Метаданни
Данни
- Серия
- 87-ми участък (32)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Long Time No See, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иванка Стефанова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ед Макбейн. Отдавна не сме се виждали
Издателска къща „Компас“, Варна, 1993
ISBN 954-8181-17-7
Преводач: Иванка Стефанова, 1993
Художник: Мария Чакърова, 1993
Предпечатна подготовка: „TEA“, Варна
Печат: „Полипринт-АД“, Враца
Редакционно-издателски номер 011
История
- —Добавяне
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Минаваше два часът, когато Сам Гросман реши да се обади на детектива Джордж Андърхил от 41-ви участък.
— Вече имам данни за кръвната проба.
— За коя проба? — попита Андърхил.
— За тази, дето е взета от тротоара.
— О, вярно — каза Андърхил. Той бе забравил напълно за пробата. Всъщност бе забравил за нея веднага след като бе приключил разговорът му с лабораторията. А Гросман междувременно взел, че написал рапорт. Андърхил се замисли какво ще прави с този рапорт, след като от нито една болница не се бяха обадили за кучешки ухапвания. Взе молив и лист. — Хайде, диктувай.
— Първо, това е кръв — каза Гросман. — И второ, това е човешка кръв.
— От коя група?
— Имаш късмет. От група „Б“.
— Защо да имам късмет?
— Щеше да имаш още по-голям късмет, ако ти се беше паднала група „АБ“, защото само от три до шест на сто от населението я имат. А група „Б“ я имат между десет и петнадесет на сто от населението.
— Значи заради това имам късмет?
— Можеха да ти се паднат група нулева или „А“, които са най-често срещаните.
— Добре, много ти благодаря — каза Андърхил.
— Мога ли да направя нещо друго за тебе?
— Не, освен ако не познаваш някого, ухапан от куче.
— Тази кръв от жертва на кучешко ухапване ли е?
— Да.
— Кучето да не е било бясно?
— Не.
— Откъде знаеш?
— Стопанинът му казал на дежурния полицай.
— Защото ако е бясно…
— Не е, не е. То е куче-водач. Откъде ще побеснее?
— И кучетата-водачи побесняват. Както и другите кучета.
— Да, ама това е ваксинирано.
— Кого е ухапало?
— Не знаем. Някой, който се е опитал да нападне стопанина му.
— Какво искаш да кажеш?
— Някой се опитал да нападне стопанина му и кучето го ухапало.
— Нападнали са слепеца?
— Ами да, стопанина на кучето. Нали ти казах, че е куче-водач? И стопанинът му естествено е…
— Ти заедно с Карела ли работиш по този случай?
— Не. Кой е Карела?
— От 87-и участък.
— Не, не го познавам.
— Защото той се занимава с няколко убийства на слепи хора.
— При мен убийства няма. Някой се е опитал да нападне слепеца, кучето го ухапало и толкоз.
— Къде го е ухапало?
— Имаш предвид в коя част на тялото ли? Не знам.
— Имам предвид в коя част на града е станало нападението.
— На ъгъла на „Чери“ и „Лерд“.
— Чак там ли?
— Чак там, я. Хайде, че имам работа. Много ти благодаря — рече Андърхил и затвори телефона.
Гросман също затвори телефона, замисли се за малко и реши все пак да се обади в 87-и участък. На телефона се случи Дженеро.
— Тук детектив Дженеро от 87-и полицейски участък — каза той. Никога не пропускаше да спомене длъжността си. Всички останали детективи просто съобщаваха името си. Единствено Дженеро осигуряваше на обаждащите се пълноценно обслужване.
— Обажда се Сам Гросман от лабораторията. Искам да говоря с Карела.
— Няма го.
— Къде е?
— Не знам.
— Имаш ли представа кога ще се върне?
— Нямам.
— Кой работи заедно с него по случая със слепците, имаш ли представа?
— Май че е Майер.
— Там ли е? Дженеро се огледа.
— Не го виждам.
— Добре, когато се върне някой от двамата, ще му кажеш ли да ми позвъни веднага?
— Готово.
— Я дай все пак по-добре да поговоря с лейтенанта.
— Сега ще те свърже дежурният сержант — каза Дженеро. Натисна няколко пъти вилката на телефона и след малко чу гласа на Мърчисън. — Дейв, я прехвърли моя разговор на лейтенанта.
Гросман в един момент реши, че линията е прекъсната.
— Тук Бърнс от 87-и участък.
— Пит, обажда се Сам Гросман от лабораторията.
— Здрасти, Сам, как си?
— Добре съм. Току-що говорих с един детектив на име Джордж Андърхил. От 41-ви участък. Работи по един случай, свързан със слепец.
— За убийство ли става дума?
— За опит за нападение. Нямам представа дали това има някаква връзка със случая на Стив, но може би ще е добре да се свърже с Андърхил.
— Добре, ще предам това на Стив.
— Извършителят е бил ухапан от кучето на жертвата. Може би няма да е зле да предупредите болниците.
— Андърхил не е ли свършил тази работа?
— Не знам.
— Ще взема мерки. Благодаря ти, Сам.
