Норман Луис
Специалист от Сицилия (23)

7

По време на дългия полет през Атлантика от Ню Йорк до Рим Марк стигна до едно решение: ще се възползва от това посещение и ще се опита да преговаря за връщането си в Сицилия. Тъй като деловите му връзки с дон Винченте почти бяха прекратени, животът в Нова Англия не предлагаше кой знае какви перспективи. Нямаше особен талант или стремеж да се занимава с дребни сделки по продажбата на недвижими имоти, а и чувствуваше, че семейството му бавно се разпада под влиянието на новия начин на живот. Впрочем дон Винченте го беше подпитал вече какво мисли за кубинския проект, но първоначалният ентусиазъм на Марк беше поизстинал.

— В Солсбърн няма никакво бъдеще, Марко, дори и да искаме да останем тук. Грубшек няма да го преизберат, а щом той си отиде, онзи конски сурат Вайсман ще забие отново крак по улицата. Не че сега имам от тях кой знае каква полза. Но трябва да приемем фактите: щом като тези латиноамериканци могат да идват тук и да ни пердашат, значи времената са се изменили. Въпросът, който ме интересува, е: имаш ли някакви лични планове?

— Не бих казал такова нещо.

— Струва ми се, че трябва поне да помислиш за кубинския проект. От нашия човек там знаем, че това е сигурна работа. Имам предвид Брадли. Предполагам, че го познаваш по-добре от мен. Услужих му преди няколко години, когато още действахме заедно. Мога да ти кажа, че именно той надуши какво вършеше Коболд.

— Тръпки ме побиват от Брадли — каза Марк. — Инстинктивно не му вярвам.

— И мен ме побиват тръпки от него, но той е полезен. Това ново правителство е на път да си отиде, просто плаче някой да го свали. Аз рискувах тридесет милиона в Куба и сега има изгледи да си върна част от тях.

— Ще си върнете всичко. Имате много приятели, които работят за вас. Вие дори не сте виждали повечето от тях.

— Тогава защо да не се присъединиш към нас? Защо да не задвижим пак стария синдикат? — За миг надежда и плам позачервиха жълтеникавите страни на дон Винченте, а уморените му очички заблестяха. — Е, Марко? Какво ще кажеш?

— Ще трябва да поговоря с Тереза, дон Винченте. Имаме проблеми с децата и с училището. Не зная как тя ще погледне на една нова промяна на обстановката. Идеята май не е лоша, но да видим какво ще каже тя. Знаете как е — жените са консервативни.

— Все пак, помисли, Марко. Ако решиш да дойдеш, с радост ще те приемем. Винаги можеш да разчиташ на това.

 

В Рим нямаше директна връзка, а на всичко отгоре самолетът излетя с три часа закъснение, тъй че Марко кацна в Палермо едва в десет часа сутринта във вторник.

Там всичко се беше променило. Годините не само го бяха откъснали от познатия пейзаж, нарушен сега от огромни нови сгради, но той беше забравил и как изглеждат съотечествениците му; мъжете, които щъкаха като раци по лъскавите помещения на летището, му се сториха по-дребни, а ведрите някога лица на жените сега изглеждаха празни и апатични.

Посрещна го дребно спретнато човече със загоряла от слънцето кожа и с черна пура в ъгъла между тънките, едва забележими устни.

— Аз съм Джо Фоска, приятно ми е.

— Радвам се, Джо.

— Хубаво си е човек пак да поговори английски — отбеляза Джо.

— Да не би да си живял в Щатите? — попита вежливо Марк.

— Знаеш ли шестдесет и девета улица на изток? Държах апартамент там осем години. После за известно време въртях италианската лотария в Бруклин. Изгониха ме едновременно със Спина. Заедно се върнахме. Сега съм пак в пущинака, в Калстелнуово. — Той направи гримаса. — Изкарвам колкото за яденето.

На паркинга на летището ги чакаше червена „Алфа Ромео“. Седнаха и Фоска включи двигателя.

— Накъде? — попита Марк.

— Казано ми е да те откарам в Кампамаро, да остана с теб, докато свърши погребението, и да те върна пак тук.

— Искам да отида в Пиопо да видя тъщата — каза Марк. — Искам да посетя и роднините си в Калтанисета и Сан Стефано.

— Няма да го бъде — отговори Фоска. — Ще те следят през цялото време, докато си тук, и ако не правиш това което е наредено, ще те пречукат.

— Чии нареждания изпълняваш? На един, който се казва Джентиле… или на някой, свързан с групата на Джентиле?

