Норман Луис
Специалист от Сицилия (18)

1

Един разкошен ден през зимата на 1959 година въстаниците влязоха в Хавана. Градът беше превзет толкова спокойно, дори безгрижно, че жителите едва ли осъзнаха какво ставаше. Предишния ден из града се перчеха свирепите полицаи на президента, готови всеки момент да натиснат спусъка, а на другия ден те изчезнаха, за да бъдат заменени от хиляди учтиви дребни селяни в униформа, чужди на всякакви крайности — ако не се смята, че за двадесет и четири часа пресушиха целия запас от кока-кола в Хавана. Е края на пистата на летището Ранчо Бойерос чакаха самолети, с които трябваше да емигрират президентът, близките му приятели и видните членове на правителството и на които беше разрешено да излетят. Общо взето, този развой на събитията беше посрещнат с радост и облекчение. Ресторантите и кафенетата бяха пълни както винаги, а масите в кабаретата трябваше да се запазват от предишния ден. Съвършено непознати хора се здрависваха и се радваха, че са живи и здрави. Проститутките, най-добродушните и най-безкористните в света, работеха както обикновено. Самолетите и параходите продължаваха да стоварват туристи, които и сега играеха свободно в казината. Всяка нощ стотина от тях се напиваха до безсъзнание и биваха прибирани от новите отряди за охрана на реда, които се грижеха за тях, поеха ги с черно кафе и ги връщаха почтително в хотелите. Войниците, селяни от глухата провинция, играеха в захлас на топчета по гладките, застлани с красиви плочки тротоари на Хавана, и канеха чужденците и местните жители да участвуват в играта.

Атмосферата на вежливост и търпимост, създадена от новото кубинско правителство, не изненада Салваторе Спина: той не се и съмняваше, че зад здрависванията и усмивките се крие твърда решителност. Разбирайки по-добре от мнозина други накъде духа вятърът, той беше убеден, че победата на въстаниците е неизбежна, и остана изненадан само от бързината, с която рухна старото правителство.

Дори и тогава неговото изключително, пословично щастие не му измени. В деня, преди да падне Хавана, в пристанището влезе „Голфо ди Поликастро“, който му докара от Неапол най-голямата партида хероин, достигала някога западното полукълбо. Спина беше закупил в Турция деветдесет процента от всичкия произведен за годината опиум и подминавайки традиционния френски посредник и лабораториите в Марсилия, беше уредил преработката му в един стар гараж за автобуси в Порта Нуова, предградие на Палермо. „Голфо ди Поликастро“ возеше двеста и петдесет килограма хероин в седем обикновени, здрави куфара, поверени на помощник-капитана на кораба; това означаваше, че срещу 130 милиона долара този хероин щеше да предложи поне на пет милиона души кратката измамна забрава на всякакви болки, отчаяние, глад, страсти, самота и страх.

Когато малко след разсъмване Спина се качваше на кораба, съпровождан от началника на митницата, който подтичваше по трапа до него, той дочу пушечната стрелба в източните предградия, където останките от правителствените войници стреляха безразборно и нервно по всичко, което се движеше, а после захвърляха оръжието и се прибираха на автостоп по домовете си. Спина изпи по едно капучино с помощник-капитана, който му се падаше далечен роднина, благодари му и го освободи от седемте куфара; сетне Спина, началникът на митницата и няколко моряци пренесоха куфарите до кадилака му, който ги чакаше на кея.

В тази мека тропическа утрин, огласяна от тракането на лебедки, крясъците на виещите се над, отпадъците от корабите чайки, звънът на църковните камбани и приближаващата стрелба, за Спина настъпваше краят на цяла една епоха. Мислено той вече виждаше началника на митницата като затворник на остров Пинос. Предишната вечер беше позвънил на директора на затвора с молба Боначеа Леон да бъде прехвърлен в крилото за политическите затворници, а всички негови документи да бъдат оформени на името на друг затворник, държан там без съд и присъда по някакво доста неясно обвинение, че бил опасен за режима, който беше пред рухване. В замяна директорът щеше да получи гостоприемство или пари в Маями, но шестото чувство на Спина му подсказваше, че този човек, известен с жестокостта си, изобщо няма да доживее наградата.

Минаваха седмици и всичко вървеше нормално. Жадната за всякакви поводи за празненства Хавана се втурна да празнува. Спина, както и всички други, ходеше по улиците, размахваше знаменце, когато му го пъхаха в ръката, и винаги беше готов да се спре и да прегърне първия попаднал му брадат млад войник. Не му оставаше нищо друго, освен да се отпусне и да се забавлява, защото новото правителство, на пръв поглед толкова безгрижно, се оказа удивително компетентно, когато се стигна до въвеждането на контрол по пристанищата и летищата; наложи се да бъдат прекратени доставките на хероин за Съединените щати, докато не се измислят нови начини и средства за преодоляване на контрола. Почти всички от предишните връзки на Спина сега бяха в затвора, а неколцина вече бяха разстреляни в сухия ров до вътрешната стена на крепостта Кабаня, където последната гледка, която осъдените виждаха в земния си живот, беше грамадната, осветена от прожектори статуя на Христос, извисяваща се над контурите на крепостта.

Вече месец седемте куфара стояха в хранилището в кантората на Спина. Чужденците оставаха незасегнати от неприятностите, с които се сблъскваха някои кубински граждани, но неговият инстинкт отново му подсказа, че рано или късно нещата ще се влошат; ще отворят сейфовете в банките, ще започнат обиски, ще вземат да разследват защо някои богати чужденци още стоят в страната, въпреки че източниците за печалби наглед са секнали. За да не привлича вниманието, той се залови с дребен износ на крокодилски кожи за някаква фиктивна компания в Щатите.

