Норман Луис
Специалист от Сицилия (11)

4

Два дена по-късно, в навечерието на заминаването, Марк се натъкна на усложнения у дома си.

Бяха планирали за седмица напред да ходят тук и там и Тереза, която никога не го питаше защо излиза или кога ще се прибере, като че ли се ядоса, когато той й каза, че ще пътува.

— Не можа ли поне да ме предупредиш?

— Самият аз не знаех до днес.

— Но защо Куба?

— Защото компанията иска да увеличи капиталовложенията си там.

— Ти не говориш испански.

— Няма защо да говоря испански. От мен се иска да направя оценката на една сграда.

— Колко време няма да те има?

— Вероятно седмица. Възможно е и по-малко.

— Ще взема да отменя всичко. Не виждам защо да не дойдем с теб. Слънцето ще подейства добре на децата.

— Съжалявам. Няма да стане.

— Защо?

За пръв път в семейния им живот тя поставяше под съмнение безпрекословната му власт. В Сицилия той щеше да й обърне гръб и да излезе начаса, без да й отговори, а по-късно през деня или същата нощ в леглото тя щеше да направи всичко възможно да изкупи непокорството си. Но сега той отговори меко:

— Защото няма време да уредя всичко необходимо.

— Не е нужно много време да запазиш още три билета.

— Това е командировка — каза той спокойно, но в тона му се почувствува категоричност. — Ще бъда непрекъснато в движение.

— Не можеш ли да ни оставиш в някой хотел някъде по крайбрежието, докато вършиш работата си?

— И това не може.

Той си обясни държанието й с влиянието на дамския клуб и обкръжението от дейни, будни жени. Нейните снимки го убеждаваха, че тя си е останала същата, но той вече не долавяше хубостта й, както човек не долавя уханието на дълго употребяван парфюм. Той не искаше от жената да бъде тъпа, но смяташе, че умът й трябва да бъде подчинен на онази особена женска проницателност, която е нейна дарба. Приятелките, които Тереза беше успяла да намери в Солсбъри, не му харесваха поради склонността им да мислят повече и да чувстват по-малко.

— Ако смяташ, че децата се нуждаят от курорт, защо да не отидете в Маями? Слънце, колкото щеш, плюс чистота и храна, с която са свикнали.

— Маями ми омръзна — каза тя. — Затова не искам. Защо поне веднъж не ни вземеш със себе си, когато тръгваш някъде?

— Защото там, където отивам, не е подходящо за семейни излети. Точно сега в Куба става революция; по улиците убиват хора. Кой води жената и децата си по такива места? Аз сигурно пак ще ходя там и ако дотогава революцията е свършила, ще уредя да дойдеш и ти. Обещавам ти.

Но Тереза не се успокои и негодуванието й се изрази в мълчание, което продължи до края на деня. За пръв път се наложи той да й подобрява настроението, а не обратното, както винаги ставаше в миналото при редките им спречквания.

Марк беше оставил на Линда билета до Ню Йорк на контролното гише и когато се качи в самолета, тя вече седеше на мястото си. Той не погледна към нея. Когато стюардесата мина с куп списания, той взе „Нюзуик“ и заби нос в него. След няколко минути погледна назад и видя, че тя вече оживено разговаряше със съседа си, който се беше наклонил към нея, цял превърнат в слух. Марк забеляза, че белият ленен костюм й отива повече от ламената рокля в „Баварския замък“. Беше й се сторило съвсем логично, че той не иска да ги видят заедно в самолета. Седяха отделно и в самолета от Ла Гуардия до Маями. Този път тя седеше пред него, на втората редица. Изглеждаше доволна и спокойна, поръча си едно след друго две питиета, сетне натисна копчето, за да извика стюарда, и започна някакъв разговор с него, жестикулирайки изящно като танцьорка от Бали. По-късно, следвана от мъжките погледи, мина уханна и надменна по пътеката до тоалетната, където остана доста време.

В Маями паспортните формалности го принудиха да й помогне.

— Какво е това? — попита тя.

— Туристическа карта. Необходима ти е за Куба.

— Не ми каза, че отиваме в чужбина.

— Хавана не е чужбина. Това е тропикът на САЩ. Там говорят английски.

— Нямам нищо против — каза тя. — Веднъж гледах някакъв стар филм за Куба. Не беше ли с Алис Фей? Винаги ми се е искало да отида в Хавана.

 

От десет хиляди фута Куба беше парче земя, окъпано в сияйна светлина и наметнато със зелен килим. Самолетът заслиза с подрусване през кълбестите облаци и въздушните течения на ранната вечер и ги стовари в Ранчо Бойерос. Потопиха се веднага в топлия като мляко въздух, в процеждащата се през палмите зеленикава светлина и в нелепата тълпа от туристи със сламени шапки и с маракаси в ръце. Сега Марк и Линда вървяха неотлъчно един до друг. Той я водеше за ръка и колкото по-открито, почти безсрамно, изразяваха възхищението си набитите мъже в удивително чисти ризи, които с нежелание им правеха път и я изпращаха с блеснали очи, толкова по-здраво той я стискаше за ръката. Взеха лимузина до центъра на града, където Марк остави Линда в „Линколн“, тих хотел на „Авенида Италия“, а сам продължи към „Севиля“, където беше отседнал Коболд.