— Не изпълнявам ничии нареждания. Това е приятелски жест от моя страна. Правя услуга, като се надявам, че и ти някога ще ми помогнеш. Искам само едно: да не ме забършат и мен, ако вземеш да правиш някакви номера.

— Защо не ме закараш тогава до дон К.? Няма да се отклоним кой знае колко много.

— От вчера е на легло след нов сърдечен пристъп. Не може да те приеме.

— Познаваш ли Таляфери?

— Познавах го. Умря през юни миналата година. Ти май губиш връзките си. Така става, когато си далеч.

— Ами Креспи? Онзи, когото избраха за депутат от Калтанисета в листата на християндемократите. Той ми е братовчед.

— Виж, това е друго нещо. Разправят, че той ще влезе в новото правителство. Само че повечето време той е в Рим.

— Трябва ми траурен костюм — каза Марк.

— Добре, можем да спрем пътем в града.

Спряха пред магазин за готови дрехи на една улица зад черквата „Санта Мария Нуова“, където продаваха евтино облекло. В Палермо само работниците купуваха конфекция и обикновено костюмите бяха скроени така, че в тях човек добиваше скромен, дори раболепен вид. Но в кройката на траурните костюми имаше известен шик. Най-тържествените случаи в живота на бедните бяха свързани с обичаи, съпътстващи смъртта. Вталеното сако на избрания от Марк костюм с широки ревери и ватирани рамене сякаш бе кроено за някакъв адмирал. Марк се огледа в зацапаното огледало и разбра, че траурът му отива. Зад гърба му Фоска цъкаше одобрително. Някакъв мълчалив човечец, влязъл след тях в магазина, пробираше евтините вратовръзки, закачени на въртящата се стойка, и не обърна внимание на доближилия го продавач. Когато Марк и Фоска излязоха, той се повъртя още миг край стойката и после тръгна след тях.

Растящото отчаяние внесе известен ред в мислите на Марк. Той се сети за някакъв телефонен номер, който беше записал в бележника си.

— Може ли да се обадя по телефона?

— Защо не? Стига да съм до теб, докато разговаряш.

Отбиха се в съседния бар, Марк купи жетон, влезе в кабината и набра един номер в Палермо Обади се някаква жена.

— C’e l’avvocato Crespi?^[1]

Гласът й прозвуча укорително:

— Vuol parlare con l’Onorevole?^[2]

— L’Onorevole. Si. Scusi tanto. Mi sono dimenticato.^[3]

Обади се нетърпелив мъжки глас:

— Pronto. Chi parla?^[4]

— Джовани, аз съм, Марко. Братовчед ти Ричоне. Говоря английски да не би да подслушват тук телефоните.

— Марко, радвам се да те чуя. Много време мина, а? Цели десет години. Кога можем да се видим?

На Марк не му се вярваше, че говори с човека, който преди едно десетилетие беше длъгнест, вързан в езика семинарист, който се канеше да обърне гръб на църквата и да стане юрист.

— Слушай, Джовани. Тук съм за кратко време и работата е малко сложна. Ще ми се да те видя. Знаеш за смъртта на брат ми Паоло. Може би ще бъдеш на погребението, тогава ще се видим там и, надявам се, ще можеш да ми помогнеш.

— Марко, просто нямам думи. Съболезнованията нищо не значат. Четох за Паоло и ми е мъчно, че няма да мога да го изпратя в последния му път. Той беше прекрасен човек и смъртта му е трагедия за мен. Как погребението не беше някой друг ден! Може би си чул: хората в Калтанисета решиха да ме изберат за свой представител и оттогава вече нямам личен живот. Впрочем чиста случайност е, че ме намираш тук. Дойдох от Рим вчера, утре заминавам обратно, а трябва да говоря на три събрания.

— В такъв случай ще си зает. Да, разбирам, изключено е.

— За голямо съжаление. Таксито вече ме чака, иначе бих ти предложил да прескочиш да се видим.

— Нищо. Разбирам. Зает човек си.

— Неприятно е, че се разминаваме така, Марко. Слушай, защо не спреш в Рим на връщане? Ще се радвам да те приема у дома и да те поразведа из града.

— Тук съм само за един ден. Довечера трябва да взема самолета за Щатите.

— Много жалко, Марко! Но това е, какво да се прави? Както и да е, имаш адреса ми. В Рим ще ме търсиш чрез Камарата на депутатите. Е, просто да се надяваме, че ще се видим скоро. Винаги съм готов да направя всичко за теб, Марко, помни — всичко.

