Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sicilian Specialist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 16гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona(2008)
Корекция
didikot(2008)

Издание:

Норман Луис. Специалист от Сицилия

Издателство на БКП, София

Второ издание

Преведе от английски Желяз Янков

Редактор Тодор Вълчев

Художник Веселин Павлов

Художествен редактор Александър Хачатурян

Технически редактор Сашо Георгиев

Коректор Надя Въргулева

Печат: ДП „Д. Благоев“, София

История

  1. —Добавяне

11

Виктор избягваше старите си любими свърталища и прекарваше повечето от времето си у дома, докато не секнаха заплашителните писма и тайнствените обаждания по телефона, чиято цел сигурно беше да се проверява дали е в къщи или навън. На дванадесети декември беше двадесетият му рожден ден. Дон Винченте му беше подарил нов светлокафяв „Тъндърбърд“ в замяна на колата, която той разби малко преди историята с Елвира, и рано следобед Виктор тръгна с приятеля си Джони Вентура, китарист в един рок състав, към ресторанта „Дофен“ край езерото Машапог на петдесетина мили от града.

При Стърбридж те излязоха от магистралата и хванаха шосето за Уилбър Крос. Беше прекрасен ден в началото на зимата: под кристалното небе се стелеше равна плодородна земя с педантично планирани и оцветени сгради като изпипани играчки на някое милионерско дете; петна от скреж като сив мъх се таяха в сенките, където чакаха падането на нощта, за да плъзнат отново навсякъде. Към „Дофен“, масивна фермерска къща в сдържания местен стил, чието очарование беше нарушено от пристройките от жълтеникави тухли, се стигаше по черен път, който се отклоняваше от път № 197 след гората Нипмък. Ресторантът се посещаваше от млади художници от Устър и Спрингфийлд, които срещу безплатна храна бяха нашарили стените му с неразгадаемите си картини.

По пътя Виктор и Джони спираха два пъти да пийнат нещо и пристигнаха в ресторанта малко преди три часа, когато обедната суетня вече беше свършила. Покрай едната стена на ресторанта имаше сепарета, а отсреща — дълъг бар. Сепаретата още бяха заети и те седнаха на една маса в средата на ресторанта. Специалитетът на заведението беше пържола на дървени въглища; един от готвачите с бяла шапка прие поръчката им и се върна в края на ресторанта при скарата, над която се стелеше синкав дим. Напитки им сервира момиче в унгарска носия. Гърмеше рок музика. Пиха бира, после мартини с водка. Виктор тъкмо допиваше втория си коктейл, когато четирима дребни мургави мъже влязоха и седнаха на съседната маса.

— Ето го — каза един от тях на останалите, прикривайки с ръка устата си.

На Виктор му направи впечатление само това, че четиримата някак си не пасваха на обстановката. Бяха твърде дребни, твърде тихи и твърде сплотени като група. Младите художници и техните почитатели, които идваха тук, защото храната беше евтина и можеха да хапнат и на кредит, имаха нещо общо по външност и държане, което у тези хора липсваше. Те приличаха на келнери в почивния си ден, лишени от професионалното самочувствие. Келнерката прие поръчката им за напитки от един от тях, който се обърна към нея с почтителност, на каквато тя не беше свикнала, и с нервна усмивка й се извини, че приятелите му много дълго избират. Той седеше с лице към Виктор, който обърна глава, сетне пак погледна към него, по-скоро чувствайки, отколкото виждайки с периферното си зрение, че този човек не сваля очи от него. Човекът му се усмихна като на стар познат.

Виктор зарови в паметта си, като се мъчеше да си спомни къде е виждал това лице с добре оформени, стегнати черти, малки очи и черна гъста коса, която започваше едва ли не от веждите. Не можа да си припомни. Джони подхвана разговор за един мач на отбора „Ред сокс“, който бяха гледали заедно през лятото. Когато келнерката мина покрай тях, Виктор протегна ръка така, че тя, ще не ще, трябваше да я докосне с бедрото си. Нещо пак го накара да обърне глава; онзи още го следеше с поглед, все така усмихнат. Той каза нещо, но то потъна във внезапно нахлулите от близката врата шумен говор и рок музика. Озадачен, Виктор се наведе към човека, очаквайки да затихне глъчката.

