Норман Луис
Специалист от Сицилия (2)

2

Отвън цареше обедното спокойствие на големия славен град, потънал в тъмнооранжево под многото си куполи; вътре — напрегната апатия сред поръждавелите палмови листа на хотел „Соле“, където всяка палма сякаш тънеше в малка пустинна мараня. Бяха изпратили Марко с почти безнадеждната заръка за мартини в един град, който не предлагаше нищо друго освен марсала; при това във виното често имаше противно много жълтък. Брадли остана да отбива нападките на Локатели.

— Пот ме избива всеки път, когато мисля за това — рече Локатели. — Той дори още не е възмъжал. Двадесет и две годишен хлапак.

Брадли престана да тананика самодоволно Non Ti Scorda di Me^[1], мелодия, пропита от носталгията, която бе обзела всички към края на войната.

— Тук годините не са същите — каза той. — Тези хлапаци растат бързо. Преди да навършат двадесет, те вече са зрели хора със съзнание за отговорностите си. На вид може да е хлапак, но всъщност е сериозен семеен мъж.

— Знаеш ли на колко години е жена му?

— Четиринадесет. Какво от това? Такъв е обичаят тук.

— Досега не са ни възлагали по-сериозна задача от тази.

— И едва ли ще ни възложат.

— Ще ни изстинат местата, ако нещо се оплеска.

— Нищо няма да се оплеска. Той е човек на дон К. и това ми стига. Дон К. не е вчерашен, още не съм срещал човек като него. Нашият приятел ще изпълни всичко, каквото му е наредено. И то компетентно.

Брадли скопчи ръце, а сетне ги разтвори, като с този жест сякаш събра и отхвърли всички други възражения на Локатели. Той съзнаваше, че е човек, в чиито жили тече по-хладна кръв, който не действува импулсивно, защото всичко обмисля, и се стараеше някак си да компенсира това: беше прихванал от италианците изразителната им жестикулация, както и цяла гама от екзалтирани възгласи. И сега запремигва ненужно, а сдържаният и навъсен Локатели, който рядко използваше ръцете си освен при хранене, продължаваше да се терзае от опасения и да мрънка предупреждения.

— Ние ще спасим Европа — заяви Брадли — и този невзрачен на вид младеж ще ни помогне в това. Чака го голямо бъдеще.

— Не, така няма да я спасим — възрази Локатели. — Ако действаме по сценария на дон К., няма да постигнем друго, освен да създадем куп мъченици. Ако изпортим нещо, свършено е с нас в тази страна. Край!

Наблюдавайки го, Брадли поклати глава. Локатели седеше с присвита между раменете глава и приличаше на лешояд. Брадли овладя обхваналото го раздразнение. Този човек, някогашният безценен сътрудник, сега се превръщаше в тежест, и то само защото песимизмът беше заразителен. Той беше един от основателите на Централното управление за информация още преди Пърл Харбър и с ентусиазъм се беше прехвърлил в неговия филиал — предизвикалото завист и насмешки Управление за стратегическо разузнаване, чиито сътрудници още тогава бяха кръстени от випускниците на Уест Пойнт „драгуните на Донован“. Локатели се залавяше за всичко с байроновска стръв и жар: не го плашеше никаква операция нито в норвежкия тил, нито в окупирана Франция. Той за малко не постигна най-големия си успех в тайното посещение при Мусолини през 1943 и последвалото го споразумение, съгласно което диктаторът трябваше да остане като глава на италианското правителство, напълно готов да сътрудничи на победителите и да дресира народа си така, както не биха могли да сторят това съюзниците. Изпълнението на споразумението беше осуетено от намесата на Чърчиловите войнолюбци и с това звездата на Локатели беше започнала да залязва. С ликвидирането на Управлението за стратегическо разузнаване го завещаха на ЦРУ заедно — както сега си мислеше Брадли — с маса други безделници. Още ненавършил четиридесет, Локатели сякаш изведнъж се състари: по челото му се очертаха дълбоки бръчки, а очите му изгубиха блясъка си.

Брадли вдигна глава и видя Марко, който идваше към тях между палмите, стъпвайки безшумно с американските офицерски боти с каучукови подметки.

