареждане на Дон Винченте се обади на един телефонен номер в Синсинати.

Седмица по-късно той пристигна в столицата на Доминиканската република — странна, потънала в тишина тропическа страна, където тридесетгодишната диктатура бе наложила своя зловещ покой. На граничния пункт, докато подпечатваха паспорта му, той бе заснет със скрита камера, конфискуваха вестника му и му отнеха транзистора с уверение, че ще му го върнат, когато напусне страната. От всяка стена го гледаше втренчено образът на диктатора: плещест човек с дебели бърни, облечен в генералска униформа с четири реда медали; капитан на руля на най-големия кораб в света, държавник в пълни доспехи, поучаващ кроткия си сенат. Той беше дошъл на власт с избори, в които бе събрал повече гласове, отколкото бяха гласоподавателите, после хладнокръвно бе премахнал 30 000 свои политически противници и сега, както се говореше, слагаше в джоба си 75 процента от националния доход.

Марк бе удивен от ярко осветените, но съвсем безлюдни улици на града, както и от раболепието на шофьора на таксито, който го поздрави и му се поклони както когато седна в колата, така и когато спряха пред „Манагуа“. Там портиерът и пиколото също му свалиха шапки и му се поклониха ниско. Страна, където хората, които придружават и обслужват чужденците, имаха строги заповеди да бъдат вежливи с тях.

Марк се настани в хотела и започна да чака, но измина почти денонощие, без нищо да се случи. Убиваше времето както можеше: написа дълго писмо на Тереза, молейки я да му разкаже по-подробно за децата, пък и за себе си. Поплува в басейна на хотела, купи си и прелисти спортни и порнографски списания, които бяха единственото четиво на английски, предлагано на щанда за цигари. На чужденците не бе позволено да напускат пределите на града без специално разрешение от полицията, а единствените забележителности, които обиколката с такси можеше да предложи, бяха три църкви и една западнала зоологическа градина. При залез слънце градът замираше.

През нощта хотелът се превръщаше в шумен оазис сред смълчаната пустош на града, тъй като комарджиите се изсипваха в казиното и хазартните игри започвала. Марк остана в бара, докато всички с изключение на един от посетителите отидоха да играят. Най-после другият клиент плати сметката си, стана, премести се на масата на Марк и му подаде ръка, добре гледана ръка.

— Вие сте, Ричардс, нали? Казвам се Джони Кардильо. Казаха ми, че сигурно тук ще ви намеря.

Кардильо бе наследил изпитото лице на селянин с вдлъбнати очи, източен нос и малки, недооформени уши, прибавени като че ли по-късно. Беше облечен в сив вълнен костюм, чиято придирчива старомодност издаваше произхода му.

— Американец ли сте или италианец, Ричардс?

— Сицилианец.

— От коя част на Сицилия? — попита Кардильо, недоверчиво вторачен в него.

— Кампамаро. Близо е до Калтанисета.

— А ходили ли сте в Ена?

— На петнайсетина мили е от мястото където съм роден.

По лицето на Кардильо плахо трепна, а после се изписа задоволство.

— Я виж ти! Баща ми е родом от Ена, а майка ми беше от Санта Катерина, по пътя за Калтанисета.

— Баба ми по бащина линия живееше там. Държеше фурната. Умря на деветдесет и четири години.

— В Санта Катерина? Светът наистина е малък, Ричардс. Не можех да си представя, че ще срещна човек от Калтанисета в дупка като тази. Каква случайност, нали, paisano^[1]? И докога смяташ да останеш в Трухильо Сити?

— Вероятно няколко дни. Не повече.

— Жалко, Ричардс. Рядко имам възможността да си побъбря със земляк. Добре би било да останеш повечко. Това местенце си го бива. Може би ще успея дори да те включа в играта. Преди да се преместим, се бяхме подредили в Хаити. Бил ли си в Хаити? Там има прекалено много черни, та не е по вкуса на богаташите, които докарвахме от Канзас и Сент Луис. А тук командват белите. Държат чернокожите на мястото им. — Той загаси цигарата си в пепелник, украсен, като всички останали, с малък бюст на диктатора.