В колата Фоска каза, сякаш четеше мислите му:

— Май си позагубил ориентирите тук. Мога да те разбера, сам съм го изпитал. Когато се върнах от Щатите, никой не ме бръснеше за нищо. Пък и нямах никакви разправии с разни Джентиле.

Бяха вече в предградията и отпред, зад черно-сребристите кубове на новите заводи, се показа Рочела. При светофара ревът на ауспуха на колата премина в мъркане, но беше заместен от оглушителния шум на индустриалния район.

— Подразбрах това-онова за теб — обади се Фоска. — Твоят случай ме заинтригува. Доколкото разбирам, тук си градил солидна база от привърженици, но котка ти е минала път. Щом си офейкал, цялата организация се е разпаднала като къщичка от карти. Онези две добри любезни момчета, които са работели за теб в Калтанисета — как бяха, Сарди и Лобрано? — не са оцелели и месец. Торят маргаритките сега. Мата се изхитри и мина на страната на Джентиле. Джордано го подхлъзнаха и сега излежава петгодишна присъда в Учардоне. Закрилата изчезна яко дим. Дон К. трябваше да се съюзи с тайфата на Джентиле, за да се справи с конкуренцията в наше лице — новопристигналите.

— Ти познаваше ли брат ми? — попита Марк.

— Зареждах един-два пъти колата си на неговата бензиностанция, но не си спомням да съм го виждал. Съдено му беше да го пречукат рано или късно, защото теб те нямаше. Разбираемо е. Той май нямаше никакви връзки. Могли са да го пречукат, когато им скимне.

— Кого са натоварили с убийството?

— Някой от главорезите на Джентиле. Скоро ще узнаеш, но каква полза от това? Там, където отиваме, няма и помен от цивилизация. Живеят в миналото.

Когато завиха по пътя за Багерия, Марк се обърна: оттук Палермо изглеждаше като прояден зъб, който едва се подава от челюстта на хоризонта. Големите промени бяха настъпили само в градовете; извън тях се меняха само годишните времена. Изгореният от слънцето пейзаж изглеждаше сив и зърнест като стара кинолента. Волове теглеха ралата, които чегъртаха малките парчета земя между скалите. От колибите към тях зяпаха селяни, замаяни от пагубния труд.

— Тук е доста спокойно сега — каза Фоска. — Когато се върнах, пет години се води гражданска война. Не им беше леко на онези, които се връщаха от Щатите. Повечето от нас подкрепяхме Джони Ла Барбера, но не умряхме от скръб, след като някой вдигна във въздуха братята Ла Барбера. Който и да е бил, с това той въведе нова мода. Днес решат ли да пречукат някого, вдигат го във въздуха с колата му.

Марк усети някаква горчилка в гърлото си и преглътна.

— Така сигурно не страдат — каза той.

Кампамаро беше почти неузнаваемо. Жителите му бяха вложили парите, получени от спекулациите и дребните мошеничества от следвоенните години, в строеж на всякакви грозотии, каквито можеха да си позволят. В старанието си да не изостават от градовете бяха започнали — и зарязали наполовина — един площад, набразден като бойно поле с ровове за дренажни тръби, които така и не бяха поставили; виждаха се също четири циментови пейки, пълен със зеленясала тиня шадраван и обществен клозет, който още не бяха свързали с водопровода. В опушената селска кръчма, където някога старците бяха почели Марк с поканата да играе карти с тях, сега имаше джукбокс, висеше реклама за пепси-кола и седяха младежи от новото поколение. Нито едно познато лице. Старците не се виждаха — заедно със свещеника и с дон Карло Маня ги бяха изгонили оттук да чакат смъртта далеч от хорските очи. Слабоумната дъщеря на дон Карло, която някога предлагаха на Марк за невеста, беше отдавна омъжена и беше народила няколко слабоумни като нея деца, а някогашните момичета, които той мечтаеше да обладава, сега носеха маската на наближаващата средна възраст. Вече беше трудно да се познае в коя от селските съборетини, сега облицовани еднакво с шлакови блокчета, го бяха замлъкнали да се гаврят с него мароканците и кои от засадените със зеле лехи бяха наторени с праха на африканците. Само планините бяха останали такива, каквито ги помнеше — като огромни купчини каменна сол, които хвърляха кристални отблясъци под безжизненото небе.

