Норман Луис
Специалист от Сицилия (26)

10

Все още в Хавана, Брадли действаше неуморно за свалянето на новото, ляво правителство и непрекъснато досаждаше на Белия дом, за да се добере до президента, пред когото да изложи собствения си план. Накрая Хауард Спрингфийлд, човек от секретната служба и както се говореше, съветник на президента, биде изпратен в Куба да поговори с него.

По телефона Брадли предложи на пратеника да се срещнат в клуба „Маирамар Бийч“.

— Всяко такси ще те докара до клуба. Там можем да поплуваме, ако искаш, и да се поразговорим за едно-друго.

Клубът, последната покупка на дон Винченте в Хавана, напоследък бе иззет от правителството. Спрингфийлд, който произхождаше от такава среда, че познаваше само провинциалните голф-клубове в родината си, остана поразен от разкоша на „Маирамар Бийч“ — от мрамора, от полираното тиково дърво, от маслените платна и бюстовете на големи захарни магнати, били президенти в миналото, които гледаха спокойно новите посетители на клуба — половината от тях негри.

Спрингфийлд взе срещу заплащане бански костюм и хавлия и остави на рецепцията бележка за Брадли да го търси на плажа. След отлива едрозърнестият и бял почти като захар пясък беше осеян с малки медузи. Морето беше тихо и тук-таме леко замъглено — като огледало, на което някой току-що е дъхнал. Към брега то зеленееше и светлината трепкаше и играеше по повърхността му, но по-навътре беше мъртво и безцветно, а на хоризонта, подобно на синкав белег, се очертаваше далечна буря. Пеликаните летяха толкова ниско, че докосваха с криле отраженията си във водата.

Спрингфийлд влезе в морето и едва направил няколко маха, ята от ситни сребристи рибки се втурнаха към повърхността и започнаха да го гъделичкат. Това усещане беше неприятно, а водата — толкова топла, че не му подействува освежително. Той излезе и легна на пясъка. От клуба излетя сюрия деца, водени от учителката, и смехът им огласи целия залив. Те започнаха да градят огромен пясъчен замък, като работеха по план, който разгънаха и затиснаха с четири камъка на пясъка. Русата учителка, по бански костюм и с прическа в класически гръцки стил, която удължаваше великолепно лицето й, ги остави за малко и поцапа в морето, вдигайки искрящи пръски вода.

Спрингфийлд чу зад гърба си стъпки по мекия пясък и когато се обърна, видя Брадли, препасан през кръста с хавлиена кърпа от клуба.

— Здравей, Хауард.

— Добро утро, мистър Брадли.

— Радвам се, че дойде — каза Брадли. — Успя ли да ми уредиш среща с президента?

— Не успях.

— Доколкото разбрах, през изтеклата седмица той е бил в Палм Бийч — отбеляза Брадли.

— В момента е на остров Скуо.

— Мислиш ли, че мога да се видя с него там?

— Съжалявам, той е на почивка. Но вече има уредена среща с Редпат, тъй че Редпат може да изложи вашите искания.

Спрингфийлд беше работил при Брадли в ЦРУ и въпреки че оттогава бяха изминали цели три години, все още се боеше от него. Макар и вече далеч от обсега на неговата власт, той и сега продължаваше да му говори в учтива форма и дори си помисли, че е проява на неуважение да се изтяга така на пясъка в присъствието на Брадли и да не скочи на крака.

— Много съм огорчен от това — каза Брадли. — Беше ми дадено да разбера, че ще мога да се срещна с него. Мистър Редпат много държеше аз лично да изложа мнението си, тъй като съм най-добре запознат с нещата.

Сарингфийлд полагаше всички усилия да не преиграе, да не би едно твърде рязко държане да издаде липсата му на самочувствие.

— Лично президентът ме изпрати тук — каза той. — Нося подписано от него пълномощно, с което той ми възлага да изслушам всички поверителни сведения, които искате да изложите.

— Ти носиш пълномощно, подписано от президента! — каза Брадли, като в това фамилиарно „ти“ успя да вложи цялото си презрение. Употребено с такъв тон, местоимението означаваше, че президентът е извършил глупава грешка, като е дал на Спрингфийлд такова пълномощно.