— Ето ги и напитките — рече той — Постарай се да не проличи, че не му вярваш много. Чувствителен е въпреки каменното си лице. — И той подхвърли: — Как успя?

— Намерих — отвърна Марко. — И му казах, че трябва да е много сухо.

Той пристъпваше внимателно по излъсканите плочки, впил поглед в двете чаши на подноса, с напрегнато и лишено от всякаква изразителност лице, което сякаш те гледа от някоя сватбена фотография или от портрет при годишен акт.

— Истинско: сухо мартини — каза Брадли — Фантастика, а? Как успя?

— С бармана сме от един край — поясни Марко. — Калтанисета. — За пръв път от запознанството им преди една седмица той се усмихна.

 

Излязоха с щабната кола на пет мили от града по пътя за Сагана и паркираха в някаква изоставена кариера за варовик, изсечена в планинския склон. Мястото пустееше под обедното слънце, миришеше на пелин и пустиня, а отразените от бели скали слънчеви лъчи ги заслепяваха от всички посоки. Поеха по една пътека и изгубиха пътя от очи. На места през тревата избиваше варовита кал и Брадли забеляза колко внимава Марко да не изцапа ботите си. Локатели беше поизостанал от тях.

— Всичко ли върви според очакванията ти? — попита Брадли.

— Всичко е екстра — увери го Марко. — Големият митинг ще се състои в Коло на 1 май. Кремона се е съгласил да присъства, а това значи, че там ще бъдат и всички провинциални партийни лидери. Точно на това се надявахме.

— Радвам се, че е така. Все пак искаме да чуем всички подробности по операцията, която предлагаш. Сега не е време за увъртания и тайни. За нас не е достатъчно да ни кажеш, че еди-кой си ще бъде ликвидиран, трябва да знаем как смяташ да действаш.

Брадли усети, че Марко се смущава. Държеше се като срамежливка, от която искат да измъкнат подробности за половия акт.

— Ще ги отпратят — отговори той. — Няма никакви проблеми. Те просто ще изчезнат.

Спокойният и сдържан младеж, който обикновено избягваше да бъде категоричен, си позволи един рядък, нетърпящ възражение жест — сякаш с невидимо перо в ръка сложи черта в края на страницата.

— С това ти пак не ни казваш нищо — отбеляза Брадли.

Локатели присви очи напрегнато, подготвяйки се за нещо, което не би искал да чуе.

— Ще ги нападнат бандити — обясни Марко.

— Боже мой! Бандити, а? Да не искащ да кажеш, че пак нашият стар приятел Атилио Месина?

— Атилио е единственият от бандитите, който все още има сили да извърши такава операция.

— Виж ти! Добре измислено, няма що. А той съгласен ли е да направи тази услуга?

— Ще му наредят и той ще го изпълни.

Не прозвуча ли гордост в тихия и равен глас? Трудно беше да се каже. Ако някой друг беше заявил такова нещо, Брадли не би си сторил труд дори да се разсмее при подобна нелепост. Но в устата на Марко всичко звучеше изумително достоверно.

— Кой ще му нареди?

— Един човек.

— Искаш да кажеш дон К.

Марко не отговори нищо, а Брадли вече съжаляваше за нетактичността си.

— Как ти се струва това, Джон? Бива си го, а? Атилио ще разреши всичките ни проблеми. Какво ще кажеш?

Локатели гледаше встрани.

— Предпочитам да не коментирам.

Камък на шията, помисли си Брадли. Чудеше се понякога дали центърът не му беше натътрузил нарочно този човек. Дали те — опасявайки се от дързостта, съмнявайки се в проницателността и силата му — не бяха натоварили Локатели с тайната задача да го контролира?

Марко се беше спрял да отрие ботата си о сноп едра трева. Откъсна листо от един храст и с него изчисти от лъскавата кожа полепналия варовик.

— Цялата компартия на Сицилия ликвидирана с един замах — отбелязва Брадли. — Просто насъскваш бандитите срещу тях. От това по-просто здраве му кажи! В която и да е друга страна това би било чиста фантазия.

— И тук е чиста фантазия — каза Локатели.

— Ще ликвидираме само ръководителите — поясни Марко. — Шепа хора, които влияят опасно на селяните.