Бърнс затвори телефона и отиде в стаята на детективите. Там Дженеро бе втренчил погледа си в бледосини дамски пликчета, поставени върху бюрото му.
— Какво правиш с тези пликчета, Дженеро? — сепна го Бърнс.
— Те са веществено доказателство — поясни Дженеро.
— За какво?
— За блудство.
— Хич няма да ме изненадаш — рече Бърнс. — Я по-добре се обади в службата за връзка с болниците и кажи да ни предупредят за всеки пациент, който се яви със следи от кучешко ухапване. Каквото и да има, да търсят Карела от 87-и участък.
— Това ли искаше капитан Гросман?
— Да, точно това искаше.
— Това означава ли, че не трябва да съобщавам на Карела, че Гросман се е обаждал?
— Я по-добре остави една бележка на бюрото на Карела.
— А на бюрото на Майер?
— И на неговото.
— А да се обадя ли първо в службата за връзка с болниците?
— Стига да мислиш, че можеш да свърши три неща едновременно, без да забравиш нито едно от тях.
— А, мога, мога.
* * *
Съдията прочете молбата на Карела и проговори.
— Какво очаквате да откриете в този банков сейф, детектив Карела? Не сте писал какво точно търсите.
— Това е, защото не знам какво има в него, ваша милост.
— Тогава как можете да очаквате да подпиша заповед, с която ви разрешавам да го отключите?
— Ваша милост, както ще забележите в молбата, разследвам убийство. Имам основания да вярвам, че това, което убиецът е търсил в апартамента на две от жертвите…
— Да, всичко това сте го написал.
— … че това нещо се намира в сейфа, ваша милост, и би могло да бъде веществено доказателство за обвинение в убийство.
— Обаче вие не знаете какво конкретно търсите.
— Така е, ваша милост, не знам.
— Разполагате ли с лична информация за съществуването на такова веществено доказателство?
— Разполагам единствено с информацията, че убиецът най-старателно е претърсил апартамента, като се е надявал да открие нещо, ваша милост. Това е написано в молбата.
— От това обаче не следва, че разполагате с лична информация за съществуването на такова веществено доказателство в сейфа.
— Ваша милост, не вярвам в отварянето на този сейф да има нещо противозаконно. Би било толкова противозаконно, колкото например претърсването на гардероба на жертвата в нейния апартамент, ако там е извършено престъплението.
— Сейфът не се намира на местопрестъплението.
— Разбирам, ваша милост. Преди време обаче получих съдебна заповед да отворя един такъв сейф, и при това тогава престъплението бе организирането на нелегална лотария. А сега се занимавам с убийство.
— В случая, който ми описвате, вие разполагахте ли с лична информация за това, какво ще откриете в сейфа?
— Да, ваша милост. Бях я получил от един от нашите информатори.
— Значи, тогава сте разполагал с лична информация.
— Ваша милост, много ми се ще да отворя този сейф. Трима души вече бяха убити, и тримата слепи. Вярвам, че в него има нещо, което ще ми помогне. Наистина имам основания да очаквам, че там има нещо, ваша милост.
— Ако подпиша тази заповед, може повече да ви навредя, отколкото да ви помогна. Някой би могъл после да ви обвини, че сте укрили веществени доказателства, които биха били в полза на някой обвиняем, или че сте подхвърлили мними веществени доказателства.
— Готов съм да рискувам, ваша милост. От всичко това би могъл да пострада единствено убиецът. Ваша милост, с отварянето на този сейф няма да нарушим правата на нито една от жертвите.
— Ще подпиша заповедта — реши съдията.
* * *
По време на обратния път Карела размишляваше защо съдията го бе измъчил толкова. Накрая реши, че мъчението си е струвало труда. Може би съдията беше решил, че защитата на правата на един човек е равнозначна на защитата на правата на всички хора. Беше станало почти два и половина, когато се върна в участъка. Решил бе да се отбие само до Бърнс и да му докладва какво е направил и къде ще ходи. Добре е да докладваш на лейтенанта как напредва работата, когато той се оплаква тъкмо от отсъствието на напредък.
Дженеро седеше на бюрото си, вторачил се в някакви бле-досини дамски пликчета.
— Оставих ти бележка на машината — откъсна се за миг от заниманието си Дженеро.
— Благодаря — кимна Карела и измъкна бележката изпод валяка. От нея научи само това, че го е търсил Гросман. Името му беше написано като „Гросмън“. Карела тъкмо щеше да му позвъни, когато влезе Бърнс и му разказа всичко: за Андърхил, за опита за нападение и за кучешкото ухапване. Ясно, рече Карела и му разказа за банковия сейф и за съдебната заповед, обърна табелката със своето име на таблото на стената, за да се разбере, че е излязъл по служба, и отиде до колата си, където кучето бе оплюло цялата задна седалка. Опита се да си спомни името на кучето, но не успя. Никой не е съвършен.