— Добродетелят — каза Кардильо. — Сам той е наполовина негър. Може и да не ти харесва — на повечето хора не харесва — и все пак именно той държи юздите на тази страна. Сега, когато изгубихме Куба, трябва да признаем, че южно от Рио Гранде този тип е единственият, който ни пази от комунизма.

Влязоха двама северноамериканци с типични лица на комарджии.

— Ей, приятелчета, къде е тук играта? — се провикна единият и Кардильо, с жест на човек, който натирва стадо, им посочи вратата в дъното.

— Разбрах, че искаш да се срещнеш с Морган, Ричардс — каза той, когато те се отдалечиха. — Това може да се уреди — иначе не бихме ти казали да дойдеш, — но първо трябва да си поговорим. Смяташ ли да ни отървеш от него?

— Само за около една седмица. След това мислехме да го изпратим обратно. На този етап все още не може да се каже дали планът в крайна сметка ще бъде осъществен.

— Е, да. Ами ако се осъществи, дали не би могъл да го отведеш, а после да не ни го върнеш?

— Не ви ли върши работа понякога?

— Вършеше ни, но вече не. Както вероятно си чул, доста се потрудихме, докато го накараме да се заеме с една задача в Гватемала, но оттогава не си струва труда да го държим. Дойде време да се простим с него. Той е добро, откровено момче. Наистина приятно. Но вече три години е затворен тук и от самотата нещо започва да му хлопа. Готов е пред всеки да разкрие душата си. Някой ден ще се появи ей тук, където сега седим, и ще изплюе камъчето пред първия пияница. Този човек официално е мъртъв, Ричардс. А си губим половината от времето, опитвайки се да му попречим да прави бели, но рано или късно ще ни се изплъзне и когато това стане, ще си имаме ужасни неприятности.

— И затова искате да се отървете от него.

— И на мен ми се иска ти да ни помогнеш, paisano. Лично аз винаги ще ти помогна, стига да мога, и ще ти бъда много задължен, ако в замяна ми направиш тази дребна услуга. Знаеш ли, че този тип писал на някаква мацка в Щатите, за да й съобщи, че всъщност е жив, и да я покани да дойде тук? Трябваше да я очистим с една автомобилна катастрофа. А това са излишни неприятности.

— А защо сами не се отървете от него? — попита Марк.

— Ще навреди на мнението за нас. Един от местните клечки — някакъв генерал от военновъздушните сили — го е взел под крилото си. Ако Морган случайно изчезне, ще се досетят кой е виновен. А скандалът е последното нещо, което бихме искали тук.

— Кога мога да поговоря с него?

— Веднага, стига да искаш. Но запомни едно: ще направим всичко, за да ти помогнем, но ако той не се съгласи да се заеме с тази работа, не можеш да го принудиш. Ще трябва да намериш някакъв начин да го примамиш: това е единствената ти надежда.

— Обича ли парите?

— Не дотам, колкото обикновено ги обичат. Няма какво да прави с тях. Животът му е, така да се каже, доста затворен.

— А като пилот наистина ли е толкова добър, колкото твърди?

— В лек самолет той е ненадминат. Може да се приземи където поискаш — и после да се измъкне. А и от нищо не го е страх. Знаеш ли какво ще ти кажа? Той трябваше да е сицилианец. Трябваше да се роди в място като Ена, където щяха да го научат да си затваря устата.

 

Морган живееше в бунгало на две мили извън града по крайбрежието — мрачен бетонен куб, ограден с бодлив тел, чиято врата се пазеше от дребничък, сънлив войник. Заревото над града осветяваше изпосталели кучета, които душеха за отпадъци по брега, и сива плетеница от прилепи на фона на кобалтовите небесни простори.