— Мръсно копеле — изруга онзи, все тъй усмихнат. Или поне нещо такова.

— Кво каза? — попита Виктор. Може би така му се чу, или пък онзи беше пиян.

— Мръсно копеле — повтори човекът, този път съвсем ясно.

Лицето на Виктор пламна и той стана, клатушкайки се след трите бири и четирите мартини. В такива случая много му се искаше да може да гледа с онзи прословут поглед, който за баща му в началото на кариерата му е бил по-добра защита от всякакъв револвер. Но в погледа на дон Винченте искреше увереност в собствените сили, която той не можа да предаде на никой от синовете си. Вместо това Виктор прибягваше към ругатни.

В ресторанта настъпи тишина. Джукбоксът замлъкна и всички обърнаха глави към тях.

— Ако някой се интересува — каза човекът, — мога да ви представя мистър Виктор Стивънс. Прочутият мистър Виктор Стивънс, всички сте слушали за него. Когато няма кого да изнасили, прибягва до ръчната индустрия.

— Който сега май си е наумил да вдига патърдия или нещо такова — намеси се втори от компанията. Той побутна чашата си, подпря се с ръце на масата и стана.

— Да се измитаме оттук — зашепна Джони. Но до Виктор вече бяха застанали и го държаха за ръцете двама колежани, които действаха като пазители на реда в съботните вечери, когато ставаше прекалено оживено, а иначе работеха в кухнята.

— Не чухте ли как този ме оскърби? — попита Виктор.

— Чухме, мистър Стивънс, и ще помолим и него, и компанията му да напуснат. Но струва ни се, във ваш интерес е вие и приятелят ви да тръгнете първи.

— Пуснете ми ръцете. Трябва да платя.

— Всичко, което сте консумирали тук, е за сметка на заведението. А сега да тръгваме, мистър Стивънс, ще бъдете ли така добри? Колкото по-скоро се махнете оттук с приятеля си, толкова по-малка е вероятността да пострада някой.

Виктор и Джони излязоха, седнаха в колата и запрашиха по черния път към шосето. Джони предложи уж по-пряк път, но той ги изведе до някаква ферма и трябваше да обръщат. Едва върнали се до кръстопътя, един „Скайларк“, в който седяха четиримата, ги настигна и ги притисна към края на пътя. Като ги видя да излизат от автомобила, всеки стиснал по една дръжка от кирка, Виктор изскочи от колата и хукна обратно към ресторанта, сподирен от четиримата. От ресторанта го деляха две мили, той имаше малък аванс пред преследвачите си, но след толкова седмици, прекарани главно пред телевизора в пиене на бира, той не беше във форма и знаеше, че няма да им избяга. Продължи да тича, защото не му оставаше нищо друго, ала четиримата дребни мъже бавно, но сигурно го настигаха. Отдясно видя някаква занемарена овощна градина с чепати, болнави ябълкови дръвчета и се втурна през ниския жив плет с надеждата да се скрие някъде. Но дръвчетата бяха хилави и далеч едно от друго, а безлистните им клони не предлагаха убежище.

Когато първият почти го настигна, той се завъртя около едно дърво и хукна обратно, мятайки се бясно като обкръжен от кучета елен, без да мисли какво прави. Накрая го сгащиха. Опрял гръб в едно дръвче, той дишаше тежко с широко отворена уста, а по брадата му се стичаха слюнки. Те не бързаха, сами не можеха още да си поемат дъх, но се хилеха един на друг, малко неуверени какво да правят по-нататък.

С настъпването на вечерта животът замираше и наоколо цареше ужасна пустота. Разпокъсани облаци се точеха по изсушеното небе. Чайки, долетели от крайбрежието по течението на реката до езерата около Уебстър, се рееха обратно към брега. Виктор виждаше през плета червената светлина на колата си някъде в далечината, но Джони Вентура беше изчезнал — той се влачеше по черния път към „Дофен“ да търси помощ, а дотам му оставаше още цяла миля. В низините легнаха сенки, а лицата на оградилите го пуерториканци жълтееха на чезнещата светлина. Сега като че ли ги беше обзело смущение, почти срам. С помътен от страх разсъдък Виктор търсеше думите, които можеха да ги умилостивят, оправданието, което би го извинило, подкупа, който да отсрочи изпълнението на присъдата.