* * *
Управителят на клона на Първа федерална банка, разположен на булевард „Йейтс“, бе чернокож мъж на име Самюъл Хобс. Поздрави Карела, когато той влезе в кабинета му, ръкува се с него и след това започна да проучва съдебната заповед с подчертано тържествен вид, сякаш четеше кралски указ за обезглавяването на някой самозванец. Карела му даде ключа. Хобс натисна едно копче на телефона си и в стаята изникна младо чернокожо момиче. Хобс го помоли да издири номера на сейфа на Джеймс Рандълф Харис и след това да придружи детектив Карела до подземието и да отвори сейфа. Карела я последва. Момичето бе с дълги крака и трепкащо задниче. Усмихваше му се много често и той започна да мисли, че е неотразим.
Момичето отвори сейфа и извади оттам кутия. Попита го дали му трябва стая, в която да остане сам. Той отговори, че да, че му трябва такава стая и беше отведен до малка стаичка. Карела влезе в нея и заключи вратата отвътре. На стената висяха ножици, поставени явно за удобство на клиентите, изрязващи купони от ценни книжа.
Отвори кутията. В нея се съдържаше само едно нещо — индигово копие на писмо, писано на машина. Беше адресирано до майор Джон Франсис Таталия, служещ във Форт Ли, щата Виржиния. Писмото бе с дата шести ноември.
6 ноември
„Здрасти, майор Таталия,
Реших, че е време да получа малко пари за очите си. Бях на срещата на рота «Д» през август и разбрах, че всички останали хайвани са сиромаси и фукари като мене, така че няма смисъл да искам помощ от тях. Говорих с капитан Андерсън, който бе командир на първи взвод, и той ми каза, че сега си майор и служиш във Форт Ли, където ти пиша. Майоре, искам пари от тебе. Искам пари за очите си. Искам да ми изпращаш хиляда долара месечно докато съм жив или ще изпратя едно писмо до армията и ще им пиша какво се случи на лейтенант Блейк. Ще им пиша как ти и останалите убихте лейтенант Блейк. През кура ми та оттатък е какво ще стане с тебе или с който и да е от тях. Другите не могат да ми помогнат, защото са жив зян като мене, но ти си офицер от кариерата и можеш да ми изпратиш пари, майоре. Искам парите веднага, майоре. Ще ти дам срок до края на месеца и ако дотогава не съм получил първия чек за хиляда долара, ще пиша на армията на САЩ и ще им разкажа какво стана по време на «Ала Моана». Мислиш, че не мога да докажа нищо, майоре, но това нищо не значи. Аз съм сляп ветеран с пенсия за пълна инвалидност и, майоре, няма защо да ти пиша какви лайна ще ти се стоварят на главата, ако започне едно армейско разследване за това какво се случи онзи ден. Ти пръв го наръга с щик, майоре, и ако извикат и другите да дават показания, те ще кажат, че само ти си го убил, защото иначе ще трябва да признаят, че и те са вътре. Никой от тях вече не служи в армията, майоре, само ти. Мамицата ти ще се разплаче, майоре, ако не ми изпратиш парите. Имам копие от това писмо, така че ако нещо ми се случи, жена ми ще узнае и тогава ще се видиш на още по-голям зор от сега. Така че на всяко първо число от месеца ми изпращай по хиляда долара и не спирай, ако не искаш да ти се запали задникът. Изпращай чековете на името на Джеймс Р. Харис и ми ги изпращай на адрес «Седма южна улица» номер 3415, Изола. Няма да чакам по-късно от първи декември.
Този път молбата на Карела бе по-обстойна и конкретна:
1. Аз съм детектив втора степен, работещ в 87-и полицейски участък.
2. Разполагам с лична информация, основана на факти, съобщени ми от медицинския експерт, че са извършени три убийства, при които всички жертви са били слепи.
3. Разполагам също така с лична информация, основана на факти, съобщени ми от непосредствения ми началник, детектив лейтенант Питър Бърнс, че през нощта на 22 ноември срещу един сляп човек е било извършено нападение, по време на което извършителят е бил ухапан от кучето на жертвата.
4. Разполагам също така с лична информация, че опитът за нападение над слепеца попада в категорията, известна като „Необичайни престъпления“, при което има основания да се предполага, че то е свързано със споменатите три убийства, попадащи също във въпросната категория, всичките извършени в кратък период от време, като първото убийство е било извършено в четвъртък, 18 ноември вечерта, а опитът за нападение е бил извършен в понеделник, 22 ноември вечерта.
5. Разполагам също така с лична информация, че една от жертвите, Джеймс Р. Харис, е направила писмен опит да изнуди бившия си командир Джонс Франсис Таталия да му изпраща хиляда долара месечно до края на живота му, за да не даде гласност на информацията, че Джон Франсис Таталия в съучастие с други лица е убил лейтенант Роджър Блейк на трети декември преди десет години по време на армейска операция с кодово название „Ала Моана“.
6. На основата на горепосочената информация имам основание да вярвам, че възможна следа от кучешко ухапване върху тялото на Джон Франсис Таталия ще представлява веществено доказателство при повдигането на обвинение за опит за нападение и по всяка вероятност и при повдигането на обвинение за убийство.