Паоло беше построил гаража си до старата им къща, Експлозията — станала, когато след едно обаждане по телефона той седнал в камиона и включил двигателя, за да отиде някъде да оправи нещо — беше предизвикала поразителни разрушения. До неузнаваемата купчина от разкривен метал между изгорелите бензоколонки бяха оставени радиаторът, две колела, бронята и регистрационната табелка, събрани по дворовете и покривите, където ги беше запратила силата на взрива. Върху останките на камиона беше положен венец от няколкостотин вече жълтеещи кали. Къщата беше изподраскана от разхвърчалия се метал, и почерняла от пожара. Единственият прозорец на първия етаж беше счупен; превързани с креп палмови клонки красяха сега балкончето, а широки ленти от черен сатен с бели букви „Паоло“ бяха забодени във вид на огромен кръст на фасадата — знак, че смъртта е поразила този дом.

— Дон К. разреши погребението и нареди всичко да бъде първокласно — обясни Фоска. — Поръчахме ковчег от тиково дърво. Би било добре да видиш брат си за последен път, но трябваше да заковем ковчега. Досещаш се защо.

Марк знаеше. При такива трагедии, когато от жертвата не оставаше почти нищо, една погребална фирма от Палермо изпращаше восъчна кукла; в ковчега поставяха тази кукла, облечена в празничния костюм на покойния, а на мястото на лицето залепваха увеличение от някоя неотдавнашна снимка. В такива случаи не беше прието да държат ковчега отворен, за да се простят скърбящите с покойника.

— Поръчахме около хиляда кали и доведохме три оплаквачки — продължи Фоска. — Вече не се намират оплаквачки в наши дни. Не искат да идват в такива селища, ако не ги докараш с някой лъскав автомобил и не им обещаеш богата кльопачка. Зор видяхме, докато ги намерим.

Марк слезе от колата и се огледа. По всички прозорци откъм улицата бяха застинали забулени фигури, по-нататък, в края на селото, чакаше старата катафалка, а около нея стояха мълчаливо онези, които щяха да носят ковчега, и наетите от Фоска три жени, които щяха да дерат дрехите си и да вият. Това беше драма, каквато селянинът едва ли би могъл да види повече от един-два пъти в живота си; обичаят предписваше точно каква роля да играе всеки от многото актьори, а на Марк беше отредена главната роля. Правилата изискваха всички да се държат така, като че убитият е починал от естествена смърт, а чак накрая една от оплаквачките трябваше да обяви, че той е жертва на вендета.

Селските първенци се струпаха пред Марк да стиснат ръката му и да изкажат съболезнованията си. Злощастието го беше откроило ярко от останалите. Първо го обсеби един дребен свещеник с птиче лице; последва го учителят — млад интелигент, от когото струеше доброжелателство; след него собственикът на един завод за цимент, после един „почтен мъж“ с рязко издълбани черти, а след тях цяла тълпа от бакали и касапи, които представяха местната буржоазия. За миг му се стори, че сред тях зърна лицето на човека, който го последва в магазина за дрехи.

Един по един влязоха в къщата и се наредиха около ковчега, затрупан с планина от венци. Дори къщата му се стори непозната; Паоло беше пристроил тази стая и всичките му спестявания бяха отишли да я натъпче с евтина, лъскава мебел. Между две напукани огледала от стената ги гледаше стара фотография. Полуувехналите кали изпълваха стаята с почти животинска миризма, която се смесваше със спарения мирис на дрехи, държани в ракли и проветрявани само в случаи като този.

Свещеникът изблея някаква молитва на латински, сетне главната оплаквачка Мария Ла Скадута — епилептичка с мъжки черти, с надупчени от шарка бузи и с нисък, гърлен глас, който беше на път да я наложи като народна певица в телевизията в Палермо — започна да нарежда. Никой не я разбра какво говореше, защото в всъщност тя декламираше някаква старинна погребална ода, която нямаше нищо общо нито с живота на Паоло, нито с обстоятелствата около неговата смърт. Тя произнасяше неправилно стародавните думи и ги кълчеше дотам, че те губеха всякакъв смисъл, но макар тя да дърдореше безсмислици, събралите се реагираха нервно на интонацията.

Когато дойде време да се обяви, че Паоло е бил убит, хората вече бяха на границата на истерията. Ла Скадута беше успяла да забрави името на убиеца и се наложи да й го подскажат шепнешком. Сетне тя отметна глава назад и произнесе: „Джузепе Джентиле. Era lui chi ha mandatu i sicariu“^[5]. Разнесоха се възклицания на ужас и почуда. Втората професионална оплаквачка нададе див вой и увисна в ръцете на „почтения мъж“, симулирайки припадък, а третата, стенейки, внимателно одраска бузата си колкото да пусне капчица кръв. Дребният свещеник се повдигна на пръсти, прегърна утешително Марк през рамото и изцитира нещо за смирението от Стария завет. След това всички се изнизаха на улицата.