Идеята за подходящо място за хероина хрумна на Спина една вечер, когато гледаше през прозореца на кантората си гробището „Колумб“. То сякаш беше макет на голям град с тринадесет авенюта, пресечени от седемнадесет улици: величествено гето на мъртвите, в което семействата на богатите и властните бяха намерили покой във великолепни гробници — често миниатюрни копия на разкошните вили, заемани от тях приживе. В Хавана култът към мъртвите едва ли отстъпваше по нещо на същия култ в Египет при фараоните. Много от гробниците бяха обзаведени със скъпа вносна мебел и с такива удобства като телевизори, а в някои имаше дори климатична инсталация и асансьори. Гробището не беше и безлюдно, както са повечето гробища; кубинците отделяха доста време за посещения на гробовете и по добре осветените улици се тълпеше народ, особено в края на седмицата и в празнични дни; положили свежи цветя на гробовете, хората намираха, че гробището е приятно място за вечерна разходка, и не бързаха да се разотиват.

На другия ден Спина отиде на гробището и откри, че сред многото добре поддържани и пребоядисвани през последните години гробници имаше няколко, които изглеждаха изоставени и дори занемарени. Той поговори с главния пазач, който потвърди, че за някои гробници никой не се е грижил вече десетилетия наред; тези гробници му създавали затруднения, добави той, защото били откупени завинаги и сега не можело да се направи нищо те да не загрозяват общия вид. Администрацията на гробището би се радвала, ако такива занемарени гробници, бъдат преоткупени и подновени, затова с удоволствие биха свързали Спина с комисионер по продажбата. Скоро Спина се добра в едно провинциално градче до някаква немощна старица, наследила една, гробница от свой далечен роднина, чието име вече не помнеше, и тя с радост се съгласи да му я продаде. Сделката беше уредена веднага. Спина получи ключа и скоро след това беше заведен като собственик в гробищния регистър под името Артуро де Баеса. В гробницата бяха погребани осем възрастни и единадесет деца; срещу малка сума администрацията уреди прехвърлянето на костите им в общата костница. Спина не пожали пари за ремонта на гробницата отвън и отвътре, а когато всичко беше готово, там внесоха три нови ковчега с медни плочки, на които бяха изгравирани имената Луиза, Симон и Педро де Баеса, заедно с хероина в сандъци с надпис „мебели“. Сам Спина прекара няколко часа в гробницата, прехвърли хероина в ковчезите, а после ги намести в три от нишите, където преди това бяха другите ковчези.

 

Годините, преобразили дон Винченте от американец на средна възраст в стареещ сицилианец, не бяха пощадили и гласа му: когато той позвъни на другия ден, Спина едва го позна. Нямаше го някогашният говор, характерен за Мълбъри Бенд; от другия край на лошата линия долиташе немощен грак и Дон Винченте говореше почти на диалект.

— С Виктор станаха лоши работи. Смазаха го от бой още през декември.

— Боже мой, Вин. А аз нищо не зная. Какво е станало?

— Сбил се с тайфа от пуерторикански хулигани. Млатили го с дръжки от търнокопи. Горкият, лежа два месеца в интензивното отделение. Челюстта му още се крепи с тел.

— Madonna troia! Пуерториканци, казваш?

— Точно така. Кълна се в паметта на сестра ми, която умря девственица…

Спина търпеливо изслуша докрай клетвата за отмъщение, която дон Винченте произнесе.

— Какво да се прави, Вин? Какво да се прави? Те вече надушиха организацията. А си вдигнал аларма, а са ти подпалили чергата.

Жизнерадостен по природа, Спина изведнъж се почувствува стар и го налегна мъка. Просто не му се вярваше, че е дошло времето, когато банда смрадливи латиноамериканци могат да набъхтят сина на сицилианеца, от който някога трепереше цялото източно крайбрежие, и никой не си помръдва пръста да го защити или да отмъсти за него.

— Момчето при теб ли е сега? — попита тоя. Тънкият сенилен глас на дон Винченте долетя през пращенето по линията:

— Живее при Марк Ричардс и жена му. Искам да кажа, Ричоне… онзи момък, който ти ми изпрати. Няма да повярваш, като чуеш защо. Някой — не е важно кой — е платил на тези пуерториканци да очистят Виктор, а когато разбраха, че той все пак не е пукнал, изпратиха писмо, че ще го причакат, щом излезе от болницата. Решихме, че за него ще е по-безопасно в града, където Ричардсови ще се грижат за него, отколкото при нас в гората.

— Боже мой! Ужасна работа, Вин. Никога не съм мислил, че ще доживея деня, когато тайфа имигранти ще ни се качи на главата.

— За себе си мога да се погрижа, Салва, знаеш много добре, но не мога да си позволя никакви рискове с Вик. Те не само размазаха лицето му, засегнат е мозъкът му. Говори сега като осемдесетгодишен старец. Както ми обясниха, в черепа му се образувала някаква течност. Не може да стои прав, заваля се. Първите две седмици край леглото му денонощно имаше две болногледачки, поддържаха живота му със системи и с разни тръби в носа му. Когато свалиха превръзките и ми разрешиха да го видя, помислих, че е станало грешка. „Сигурни ли сте, че това е синът ми?“ — попитах аз. Той само бръщолевеше нещо неразбрано. Плаках като дете.