Следователно моля любезно уважаемия съд да издаде заповед по приложения образец, в който да ми разреши да извърша обиск на личността на майор Джон Франсис Таталия с цел да проверя дали по тялото му има следа от ухапване на куче.
Потвърждавам, че не съм отправял такава молба към нито един друг съд или съдия.
ИМЕ НОМЕР НА ЗНАЧКАТА ЗВАНИЕ УЧАСТЪК Стифън Луис Карела 764–5632 Дет.втора ст. 87-и
Оказа се, че съдията, към когото Карела се обърна с тази молба, бе същият, от когото бе поискал разрешение да отвори банковия сейф на Харис. Съдията внимателно прочете молбата и след това подписа готовия текст на заповедта.
* * *
Часовият на портала не искаше да пусне Карела.
Карела му показа заповедта, но часовият заяви, че ще трябва да разговаря с дежурния офицер. Набра някакъв номер и докладва, че е дошъл някакъв детектив със съдебна заповед. След това подаде слушалката на Карела:
— Полковникът иска да говори с вас.
— Здравейте — каза Карела.
— Здравейте, тук е полковник Хъмфрис. Какъв е проблемът?
— Няма проблем, господин полковник. Нося със себе си съдебна заповед, а вашият човек на портала не иска да ме пусне.
— Каква е тази съдебна заповед?
— За обиск на личността на майор Джон Франсис Таталия.
— Какво ще търсите?
— Следа от кучешко ухапване, господин полковник.
— Защо?
— Заподозрян е в убийство.
— Свържете ме с часовия — помоли полковникът и Карела подаде слушалката на войника.
— Да, господин полковник. Тъй вярно, господин полковник. Тъй вярно.
След това войникът се обърна към Карела:
— Третото здание отдясно. Там, където пише „Военна полиция“.
— Благодаря — рече Карела и влезе с колата през портала. Паркира я на посипаната с чакъл площадка срещу една сграда от червени тухли. След това влезе в нея и видя ефрейтор, седнал зад едно бюро. Поиска да го свържат с полковник Хъмфрис и ефрейторът попита за кого да докладва. Карела каза името си.
Полковник Хъмфрис бе мъж на около петдесет години, висок, строен, с бронзов тен, силна ръка и глас, който издаваше употребата на уиски. Той обясни на Карела, че току-що е разговарял с командира на частта, който разрешава обиска при положение, че бъде извършен в присъствието на военен юрист и военен лекар.
Карела показа пълно разбиране. Армията защитаваше правата на един от своите хора.
И петимата се събраха в лазарета: подполковник-юрист, военен лекар със звание майор, полковник Хъмфрис, най-старшия офицер в поделението, Карела, почувствал се малко потиснат от изобилието на униформи и пагони, и майор Джон Франсис Таталия, който прочете заповедта, сви рамене и каза:
— Не разбирам.
— Тази заповед му дава право да направи проверка дали по тялото ви има следа от ухапването на куче — поясни юристът. — Генерал Килбърг разреши проверката.
— Бихте ли се съблякъл? — каза Карела.
— Това е смехотворно — изрече сопнато Таталия, но започна да се съблича. По ръцете му нямаше никакви следи, но на левия му крак, непосредствено над коляното, имаше бинт.
— Какво е това? — попита Карела.
— Порязах се — отговори Таталия, застанал прав и облечен само в армейски гащета и потник.
— Бихте ли свалил превръзката, ако обичате? — изгледа го в очите Карела.
— Боя се, че ще започне отново да кърви — отговори Таталия.
— Тук има лекар — настоя Карела. — Ако предпочитате, може той да свали превръзката.
— Сам ще я сваля — каза Таталия и започна бавно да размотава бинта.
— Това не е порязване — обади се Карела.
— Порязване е — настоя Таталия.
— Тогава какви са тези дупки?
— Не ви разбирам.
— Това са следи от зъби.
— Вие лекар ли сте? — сопна се Таталия.
— Не, но всеки може да разбере, че това са следи от зъби — каза Карела и се обърна към военния лекар. — Господин майор, това следи от зъби ли са?
— Биха могли да бъдат следи от зъби — отвърна предпазливо майорът. — Би трябвало да ги разгледам по-отблизо, за да преценя.
— Бихте ли го сторил? — помоли Карела.
Майорът отвори един шкаф от неръждаема стомана и извади оттам увеличително стъкло.
— Бихте ли легнал на масата? — обърна се той към Таталия. Таталия се покатери на масата. Докторът намести една лампа така, че да осветява раната на крака на Таталия, и започна да я разглежда през увеличително стъкло. — Как да ви кажа, нараняването би могло да е предизвикано от действието на кучешки предни зъби и резци. Не мога обаче да твърдя това с положителност.
Карела се обърна към юриста.
— Господин полковник, бих искал да задържа и отведа този човек, за да бъде прегледан повторно от медицински експерт и подложен на разпит във връзка с три убийства и един опит за нападение.
— Как да ви кажа, не сме сигурни дали това е кучешко ухапване — избъбра юристът.
— Животинско ухапване е, това е сигурно — отряза Карела.