— Сеньор Лънт — каза Кардильо, после подаде цигара на войника, който им отвори вратата, и натисна звънеца. Едва свалил пръста си от него, вратата се отвори и един мъж, облечен като член на скаутската организация „Орел“, застана на прага в светлината на лампата, озадачен и вежливо усмихнат.

— Това е Хари Морган — каза Кардильо. — Хари, запознай се с Марк Ричардс, много добър мой приятел. Ще ни поканиш ли, Хари? Доведох Марк, защото той иска да ти направи едно предложение, което според мен много ще те заинтересува. Не ми е казал всички подробности, но ми се струва, че такъв шанс се пада на човек веднъж в живота. Искам просто да те уверя, че Марк е сериозен човек. Нали ме разбираш, Хари? Е, сега ще ви оставя да си поговорите, а аз ще се върна в „Манагуа“, където, ако не се лъжа, ме очаква един покер. Марк, обади ми се, когато решиш да се върнеш, и аз ще дойда да те взема.

Морган придърпа малък дървен стол и Марк седна неудобно на него.

— Да ви налея нещо за пиене, мистър Ричардс? — каза Морган. — Колко жалко, че мистър Кардильо си тръгна. Искате ли ром с кола? Тук ромът си го бива — или поне човек свиква. Мога да ви почерпя и уиски, ако искате, но според мен в тази жега уискито не е приятно. Тук имам климатична инсталация, но се развали преди месец и сигурно чакат резервни части. Тук всичко се внася от чужбина — ето това е проблемът. И след като заговорихме за пиене, нека ви предупредя за леда. Водата не е добра за пиене, трябва да й сложите стерилизиращи таблетки, преди да я пиете. — Усмихна се сънливо. — Но повечето хора забравят.

Марк знаеше, че Морган е тридесетгодишен, но той изглеждаше на двадесет, а и нещо в мекия му, унесен глас му напомни за един пазач на фар, когото някога бе познавал — някакъв негов четвърти или пети братовчед в Сицилия, чийто наряд далеч от всякакви хора на една скала в Тиренско море бе продължил дванадесет месеца без прекъсване.

— Щом няма лед, предпочитам ром с кола, Хари. Ром с кола — чудесно.

Морган отиде до хладилника за пиенето, а Марк огледа стаята. Беше най-обикновено крайморско бунгало, оскъдно обзаведено за летовници, които не оставят никаква следа от себе си, когато го напуснат. Три стола от небоядисано дърво, малка грубовато изработена маса, под от керамични плочки, чиито натрапващи се цветове и замърсена глазура се опитваха да имитират линолеум, една хонконгска гравюра на сламена колиба в пластмасова рамка, редица нови евтини чинии в кухненския бокс и няколко чаши от дебело стъкло на нощната масичка.

— Май имах някъде лимон, но сигурно са го изхвърлили. По-хубаво е с резенче лимон. Получаваме лимони само веднъж месечно през зимата. В най-студените месеци.

Морган беше донесъл питиетата, главата му бе килната встрани, погледът — спокоен, но унесен и Марк си спомни за погледа на един слепец, който се бе научил да усеща препятствията, които не можеше да види. Морган постави чашите на масата и избута встрани разпръснатите отгоре й мидени черупки.

— Когато дойдохте, лъсках миди — обясни той. — Понякога човек трудно запълва времето си. За да ми е по-леко, колекционирам мидени черупки. — Марк си спомни за пазача на фара и как той плетеше чудесни дантели. — Неприятното е, че по тези брегове те не са много разнообразни, така че трябва да търся цветовите разновидности. Имам доста добра колекция от вкаменени дървета, която мога да ви покажа, преди да си тръгнете. Тук, където седим сега, преди хиляди години е имало гора, а след това нивото на океана се покачило и водата я заляла. Важното е човек да се занимава с нещо.

— Не излизате често напоследък, така ли?