В този миг Спрингфийлд усети да го напушва кихавица. В миналото сблъскванията му с Брадли винаги оказваха такова въздействие. Колко глупав е този човек, каза си той за стотен път, но това пренебрежително отношение не можеше да заличи напълно страха му от Брадли.

— Точно така — отвърна Спрингфийлд решил да запази спокойствие.

— Ти работиш в разузнаването доста отдавна и не може да не знаеш, че някои неща се казват само на президента. Аз вече отказах да говоря пред Съвета на началник-щабовете.

— Можете да откажете да разговаряте и с мен — каза Спрингфийлд. — Аз съм натоварен да се срещна с вас, за да обсъдим всички въпроси, които бихте поставили. Ако не желаете да разговаряте, то си е лично ваша работа.

Брадли клекна до него и заби в пясъка кривите пръсти на нозете си. Спрингфийлд усети върху себе си погледа му и дори леката усмивчица, изразяваща хем презрение, хем безсилие.

— Доколкото схващам, Хауард, ти си един от способните, предани млади хора, с които се е оградил президентът. Новата августовска епоха, както е казал поетът. Просто да не повярва човек.

— Да, от ваше гледище — отвърна Спрингфийлд.

— Кажи ми как я караш с това ново обкръжение. Да не би случайно да си се отдал на абстрактна живопис?

Сърбежът в носа на Спрингфийлд се усилваше. Ако имаше носна кърпа, щеше да се издуха. Той обърна глава с надежда да отвлече вниманието си от този сърбеж. Някаква платноходка с триъгълно, опърпано тъмночервено платно влизаше в пристанището и той се загледа в нея.

— В края на краищата ти не си учил в Харвардския — продължи Брадли. — А това, за съжаление, е най-важното за тази среда. Поканиха ли те на годишния прием на клуба „Гридайърн“?

Спрингфийлд не бе канен на този прием.

— Ако нямате да ми кажете нещо конкретно, може би ще трябва да приключим този разговор — каза той.

— Той симпатичен ли ти е като човек — имам предвид президента?

— Мистър Брадли, по-добре да не ми задавате такива въпроси. Нямам желание да споделям с вас личното си мнение.

— Но ние сме работили заедно цели три години. Аз очаквах да срещна повече разбиране от твоя прана.

— Предлагам да отидем до гардероба и да ви покажа пълномощното — каза Спрингфийлд. — Ако то не представлява интерес за вас, можете да напишете на него „не важи“, а после всеки от нас да си върви по пътя.

Още малко и ще пратя по дяволите това копеле, помисли си Спрингфийлд. Той се измести така, че профилът на Брадли изчезна от зрителното му поле. Децата вече бяха завършили внушителния пясъчен замък и чакаха да видят какво ще каже хубавата учителка. Изправена над тях, тя започна разбор на работата им. Някога пясъчните замъци се строяха както падне, а сега този е подчинен на определен план и логика. Някои от учениците получиха похвала, работата на други бе коригирана. Ето, ъгълът ни тази кула трябва да се оправи, а тук е нужно да се сложи една мидена черупка. На края на една от кулите бе забито и се развя малко национално знаме. Каква спокойна атмосфера! Трудно беше да се повярва, че всички седели върху вулкан, както се мъчеха да убедят Спрингфийлд.

Като се завъртя на деветдесет градуса, Брадли отново се натрапи на погледа му и с помирително движение на ръката, сякаш подреждаше цветя, каза:

— Всъщност не са нужни много приказки. Това, което предлагам, е просто и сигурно разрешение на един проблем, тегнещ не само на любимия ни президент, а и на всички нас. Предполагам, знаеш не по-зле от мен какво става през тези дни във Флорида и Гватемала.

— Сигурно говорите за шапката разбойници, които събирате от кръчмите, за да извършат нашествие в Куба. Да, чух за това, та кой ли вече не е чул?

— Аз лично не съм много съгласен с този план, въпреки че Редпат напълно го одобрява — каза Брадли. — Има опасност маса хора да бъдат избити. Дори при най-добро стечение на обстоятелствата можем да очакваме от две до десет хиляди убити и ранени.

— При най-добро стечение на обстоятелствата?