— И така да е, това не го прави кучешко ухапване. Във вашата съдебна заповед е посочено изрично, че се търси следа от кучешко ухапване. Така че ако това не е кучешко ухапване…
— Вашият лекар каза, че раната би могла да е причинена…
— Казах, че не мога да твърдя това с положителност — обади се лекарят.
— Какво по дяволите става тук? — попита Карела.
— Вие искате от мен да освободя този човек от юрисдикцията на армията — каза юристът — и аз просто нямам…
— Само до приключването на разследването.
— Не съм сигурен дали имам право и на това.
— Тогава какво трябва да направя? Трябва ли да докарам тук окръжния прокурор? — почти кресна Карела. — Добре де, сега ще позвъня и ще го докарам. Къде е телефонът?
— Не се вълнувайте — намеси се полковник Хъмфрис.
— Майната му, как да не се вълнувам. Тук стои човек, който може би е убил трима души, а вие ми предлагате да не се вълнувам. Ще арестувам този човек и ще го отведа и ще взема, ако потрябва, разрешение за това от президента. Нали той е главноком…
— Казах ви да не се вълнувате — повтори Хъмфрис.
— И какво ще правим?
— Почакайте да поговоря с генерала.
— Хайде, разговаряйте.
— След малко ще се върна — рече Хъмфрис и отиде в съседната стая.
Карела чу как започна да се върти шайбата на телефона. Офицерите гледаха през прозореца и избягваха погледа му. Таталия бе превързал повторно раната и се обличаше, когато Хъмфрис се върна в стаята.
— Генералът даде разрешение — каза.
* * *
Работата обаче съвсем не се оказа проста. Таталия трябваше да бъде придружен от юриста, който пое защитата на неговите права. Това всъщност не беше лошо, ако човек се замисли, нали така беше прието в тази страна. Нека за миг си представим, че Таталия не беше човекът, който беше убил Джими и Изабел Харис и Хестър Мейтиесън. Нека си представим, че не бе човекът, който бе нападнал стария Юджийн Мейслън и бе ухапан от неговото куче Ралф. Може пък човекът да е бил ухапан от жена си или от нейното котенце, и това става, нали? Именно затова бе необходимо присъствието на полковник Антъни Лумис, за да може армията да е сигурна, че ченгетата от 87-и участък няма да налагат Таталия с гумени маркучи. Днешните ченгета не правеха това, но Лумис не го знаеше.
Когато Карела поиска да се вземе проба от кръвта на Таталия, за да се сравни с пробата на кръвта, открита на тротоара до клона на Търговската банка на ъгъла на улиците „Чери“ и „Лерд“, Лумис заяви, че това е нарушение на правата на Таталия. В участъка бе дошъл и един помощник-окръжен прокурор на име Ендрю Стюърт. Дошъл бе, защото работата обещаваше да бъде интересна и никак не му се искаше един групов убиец да отърве кожата, а и защото не му бе приятно един надут военен адвокат да възразява срещу това медицинският експерт да прегледа раната, за да разбере дали е причинена от кучешко ухапване или не. Стюърт бе амбициозен човек, който се надяваше един ден да бъде избран за губернатор на щата. Бе служил в армията на САЩ по време на една от многобройните им войни и никак не обичаше офицерите, а най-малко обичаше подполковниците.
— Господин полковник — каза той, защото това беше обръщението към подполковниците, прието в армията на САЩ, — мисля, че ще трябва да ви разкрия няколко малки тайни — за да не се окажете зад линията на фронта без подкрепление. — Усмихна се като лалугер, когато изрече това, защото реши, че е добра проява на чувството му на хумор. — Ще ви разкажа всичко за поправката „Миранда — Ескобедо“ и за правата на един задържан. Или още по-добре, тъй като днес всички говорят само за правата на задържаните, ще ви обясня какви са правата на служителите на реда. Така че слушайте внимателно, господин полков…
— Не ми харесва снизходителният ви тон — пламна Лумис.
— И така да е — продължи Стюърт и пак се ухили като лалугер. — Позволете ми да ви осведомя, че един полицейски служител има право да поиска от арестанта да му вземе кръвна проба или да го накара да диша в торбичка, има право да му вземе отпечатъци от пръстите и да го фотографира, има право да огледа тялото му, да го подреди в един ред с други хора за идентифициране и при това да го накара да облече шлифер или шапка, има право да го докосне с пръст по носа или да го помоли да събере паднали монети. Има право да направи всичко това без предварително да е уведомил арестанта за правото му да говори в присъствието на адвокат или да не казва неща, които после могат да бъдат използвани в негова вреда.
— Това е вашето тълкуване — съпротиви се Лумис.
— Не, полковник, това е тълкуването на Върховния съд на тази страна. Разликата между което и да е от тези действия и изявления в отговор на разпит е просто разликата между показанията с несвидетелски характер и показанията със свидетелски характер от страна на задържания. Първите не трябва да се предшестват от уведомяването на арестанта за правата му, вторите — задължително. Така че, господин полковник, независимо дали това ви харесва или не, ние ще вземем проба от кръвта на майор Таталия, а после ще докараме помощник-медицинския експерт да огледа раната и да определи дали е била причинена от кучешко ухапване или не. Така е, господин полковник, и ние действаме напълно в съответствие с нашите права. Ако искате, вие можете да правите възражения, докато адът замръзне, но ние пак ще сторим това, което вече ви изброих. Ясно ли ви е?