— Сигурно си се чувствал ужасно. Бих искал да помогна някак, Вин.

— Впрочем, надявах се на това. Виктор засега е при Ричардс, но нещо ми говори, че нещата там не са както трябва. Ричардс е славен момък, но жена му не се трае и май не е много привързана към момчето.

— Защо не го пратиш при мен за един-два месеца, Вин? А и Ричардс може да дойде с него. Виктор ще се попече тук на слънце, ще отпочине, ще набере сила. Между другото, в тази страна не обичат много пуерториканците, така поне разбрах.

— Надявах се, че ще помогнеш, Салва. Може би ще се възползвам от предложението ти. Щом като е в състояние да пътува, а? Само за месец-два. Да не му се случи нещо.

— Виктор е умно момче — каза Спина. — Понякога се чудя дали имаш представа колко умно е това момче. Ще се радвам да ми погостува.

Виктор пристигна три дена по-късно, придружен от Марк Ричардс, и Спина го настани на безопасно място в едно ранчо в Пинар дел Рио, собственост на негов кубински приятел. Тук Виктор спеше до късно, упражняваше се в стрелба с пистолет, като стреляше мишелови, вечер ходеше на кино или на бой с петли и за удивление на домакините, не обръщаше внимание на хубавичките девойки, които сами посещаваха бара и други заведения. В спокойния отморяващ тропически климат той започна бързо да възстановява силите си. След няколко дни се сприятели със собственика на един гараж в близкото село, който му разреши да извършва от време на време дребни ремонти по колите на негови клиенти.

Марк ангажира стая в хотел „Севиля“, а няколко часа по-късно Спина го покани в кантората си, която гледаше към гробището. Когато стисна ръката на Спина, Марк почувствува как по собствената му ръка пробягна тръпка.

— Дон Салваторе — промълви той.

— Стига с това „дон“ — каза Спина и прегърна Марк през раменете. — Добре че дойде така бързо, Марк. Какво мислиш за Вик?

— Ще бъде окей — отвърна Марк.

— Разбира се. И да ти кажа още нещо. Този пердах му беше нужен, от него ще има само полза. И мен ме натупаха, когато бях колкото него. Единадесет счупени кости, но ми подействува добре. Знаеш ли какво? Станах малко философ по този начин, а това никак не вреди. — Мургавото лице на Спина се набръчка в усмивка, когато си спомни с гордост и умиление как го бяха изхвърлили от колата в някакво празно място, смятайки го за мъртъв. Раните зараснаха, болката отдавна беше забравена, но тази преживелица беше го инжектирала с една неуморима способност за съпротива, която не бе му изневерила и до днес.

— Как мислиш, ще излезе ли нещо от него? — попита той.

— Всичко ще бъде окей — повтори Марк.

— Престани, за бога, с това „окей“! — ядоса се Спина. — Защо непрекъснато трябва да дърдориш като американец? Искам да зная какво наистина мислиш.

Марк покорно изреди в ума си по италиански качествата на Вик, сетне изложи заключенията си на английски:

— По ум той се е метнал на баща си и в крайна сметка ще стане добър организатор. Предпочитам да се опра на него, отколкото на който и да било друг. Вече не е самохвалко, но още не умее да се владее. Това е, което трябва да научи.

— Каза ми всичко, което трябва да зная — рече Спина. Така си го представям и аз. Човек би могъл да разчита на него. Чувам, че жена ти не се е зарадвала от престоя му у вас. Какво става с Тереза напоследък? Дон Винченте смята, че вече май не се погаждате.

— По някои неща не сме на едно и също мнение — рече Марк.

— Жалко. Тя беше приятно момиче. Помня каква беше, когато ви изпратих тогава от Генуа. Мила и някак свенлива.

— Тя пак си е такава, но ни е трудно да живеем на новото място. Тереза иска да се приспособи и полага прекалено много усилия за това.

— Всичко е от промяната на климата — каза Спина. — В Солсбъри е доста студено през зимата. Жените не издържат, имат си разни женски неприятности. Така беше с дона Карлота. Тровеше живота на дон Винченте, докато не хвана религията.

— Можете ли да си представите: жена ми влезе в комитета за защита на гражданите? — попита Марк. — Мотае се с група еврейки и участвува в протестни митинги и демонстрации пред общината.

По покритото с мрежа от бръчици лице на Спина се изписа истинско съчувствие. Позорът на приятеля беше и негов позор.

— Трябва да я махнеш оттам и да отидете на друго място — каза той.

— Нали работя в Солсбъри — отговори Марк. — На врата ми виси дом, който е твърде голям за нас. Трябва да се плащат и сметките.

— Можеш да се наредиш по-добре, сам знаеш — рече Спина. — По мои сведения дон Винченте фактически се е оттеглил. Защо да стоиш в Солсбъри? Вземи Тереза и идете на друго място, където тя ще бъде по-доволна, а и ти ще се наредиш по-добре.

— Може и така да направя, ако се открие възможност.

— Чудесно. Ето това исках да чуя. Точно сега имаш такава възможност. Искам да работиш за мен. Нужен ми е persona di fiducia^[1].

Спина прекоси стаята и отново прегърна Марк. Марк стана, протегна ръка нерешително, колебаейки се дали да отвърне на прегръдката му. — Искам да работим заедно — ти и аз — продължи Спина. Това прозвуча като заповед.

Марк погледна дребното съсухрено лице и усети на раменете си хищните лапички. Той прикри смущението си с усмивка.