— Именно. В противен случай тази цифра може да бъде пет пъти по-голяма. Положението е такова, че тая операция ще ни струва сто милиона долара — по петдесет милиона на седмица, ако тя продължи две седмици, както се предвижда. Но какво става, ако продължи, да речем, шест месеца или повече? Освен това какви ще бъдат международните последици? Колкото и да убеждаваме хората, че това е дело на кубинци, никой няма да ни повярва.

— В такъв случай какво е сигурното разрешение, което предлагате?

— Да изпратим група спецове, които да отстранят брадатия.

— Очаквах нещо от този род — каза Спрингфийлд.

— Аз проучих по-издълбочко нещата и мога да те уверя, че положението е идеално: тук няма мерки за сигурност. Те просто не съществуват. Брадатия се разхожда, където му хрумне, и никой и не помисля да го пази. Накарах моя помощник да следи къде и как се движи и установихме, че той все пак спазва определен режим. Можем да дадем на съответния спец всички необходими данни.

— Имате ли конкретно предвид някой, който да свърши тази работа?

— Имам, разбира се. Истински майстор.

— Ясно — каза Спрингфийлд. — Само че някои неща в този план ме смущават.

— Казвай.

— Какво ви кара да мислите, че с отстраняването само на един човек режимът ще падне?

— Ами това е еднолична власт. И смятаме, че ще можем да се спогодим с приемника му, който и да е той. Вече разговаряхме с един от членовете на кабинета и той ни увери, че единствено Брадатия държи юздите.

— Преди малко споменахте нещо за международни последици — отбеляза Спрингфийлд. — Представяте ли си как ще реагират латиноамериканските страни, които ни мразят и в червата?

— Това не е проблем. Те може само да се досетят кой има пръст в тази работа, но никога няма да могат да го докажат. Да отстраниш един човек и да финансираш цяло нашествие не е едно и също. Между другото, и Съюзът за прогрес може да свърши нещо. Щом Брадатия изчезне от сцената, няма да е зле да пуснем някой и друг долар, където трябва, нека пак започнат да зобят от нашата ръка.

Спрингфийлд се изправи на крака.

— По този въпрос ли искахте да разговаряте?

— Да, в най-общ смисъл. Но ако президентът благоволи да ми отдели час, час и нещо, готов съм да му изложа всичко в подробности. Ти кога ще се видиш с него?

— Не знам — отвърна Спрингфийлд. Това беше неговият триумф и той му се наслаждаваше. Никога в живота си не бе изпитвал такова удоволствие. — Изложеното от вас не заслужава да го безпокоя и да нарушавам почивката му — добави той. И с това единствено изречение зачеркна всички стари победи на Брадли.

Станал господар на положението, той се запъти към клуба. Брадли, неочаквано сразен, се помъкна до него и раболепно взе да го моли и увещава, но Спрингфийлд почти не го слушаше. „Как се справих с това положение? — питаше се тон. — Надявам се по същия начин, по който биха постъпили Джон, Лестър или Боб: с ледено спокойствие, по без злост.“

Пред прага на клуба Спрингфийлд се спря и се обърна усмихнат към Брадли:

— Чувам, че вас, хората от ЦРУ, все още ви наричат мечтателите на Донован. Но знаете ли какво ще ви кажа? Времената се менят и това налага и ние да се променяме.

Паднал духом от това поражение, Брадли отлетя за Гватемала, където инспектира контингента от мърляви емигранти и наемници, които чакаха знак да нападнат Куба, после, изпълнен с лоши предчувствия, се върна във Флорида, за да се срещне с шефа си — Джулиъс М. Редпат, ръководител на службата за специални операции, който го очакваше във вилата си в Палм Бийч. Това стана в същия ден, в който Виктор се трепеше из блатото.

— Най-после реших, че трябва да се видя с президента — каза Редпат. — Това се дължеше на теб, струва ми се. — Той заклати усилено глава, може би за да подчертае думите си, а може би и от нерви. Редпат беше ипохондрик, човек изтощен и състарен от напрежения, който просто излъчваше песимизъм. — Но ще ти кажа направо: не мисля — и никога не съм мислил, — че може да се работи с този човек. Той явно беше решил да избегне среща на четири очи, но тъй или инак, останах с много лошо впечатление от него. Единственият човек, в чиито съвети е готов да се вслуша по кубинския въпрос, е Хауард Спрингфийлд. Между другото, твоят вариант беше отхвърлен доста категорично.