— Аз възразявам — изрече сухо Лумис.
— Добре. А пък аз ей сега ще се обадя в службата на медицинския експерт, за да ми изпрати веднага човек.
Човекът пристигна след около четиридесет минути. Беше почти девет часа вечерта. Експертът огледа раната и каза, че според него се дължи на кучешко ухапване. Попита дали кучето е било бясно.
— Да — отговори Карела. Тази лъжа му дойде наум съвсем внезапно. В правилника нямаше текст, който да постановява, че не могат да се лъжат медицински експерти и затова продължи да лъже с вдъхновение. — От службата за кучета му отрязаха главата и направиха анализ на мозъка. Кучето е било бясно.
— В такъв случай е добре лечението на този човек да започне веднага — постанови медицинският експерт и без някой да го пита, започна подробно да описва развитието на болестта. Инкубационният период продължавал от две до двадесет и две седмици, след което господин майорът можел да очаква появяването на остри болки в областта на зарасналата рана. Болките щели да бъдат последвани от главобол, загуба на апетит, гадене, нервност, подтиснатост, затруднения в преглъщането на храна. В заключителната фаза се редували конвулсии, делириум, кома и — накрая — смърт. Произнесе думата „смърт“ не без тържественост.
Таталия остана невъзмутим. Нямаше причини да смята, че това е било нагласено, а то и не беше. Не Карела, а друг беше извикал медицинския, експерт. Карела влезе в диалог с експерта едва когато той го попита дали кучето е било бясно. Въпросът изглеждаше естествен, а отговорът — правдоподобен. Риториката на експерта изглеждаше да е от професионално естество, просто следствие само на загрижеността на лекар за човек, намиращ се в опасност. Таталия даже не мигна.
Карела даде знак на Стюърт да дойде при него и двамата мъже шепнешком си размениха няколко думи.
— Какво мислиш? — попита Карела.
— Мисля, че е мръсно малко копеле и ще можем да го пречупим.
— А подполковникът?
— Бъкел не разбира от наказателно право.
— Искаш ли ти да задаваш въпросите?
— По-добре ти. Запознат си със случая.
— Да му покажа ли писмото?
— Първо го предупреди за правата му.
— Може да реши да не отвори уста.
— Ще отвори. Хич не ги мисли за толкова умни. По-скоро са тъпи.
Двамата мъже се върнаха до бюрото на Дженеро, където се бяха струпали останалите. Дженеро отдавна се беше прибрал у дома, но небесносините пликчета продължаваха да красят бюрото му.
— Майор Таталия — започна Карела, — в съответствие с решението на Върховния съд по случая Миранда срещу щата Аризона не ни е позволено да ви задаваме каквито и да е въпроси, преди да сме ви предупредили за правото ви да ползвате услугите на адвокат и за привилегията ви да не казвате неща, които могат да бъдат използвани против вас.
— Каква е тази работа? — попита Лумис подозрително.
— Това означава, че съобщаваме на вашия клиент какви са правата му — отговори Стюърт и се усмихна.
— Първо — продължи Карела, — това означава, че имате правото да мълчите, ако предпочитате да го направите. Ясно ли е това?
— Разбира се, че е ясно — отговори Таталия.
— Добре. На второ място означава, че не сте длъжен да отговаряте на никакви въпроси, ако не желаете да направите това. Нали ме разбирате?
— Разбирам ви — отвърна уморено Таталия.
— Трето, означава, че ако решите да отговаряте на въпроси, отговорите могат да бъдат използвани против вас. Разбирате ли това?
— Да, да — кимна Таталия и непресторено се прозина.
Всичко ще си кажеш, мръсен келеш, помисли си Карела.
— Имате също така правото да се консултирате с адвокат преди или по време на полицейски разпит.
— Мой адвокат е полковник Лумис.
— … и да се оттеглите от разпита, когато пожелаете. Ясно ли е това?
— Да, всичко ми е съвсем ясно — отговори Таталия.
— Добре — каза Карела, бръкна във вътрешния си джоб и извади писмото, което бе открил в сейфа на Харис. — Виждал ли сте това?
— Какво е то?
— Всъщност би трябвало да ви попитам дали сте виждал оригинала му. Това, което държа, е индигово копие. И така, виждал ли сте оригинала на това?
Таталия взе писмото и внимателно го прочете.
— Не съм.
— Адресирано е до вас.
— Адресирано е до Форт Ли във Виржиния. Преместиха ме оттам през септември. Това писмо е с дата шести ноември.
— Аха — отбеляза Карела.
— Може ли да видя писмото, ако обичате? — попита Лумис.
— Разбира се — каза Карела и му го подаде. — Значи, майоре, никога не сте получавали това писмо?