— Щом брадатият се махне — каза Спина, — трябва да бъдем готови да вземем в свои ръце работите в този град. Това е отлично място. — Той посочи през прозореца белите кули и небостъргачите на фона на далечното море и пищните гробници долу. Там беше дошла някаква компания с флейти и китари да прави серенада на мъртвите. — Пак ще потече голямата пара. Искам да включиш и Виктор в играта, затова исках да чуя какво мислиш за него. Може би ще успеем да се договорим с дон Винченте да прехвърли хотелите на него. След година младежът може да стане най-големият собственик на казина в Куба.

 

— Каква ще бъде моята роля в това? — попита Марк.

— Нужен ми е тук човек, на когото мога да вярвам. Не някакъв дръвник, а човек с ум и въображение, който би могъл да решава наистина сериозни проблеми. Марк, започнал съм тук голяма работа. Предполагам, че вече знаеш с какво се занимавам.

— Подочух нещичко.

Тънкият пронизителен кикот на Спина прозвуча като далечен грак на врана.

— Все същият diplomatico^[2], а? Знаеш много добре, че търгувам с наркотици, и, струва ми се, винаги си знаел това. Интересува ме как гледаш на това.

— Разправят, че съм старомоден — отвърна Марк.

— И аз чух такова нещо. Какво имаш против?

Марк потърси оправдание за онова, което сега и на него му се стори като глупав личен предразсъдък.

 

— Където съм се родил, с наркотици не се занимаваха. Това е всичко. — Усети да го обзема слабост и страх да не загуби престижа си в очите на Спина. — Работех за дон Винченте, а той не обичаше хората му да се бъркат в такива каши. Думата му беше закон.

— Светът се промени — каза Спина. — Днес половината континент пуши марихуана, гълта или си инжектира наркотици. Аз само задоволявам съществуващото търсене. Положението е същото, каквото беше в дните на сухия режим. Ако ние не дадем на хората онова, което търсят, някой друг ще стори това. Както и да е, пука ли ти какво ще стане с тях?

Това беше възможност да си върне загубените позиции. Съдбата на наркоманите вълнуваше Марк не повече от съдбата на жителите на Венера, ако там имаше такива.

— Ни най-малко — отвърна той твърдо.

— Хората от нашия край са прекалено умни, за да гълтат наркотици. Ако тези животни искат да се тровят, какво ни засяга? Не аз създадох този пазар, той съществуваше и преди мен.

— Струва ми се, че сте прав — каза Марк. Наркоманите бяха глупаци и той изпитваше към тях такава антипатия, каквато други изпитват към нарушителите на закона. Каквото и да е възмездието, те си го заслужават.

— Е, и какво ще кажеш?

— Още трябва да преустроя живота си. Позволете ми да помисля няколко дни.

 

Спина кимна с разбиране, но Марк почувствува властната му воля. Стареещият глава на мафията сега излъчваше някаква тайнствена сила — като онези странстващи илюзионисти, които идваха по празници да мамят планинците в Калтанисета. Тези дрипави нищожества подчиняваха тълпите на своята воля, опияняваха ги с безумни надежди, заслепяваха ги с видения на феникси и ангели, които се изпаряваха на разсъмване.

— Мисли колкото искаш — каза Спина. — Сега е спокойно и мога да се оправя сам, но може би скоро ще ми потрябваш, а тогава бих искал да съм сигурен, че мога да разчитам на теб.

Марк кимна. Какво по-сигурно от това, помисли си той, че когато го призоват, той ще бъде принуден да се подчини.

От кантората на Спина Марк отиде в новосъздаденото Министерство на националното възстановяване, за да обсъди бъдещето на капиталовложенията на дон Винченте в хотелите с един чиновник от отдела, който се занимаваше с конфискуваното имущество на чужденците. На този етап национализацията не беше завършена още юридически, останалите в Хавана чужди капиталисти се мъчеха с всевъзможни доводи и уговорки да отложат окончателната катастрофа с надеждата, че ако новата власт падне, онези предприятия, които още не бяха национализирани, ще започнат отново да функционират без юридически усложнения, свързани с прехвърлянето на собствеността. Както и всеки друг представител на чуждестранния капитал, Марк беше готов да се хване и за сламка, от това нямаше да загуби. Имаше няколко свободни дни, защо да не използва времето да направи в крайна сметка нещо за стария си работодател.

Щом Марк излезе, Спина заключи кантората, взе такси до края на „Прадо“, където го освободи, и свърна в улица „Анимас“, най-любимата му улица в света. Вървеше бавно в топлия благоуханен въздух под чуруликането на хиляди невидими птици, които никога не можеха да заспят от шума на Хавана. Множеството кубинки, излезли на вечерна разходка, му приличаха на танцьорки от някакъв мюзикъл, които всеки миг можеха да изпълнят някой танцово-музикален номер. Той се сля с върволицата красиви жени, които с изразителни жестове обсъждаха събитията на деня и насищаха въздуха с мириса на плътта си. Ветрила шумяха меко над мозаечната настилка на улицата, а изящна плетеница от сенки трепкаше като листак, когато ветрецът разлюляваше окачените на синджири улични фенери.

Спина беше на път за „Буена Сомбра“, най-известния публичен дом в града, който беше позакъсал, и Спина успя да го купи съвсем евтино. Към наркотиците го бяха подтикнали чисто икономически съображения — нали трябваше да се живее, а иначе у него имаше естественото влечение към всичко, свързано с нежния пол. Обичаше компанията на жени, а там те като правило откликваха на ухажванията му и му отговаряха със симпатия. Най-лекият начин да влезе в живота на колкото се може повече жени беше организираната проституция; от негова гледна точка оттам падаха малко пари, но огромно развлечение.