— Спомена ли се моето име?

— Не, но Спрингфийлд загатна косвено за теб, и то по много обиден начин. Подхвърли нещо за неврастениците, които чували гласове. И при тези думи президентът, представи си, се разсмя.

Редпат седеше нещастен на тръстиковия си стол. Беше се опитал да заличи посърналия си болнав вид с пъстро, ярко облекло — раирани бермуди и риза с цветя, но те само подчертаваха унинието му. На младини беше поел ръководството на най-дръзките хора в управлението, беше насочвал главозамайващи преврати, беше водил тайни войни и беше мамил и месил като глина един или друг от покорните президенти, убеден, че бляскавите крайни резултати оправдават всичко — както го и оправдаваха. Въпреки сбръчкания си, нездрав вид в душата си Редпат все още беше пират.

Като стана дума за сегашния президент, който, уви, съвсем не можеше да се меси като глина, нещо го присви в стомаха.

— Извинявай за миг — каза той, стана, отиде до бюфета, наля си в малка чашка някаква бяла течност и я глътна, мръщейки се при миризмата на мента. После отново се тръшна на стола. — Боя се, Роналд, че повече не можем да разчитаме на Белия дом, нито лично ние, нито нашето управление. Не ме питай откъде имам тези сведения, но важното е, че след срещата с президента той недвусмислено е дал да се разбере, че не гледа с добро око на нас. Ако не ме лъже паметта, казал е приблизително следното: „Направих грешка, като оставих на служба Редпат. Трябва да се направи нещо с това ЦРУ. Боби си пилее силите в министерството на правосъдието. Но мястото му е там, ако решим да запазим ЦРУ. Понякога се чудя как Айзенхауер се е оправял с тази глутница кучета. Макнамара се справя добре с отбраната, Ръск направи много за Държавния департамент, но няма кой да сложи на мястото им Редпат и ЦРУ. А според мен, господа, тъкмо това трябва да се направи.“ Това са горе-долу думите на президента, да му се не види и президентът.

— Не звучат много обнадеждващо — отбеляза Брадли.

— Тези думи звучат като погребален звън за всички мои надежди. Не мога да повярвам, че като отхвърля твоето просто разрешение на кубинския проблем, той действително приема другия вариант. Колкото и да го одобрява на думи, усеща се, че не е особено въодушевен от него. Той казва „да“ по такъв начин, че то звучи като „не“. Невъзможно е да измъкнеш от него твърдо обещание. Истината е, че не ни достигат хора, пари и оръжие. Не е изключено тази операция да започне полуподготвена и ако стане така, това ще е една от най-големите катастрофи в историята на нашата страна.

— Най-голямата — поправи го Брадли.

— Роналд, сложи ръка на сърцето си и ми кажи: мислиш ли, че аз съм човек, който е в състояние да се заблуждава?

— Какво говориш, Джулиъс? В никакъв случай.

— Благодаря ти — каза Редпат. — Това поне ме успокоява, а аз имам нужда от успокоение. — Клепачите му трепкаха нервно и между тях проблясваше само бялото на очите му. Той изведнъж посегна към саксията с бугенвилията, откъсна клонка и взе да я върти в пръстите си. — Имам чувството, че нашата страна е оставена на произвола на съдбата. Зад кулисите действат някакви тайнствени сили, недемократични сили, над които ние нямаме власт.

— Както знаеш, аз съм на същото мнение.

— И си го изразил така добре в онази глава, която ми показа. Между другото, има ли нещо ново около книгата ти?

— Вече е в издателството. Надявам се скоро да я пуснат за печат.

— Точно сега й е времето. Тя може да ни спаси кожите, Роналд. Ако се провалим с тази кубинска история, знаеш ли какво ще стане? Ще ни погребат.

— Затова не бива да се проваляме и всъщност аз затова дойдох днес тук да поговоря с теб. Доколкото разбрах, пак не ни достигат средства.

— Нищо не ни достига. Откакто дойде новото правителство, не ни е отпуснат пукнат грош. И ни държат сметка за всеки цент от средствата, с които разполагаме.