— Никога — каза Таталия с усмивка. — Военната поща не винаги е изрядна.
— А какво мислите за съдържанието му? — попита Карела.
— За съдържанието му?
— Да. Нали сега го виждате за първи път…
— Не го прочетох.
— Ах, аз пък бях останал с впечатлението, че го прочетохте. Полковник Лумис, бихте ли му подали писмото?
— На ваше място не бих отговарял на други въпроси — каза Лумис. — Господин Карела, господин Стюърт, бих искал да предложа…
— Не ставайте смешен — сряза го Таталия и измъкна писмото от ръцете на Лумис. — Нямам какво да крия.
Добре, помисли си Карела. Ти си точно това, което мислим, че си, и ще те приковем на стената. Видя как Таталия подчертано бавно и внимателно прочете писмото. Най-сетне той повдигна глава.
— Този път прочетохте ли го? — попита Карела.
— Да.
— За пръв път, така ли?
— Точно така.
— И какво мислите за съдържанието?
— Нямам представа какво може да означава.
— Нямате представа какво може да означава, така ли?
— Така.
— А пък на мен ми се струва, че Джими Харис твърди, че вие сте наръгали лейтенант Блейк с щик.
— Глупости.
— Лейтенант Блейк е бил убит, нали?
— Разбира се, че беше убит.
— Но не е бил убит така, както твърди Джими Харис?
— Беше убит, когато една мина избухна до него.
— Аха — кимна Карела.
— Аз ви разказах това още вчера, когато бяхте при мен.
— Да, но изглежда Джими е останал с впечатлението, че вие сте наръгали лейтенанта с щик.
— Нямам представа с какви впечатления е останал или не е останал Джими. Джими е мъртъв.
— Вярно е, но изглежда той е останал с впечатлението, че и другите са нанесли удари по лейтенанта с щикове.
— Повтарям, че…
— Защото в писмото се казва, че вие и другите сте убили лейтенанта.
— Не знам за какви други хора говорите.
— Предполагам, че става дума за хората от Огнева група „Алфа“. А вие как мислите?
— Не знам какво означава тази буква. Знам само, че Джими трябва да е бил луд, когато е писал това.
— Аха — каза Карела. — Значи смятате, че той е измислил всичко това, така ли?
— Не знам какво е измислил и какво не е измислил. Знам само, че това е един явен опит за изнудване.
— Значи вие не сте намушкал лейтенант Блейк?
— Разбира се, че не съм!
— Извинете — намеси се Лумис, — но според мен майорът наистина не би трябвало да отговаря на повече въпроси. — Майор Таталия като ваш адвокат…
— Нямам какво да крия — повтори Таталия.
— Какво са случи в онзи ден? — попита Карела.
— В кой ден?
— В деня, в който загина лейтенант Блейк.
— Имаше атака с минохвъргачки — каза Таталия и сви рамене. — Той беше убит от избухването на мина.
— Това кога стана? Преди или след като издаде заповед „Алфа“ да щурмува хълма?
— Какъв хълм?
— Хълмът, на който е било минохвъргачното гнездо.
— Не си спомням такава заповед.
„И цял месец ли водихте бой с другата банда?“
„Голям бой беше, докторе.“
„И след това си почивахте.“
„Да, и Лойд ни каза да се махаме.“
„Какво е искал да каже?“
„Казах ти, каза да отиваме горе.“
— Лейтенантът не даде ли заповед „Алфа“ да щурмува хълма?
— Не знам за какъв хълм говорите.
— Къде беше командният пункт на лейтенанта?
— Не си спомням.
— Не беше ли долу, на ниското? До една бамбукова горичка?
— Не си спомням.
— Нали този ден са ви повишили, при това в бойна обстановка?
— Така е, но не си спомням къде беше командният пункт.
— Дани Кортес каза, че е бил до една бамбукова горичка в подножието на хълма.
— Не знам кой е Дани Кортес.
— Той е бил в група „Браво“. Лейтенантът наредил „Браво“ да щурмува хълма, а след това слязъл долу, за да изпрати и „Алфа“. Нали е издал заповед и „Алфа“ да щурмува хълма?
— Не.
— Но хората отказали да се подчинят, така ли е?
„Така беше, докторе. Момчетата казаха на Лойд да върви на майната си. След това всичките го награбиха и го откъснаха от Роксана. А барабаните биеха до спукване.“
— Не се ли случи именно това? — попита Карела. Беше се разгорещил. Вече бе разбрал всичко. Беще му отнело много време, но затова пък всичко вече му беше кристално ясно. Повече не му трябваше помощта на Лемар или Лайдър, за да разбере, какво е станало този ден. Вече знаеше какво е станало.
— Спречкахте ли се с лейтенанта?
— Не, не съм се спречквал с лейтенанта.
— Не му ли казахте, че хората ви няма защо да щурмуват хълма, щом не искат? Не му ли казахте, че хората ви са уморени?
— Нищо подобно не съм му казал.
— Но той е бил там. Нали е бил?
— Къде да е бил? Не мога да разбера какво искате да кажете.
— На командния пункт. Нали не са го убили преди да стигне до командния пункт?