В това отношение Хавана предлагаше изключителни възможности. Красиви и нуждаещи се жени колкото щеш, безграничен пазар, но организацията беше примитивна. Публичните домове на Хавана бяха в такова състояние, че туристът трябваше да бъде мъртвопиян, преди да го примъкнат вътре, за да не вижда помещенията, облицовани с плочки като обществени клозети, вещиците, които прибираха парите, и да не усеща миризмата на антисептичните средства и на мръсните пешкири. Подобни места се посещаваха от простолюдието.

Богатите възможности на туристическия пазар оставаха неизползвани поради тези лоши условия и именно тук Спина разгръщаше способностите си. Той купи шест такива заведения, махна плочките, обезшуми клозетните казанчета и инсталира уютни американски барове с меко осветление, комплектувани с приятни бардами, конто кацаха на високите столчета и пиеха оцветена вода. Те вземаха от клиентите пет пъти повече отпреди.

Данните от едно проучване убедиха Спина в огромните възможности на системата за продажна любов. Той остана изумен, когато разбра от хора, които знаеха на пръсти местния плътски пазар, че почти всяка втора жена в Хавана е готова при случай да се продаде за не повече от пет долара и че това не прави никому никакво впечатление. Увериха го, че с това се занимават дори иначе почтени съпруги, когато мъжете им оставаха без работа и без пари, както и зле платените продавачки, чистачки и перачки, за които подобна сума беше непреодолима съблазън.

Затова в свободното си време, когато някой би се отморявал с дърводелство или с отглеждане на орхидеи, Спина започна да организира този податлив материал и състави каталог с адреси, телефони, физически данни и снимки на разположение на хора, които работеха на комисиона във всеки хотел. Деветдесет процента от жените бяха цветнокожи — „карамелени задници“, както ласкаво ги наричаше Спина, — но някои клиенти предпочитаха бели и за да задоволи това търсене, той се сдоби с „Буена Сомбра“. Специалитетът на заведението, управлявано от културна възрастна аристократка, бяха бели девойки от обеднялата буржоазия, но сега то беше сериозно засегнато от новия повей и от това, че мнозина богати кубинци не се доверяваха на новата власт и започваха да напускат страната.

Входът към „Буена Сомбра“ беше незабележим — тясна врата между магазин за обувки и банка. Спина натисна звънеца и бе въведен от прислужницата, чевръсто мулатче с огромни очи. То тръгна да съобщи за Спина, но той извика след него:

— Хей, зъркел, ела тук. Говориш ли английски? Как се казваш?

— Динора, сър. На вашите услуги.

— На вашите услуги, а? Много мило. На колко си години?

— Тринадесет, сър.

Спина извади с два пръста петдоларова банкнота от джоба на претрупаната си с басти риза и й я подаде. Стана му драго, когато момичето направи реверанс.

— Някой те е възпитал много добре, Динора. Окей, върви да кажеш на сеньората, че съм тук.

Заведението плаче за нова метла, помисли си той. Къщата беше мрачна и старомодна, с вътрешен двор, с твърде много потъмнели огледала и изподрани маслени платна. Плискащият в центъра на двора фонтан привлече вниманието му и той забеляза, че дори златните рибки, които лениво кръжеха в басейна, изглеждаха някак безцветни и стари. Твърде много гербове и почти никакъв живот, светлина и музика. Мадам — стара вещица с жълта перука и с безброй замазани с пудра бръчки, уж внучка на някакъв генерал — беше превърнала приемната, която трябваше да вдъхва бодрост и увереност у клиентите, в бърлога с изпотрошена мебел. Но най-лошото нещо в заведението бяха дванадесетте котарака на сеньората. Спина не понасяше котки, противни му бяха дори загладените, охранени галеници, които се срещат в повечето американски домове, а кубинската порода — мършави, проскубани, дългокраки, с големи тестиси и зли муцуни — го изпълваше с погнуса. Още при първата им среща Спина беше показал ясно отвращението си.

— Никакви котки тук, сеньора!

— Сеньор Спина, те са моето семейство. Трудно ще ми е да се разделя с тях.

Спина запуши носа си с кърпичка.

— Ще бъда откровен. Тук вони. Можете да отглеждате птици. Вземете си куче, ако щете. Ако държите на котките си, ще трябва да ги гледате на друго място.

— Добре, сеньор Спина. — Тя се обиди, но нямаше как. Беше известна като честна и делова жена, а ето че й показаха кой тук е господарят.

— Готов съм да пооживя заведението, сеньора, ако изпълнявате нарежданията ми. Изхвърлете котараците на улицата, където им е мястото, вижте някой да почисти добре къщата и оставете отворени прозорците. След ден-два ще мина да видя какво става.

Този път не се виждаха никакви котки и Спина заговори за плановете си.

— Времената се менят — отбеляза той, след като сеньората го поздрави и му предложи чашка кафе, — а ние трябва да вървим в крак с тях. Доходите ви пак са паднали този месец. Трябва да направим нещо да увеличим клиентелата.

— Заведението трябва да мисли за реномето си — възрази тя. — Клиентелата ни е консервативна. Твърде големи промени може да предизвикат недоволство.

Спина подуши въздуха.

— На какво мирише?

— Парфюмиран аерозол, сеньор Спина. Наредих да почистят къщата, както поръчахте. Аерозолът премахва мириса на застояло.