— А защо да не пуснем шапката? — попита Брадли.

— Пускахме я няколко пъти — отвърна Брадли. — Но е почти невъзможно да стреснеш хората с опасност, която не ги застрашава пряко. Няколко от петролните магнати, наши приятели, казаха, че им трябвало време да помислят. Един-двама души с капитали в Куба — по-конкретно Ди Стефано — проявиха щедрост, но все още сме зле.

— Пет милиона долара оправят ли ни?

— Пет милиона ще бъдат манна небесна.

— Аз знам откъде можем да ги измъкнем. Помниш ли Салваторе Спина?

— Как да не го помня? Нали преди година-две се запознах с него. Такъв човек не се забравя.

— Той е заложил много нещо в Хавана. Сигурен съм, че ще направи всичко, което е по силите му.

— Пет милиона ли каза? Аз вече се чудя какво ще ги правим.

— Можем да купим например седем парчета „Б-26“.

— Я не се шегувай.

— Аз рядко се шегувам, когато става дума за сериозни работи.

Изведнъж Редпат претърпя физическа промяна. Мускулите на лицето му се изопнаха и това придаде нещо дръзко и пиратско на изражението му. Изпитите му бузи добиха цвят и на всяка от скулите се появи силна червенина, сякаш някой неопитен гримьор му беше сложил руж.

— Къде ги? — попита той с твърдост, която прозвуча едва ли не като заплаха.

— Стоят замразени във военновъздушната база Милонга в Сан Хосе.

— И ще можем ли да ги вземем?

— Защо не? Костариканският президент и неговият министър на отбраната само това чакат. От години се мъчат да ги пробутат, но няма кой да ги купи.

— Те нямат право да препродават военни съоръжения, доставени от нашето правителство, без да получат разрешение от Държавния департамент. А той положително ще поиска да разбере в чии ръце ще отидат тези бомбардировачи.

— Няма какво да разбира. Кой ли вече не притежава старите „Б-26“, а те са и толкова еднакви на вид. Ние имаме девет, нали така? Значи, ще станат шестнайсет.

— Ама ти виждал ли си ги?

— Ей с тия две очи. Седем прекрасни „Б-26“ — ухили се самодоволно Брадли.

— И казваш, ония там са в състояние да продадат държавна собственост и да приберат парата в собствения си джоб?

— Като нищо. Миналата година продадоха една английска фрегата. И досега ядат парите от нея. С президента не съм се срещал, но познавам много добре министъра на отбраната. Той има четиринайсет спортни коли, един реактивен самолет, един хеликоптер и голяма яхта. Дай му само пари и веднага им намира мястото. За него пет милиона долара нищо не са.

— Бог да ги благослови тия корумпирани латиноамерикански политици! — възкликна Редпат.

 

Седемте бомбардировача „Б-26“, предлагани тайно за продан, не бяха се вдигали във въздуха, откакто бяха купени преди пет години, и стояха в импровизирани хангари, чиито покриви не можеха да ги опазят от поройните летни дъждове. Преди няколко месеца Брадли беше довел един специалист да ги прегледа. Цената, която бяха поискали първоначално, беше 200 000 долара на самолет, а сега искаха половин милион.

— Сума пари сме хвърлили по тях — обясни представителят на Министерството на отбраната.

Специалистът на Брадли поклати глава. Ръждата беше проникнала навред. Картечниците бяха задигнати, липсваха части от уредите, гумите вече не ги биваше и нищо не можеше да накара да се отворят бомбохранилищата на три от самолетите.

Министърът на отбраната нямаше нищо против някоя американска фирма да извърши основен ремонт срещу 35 000 долара на самолет, които да бъдат платени от евентуалния купувач, и в прилив на добри чувства се съгласи тази сума да се смята за депозит, който после ще бъде приспаднат от общата цена. Беше дадено нареждане работата да започне.

След три месеца ремонтът бе завършен и специалистът на Брадли го увери, че самолетите ще могат да летят. И точно тогава долетя съкрушителната вест, че Виктор Ди Стефано не е успял да изпълни задачата, и това бе потвърдено по телефона от самия Спина. А то означаваше, че няма пари за самолетите.