— Слушайте, момчета, просто нямаше как… — Това беше всичко, което му дойде наум.

Водачът на пуерториканците, който така упорито се усмихваше, сега стана сериозен и сякаш размисляше над молбата, като се мръщеше и потрепваше нервно. Той стоеше широко разкрачен, стиснал с две ръце сопата, докато другите започнаха да се оглеждат неспокойно.

— Anda, хайде — обади се един от тях. Макар че гореше от нетърпение да действува, той беше плах човек и извърна поглед встрани. Досега те стояха като група хора, срещнали се случайно на ъгъла, които не знаят какво да си кажат и чакат някой пръв да наруши мълчанието.

— Защо не вземете колата ми, момчета? — попита Виктор с хрипкав и жаден, но лишен от надежда глас.

Забил поглед в обувките си, плахият пуерториканец каза:

— Мистър Стивънс, трябваш ни ти, а не лайнарската ти кола:

— Màtalo — обади се друг. Por que estamos esperando[1]?

— Tu primero[2].

Заспориха шепнешком, сякаш се страхуваха да не ги подслушват, и размахваха дръжките за кирки. Въпросът като че ли беше кой трябва да започне.

— No, tu[3].

Първият колеблив, слаб, нерешителен удар, удар на родител, който трябва да накаже обичното си дете, нанесе пуерториканецът, който беше престанал да се усмихва. Виктор отби удара с дясната си ръка, но в този момент пристъпи плахият пуерториканец който размаха дръжката над главата си и го халоса с все сила. Ударът счупи челюстта на Виктор на две места. После друга дръжка се изви като лястовиче крило, порещо маранята, и се стовари като чук върху дясната му скула. Той усети как костта хрусна като стъкло, окото му се разфокусира и светът за него се разпадна в двойни образи от навъсени лица и вдигнати ръце. Пулсът му затрака бавно като метроном в ушите му. Той се свлече на колене, подпирайки се на здравата си ръка, и въпреки болката успя да стигне до мисълта, че ако сега се отпусне на земята, повече няма да стане. Би се молил, ако можеше да си припомни думите на която и да е молитва, но не можа и призова майка си. Последният удар му счупи няколко ребра, парче кост прониза дроба му. Той вече не можеше да говори, макар че устните му, запенени от бликащата от дроба яркочервена кръв, все още се мъчеха да произнесат думата „майчице“. Като на умиращ на арената бик ректалните и пикочните му сфинктери излязоха от строя.

— Я! Тоя се напика! — възкликна един от пуерториканците.

Виктор се свлече по хълбок в локвата пикоч на заскрежената трева, а пуерториканците се запътиха мълчаливо към колата си.

Виктор прекара три месеца в болницата и мина през няколко от седемте възрасти на човека, от мяукащото и повръщащо пеленаче до твърде ранната сенилност, от която — с изчезването на пораженията и възстановяването на нервите — излезе с все още крехко здраве.

Дон Винченте сподели мъката си с Марк.

— Горкото момче, по цял ден седи у дома. Половината време спи, а вземе ли да бълнува, подмокря се. Не му се ще да разговаря с никого.

Дон Винченте не каза направо „направи ми една услуга“, но мисълта му беше такава и Марк се почувствува задължен да задоволи неизказаната молба.

— Защо трябваше да идва тук? — попита Тереза.

— Просто защото тук има по-добри възможности да се погрижим за него. Във всеки случай, аз предложих това. Знаех, че се надяват на мен. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Колко време ще остане у нас?

— Колкото иска.

— Лошо е за децата.

— Не — възрази той, — не е лошо. Дори е добре. Той играе с тях, доколкото му позволяват силите. Те го обичат.

— Тръпки ме побиват, като се вторачи в мен.

— Не може да гледа сега другояче. Трябва да минат още шест месеца, докато почне да затваря повреденото си око.

— Колкото пъти го погледна, спомням си за ужасната история с онова девойче — каза Тереза.

— Не е направил нищо ужасно на никого — каза Марк. — Нали делото беше прекратено?