— Стори ми се, че още вони на котки — каза той. — Да се върнем към клиентелата, сеньора. Трябва да разберете, че аристокрацията на този остров загива. Колко клиенти, например, имахте днес?

— Понеделник никога не е хубав ден. Но бяхме удостоени с посещение на маркиз де Санта Ана.

При произнасянето на това име сеньората сниши гласа си до почтителен шепот.

— И колко време стоя маркизът?

— Почти целия следобед.

— Мога ли да зная колко му взехте за посещението?

Тя обясни кротко:

— Тук не говорим за такса. Клиентът може да остави толкова, колкото сметне за необходимо.

Тя вдигна чашката му и оправи изящно извезаната батистена покривчица под нея.

— Това вече е беда. А колко сметна за необходимо да остави клиентът в случая?

— Двадесет и пет долара.

— Едно време доста пари — отбеляза Спина, — а днес нищо. На този остров идват като туристи някои от най-големите тузове в света. За времето, което е прекарало със Санта Ана, вашето момиче би могло да забавлява трима-четирима от тях. — Той подбираше думите си внимателно, стараейки се те да не звучат обидно. Беше човек, който с усмивка на уста можеше да поднесе лоша вест.

Сеньората се овладя с лек унил жест, сякаш пропъждаше дим от себе си; отвращението, което породи у пея вулгарното предложение на Спина, не пролича зад мрежата от бръчки.

— Страхувам се, че младата дама, която беше с маркиза, не би се съгласила да забавлява, както се изразихте вие, трима-четирима туристи за един следобед.

— Извинете, сеньора, не разбирам. — При тази съвсем непривична за него ситуация Спина едва се удържа да не избухне в смях. — Не е ли това въпрос на чест за фирмата?

— Всички момичета в заведението имат такъв шик и маниери, които привличат благовъзпитания човек — отговори тя.

— Мога ли да видя снимка на предпочитаната от маркиза?

— Разбира се.

Тя отдели една снимка от купчината, от която клиентите правеха избора си.

За Спина имаше нещо познато в снимката.

— Виждал ли съм я преди?

— Не, сеньор Спина.

Фотографията беше ярка и неконтрастна — от онзи вид, който беше излязъл от мода още преди двадесет години. На светлия, леко замъглен фон лицето би могло да бъде ликът на някоя киноактриса от тридесетте години, например Джийн Харлоу.

— Изключително момиче — каза сеньората — с трагична съдба. Загуби съпруга си при революцията. Опрели го на една стена и го разстреляли по бързата процедура. Това се случи на мнозина. Тя говори английски перфектно.

— Само с такива снимки ли разполагате? — попита той. — Клиентите не очакват ли да видят нещо голо?

Устата на сеньората — безжизнена цепка в маската от гущерова кожа — потрепна, но тя не каза нищо.

— Ще ми се да поговоря с това момиче — каза Спина. — Повикайте я. Може да почетем стихове заедно. — Това лице от миналото го заинтригува.

— Ще й телефонирам да разбера дали е свободна — каза сеньората. — Сега може да не е удобно; иначе тя ще бъде тук след половин час.

— Добре. Да поговорим за бъдещето. Както намекнах вече, тук всичко трябва да се промени. Каня се да разпердушиня този приют и да започна отначало. Ще направим козметична операция на „Буена Сомбра“ — музика, свестен бар с бардами, дансинг, приветлива атмосфера. Може би на маркиза няма да му допадне, когато завършим всичко това, но туристите от корабите ще проправят пътека до тази врата. Ще трябва да видя всички момичета във вашия списък и лично да ги огледам, за да съм сигурен, че са подходящи за такова заведение, каквото имам предвид. Ако реша да ги наема, трябва да запомнят само едно: че това е професия. С нея те ще си изкарват прехраната, следователно трябва да работят както всички други. Сеньората слушате, втренчила поглед в схванатите си от артрита пръсти.

— Къде е моето място в тази нова схема, сеньор Спина?

— Както казах. Надявам се, че ще можем да работим заедно. Ако е така, толкова по-добре. Ако не… е, трябва ли да ви казвам…

Тя кимна покорно. Една сълза се отърколи изпод клепача и мигом изчезна в релефа от бръчки.

— Ако останете, ще трябва да свикнете да стоите зад кулисите — каза Спина. — Може да ви отделя канцелария на горния етаж. Тази стая ще ни е нужна. Ще трябва да преместите всички тези вехтории на друго място.

Срещата на Сипна с Мария де Мора, звездата на „Буена Сомбра“, не мина успешно. Макари все още жизнен и полово активен на петдесет и пет години, той все по-често търсеше възбуда в младостта, а Мария, която никак не приличаше на носталгичния си портрет, вече не беше така млада. Тя беше слаба и скована, с изящни безчувствени черти, тъжни очи и замислен вид. Приливът на кръв в слабините на Спина секна, когато тя се изправи пред него. Той хвана Мария за ръката, безжизнена като гипсова отливка, и я поведе към посочената стая, а сеньората тръгна след тях с ужасната си усмивка, къткайки насърчително.

Стаята му напомни най-добрата спалня в четвъртокласен хотел в Нови Орлеан: креват с балдахин, тежка, разнебитена мебел, пропит от меланхолия интериор и едва прикрит от аерозола мирис — почти сигурно — на котарак. Мария седна на края на леглото, с ръце в скута, замислена, с невиждащи очи. Когато малката прислужница Динора, потръсквайки самонадеяно младата си гръд, им донесе кафе в малки чашки и шафранени сладки, Спина я ощипа по бузата и я потупа по задника, преди тя да си тръгне.