В Маями Редпат почти не хранеше надежда, че ще може да събере средства отнякъде.

— Няма време — каза той. — Представлението започва само след няколко дни и няма начин да го спрем.

Не се ли снабдим с тези самолети, спукана ни е работата. Не можеш ли да измислиш нещо?

— Мога да ти назова някои имена — отвърна Редпат, — но денят вече преваля. Трябваше по-отрано да потърсим финансовата подкрепа на наши приятели. Дори един петролен магнат не държи милиони под дюшека си.

В отчаяна надпревара с времето Брадли хукна към Тексас, но изпечените бизнесмени, които до болка стискаха ръката му с яките си лапи, не се отнесоха с нужната сериозност към въпроса и той си тръгна само с голи обещания и уверения, че те напълно го разбират. От Хюстън отлетя за Сан Хосе, за да се остави на милостта на своя приятел, министъра на отбраната, който го посрещна с гореща прегръдка и хиляди съжаления, че не може да му даде самолетите на кредит. Условието плаща в брой при доставката оставаше в сила.

В това време Редпат беше вече в Гватемала, където подготовката за нашествието в Куба привършваше. Брадли пристигна там от Сан Хосе, за да докладва на шефа си, че е ударил на камък.

— Видях се с Рикардо Астуриас, министъра — каза той, докато се здрависваха. — Работата с бомбардировачите няма да стане.

Редпат очевидно не се изненада.

— Откровено казано, никога не съм бил сигурен, че ще стане.

— Средства не се намериха, а Астуриас и компания не са съгласни да почакат. Хора без вяра, те нямат вяра на никого.

— Естествено — каза Редпат.

— Ти разбра ли, че трябва да благодарим на Фергюсън за всичко, което се случи? — попита Брадли. — Той се е бил съюзил с нашите врагове. Какъв наивник съм аз. Та ние сме заобиколени от шпиони.

— Не вярвай никому, клетвите за вярност са вятър работа — каза Редпат. — Не знам дали съм разбрал правилно, но той загинал при малко необичайни обстоятелства. Някъде в Далечния Изток, нали?

— В Лаос, по-точно — отвърна Брадли. — Пътувал с някакъв речен кораб, който бил нападнат от бунтовниците. За щастие, той бил единствената жертва.

На лицето на Редпат се изписа униние.

— Знаеш ли, ако беше успял да събереш средства, ония щяха да намерят някакъв предлог да отменят продажбата. Мисля, че те не действат на своя глава, а по заповед — сещаш се откъде. Убеден съм, че президентът се готви да ни измени. Куба ще бъде пожертвувана, а с нея — и всичко, за което сме се борили, Роналд, всичко, за което сме се борили.

Двамата седяха на верандата на фермерска къща, наета за ръководителя на службата за специални операции. На пътя долу някакъв индианец, тръгнал на кон към пазарското градче Реталулеу, теглеше на въже биче, което току рипаше и се дърпаше. В далечината безупречният конус на вулкана Санта Мария изпускаше струйка дим, която се виеше във вид на въпросителна. Откъм градчето, където се обучаваха нашествениците, долетя тръбен сигнал.

— Легионът на обречените — обади се Редпат. — Без необходимата подкрепа от въздуха те ще бъдат избити още на брега, ако изобщо стъпят на сушата. Ние, драги, сме свидетели на саботаж, на най-перфидния и чудовищен саботаж. Това е предварително подготвен разгром, след който президентът възнамерява да обърне гръб на Куба и на всичко онова, което тя символизира.

— И международният комунизъм ще възтържествува — каза Брадли.

— Благодарение на възможността да установи предмостие в самия Бял дом. Ако не ме лъже паметта, това е основната теза в твоята книга.

— Да, преди всичко в Белия дом. Това започва още от времето на първия мандат на Рузвелт и неговия нов курс.

— Най-сетне някой да отвори очите на американския народ. Кога ще излезе книгата?

— Боя се, че няма да излезе — усмихна се горчиво Брадли. — Съюзниците на международния комунизъм се оказаха по-силни от мен. Спряна е.

— Какво говориш, Роналд!

