Ед Макбейн
Отдавна не сме се виждали (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Таитианските градини се намираха на булевард „Талбът“, на четири преки от моста на Келм Пойнт. Преди десет години в града, в който работеше Карела, нямаше такива неща като салони за масаж, а ако беше съществувало, щеше да е в сянката на закона. Хайде да видим как стоят нещата днес.

Фасадата на салона за масаж беше украсена с истински бамбук. Името на заведението бе пирографирано върху дървена табела, закована върху два бамбукови пръта, кръстосани във формата на буквата „X“. Едно по-малко парче бамбук служеше за дръжка на вратата. Карела я отвори и влезе в помещение, декорирано също с бамбук и осветено в зелена и червена светлина от крушки, скрити в стената. На рецепцията, с гръб към стената, бе седнало момиче, което веднага впери поглед в Карела. Ако се съдеше по вида му, бе китайка, японка или полинезийка. Във всеки случай, беше от Изтока. Облечено бе в рокля от лъскава тъкан с яка, висока поне три сантиметра, със съвсем къси ръкави, с разголени ръце, на които се виждаха ахатови гривни. Момичето се усмихна на Карела.

Той отвърна на усмивката. Още не бе решил как да изиграе етюда. Ако се представеше за ченге, можеше въобще да не го пуснат, щом няма заповед за обиск. От друга страна, ако успееше да влезе вътре, така или иначе щеше да му се наложи да разкрие самоличността си пред Стефани Уелс, за да получи информация от нея за убитата жена. Все още размишляваше, когато момичето се обърна към него.

— С какво мога да ви помогна, господине? Реши да рискува, майната му.

— Зависи какво предлагате.

— Ако обичате седнете, господине, и ще ви обясня.

— Ще се радвам да науча.

Седна на стол до бюрото на рецепцията и изчака момичето да извърти собствения си стол към него. Сега забеляза, че роклята й е дълга и с цепка по дължината на крака, която стигаше почти до кръста. В процепа зърна черно дантелено бельо. Момичето бе обуто в черни лачени обувки с много високи токове. На телефона на бюрото имаше безброй копчета, нито едно от които в момента не светеше. Забеляза, че в стената на входната врата имаше аквариум с тропически рибки. Отдясно на мястото, където бе седнал, имаше още една врата. Тя изведнъж рязко се отвори и оттам излезе момиче, облечено в нещо като бикини. Погледна го бегло, отиде направо към бюрото, каза „Бени“ и подаде ивица розова хартия. Азиатското момиче взе листчето, повтори „Бени“ и написа нещо на него. Другото момиче се извърна, отново погледна Карела, отвори вратата и влезе в другата стая. Вратата бавно се затвори зад нея.

— Това беше Стейси, едно от нашите момичета.

— Колко момичета работят тук? — попита Карела.

— Шест.

— А вие как се казвате?

— Защо искате да знаете?

— Просто съм любопитен.

— Казвам се Джасмин.

— А, Джасмин.

— Да. Тъкмо исках да ви обясня, че това е клуб за здраве, и че за една неголяма обновяема встъпителна вноска предлагаме използването на душ, сауна и басейн. Разбира се, ползва се и барът, както и масаж от едно от нашите момичета или от две, ако предпочитате.

— Аха, значи може и две.

— Предлагаме половинчасов сеанс срещу двадесет долара или едночасов срещу тридесет. Нали разбирате, че ако удвоявахме цената, един едночасов сеанс щеше да струва четиридесет долара, но вместо това…

— Права сте, излиза без пари — каза Карела.

— Наистина е така.

— И срещу това получавам масаж и…

— … и имате правото да използвате душа, сауната и басейна.

— И пиене без пари.

— Да, напитките влизат в сметката, както ви казах.

— А две момичета колко ще ми струват?

— Два пъти повече от едно.

— Значи в това не се правят отстъпки?

— Съжалявам, но не се правят — каза Джасмин и се усмихна. — Трябва да ви кажа и това, че момичетата получават заплащане единствено от бакшишите. За какво точно ще се договорите с тях е ваш личен и частен въпрос.