Той направи всичко възможно да предразположи Мария.

— Хубаво момиче си. Хубава коса, хубави очи. На колко години си?

— Двадесет и шест.

— Сеньората ми каза, че си загубила съпруга си.

— Убиха го при революцията.

— Жалко. Сигурно животът ти е труден. Семейство имаш ли?

— Само майка. — Тя упорито отбягваше погледа му и отговаряше на въпросите му безучастно, едва ли не с негодувание.

— Слушай, Мария — каза Спина, — по една случайност аз съм собственик на този вертеп, но сега можеш да ме смяташ просто за клиент, който е видял снимката ти и те е харесал. Хайде, дръж се с мен като такъв.

Нищо по извърнатото й встрани горестно лице не показваше, че е чула думите му. Струваше му се, че ако беше изтръгнал ръката й, то пак нямаше да трепне.

— От сеньората разбрах, че днес вече са те търсили веднъж. — Той отпусна ръка на коляното й. Тя реагира мигновено, като в самоотбрана.

— Не идвам тук често. Човекът, с когото се видях днес, е стар приятел. Решихме да се срещнем тук, защото така ни е по-удобно. — Говореше през зъби, почти без да движи устните си.

— Госпожо — каза той, — аз съм клиент, който иска да спи с теб. Аз съм някой си, който има пари за пилеене. Насам ме насочи добър приятел от домакинството на туристическия кораб, който току-що влезе в пристанището. Работя в „Бетлъхем Стийл“, имам жена и семейство в родината. Никога преди не съм кръшкал, но сега търся малко любов — преди да е станало много късно. Нужно ми е насърчението на една топла любвеобилна жена. Дори и да ти действам дяволски потискащо, длъжна си ла намериш начин да не го показваш.

— Искате да се съблека ли? — попита тя.

— По дяволите, да, Мария, или ме подтикни аз да сторя това. А то сега ме караш да нервнича. Струва ми се, че ако само те докосна, ще ми завъртиш шамар.

Тя стана със застинало лице, обърна се и засъблича роклята и комбинезона си с тромави, непохватни движения. Когато остана само по пликчета и сутиен, тя се присви плахо като плувец, който се готви да скочи в студено море. Оглеждайки тялото й с вещината на познавач, Спина реши, че то рядко е било излагано на показ. Ако някога са галели тези бедра, това е ставало на тъмно. Имаше нещо призрачно в кожата й, а когато я пое и разтвори бедрата й, тя се сгърчи. Какво, по дяволите, правят тези кубински богаташи, когато лягат с жена? — почуди се той. Пренасят се в миналото. Като преди един век.

След десет минути Спина беше пак при сеньората.

— Не искате ли да останете с нея?

— Не — отвърна той, — пък и едва ли някой друг освен маркиза би искал.

— Сеньор Спина, кажете, моля, какво има.

— Стаята вони — каза той. — Толкова вони на котки, че ми идеше да си запуша носа.

— Не мога да разбера — заоправдава се тя. — Всичко беше измито много грижливо.

— Някакъв гаден котарак се е разписал под всички мебели. Освен това вашата приятелка е дама, а дамите не подхождат за такова заведение. Тук е необходимо не само желание за работа, а и малко жар, дори да ви липсва.

— Сеньор Спина, ще повикам друга. Едно много мило момиче, много по-младо от Мария. Ще наредя да бъде тук след десет минути.

— Достатъчно — каза той. — За днес ми стига едно такова приключение. Не бих искал второ от този род.

— Тази е съвсем друга. Нещо, което никога няма да забравите. Още ли сте в „Севиля“? Ще ви я пратя там.

— Друг път, може би.

Ще трябва да я махна, помисли си той, няма да е зле да й кажа още сега. Обмисляше как най-деликатно да й каже това, когато сред хаоса от мебели нещо зашава около краката му и една огромна сива котка рипна в скута му. Той скочи на крака и изкрещя от погнуса. Котката за миг остана увиснала на ноктите си, сетне тупна на земята и Спина я запрати с ритник в другия край на стаята.

— Окей, сеньора — процеди той, прикривайки обзелия го бяс с ледена усмивка. — Струва ми се, това решава въпроса.

Тя разбра, че с нея е свършено, и към презрението, което вече изпитваше към него, сега се прибави и омраза. Понечи да го изпрати до вратата, но той я отблъсна и тя се свлече в стола си; видя как ръката му опипа крадешком тялото на Динора, докато малката прислужница му отваряше вратата. Именно при тази гледка в главата й се зароди план за отмъщение.

Мекият като мляко нощен въздух обля лицето на Спина. Мозаечната настилка беше осеяна със отъпкани угарки, наоколо се издигаха сякаш изваяни от слонова кост сгради и пъстрееха реклами за безалкохолни напитки и цигари. Успокоен, градът се готвеше за голямата схватка със сънищата, просяците стояха застинали като часовои на поста си, победената армия от продавачи на лотарийни билети се разотиваше под знамената на непродадените билети, а бездомниците вече спяха в напуснатите от ваксаджиите столове.