— И ще се вдигне страхотна олелия — рече Локатели.

— Да, страхувам се, че тук си прав, Джон — съгласи се Брадли. — Представяш ли си каква врява ще настъпи?

— Обществеността ще възнегодува срещу бандитите — отбеляза Марко. — Бандитите ще действат по нареждане, но за това няма да знае никой.

— Смяташ, че истината никога няма да излезе наяве? — попита Локатели.

— Уверен съм — отговори Марко.

— Откъде тази увереност?

— Има начини да се осигури това.

— Без тайни и увъртания, моля — намеси се Брадли.

— Освен нас само бандитите ще знаят истината, а те също ще изчезнат. Щом стане ясно, че от бандитите вече няма полза, те ще бъдат отстранени.

Отстранени. Изчезнали. Брадли слушаше думи от собствения си речник. „Живеем в странен свят. Тези евфемизми, предполагам, изпълняват някаква защитна функция… ограждат въображението от вредната действителност.“

Вървящият редом с него Локатели се приближи и закътка укорително със сух, сякаш излизащ от корема му глас:

— … А да си се замислял някога какво ли ще каже генералът за това?

— Генералът — повтори Брадли. — Нелсън ли беше онзи, който държеше далекогледа пред сляпото си око? Генералът? Защо да си създаваме ядове предварително, а, Джон? — Той се взираше в трите сенки мъничета, които бягаха пред тях под обедното слънце. — Как беше името на онова място, Марко? Където бандитите ще пречукат комунягите?

— Коло. Близо до Лекара Фриди.

— Не го зная. Удобно ли е за операцията?

— Митингът ще се състои на открито, в горния край на един проход, наоколо е все планина. Естествен амфитеатър от скали.

— Добре го каза — рече Брадли. — Образно.

— Там ще се съберат няколко хиляди души от селата около двата края на прохода. В даден момент пътищата могат да бъдат блокирани и хората ще се окажат в капан. Цялата местност ще бъде под обстрела на картечници и минохвъргачки.

— Вече използват и минохвъргачки, а?

— И противотанкови гранатомети — допълни Марко. — Модерни полеви телефони, радиопредаватели, всичко. Вашата армия им даде всичко, каквото поискаха, без планинска артилерия.

Брадли вдигна вежди и ококори очи да покаже изненадата си.

— От кого са взели цялата тази железария?

— От предишния генерал — отговори Марко.

— Да, разбира се, почвам да забравям. Времето, когато задвижиха онази платонична история със сепаратистката държава. Жалко, че нищо не излезе от това. Ще задоволиш ли любопитството ми: къде ще бъдат полицията и карабинерите по време на тази работа?

— Някъде другаде.

— Просто някъде другаде. Марко, непрекъснато ме смайваш. Още един въпрос: можем ли да изтървем тази работа?

— Не ви разбирам, мистър Брадли.

— Колко души освен Кремона възнамерявате да очистите?

— Най-много тридесет. В това число мнозинството от провинциалните партийни лидери.

— Изключено — обади се Локатели. — Дума да не става.

— Тридесет бива — рече Брадли. — Стотина ще дойдат малко множко.

Измъчен и тревожен, но възпиран от благоприличие в присъствието на Марко, Локатели отчаяно впиваше нокти в дланите си.

— Ловка политическа хирургия, на време и на място — отбеляза Брадли. — Не е кой знае каква цена за свободата.

— Клането си е клане, както и да го наричаш — възрази Локатели. — Кремона го имат тук за герой.

— Имаха го — поправи го Брадли. — Мина им вече времето на партизаните. Колко й трябваше на тълпата в Ерусалим да забрави Исус Христос? Тези твои бандити — обърна се той към Марко, — които ние, напразно или не, снабдявахме с оръжие, винаги са отстъпвали по брой на силите за сигурност — горе-долу един срещу тридесет. Как така все още действат?

— Има някои неща, в които човек не може да вникне напълно — каза Марко. — Може би още не им е дошло времето да изчезнат.

Ама че страна! Ама че страна! С някакъв див възторг Брадли заоглежда пейзажа, издълбаните стени на кариерата и небето с ленивите врани под него. Една конска муха го ухапа по напуканата кожа на ръката и мигновено беше размазана.