— Не си… Не си спомням кога го убиха. Ние… минометната атака започна, когато той слизаше от хълма.
„След това го вързаха на стълба в средата на мазето. Аз не разбрах какво ще му правят. Те го връзват, а аз им викам, недейте бе, това е председателят, да не си докараме някоя беда.“
— Кое беше първото име на лейтенанта?
— Какво?
— Лейтенант Блейк. Кое беше първото му име?
— Роджър.
„А Роксана заплака. И нея я награбиха. И я чукаха, всички й се изредиха.“
— Дали Кортес е видял всичко — каза Карела. Отново лъжеше. Хич не му пукаше. Нямаше да остави това мръсно копеле да се отърве. Ако съдът после реши да го отърве, негова си работа. Точно сега обаче нямаше да се отърве.
— Не знам… Не знам кой е Дани Кортес.
— От Огнева група „Браво“. Преди малко ви казах. От „Браво“. Той ви е видял, когато е изкачвал хълма. Обърнал се, погледнал надолу и видял как вие с лейтенант Блейк сте се боричкали…
— Не — изръмжа Таталия.
— И е видял как измъквате щика си…
— Не!
— И как сте го намушкали.
— Не! — изкрещя Таталия и изведнъж закри лицето си с ръце и започна да хълца. — О, Боже мой — каза. — Не исках… Не го направих за… Исках да си защитя хората. Бяха уморени, бяха… Аз им бях командир, на мен вярваха. А той искаше да ги… Врагът беше там горе, как можехме да го… Боже мой, казах му, че не могат да тръгнат, защото са уморени. А ние… а той замахна към мен и го хванах и… и го притиснахме срещу едно дърво и аз… и аз извадих щика си и… го прободох с него. А наоколо беше ад от мините и… и всичките го прободохме. Всички освен Джими. Всичките го прободохме. После… после го завлякохме в джунглата и го нарязахме… и го нарязахме… и го нарязахме на парчета, за да изглежда… че врагът го е направил… После, като получих писмото на Джими, се опитах да си спомня… Толкова отдавна беше… Кой ще си спомня? Аз едва си спомнях… А той искаше да ме разори… трябваше да се защитя… Имам жена и семейство. Обичам ги, трябваше да ги защитя и тях… Знаех, че ако армията започне разследване, всичко ще излезе наяве, все някой нямаше да издържи. А той си беше оставил адреса… и го намерих… и го убих. А след това отидох в апартамента, за да открия копието, копието на писмото… дадох й шанс… дадох й шанс на жената… но тя не ми даде писмото, та и на нея й прерязах гърлото със същия щик. А другите, бабата с акордеона и човека, когото се опитах да убия снощи… ами исках да помислите, че това е работа на някой луд…
Изведнъж спря и повдигна очи. От тях струяха сълзи, лицето му бе изкривено и на него бяха изписани болка и обида.
— А кучето наистина ли е било бясно? — попита.
* * *
И това беше цялата работа.
Затвориха Таталия и оформиха официално обвинение за три предумишлени убийства. Не забравиха и опита за нападение. Колкото до останалото, това беше работа на армията. Подполковник Антъни Лумис обеща, че ще задвижи машината на военното правосъдие веднага, щом се върне във Форт Кърби. Ще се проведе веднага пълно разследване за обстоятелствата във връзка с убийството на лейтенант Роджър Блейк, обеща им той, и всички извършители ще бъдат изправени пред военния съд. На Карела се стори забавно това, че Лумис използва думата „извършители“.
Излезе от участъка в единадесет без двадесет. Нощта беше студена и неприятна. Наведе глава, за да се опази от вятъра, притискайки към гърдите си един хамбургер, купен му от Мисколо. Кучето бе заспало на задната седалка на колата. Карела бе оставил един от прозорците отворен, мислейки си, че никой няма да посмее да открадне автомобил, принадлежащ на ченге. Нали беше оставил на предното стъкло табелка с надпис „Полицейско управление“. Отключи предната врата, освободи бутона на задната, отвори я и надникна. Все още не можеше да си спомни името на проклетото куче. Утре щеше да се обади на Софи Харис, за да попита как се казва.
— Ей, момче, събуди се.
Кучето примига.
— Искаш ли малко хамбургер? — попита Карела и отвори кесията, в която го беше поставил.
Кучето отново примига.
— Мисколо го купи. Вече е студен, но е много вкусен. Я си хапни.
Подаде хамбургера. Кучето го подуши и след това предпазливо си отхапа малко парче.
— Ха така — кимна доволен Карела и разкъса кесията, постла я на седалката и постави хамбургера върху нея. Докато стигна до мястото на шофьора, хамбургерът вече беше изчезнал и кучето облизваше хартията. Карела седна зад кормилото и за малко се замисли, втренчил поглед в двете големи светещи кълба с надпис „87“ от двете страни на вратата на участъка. Опита се да си спомни дали не е забравил нещо. Реши, че не е, и запали колата. Приятно е, след като си свършиш работата, да си тръгнеш за вкъщи.
Тръгна си у дома.