— Защото подкупиха полицията.

— Защо говориш така? Три от четири дела за изнасилване отпадат поради липса на достатъчно доказателства. Отпадат, защото няма никакво изнасилване.

— Като баща, би ли помислил да оставиш Луси самичка с него?

— Защо не?

— Да оставим настрана това, че правиш нещо за човека, който може би ти е помогнал някога — каза Тереза. — Но просто не мога да разбера защо обичаш това момче. Какво точно ти харесва у него?

— Той има характер — каза Марк.

Тази типично сицилианска похвала я вбеси.

— Би ли ми обяснил какво точно значи това?

— Да. Той не хленчи. Предан е. На път е да стане мъж.

— Почтен мъж. Като теб.

— Надявам се.

— Почтените мъже уважават жените — отбеляза тя.

— И той уважава жените.

Тереза се предаде.

— Не можем да останем сами напоследък — каза тя. — Противно ми е да търпя чужд човек у дома.

— Като се пооправи, ще излиза по-често и ще го виждаш по-рядко. А дотогава вярвам, че ще направиш всичко той да се чувствува като у дома си.

Предпазните мерки, взети по настояване на Марк, вбесиха Тереза. Бяха повикани хора от една специализирана фирма, които инсталираха алармена система срещу крадци; по препоръка на фирмата поставиха решетки на всички прозорци откъм двора на първия етаж, а вратата на задния вход обковаха със стоманена плоча и сега я запречкваха и със заключен с катинар железен лост в добавка към обикновената брава. Нощем силни лампи осветяваха моравите пред и зад къщата.

— Съседите… — заоплаква се тя.

— Да вървят по дяволите — каза той спокойно.

Марк купи въздушна пушка, която държеше в един шкаф в спалнята. Където и да отидеше Виктор, той го придружаваше. Всеки ден ходеха в градската болница където раздвижваха пръстите на лявата ръка на Виктор, и в една клиника, където психиатърът се мъчеше да възстанови паметта му и да разсее маниакалните му страхове.

Двамата се разбираха добре. — Виктор беше признателен за това, което правеха за него, а раздялата със семейството му подейства добре във всяко отношение. Той полагаше безнадеждни усилия да накара Тереза да го приеме, куцукаше из градината и вършеше с готовност всичко, което тя му поръчваше. Играеше неуморно с децата, направи им грубовата колибка за зайци, учеше кучето на разни номера и с часове изрязваше снимки на коли от списанията и ги лепеше в албуми. В някои отношения външността му се подобри. Лицето на разглезеното дете изведнъж стана мъжествено. В изражението му — в клепача на нараненото око, с който той се мъчеше да мига, и в лицевите мускули около устата, която отново трябваше да се научи да се усмихва — личеше някакво достойнство. Повредената му челюст го караше да гълта някак думите, но лекарите твърдяха, че с време това ще се оправи. Нямаше вече и следа от пубертетния изрив, изчезна някогашната му склонност да фучи и да ругае и сега говореше спокойно.

На Марк му се струваше, че Виктор не проявява никакъв интерес към женския пол. Освен това той страдаше от параноя и Марк трудно го убеди, че лекарят, който масажираше и раздвижваше китката на лявата му ръка, за да възстанови стисъка, не е преоблечен убиец.

Един ден, като оправяше леглото на Виктор, Тереза намери под възглавницата полицейски пистолет с късо дуло, тридесет и осми калибър.

— Какво очакваш след всичко, което му дойде до главата? — каза Марк. — Разбира се, че носи оръжие.

— Вече не мога да издържам — заяви тя с разтреперан глас, граничещ с истерия. — Време е да избереш кой да си отиде: той или аз.

Марк я изгледа сурово, сетне омекна.

— Предстои му още един преглед в болницата идната седмица. Да се договорим така: нямам намерение да го гоня, но ако лекарят разреши, ще се опитам да го изпратя някъде за няколко седмици. Ако реши да се върне, негова работа, но така поне ще можеш да си поотдъхнеш.

Бележки

[1] Бий го, какво чакаме? (исп.) — Бел.прев.

[2] Ти пръв. (исп.) — Бел.прев.

[3] Не, ти. (исп.) — Бел.прев.