Марко продължаваше обичайното изложение, което рано или късно всеки сицилианец правеше пред готовия да го слуша чужденец:

— От многовековната си история сме извлекли много поуки. Научихме се да разрешаваме по свой начин проблемите си. Чужденецът не винаги може да ни разбере.

— Струва ми се, че си прав. Марко. Едва ли някой чужденец ще ви разбере. Кога трябва да се произнесем по този твой възхитително прост план?

— Трябва да знаем скоро — каза Марко. — Митингът е само след две седмици, а такава възможност може и да не ни попадне вече.

Утробният глас на Локатели заскърца в ухото на Брадли:

— Генералът е в отпуск още цяла седмица. Най-малко седмица, докато го видиш.

— Кой ти е казал, че искам да го видя? — удиви се Брадли. — Ще му кажем, когато всичко свърши.

 

Оставиха Марко на Куатро Канти и гледаха след него, докато стегнатата му тъмна фигура се разводни и изчезна в хорския водовъртеж. Брадли свърна във „Виа Македа“. Поради недостига на бензин все още нямаше много коли, но срещнаха няколко шарени каруци и много пешеходци, по чиито лица все още личаха следите от военновременния глад. В редици по десетина те крачеха по улицата към любимите си кафенета, където се редяха за чашка ерзац кафе преди следобедната почивка.

Локатели отново премина в настъпление:

— Тук не е Италия, а сицилианците не са италианци.

— Казвал си го и преди, Джон. Може би има разлика, но какво от това? Не бива да очакваш, че ще споделя предубежденията ти.

— За бога, какво знаем за този човек?

— Освен че го праща дон К., той е проверен от нашето разузнаване. Работил е две години за англичаните в Катания, а после още две години в базата в Калтанисета. Поисках справка от командира на базата, той е в луд възторг от него. Каза ми, че от всички сицилианци, работили при тях, Марко единствен не е уличаван в кражба. Говори се също, че е член на Почтеното братство.

— Ако съществува такова братство — отбеляза Локатели.

— Да.

— И какво възнамеряваш да правиш? — попита Локатели.

— Да продължа — каза Брадли.

— Не съм срещал по-шантава работа от тази.

— Единственото разумно нещо. Звучи необмислено, но ако премислиш, не е така. И без това сицилианците сами ще го свършат.

— Защо тогава не го оставиш на тях?

— Защото като участваме и ние, ще можем да насочваме операцията. Искам да съм в течение. „Пък и защото — помисли си Брадли — обичам историята и искам да съм част от нея; защото обичам тази страна и смятам, че е мой дълг да я защитя.“

— Кажи това на генерала и чуй какво смята той.

— Той е обикновен войник, това не е лъжица за неговата уста. Пък и време няма. Шефът е човек простодушен, да е жив и здрав. Но войникът си е войник.

Един невъзможен участък от пътя ги принуди да намалят скоростта на пешеходна: бомбените кратери от преди четири години бяха запълнени с чакъл и пръст, но пътната настилка не беше възстановена.

— Този план е самодейност в най-лошия смисъл на думата — обади се Локатели.

— Бих казал самодейност в грандиозен мащаб.

— Като си помисля какво рискуваме, тръпки ме побиват.

На Брадли му се искаше да каже: това е ново смело начинание и ние двамата сме в него. Какво значение имат генералите и политиците? Ние сме новите хора. Ние даваме тон.

Но той просто подхвърли:

— Трябва да пийнеш.

Бяха вече на площад „Руджеро Сетимо“; отвъд него градът не предлагаше никакви развлечения, но на самия площад се намираше единствената пивница в Палермо — освен бара в хотел „Соле“, — където понякога можеше да се намери истинско сухо мартини. Ще прекарат там половин час и Локатели вероятно ще измъкне от джоба украсената с автограф снимка на Дучето с някакво странно бомбе, която той винаги носеше със себе си, и ще заклати глава над нея. „Надеждата на нашето време — ще каже той. — Най-оригиналният философ след Платон.“ А Брадли вежливо ще се съгласи с него.

Той спря до тротоара, изключи двигателя и добродушно плесна Локатели по кокалестото бедро.