— Аз съм, тъй да се каже, орел с подрязани криле — отвърна Морган. А след това се усмихна с мрачна скромност. — Е, може би не орел. Сигурно знаете защо съм тук. Щом сте приятел на мистър Кардильо, мисля, че мога спокойно да говоря пред вас. Не може да се каже, че съм затворник, и все пак никъде не мога да ходя, освен ако мистър Кардильо или генерал Ромеро не са с мен, а те и двамата са заети хора. Генерал Ромеро се интересува от вкаменелости, но не говори добре английски. При това положение човек трябва да си намира занимания, а аз все някак се справям. Миналата седмица мистър Кардильо ме заведе на кино, но в тази страна се прожектират твърде стари филми. Гледали ли сте Кърк Дъглас и Лорън Бакол в „Младежът с тръбата“? Гледал съм го вече три пъти, в Щатите и тук. Убива времето.

— А не четете ли? Видях „Плейбой“ и „Ескуайър“ на щанда за цигари в „Манагуа“.

— Да ви призная, избягвам да гледам такива списания, защото при живота, който водя, май не е добре да се превъзбуждам.

— Мислех си, че за Кардильо не би било трудно да ви уреди. Доколкото виждам, тук мацките са в изобилие.

Морган изведнъж се нацупи, в погледа му трепна укор.

— Не бих имал нищо общо с момиче, с което не сме поне сгодени, мистър Ричардс. Не съм покварен човек. Иначе нямаше да бъда добър пилот. Имаше едно момиче, по което си падах, но то умря при катастрофа. Добре се разбирахме и съм доволен, че успях да остана верен на паметта й.

— И никой ли не се грижи за вас, Хари? Не ви ли пере някой, не ви ли готви?

— О, да, разбира се. Нямам от какво да се оплача. Една жена — Жозефа, идва всеки ден да чисти и да пере. Стига да искам, и ще ми готви, но онова, което тук наричат храна, не ми харесва кой знае колко. Ще ми се до края на живота си да ям всеки ден пилешка супа и ягодов сладкиш за десерт, но може би си мисля така, защото сега това е невъзможно. Ако помоля Жозефа да ми купи картофи от пазара, непременно ще ми донесе батати. Доколкото знам, тук проблемът със суровините е неразрешим. Така че всъщност преживявам само с яйца. Според мен всичко е навик. Нека ви покажа нещо.

Отвори едно чекмедже на масата, извади папка, натъпкана очевидно с изрезки от вестници, поразрови ги и подаде една на Марк. Снимка на Морган на петнадесет години, когато произнася реч по случай постъпването му в скаутската школа за летци в Бетъл, щата Върмонт, през 1950 година. Униформата бе същата като тази, която носеше сега.

— В края на следващата година вече пилотирах сам — добави Морган.

Марк забеляза, че като първи скаут в Бетъл Морган носи очила.

— И сега ли имате лошо зрение? — попита той.

— Не. Съвсем нямам лошо зрение.

— Но носите лещи, нали?

Морган кимна.

— Разбира се, че нося, и точно това ме провали. Може да се каже, то ме докара дотук. — Направи гримаса и за миг несломимият оптимизъм на момчешкото му лице бе засенчен от мъка и отчаяние.

— Бях луд по самолетите. Каквото и да станеше, аз трябваше да летя, а никоя компания не вземаше пилоти с лошо зрение, просто им е забранено. Имам съвсем незначителен недостатък, който се оправя с лещи, но това хич не интересуваше компаниите. Направо смешно. Решиха, че съм годен да пилотирам аеротаксита в Канада, където трябва да се приземяваш и да излиташ от вода и да разпознаваш от пръв поглед хилядите най-различни езера. Там нямат никакви навигационни устройства, а теорията ни най-малко не помага.

Навън кучетата вече се биеха за плячката от отлива, после започна гонитба и лаят и скимтенето постепенно заглъхнаха. Възцари се убийствена тишина. „Как понася този човек всичко това, запита се Марк. Аз не бих издържал и седмица.“

— Защо ви отнеха разрешителното, Хари?