— Виждам.

— И така, какво ще пожелаете? — попита Джасмин и отнейде измъкна химикалка и кочан с розови листчета. На тях бе напечатано нещо, но в полумрака Карела не успя да го разчете. — Едно момиче ли ще пожелаете или две? За половин или за един час?

— За повече от един час не може ли?

— За два часа ще трябва да заплатите шестдесет долара.

— А може ли да заплатя за половин час и после да си доплатя, ако не ми стигне времето?

— Как да ви кажа… Досега не сме имали такава практика.

— Добре тогава, дайте сега да проверим дали съм разбрал правилно.

— Няма закъде да бързаме — Джасмин отново се усмихна.

— Значи, това е клуб за здраве и срещу встъпителната вноска вие предлагате базата на клуба и едно момиче за масаж. Ако се договоря с момичето за нещо допълнително, то си е лична и частна работа и си остава между нас.

— Правилно сте разбрали.

— Казахте, че встъпителната вноска е обновяема.

— Да.

— Какво ще рече това?

— Ще рече, че вноската всеки път ще трябва да се подновява.

— С други думи, че ще си плащам при всяко идване.

— Да.

Преведено на английски език, всичко това означаваше, че „Таитианският клуб“ даваше на Карела под наем терен срещу двадесет долара за половин час или тридесет долара за час, като за тази сума му осигуряваше и достъп до една или две проститутки, с които трябваше да се спазари отделно за сексуалните услуги. Клубът, ако някой го обвинеше, че нарушава член 230 на Наказателния кодекс — „Подпомагане на проституция“ — сто на сто щеше да изтъкне в своя защита довода, че човек подпомага проституцията само и единствено когато съзнателно съдейства на някого да се занимава с проституция /_Господине, при нас в „Таитианският клуб“ клиентите се договарят с масажистките за здравните услуги по частен път._/

Обвинението „осигуряване на хора и /или/ помещения с цел проституция“ също щеше да се неутрализира. /_Господине, това е клуб за здраве. Ние осигуряваме само масаж, напитки, душове, сауна и басейн._/

Следва обвинение „организиране или управление на публичен дом“. И за него щеше да има отговор. /_Господине, сто пъти ви казваме, че нашият клуб е здравно заведение!_/

„Дейност с цел да се организира, подпомогне или улесни осъществяването на акт на проституиране“. (Господине, сауната, басейнът, масажите и напитките сами по себе си в никакъв случай не подпомагат проституирането и въобще една лястовичка пролет не прави./

— Ще взема едно момиче за половин час — каза Карела.

— Добре, господине. Как се казвате, моля? Достатъчно е първото ви име.

— Анди — каза Карела.

— Добре, Анди. Как научи за нас?

— Какво искаш да кажеш?

— Как научи за нас? Някой ти е дал рекламна брошура на улицата или си чел нашите обяви във вестника?

— Нито едното, нито другото. Един приятел ми каза.

— Добре, Анди. Би ли ми платил сега? Двадесет долара.

— Ей сега рече Карела и измъкна двадесетдоларова банкнота от портфейла си. Замисли се дали полицейското управление ще му признае разхода и ще го възстанови. Представи си как отива в участъковата канцелария при Мисколо и му връчва за осребряване фактура за посещение на курвенски дом.

— Благодаря — усмихна се мило Джасмин и постави банкнотата в метална кутия в горното чекмедже. В кутията имаше доста други подобни банкноти.

— Вземете розовото листче и заповядайте в приемната. Там ще ви поеме едно от нашите момичета. Ако не се лъжа, сега Стейси е свободна…

— Аз имах предвид друго момиче — Каза Карела.

— О — възкликна Джасмин и сви вежди. — Значи сте ни посещавали и друг път.

— Не съм, но приятелят ми ме посъветва да потърся именно нея.

— Коя нея?

— Стефани — каза той и се сети навреме да не каже фамилното й име.

— Стефани?

— Да.