— Горе главата, Джон. Може дори да успея да ти уредя някоя отпуска по болест в родината, ако те интересува това, но само след голямото събитие, разбира се. Само след събитието.

 

Марко бързаше, доколкото му позволяваше тълпата, по булевард „Виторио Емануеле“ и влезе в кафене „Венеция“, където застана малко встрани от другите клиенти, конто пиеха някаква помия от печени орехи. Получи чашка истинско кафе от бармана, който почти не го познаваше, но реагираше отзивчиво на цялата гама от трепети на човешката душа. На стъкления щанд бяха наредени малки сладки от марципан и жълтък. Марко взе една, глътна я на две хапки и обърса старателно краищата на пръстите си с книжната салфетка. Барманът се навърташе наоколо, вдигнал почтително вежди, готов да поднесе втора чашка от кафето за привилегировани, но Марко поклати глава. Нямаше за какво да говори с раболепния младеж зад бара. За Марко този човек и бъбривите му клиенти почти не съществуваха, макар че те бяха напълно реални в сравнение с чужденци като Брадли и Локатели, които принадлежаха към някакъв призрачен свят — бездънните декори на собствената му вселена, която ще престане да съществува заедно с него.

Когато излезе от кафенето, един-двама от посетителите се обърнаха и го проследиха с поглед. Той извървя бързо стоте крачки до „Вико Марота“, където живееше и където го очакваше тялото на младата му жена. Възбуда и нетърпение закипяха в кръвта му, когато свърна от главната улица в тесния проход към глухата и задънена уличка, където той и Тереза живееха след сватбата. Тук, на тъмните приземни етажи, живееше цяла колекция от най-евтините и най-мърляви курви в града; на горните етажи, където бяха наблъскани полугладни чиновници, вятърът все още развяваше разкъсаните плакати с лика на Мусолини. Минавайки покрай един джип с карабинери от новия отряд за борба с бандити, които бяха насядали в него като пъстри новооперени пилци по краищата на гнездото си, докато сержантът им подръпваше с удоволствие от забранената цигара, Марко влезе в един вход и се изкачи до квартирата си на третия етаж.

Чу как Тереза зашляпа с чехлите по голия под на коридора. Зад открехнатата врата се показа предпазливо триъгълното й личице, сетне тя откачи верижката и го пусна да влезе. Прегърна го през врата, а той впи устни в нейните, усети зъбите й срещу своите, натиска на гърдите й и издутия корем, долови мириса на плътта й. Тя не носеше нищо под роклята, като всяка сицилианка у дома си през лятото; той повдигна роклята й до кръста, погали я по задника, сетне — пъхнал два пръста на дясната си ръка между краката й, — я вдигна на ръце и я пренесе през коридора в стаята със защорени прозорци, в която нямаше нищо освен полумрак, маса и едно легло.

Марко отпусна жена си на леглото и я облада с победна агресивност, разпалван от нейните писъци, били те от болка или от удоволствие. Голям му е като на африканец, обичаше да се хвали с него майка му пред всичките си приятелки. В села като Кампамаро и Сан Стефано все още се ширеше старият обичай: при оброка на децата половите органи на момчето да се показват пред близките на момичето, та да се знае какво може да се очаква от него, като му дойде времето. Обикновено той прекарваше с нея час или повече, тласкан по равно от традицията и от страстта, забавяйки докрай оргазъма; после, обезсилени, те хапваха малко макарони и той тръгваше да довърши работата си за деня. Така минаваше сиестата всеки ден, а вечер си лягаха рано, за да започнат отново неуморното друсане, без да губят много време. Всеки достоен за уважение мъж всекидневно налагаше такава епитимия на жена си и на себе си.

Отдръпвайки се накрая, Марко с уплаха видя кръв по чаршафа.

— Сигурно съм те наранил.

— Не си.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

Той провери с пръст петното и после го разгледа внимателно.

— Поразгорещих се.

— Не.

— Страх ме е за детето. Трябва да повикаме доктор Беломети.

— Няма да му дам да припари до мен. Ще полежа с вдигнати колене. Ще подложа възглавница под краката.