— Пренасях наркотици от Куба, мистър Ричардс. Все нещо трябваше да правя. В Канада студовете започват през октомври и чак до май не можеш да летиш. В Куба нямаше трудности, докато не дойдоха червените. Кацахме и излитахме от летище Райчо Бойерос заедно с редовните полети, а след това прониквахме във Флорида, летейки под обхвата на радара. Нямаше нищо опасно, стига да се държиш на разстояние от Ки Уест.

— Познавате ли човек на име Спина? И той се занимавал с тази работа.

— Не, но сигурно защото аз работех само с дребните риби. Направих тридесетина полета, а после някой пусна по петите ни Бюрото за борба с наркоманията. Хората, за които работех, сигурно доста са се изръсили, защото ми дадоха условна присъда, но пък изгубих разрешителното си заради незаконно влизане в Съединените щати.

— И това означаваше, че в Щатите с вас е свършено.

— Ако става въпрос за законна работа, с мен бе свършено навсякъде. После отидох на работа при мистър Уилямсън в Киапас, Мексико. Той измъкваше древни статуи от джунглата, а след това ги продаваше на музеи и колекционери. Индианците очистиха писта със своите качете край някакъв храм, който мистър Уилямсън бе открил, след това я обгориха и аз пристигах със самолета си да вдигам товара. Номерът бе да спуснеш колесара точно в началото на пистата, защото тя бе дълга само тридесет-четиридесет ярда, и не ги ли пуснеш, забиваш се в джунглата на другия край. После, натоварен с няколко тона каменни божества, трябваше да мисля как да излетя, без да отнеса върховете на дърветата. Трябва да ви призная, мистър Ричардс, ето това бе летене. Там можех да покажа на какво съм способен. — Засмя се едва ли не с детински възторг. — Хубаво време беше. Ето това е моят хазарт. Още щях да съм там, ако не бяха хванали мистър Уилямсън. Лепнаха му десет години.

— А после дойде аферата Калдос, така ли?

— Нямах друг избор. Трябваше да приема, каквото ми се предлага, пък и се сприятелих с мистър Роси. Но трябва веднага да ви кажа, че сделката не ми бе изяснена както трябва. Казаха ми, че този Калдос бил замесен в големи обири и поради някакви причини не можел да бъде екстрадиран. Как можех да знам, че се готвят да го убият?

— Как можехте да знаете ли, Хари? А колко ви платиха?

— Не си спомням.

— Не ме занасяйте!

— Не, съвсем не, мистър Ричардс. За моя критерий беше доста тлъста сума, но не си спомням точно колко. След това отидох в Гватемала, но и за това не си спомням колко ми платиха. Нямам голяма нужда от пари. Според мен най-важното в живота е да се изявиш. Изглежда, всички сме устроени еднакво. Да свърша онова, с което се залавям, колкото е възможно по-добре — ето това е важното за мен. Парите идват на второ място.

— За пътуването, което аз ви предлагам, дават сто хилядарки — засмя се Марк. — Но щом разсъждавате така, сигурно не трябва и да опитвам да ви примамвам с пари.

— Мистър Ричардс, за какво са ми на мен сто хилядарки? На Жозефа плащам петнадесет долара седмично. Храната сигурно ми струва още двадесет долара. Тази бърлога е безплатна. Мистър Кардильо каза, че искате от мен да ви закарам някъде, но дори и милион да ми платите, аз пак ще си остана бедняк, защото няма какво да правя с тези пари. Понякога си мисля, че ще остана тук до края на живота си.

— Ами ако ви уредя да се измъкнете от Доминиканската република?

— Това вече е друга работа.

— Може и да се уреди. Няма нищо невъзможно; това може да бъде едно от условията. Хората, за които работя, са много влиятелни. Вие ще им направите добра услуга, а те от своя страна с готовност ще ви се отплатят. Какво ще им пречи да ви извадят ново пилотско разрешително на името Лънт? Тогава ще можете да се върнете в Канада.