Зарегистрира се и получи стая на петия етаж с изглед към тясна улица с бясно движение. Самият хотел беше шумен, с голи подове от керамични плочки и вечно тръшкащи се врати; хладните стени още не бяха поели натрупаната през деня жега. Той взе душ, преоблече се в лек костюм и се опита да позвъни на Коболд, но от централата му казаха, че не отговаря. После слезе при рецепцията и под предлог, че е недоволен от стаята си, поиска плана на хотела. Коболд беше отседнал в надстройката на осмия етаж в апартамент с гостна и спалня навътре; тъй като апартаментът беше ъглов, спалнята се проветряваше от две страни.

Следващият час мина в разузнаване на хотела и околността. „Севиля“ беше замислен във величествения стил на миналото с щедро използване на пространството за вътрешни дворове, коридори и площадки на стълбищата. Асансьорите се обслужваха от персонал и се движеха бавно. Главният вход беше откъм улица „Куартелес“, тя беше с еднопосочно движение и излизаше на булевард „Марти“ със задължителен завой надясно. В хотела можеше да се влезе и през друг вход откъм булеварда през един безистен. Поради обявеното военно положение и спорадичната стрелба по улиците и двата входа се охраняваха от войници с автомати.

Преглеждайки набързо хаванския вестник „Пост“, излизащ на английски, който той купи от тютюнопродавницата, Марк разбра, че същата сутрин от улиците са прибрани пет трупа — жертви на престрелки или на убийства от предишната нощ. Той излезе на улица „Куартелес“, свърна надясно и се озова на малък площад, където видя паркирани половин дузина полицейски коли с картечници, които чакаха да бъдат вдигнати по тревога. Беше ясно, че около „Севиля“ нямаше никаква възможност да бъде ликвидиран Коболд.

Служебният вход на хотела също не беше подходящ за бързо бягство след операцията; до сутерена се отиваше или с асансьора, за който се чакаше средно три минути, или през една врата в края на стълбището, която като че ли беше постоянно заключена.

Марк беше седнал в бара да обмисли на чашка кафе тези обстоятелства, когато го потърсиха по телефона. Обаждаше се Линда.

— Помолих те да не звъниш по телефона — каза той.

— Извинявай. Скучаех. Успя ли да видиш твоя приятел?

— Още не.

— Чудя се какво да правя.

— Защо не излезеш да се поразходиш?

— В този град? Невъзможно. Не ме оставят на мира дори във фоайето. Трябваше да се кача в стаята си. На мога ли да дойда да пийнем нещо?

— Не, по-добре стой там. Ще почакам приятеля си още един час и ако не дойде, ще мина да те взема да вечеряме някъде.

Към девет Коболд още не беше дошъл, затова Марк отиде с такси до „Линколн“, взе Линда и отидоха в ресторант „Ел Бохио“, рекламиран като местна забележителност във вестник „Пост“. За да привлекат туристи, бяха го построили като селска колиба с тръстиков покрив; сервираха в градината под окичените с разноцветни лампи дървета, пълни с тревожно чуруликащи птичета. Нощта беше скрила всички увехнали от слънцето багри на Хавана и я беше превърнала в творба, изваяна от слонова кост.

От околните сгради струеше меко сияние, сякаш камъкът още задържаше част от слънчевата жарава на деня, а лекият шум в ресторанта скоро потъна в царящото наоколо спокойствие.

Като поемаха в дробовете си мекия въздух на града и галени от неговите тихи звуци, Марк и Линда се преобразиха. Романтичната й душа, потънала до вчера под пластове от безразличие, взе връх и преструвките, които тя с такава упоритост се беше мъчила да усвои, загубиха убедителност. Марк, привърженик на всичко земно и измеримо, се трогна от тази промяна у нея. Той забеляза, че гласът й омекна, а резкият смях, който често й служеше като щит, изчезна. Сега тя отново беше секретарка в отпуск, откровена и безгрижна, която няма какво да загуби.

Между кратунките, увиснали от увитото около решетка стебло, двамата виждаха канала Моро, по който — сякаш теглена от невидими сценични работници — се плъзгаше към морето гемия с опънати на скърцащите мачти платна. На носа й стояха безмълвни трима рибари с фенери на дълги прътове:

— Каква красота — каза тя.

— Градът е доста приятен, когато за час-два престанат да се стрелят помежду си.

— Чудесен е. Иска ми се да остана тук и изобщо да не се връщам у дома. Защо ли не направим точно това?

Дава ми да разбера, помисли си той, че е достъпна: нещо, в което изобщо не беше се съмнявал. Предпочитайки да не излиза от рамките на деловите отношения, той извади от джоба си плик с десет стодоларови банкноти и го бутна към нея.