— Да, и то най-хладнокръвно и дипломатично. Понякога човек не може да не се възхити от начина, по който действат при подобни ситуации. Издателите държаха сума време готовия ръкопис, после просто се извиниха и казаха, че нямало възможност.

— Показали са я, предполагам, на някого от вътрешния кръг.

— Положително. Единственото им обяснение беше, че книгата не била достатъчно убедителна. Дори не се опитах да споря с тях, защото много добре знаех, че никога няма да ми кажат истинската причина за спирането й. Животът, драги ми Джулиъс, ме научи да бъда реалист. Аз вече съм белязан, а струва ми се и ти. В Тексас научих, че на вицепрезидента ще му духнат под опашката през шейсет и четвърта. Той беше последната ни надежда.

— Аз съм дълбоко убеден — каза Редпат, — че предстоящото фиаско ще послужи като повод да ни унищожат. Никой от нас няма да избегне чистката, която предстои, освен ако не сме готови да предприемем крайни мерки — да защитим не само себе си, но да защитим и страната.

— Крайни мерки ли? — учуди се Брадли и се вгледа в мрачното лице на Редпат, мъчейки се да разбере какво иска да каже.

— Нужно ли е да ти обяснявам? Мерки, с които да предотвратим една изключителна опасност. Действия, които в други времена биха били немислими. Чудя се, Роналд, дали изобщо ти е минало през ум каква е истинската цел на това мое посещение в Гватемала. Едва ли.

— Мисля, че дойде тук, за да се погрижиш нашествието да се осъществи.

— Дойдох тук — подчерта Редпат, — за да проуча една забележителна мистерия: убийството преди няколко години на президента Кастильо Армас. — Изведнъж той издаде напред долната си челюст — маниер, в който смяташе, че има нещо наполеоновско — и зачака напразно Брадли да ахне от изненада. — Подложена на обективен анализ — продължи Редпат, — това е една от най-успешните операции от този род. Бърза, чиста и без неприятни последици, що се отнася до общественото мнение. Намерили са изкупителна жертва, която са представили като човек с психическо разстройство и която безшумно са ликвидирали. Истинските подбуди за убийството — политически, разбира се — нито за миг не са излезли наяве. Ако е нужно да се прибягва до убийства, те трябва да се извършват по такъв начин — усмихна се той, доволен от това тържество на смъртта.

— Доколкото си спомням, и самият аз почти повярвах на официалната версия — каза Брадли. — Само дето всичко беше прекалено чисто. Единствено това ме смути.

— А кой, мислиш, е извършил тази операция?

— Предполагам, някой от нашите престъпни синдикати. Изпълнението й говори за сицилиански стил. Вероятно са наели някой спец от мафията, който срещу съответен хонорар е свършил всичко на високо професионално равнище. — Брадли потри ръце, което в случая означаваше, че няма какво повече да каже.

— Твоите догадки и моите изводи съвпадат — каза Редпат. — Е, как мислиш, можем ли ние с теб да извлечем някаква поука от този случай, която да ни е от полза? — попита той и в тъпичкия му глас прозвуча богат подтекст.

Брадли издържа погледа, му, който изведнъж заблестя сред тъмната мозайка на чертите на лицето, после каза някак притеснен:

— Не разбирам накъде биеш, Джулиъс.

— Защо трябва да играем на криеница? Въпросът стои така: ти лично съгласен ли си да капитулираш и да се оставиш да те заколят като овца, или предпочиташ да се бориш заедно с мен за принципите, в които вярваме? Горя от нетърпение да ме увериш в своята преданост.

— Нима някога си се съмнявал в нея? — отвърна Брадли. — Освен това нямам намерение да си сложа главата на дръвника.

— Ти имаш специални връзки. Единствен измежду нас. И винаги си казвал, че рано или късно може да възникне такова трудно положение, което ще ни принуди да се обърнем към тях. Според мен това време вече е дошло. Ясен ли съм?

— Повече от ясен — отвърна Брадли и се изправи на крака. Редпат вече беше станал и двамата си стиснаха ръце.

— Не искам да драматизирам нещата — каза Редпат, — но имам чувството, че съдбата ни зове.

Брадли имаше същото чувство. Той усети гърлото му да пресъхва, както му се случваше понякога, когато слушаше възвишена музика.