— Лицето ми — отвърна Морган. — Твърде много хора са виждали лицето ми по вестниците. Може и да ви прозвучи странно, но в известен смисъл Канада е малка страна.

— Не сте ли чували за пластичната хирургия, Хари? Ще отидете в клиника и след седмица ще излезете толкова различен, че и родната ви майка няма да ви познае. Ако Канада не ви изглежда достатъчно сигурно място, можете да работите в Австралия като пилот във вътрешността. Или пък приятелите ми могат да ви уредят в някоя редовна товарна самолетна компания в Южна Америка. Това как ви се струва?

— Редовна компания. Господи! Наистина ли си мислите, че е възможно?

— Харесва ви, нали, Хари? Да речем „Аеронавиш ду Бразил“?

— Да ми харесва? Та към това съм се стремял цял живот.

Марк неволно се усмихна при вида на такова въодушевление. Да събужда надежди бе познат елемент в работата му. Никой от „почтените“ не би признал това, но когато някоя жертва трябваше да бъде подготвена за своята участ, практическите съображения винаги се примесваха с известни състрадания. По правило обреченият не трябваше нито за миг да подозира, че дните му са преброени, той трябваше да умре неочаквано и щастлив — както, например, мистър Масерия умря по нареждане на Спина на банкет в негова чест в ресторанта „Скарпато“ на Кони Айланд, със стомах, сгрян от храната и виното, обкръжен от усмихнатите си приятели. На Марк, комуто повечето от себеподобните бяха неприятни, Морган му стана симпатичен, той се възхищаваше от редкия му стоицизъм. Момчето не хленчеше, успяваше някак да се нагоди. Марк нямаше какво друго да предложи на Морган освен розови обещания и затова не ги скъпеше.

— Мислите ли, че някой ден ще мога да се върна в Щатите, мистър Ричардс?

— Разбира се, защо не?

— Може би след две или три години?

— Е, да речем, най-много пет. С ново лице и нова самоличност. Уилбър Дж. Лънт от Рио де Жаненро, Бразилия. Как ви се струва?

— Всичките ми приятели ме мислят за умрял. Смятате ли, че ще мога да им се открия? Зная, че това трябва да бъде направено дискретно.

— След време, може би. Сега би създало прекалено много неприятности. Но някой ден вероятно ще можем да го направим. Ще трябва да помисля за това.

— Наистина би било великолепно да се върна в Канада за летните полети. Канада е страхотно място през лятото. Под теб се простират хиляди мили борова гора и в тях няма нищо освен мечки и лосове. Човек има чувството, че цялата страна му принадлежи. Мога ли да разчитам, че ще летя догодина в Канада, мистър Ричардс?

— Няма никакво съмнение — отвърна Марк. — Идния юни ще бъдете там и ще оглеждате всички тези хиляди езера, които толкова си приличат.

— Мистър Ричардс, за тази работа, която сега ми предлагате: можете ли да ми кажете за какво точно става въпрос?

Марк поклати глава.

— Не мога да ви съобщя подробности, Хари, тъй като сам не ги знам. Исках да се срещна с вас, за да разбера дали сте съгласен по принцип. Единственото, което засега мога да ви кажа, е, че вероятно ще е нещо като полета до Гватемала. Ако изобщо се осъществи, разбира се, защото още нищо не е окончателно решено. Това е само предварителен разговор, за да видя дали бихте се заели с подобно нещо.

— Разбира се, че бих се заел — отвърна Морган. — Бих се заел с каквото и да е, само и само да се измъкна оттук. — В скованата му усмивка имаше следа от тревога. — Моля ви, не си мислете, че си пъхам носа в личните ви планове, мистър Ричардс. Когато вземете решение, бих искал само да зная колко ще трае полетът, тъй като ако разстоянието е голямо, ще трябва да помислим за допълнителни резервоари за гориво. Повярвайте — интересуват ме само техническите подробности. Останалото не е моя работа. Когато сте готови, трябва само да ми съобщите колко мили трябва да прелетим, а другото оставете на мен.