Старата катафалка вече беше дошла на заден ход на уреченото място, носачите изнесоха ковчега, плъзнаха го в катафалката и отрупаха покрива й с венци. Шофьорът, с фрак и черни очила, метнал черна дамаска на коленете си, включи двигателя и прекара катафалката зад стария водач от братството „Сан Роко“, който чакаше с барабан в ръце да оглави шествието. След него се наредиха свещеникът, клисарите с хоругвата на светеца и момченцата, които щяха да пръскат светена вода.

По знак на свещеника барабанът задумка, катафалката с грохот включи на първа и рязко потегли, а трите оплаквачки зад нея се загърчиха и запищяха. Марк вървеше сам, следван от Фоска и от първенците на Кампамаро, които забъхтиха из прахта в редици по шест. Дълга нестройна опашка от работници от циментовия завод, на които местният „почтен мъж“ беше наредил да присъстват, и няколко изполичари и козари завършваха шествието.

Марк беше впил поглед в ковчега, покрит с пурпурно кадифе, от което висеше черен шнур с пискюл. В ковчега нямаше нищо от брат му, към гробището возеха кукла с ново копринено бельо и с празничния костюм на Паоло и неясно увеличение на лика му от една групова снимка, правена преди седем години при някакъв излет на членовете на клуба „Ротари“. Това бе известно на всички, но то нямаше значение, защото според народните поверия пискюлът на черния шнур олицетворяваше душата на покойния, която сега беше с тях и която щеше да отлитне едва след като заровят тялото. След няколко минути, когато започнеха да спускат ковчега в гроба, щеше да настъпи най-драматичният момент от погребението — Марк беше длъжен пред очите на всички да вземе пискюла в ръка, без никаква дума или жест, с което щеше да поеме върху себе си целия дълг на отмъщението. В това отношение Кампамаро не беше навлязъл във века на пепси-колата и машинките за еспресо.

Шествието продължаваше да се мъкне нестройно под съпровода на барабана към ниската каменна църква в края на селото. По покривите бяха накацали жени и деца; черковната камбана биеше, сирената на невидимия оттук завод за цимент виеше тъжно в знак на траур, професионалните оплаквачки хлипаха високо и късаха дрехите си. Наближаваше заветният, свещен миг. Миналата година в Бомпенсиере, от другата страна на планината, бяха избутали някакъв четиринадесетгодишен хлапак да поеме съдбоносния пискюл, а шест месеца по-късно той бе намерен убит от засада с ловджийска пушка.

При входа на гробището катафалката изскърца и спря, носачите измъкнаха ковчега, шествието се прегрупира и отново пое, сгъстено от тясната, лъкатушеща между гробовете пътека. Край гроба Марк го притиснаха от всички страни. Положиха ковчега на земята, без да свалят кадифето, и черният шнур с пискюла сега се беше намотал отгоре му като змия. Всички гледаха Марк очаквателно в тишината, нарушавана само от далечните гласове на жените и децата, които бяха слезли от покривите и припкаха по улицата към гробището. Всички гледаха и чакаха. Всички те смятаха, че щом е дошъл тук, той трябва да изиграе отредената му роля. Така смяташе свещеникът с молитвеника в ръка, чиито дълбоко хлътнали очи придаваха мъртвешки вид на лицето му. Така смятаха Фоска, „почтеният мъж“ и всички дребни служители и бакали от селото. Интелигентният млад учител беше оставил за по-добри времена прогресивните си идеи и сякаш настояваше Марк да остане верен на миналото. Ла Скадута и двете й помощнички бяха показали на какво са способни и сега очакваха и той да стори същото. Работниците от циментовия завод, козарите и изполичарите очакваха от него да зачете традицията, с която всички те бяха родени. Той чувствуваше силата на тяхната воля, решителния им мълчалив натиск. У него се бореха желанието да се противопостави на това масово внушение и атавистичният порив да грабне пискюла и да го стисне в ръката си пред очите на всички; от тази вътрешна борба ръцете му затрепераха. Той затвори очи и помисли за жена си и децата си.

В дълбоката, смутна тишина свещеникът разтвори молитвеника и зачете.

Сега всички лица, които с такава надежда гледаха Марк, се извърнаха от него. Той разбра, че се е откъснал завинаги от Кампамаро.