— Щях да забравя — каза той. — Авансът, за който говорихме.

— Не сега — възрази тя.

— Работата си е работа. Вземи го.

Тя пак отказа с глава, но той взе чантата й, отвори я и пусна вътре плика.

— Защо трябваше да ми напомняш?

— Говориш, като че ли те чака кой знае какво изпитание.

— Така е.

— Слушай, Линда, не се докачай, но зная как стоят нещата в кабаретния свят. Все си преживяла едно-друго. Просто ти се е налагало.

— Смяташ ли, че съм правила нещо такова преди?

— Сигурно не, но все пак не виждам какво толкова те плаши.

— Има нещо ужасно безсърдечно в тази история. Слушай, сериозно, мога ли да се откажа сега?

— Не — каза той. — Не можеш. Късно е да се отказваш.

— Колко време трябва да прекарам с този твой приятел?

— Предполагам два-три дена. Казах ти вече.

— Не може ли по-малко?

— Не зная. Може толкова, а може и повече. Още дори не сме сигурни дали той ще се съгласи.

— Искаш да кажеш, че когато ме види, може и да не поиска да спи с мен?

Марк сви рамене.

— Какво ще правим тогава?

— В такъв случай сделката пропада, но хилядарката е твоя.

— Дано стане така — каза тя.

— Не вярвам. Моят приятел има добър вкус. Струва ми се, че той ще хлътне здравата по тебе.

— Ти си женен, нали?

— Да.

— Обичаш ли жена си?

— Да.

— Как е в леглото? Повечето италианки са добри, нали?

— Така разправят. Лично аз никога не съм имал основание да се оплаквам.

— Ти не ме харесваш — каза Линда.

— Тук бъркаш.

— Искам да кажа, че физически не те привличам.

— Защо мислиш така?

— Защото ако те привличах, нямаше да ми кажеш онова, което каза за жена ти.

— В повечето случаи говоря истината. Не мога другояче.

— Жалко, че храниш към нея такива чувства — от моя гледна точка, разбира се. Кажи ми готов ли си да направиш нещо за мен?

— Зависи. При сегашните обстоятелства съм длъжен.

— Не се тревожи, няма да искам от теб да си навлечеш неприятности. Само ми се иска да поостанем тук ден-два, когато свърши това. Не непременно тук, в града, а може би на някой хубав плаж, където ще можем да се къпем, да лежим на слънце, да се отпуснем. Ако ме харесваш, това няма да е кой знае какво затруднение за теб.

— Не мога да ти обещая нищо — отговори Марк. — Ще видя какво мога да направя.

— Тук е чудесно — каза тя. — Но после ме чака Саут Бенд, така че няма защо да се размечтавам.

На връщане извървяха пеша шестте преки до „Линколн“ покрай сивите стени на сградите от стария град, изпъстрени от нощните светлини. Линда остана очарована от семействата, насядали благопристойно в сутеренните всекидневни с решетести прозорци, от окичените с палми градски площади и от файтоните, теглени от слаби като скелети, но пъргави коне, изпод чиито копита хвърчаха искри. Марк се размисли при вида на многото жълти коли на военните и на силите за сигурност, струпани на всяко кръстовище, които опипваха мрака със снопове светлина от въртящите се лампи.

На една пресечка от хотела видяха малка тълпа. Хората гледаха мълчаливо нещо в канавката. Марк докосна ръката на Линда.

— Почакай ме тук малко — каза той и си запробива път през тълпата.

В канавката лежеше младеж с неестествено разперени ръце и крака. Главата му опираше о бордюра. Изтеклата ся празните очни кухини кръв беше засъхнала по бузите.

— Muerto — прошепна някой доверително на ухото му. — Estudiante. Policia. Le han sacado los ojos^[1].

Той се върна при Линда и бързо я отведе.

— Какво имаше? — попита тя.

— Някакво момче, пречукано от полицията — отговори той. — Тук май не си поплюват.

В хотела тя каза:

— Качи се при мен. — И след няколко минути: — Моля те, не си отивай.

Той се възбуди от увереността, че нейното тяло го очакваше, че оставайки все още тайна за него, то щеше да му принадлежи без всякакви предисловия или уговорки. Обзе го нещо като онази радост в детството, когато сутринта на Богоявление будеха него, брат му и сестра им, за да получат подаръците си, увити в пакети така, че не можеше да се познае какво има вътре. Но в хотелската стая с нейния мирис на „Флит“, с къркорещите тръби и с трепкащата синкава светлина на старомодните флуоресцентни лампи го очакваше познатата проза. От Линда лъхаше на алкохол, а тя усещаше в устата си мириса на престояла бира.

— Така ли се любите с жена ти? — попита тя.

При тези думи той стана и отиде до прозореца. Звездите бяха изчезнали, небето беше бледо и пусто, а отвъд града унилата луна беше превърнала в стомана Хаванския залив. Марк започна да се облича, замисли се какво му предстои на другия ден.