— Родината чака дела от нас — завърши патетично Редпат.

 

Три дена по-късно капитан Перес, кубинец на средна възраст, който командваше военното летище край Хавана, получи призори заповед по телефона да влезе в бой с нашественици, нарушили през нощта кубинските териториални води. Капитанът, смел, но не особено амбициозен човек, получил този чин само благодарение на прослужените години, се намери в чудо. Беше 15 април 1961 година. Предишния ден бяха извършени тайнствени въздушни нападения над всички по-важни военни летища, с което бяха извадени от строя една четвърт от и без това оскъдните въздушни сили на страната, в това число и пъргавият „Т-33“ на капитана, учебен реактивен самолет, който ставаше и за бойни цели, но не можеше да се сравнява с „Миг“, „Мираж“ или „Вампайър“. Така капитанът остана само със стария английски „Сий Фюри“, бавна и тромава машина, която не обичаше. В живота си той не беше убил човек, а и другите двама пилоти, с които разполагаше — лейтенантите Ферер и Матеос, нямаха никакъв боен опит.

Ферер щеше да лети с един „Б-26“, сглобен от събрани оттук-оттам резервни части, с четири вместо нормалните осем картечници. А за Матеос оставаше втори „Сий Фюри“. Перес, който не бе мигнал през нощта, остави телефонната слушалка, изгълта четиринадесетото си кафе от полунощ насам, написа писмо на жена си — нещо като завещание и препоръки за образованието на децата, и тръгна да се качи на самолета.

Вече се знаеше, че нашественикът е в залива Кочинос, и двадесет минути след излитането трите самолета се озоваха над залива. Перес забеляза, че повечето противникови съдове бяха хвърлили котва на около миля от брега; обаче най-големият от транспортните кораби — „Либърти“, чиято палуба бе претъпкана от въоръжени нашественици, се беше добрал на стотина ярда от сушата и от него спускаха десантни лодки. От три хиляди фута височина тази картина изглеждаше спокойна, но Перес не знаеше, че поради паника и объркване десантът е бил забавен и по грешка се е завързал бой между командосите от корабите и парашутистите, долетели на помощ със самолети от Централна Америка. След тази бъркотия един от батальоните на борда на големия транспортен кораб беше отказал да дебаркира.

Перес хвърли една от двете 250-паундови бомби, която не попадна в целта, и вдигна самолета, надупчен на няколко места от тежкокартечен огън. Реши, че ако иска да удари транспортния, ще трябва да рискува: ще пикира ниско, въпреки че при изтеглянето на самолета нагоре, крилата му може да се откъснат. Макар да имаше усещането, че капилярите в носа му се пръсват, от 1200 фута той насочи самолета с 400 мили в час право към средата на претъпканата с хора палуба и изстреля четирите си ракети. Всичките попаднаха в целта и корабът почти веднага започна да потъва. При второто си нападение потопи малък транспортен съд по-навътре в морето, а после разпръсна с картечницата върволицата от десантни лодки.

Матеос, който по мнението на Перес имаше лошо зрение и не можеше да умери дори планина, удари с 500-паундова бомба кърмата на кораба, който носеше боеприпасите и свързочните съоръжения. Той избухна и само след минути отиде на дъното.

— Най-голямата случайност в историята на бойната авиация — такава бе скромната оценка на Матеос за собствения му успех и макар в себе си Перес да беше съгласен с това, тази случайност обуслови пълния провал на нашествието. В течение на няколко дни достигналите до брега десантници се мъчеха да се отбраняват, но онези, които следяха иззад кулисите операцията, вече знаеха, че с тези нещастници е свършено. Президента не само го мамеха, но и не му се подчиняваха, а накрая просто го принудиха да разреши една последна бомбардировка със самолети от Централна Америка с единствената надежда, че това ще даде възможност на оцелелите да се изтеглят. Обаче и този план се провали, защото някой не се беше съобразил с разликата във времето: бомбардировачите „Б-26“ долетяха над залива точно един час по-рано от самолетите, които трябваше да им се притекат на помощ от един самолетоносач, и намериха там края си.

Четири дена след фиаското в залива Кочинос последните оцелели нашественици се предадоха и бяха откарани в затвора.