Като организатор Спина се беше научил да цени и да обича реда и тънко развития усет за време на изтънчената съвременна цивилизация. Хавана му предлагаше удоволствията си като кошница отбрани плодове. Бунтовниците бяха дошли с намерението да унищожат симетрията на този строй, но той вярваше, че нанесените от тях щети ще бъдат временни в крайна сметка те ще бъдат победени. Той трябва само да си опича ума, да се спотайва, да отстъпва кротко и с готовност пред властите и да избягна неприятностите. В края на краищата сладкият живот ще се върне, а когато това стане, Куба ще принадлежи не на онези, които проливаха кръвта си, за да си я възвърнат, а на синдикатите начело със самия него. За него кратковременното захлаждане не беше лошо — то вече прогони дребните гангстери, надошли тук от Флорида, и сега те бяха готови да продадат капиталовложенията си на хора от неговия калибър, които смятаха, че ще издържат до края.

Вече виждаше светлината в края на тунела. При едно от неотдавнашните си кратки посещения в Турция той си беше осигурил правото да изкупи по-голямата част от произвеждания в страната опиум за следващите три години и се канеше да разшири операциите см в Далечния Изток, където негови хора вече действаха сред племената в Лаос и Северна Бирма. Спина винаги бе вярвал — може би подсъзнателно, — че рано или късно ще поеме в Куба империята от хотели и казина на дон Винченте, и тази увереност придоби по-конкретни очертания след нещастието сполетяло Виктор. Той знаеше, че Виктор го боготвори, а по думите на дон Винченте занапред той щял да се подчинява на неговото ръководство с още по-голяма готовност.

Беше доволен и от това, че сключи, както той смяташе, негласен съюз с Марк Ричардс. Той беше усетил у Марк онази потребността се посвети в служба на човека, който предизвиква у него възхищение, каквото изпитваше самият Спина за непоклатимата преданост на човек като Ричардс. Вече виждаше как Марк лека-полека поема грижата за всички подробности по организацията, която възнамеряваше да създаде, а това щеше да му даде възможност да отдаде силите си на големите удари, които ги очакваха. В случай на затруднения с правителството на САЩ биха могли да привлекат тайнствения Брадли. Спина така и не беше успял да разбере що за птица е този Брадли; но макар и да не вярваше на честите намеци, че президентът се вслушва в Брадли, нямаше съмнение, че той е реална сила. Спина знаеше, че някой ден Брадли ще представи сметка за оказаните услуги.

По ъглите стояха вестникопродавци с последните вечерни издания. Той купи „Пост“, но го пъхна в джоба си, без дори да си направи труд да види заглавията, затова не разбра, че в този ден новото правителство беше обявило решението си да поведе борба с проституцията. В района на „Прадо“ той поспря да се ръкува с две кривокраки войничета, които се прибираха късно след някаква забава с кока-кола. Взвод момичета в зелени милиционерски униформи, които той беше видял през деня по време на строева подготовка под командата на черен като въглен сержант, сега се качваха в автобуса, за да се разотидат но домовете си. Това беше още едно знамение на времето — на неблагоприятното време. Но то щеше да мине.

Спина беше наел в „Севиля“ апартамента, където преди беше отседнал Коболд; още щом мина през въртящите се врати на хотела, той забеляза, че само за един ден работите се бяха влошили. Огромната картина в маслени бои на кораба „Мари Селесте“ на фона на замъка Моро беше свалена и подменена с пропаганден плакат срещу неграмотността, а половината от залата за хазарт беше преградена и бяха сложили там чинове и черна дъска — персоналът на хотела щеше да има уроци по математика. Хубавичко момиче му подаде позив, който го канеше да помогне при събирането на кафето, за което не обещаваха друга награда освен похвала. Той се усмихна и й се поклони. Макар че ядеше и пиеше умерено, Спина обичаше чашка коняк преди лягане, затова отиде в бара и си поръча „Реми Мартен“. Барът беше пълен с брадати офицери, окачили по вратовете си верижки със сребърни куршуми. Те бяха приветлива тайфа и както винаги, той се ръкува с тях и почерпи всеки, който прие да пийне. Сетне отиде да си легне.

В дванадесет и половина, тъкмо се канеше да позвъни долу за перачката, когато на вратата се почука и на прага се появи Динора, съпровождана от пиколото. Тя не показваше ни най-малки признаци на стеснение. Чудесно хлапе, помисли си той, готово на всичко и нежно. Обзе го бащинско чувство, но не задълго. Знаеше не повече от десетина испански думи, но доколкото разбра от казаното и от живата й мимика, тя му беше изпратена като подарък от сеньората. Хитра стара вещица, помисли си той, сякаш това ще й помогне.

Но когато след малко пристигна отрядът от нравствения отдел на милицията, той разбра, че старата сеньора все пак го беше надхитрила. Младата инспекторка нареди на Динора да се облече и я отведе в един изправителен център, където щеше да прекара цяла година. На Спина дадоха половин час да събере личните си вещи, след което двама полицаи го придружиха до летището.

Хладнокръвен и решителен при критични обстоятелства, Спина рядко губеше самообладание. Единственият човек, който би могъл да го спаси сега, съобрази той, беше Брадли, но когато набра дадения му от Брадли номер, обади се Фергюсън, който отсече, че Брадли е напускал Куба.

— Ще бъда в Насау — каза Спина. — Кажете му да ме потърси в „Къмбърланд Хаус“.

Фергюсън окачи слушалката.

Двамата полицаи правиха компания на Спина през следващите шест часа в чакалнята на летището. Закусиха заедно, като приятели, при което двамата упорито упражняваха английския си с американеца и усърдно записваха нови думи и изрази. В девет сутринта самолетът излетя. Това беше провал, но Спина не падна духом. Ако преди беше готов да се погоди с режима и да чака някой друг да го свали, сега той си даде дума да съдейства лично за това. Беше скътал пет милиона долара в една банка в Насау за непредвидени обстоятелства.