— Той си спомни, че това й беше помогнало при ужасния кръвоизлив през първата брачна нощ.

— Отивам за доктор Беломети — настоя той.

— Не го искам. Повикай Бруна, ако можеш.

Бруна беше акушерката, беззъба кудкудякаща вещица, която раздаваше ужасни варива и беше търсена от всички старомодни съпрузи, които отхвърляха услугите на лекарите по гинекологични въпроси.

Но Марко отиде за Беломети, с което доказа, че е в състояние да скъса с традицията при действително критични обстоятелства.

— Тя има кръвотечение още от първата нощ — обясни той на доктора. — Не много. От време на време.

Беломети, който беше роден в някакво селище от коптори в арабски стил на планината Камарата, където достигналата брачна възраст жена никога не излизаше на улицата след шест сутринта и където все още виждаше в спомените си изцапаните с кръв чаршафи, изложени триумфално по прозорците на брачните стаи, погледна Марко с уважение. Времената се измениха, предимно към по-лошо, но все още се срещаха неколцина истински мъже.

— А пък и тези болки…

— Искаш да я прегледам?

— Да, докторе. Не се сърдете, моля, но първо си измийте ръцете. Ако ви трябва пеницилин, мога да намеря.

— Вярвам в провидението, чистите бинтове и чистия въздух — рече Беломети. — Боите се от слънцето… оттук и половината беда. Държите щорите спуснати и стаята се превръща в свърталище на бацили.

„Селяни, преселили се в града — мислеше си Беломети, — но си останали селяни по душа, потискани от ужасното еднообразие на селския живот, търсещи избавление от него във всякакви буйства, а това в леглото е просто най-достъпното.“ Сети се за онзи contadino^[2], който не можеше да си позволи нищо освен кукурузена каша, който пъхаше в устата си сурови люти пиперки и дъвчеше, докато от очите му не рукнеха сълзи. Знаеше, че в някои села вестникопродавците изкарваха по някоя лира в повече с някой брой, в който оцветяваха на ръка снимките на жертвите на вендета с течащата от тях кръв.

 

Беломети накара Тереза да легне на хълбок с прибрани към корема крака и започна прегледа, а Марко, с гръб към тях, се вслушваше с тревога в учестеното й дишане. Беломети беше единственият мъж освен него, който виждаше и докосваше тялото й. Сякаш я дефлорираха за втори път, мислеше си Марко; и колкото повече се мъчеше да си внуши, че докторът изпълнява дълга си безпристрастно и добросъвестно, както вече е правил стотици пъти, толкова по-упорито във въображението му засядаше мисълта, че Беломети все пак е мъж. Красотата на Тереза — гъстата черна коса, ограждаща лицето, пълните устни и характерните за южнячката хубави очи, тънката талия, пищната гръд и широките бедра — караха всеки мъж на улицата да обръща глава и трудно беше да се повярва, че разголените й срамни части и прегледът на тялото й няма да възбудят всеки мъж, дори привикналия доктор.

Тишината, нарушавана от време на време от леките въздишки на Тереза, бе прекъсната от един единствен сподавен стон, когато Беломети вмъкна разширителя и го разтвори докрай. Миг по-късно прегледът завърши и докторът съобщи, че няма нищо сериозно. Марко погледна крадешком предната част на панталоните на доктора, докато двамата крачеха по коридора към вратата, и подозренията му се разсеяха. Беломети, бърникайки в чантата си, снижи гласа си до шепот:

— Ден-два почивка, това е всичко. Необходими са известни предпазни мерки на този стадий. Не се отпускай с цялата си тежест върху нея. Подпирай се на лакти. Тя е млада, но добре сложена. Ще намина пак идната седмица, ако искаш.

Той си тръгна, като на вратата припомни на Марко, че природата е най-големият лечител и че всъщност да умреш е така естествено, както и да живееш, но визитата му с нищо не успокои Марко. Този следобед се страхуваше да остави Тереза сама, боеше се, че тя просто не поиска да признае болките, опасяваше се от ново кръвотечение. Струваше му се, че ако в негово отсъствие се случи опасен кръвоизлив, ще удари часът на старите вещици наоколо с техните тайни лекарства и с опасните инфекции, които могат да предизвикат.