— При нас няма Стефани.

— Това е истинското й име — каза Карела и реши да играе ва банк — Стефани Уелс.

— Мм — подвоуми се Джасмин. — Виждате ли, тук всички момичета използват истинските си имена. Нямат причини да ги крият.

— Разбирам. Сигурно затова е дала на моя приятел истинското си име, не мислите ли? Именно защото момичетата няма какво да крият и използват истинските си имена.

— Мм — повтори все така объркана Джасмин.

— Значи, може ли да я извикате?

— Нали ви казах, че…

— Знам, че работи тук.

— Вижте, защо не влезете вътре да проверите има ли момиче на име Стефани? Всичко, за каквото се договорите с момичетата…

— …си е наша лична и частна работа.

— Точно така.

— Вижте, бихте ли ми описали как изглежда Стефани?

— Нали ви казах, че не знам да има тук момиче на име Стефани — Джасмин се усмихна.

— Добре тогава. Благодаря — смръщи вежди Карела, стана и отвори вратата от дясната си страна.

И това помещение беше като приемната, също облицовано с бамбук. На стената от лявата страна на вратата имаше бар по цялата й дължина. По него бяха подредени половингалонови бутилки с шотландско уиски, водка и джин, както и бутилки със сода и тоник. До тях имаше купа с лед, кана вода и чиния с нарязани лимони. До купата бяха пластмасовите чаши. До насрещната стена, с формата на полукръг, бяха разположени столове с високи облегалки, боядисани в бял цвят и тапицирани с тъкани с ярки цветове. На два от столовете бяха седнали блондинка и брюнетка, облечени със същите подобни на бикини одеяния, които носеше и момичето Стейси. И двете се усмихнаха на Карела.

— Здрасти — каза блондинката. — Аз съм Боби.

— Здравей, Боби.

— Аз съм Лорин — представи се и брюнетката.

— Здравей, Лорин.

— А ти как се казваш?

— Анди.

— Ще пиеш ли нещо, Анди?

— Не сега, благодаря ти. Търся Стефани.

— В момента е заета — каза Боби.

— А дали ще се освободи скоро?

— Сигурно — предположи Лорин. — Защо не изпиеш нещо, докато я чакаш?

— Скоч и малко вода, ако обичаш.

— Би ли ми дал розовото листче, ако обичаш? — Боби стана от стола и се запъти към него.

Той огледа костюма й по-внимателно и видя, че е от тези, които ползват стриптизьорките. Символичен сутиен и още по-символични пликчета от същата тъкан. Боби беше обута в обувки с ремъчета около глезените и с толкова високи токове, че изглеждаше дългокрака, макар че едва ли бе по-висока от метър и шейсет. Лорин продължаваше да седи и да оглежда Карела. Нейният сутиен изглеждаше още по-ефирен, може би защото имаше по-пълен бюст. Нито едно от момичетата не беше на повече от двадесет и пет години. Нито едно от тях не бе красиво, но и двете бяха привлекателни. Освен това, изглеждаха току-що изкъпани, свежи и отзивчиви.

— Заповядай Анди — каза Боби и се усмихна. — Ето ти скоч и вода.

— Благодаря.

— Хващам бас, че не си тук за първи път — каза Боби.

— Ще го изгубиш. Никога не съм идвал. Въобще никога не съм влизал в салон за масаж.

— Тогава откъде познаваш Стефи?

— Един приятел ми препоръча това заведение.

— И Стефи му е харесала, така ли?

— Да.

— И тя трябва да го е харесала.

— Какво имаш предвид?

— Ами… тук я знаем като Шана.

— Така ли?

— Да, Шана. Тук се казва Шана. Хубаво име, нали?

— И Боби е хубаво име.

— Не е лошо — засмя се Боби, — но Шана е по-хубаво. Ако трябваше сега да си измисля име, щеше да е някое като Шана. Или като Шери. Нещо от този род.

— Мм…

— Макар че много Шерита се навъдиха.

— И много Бобита — добави Лорин.

— Обаче малко момичета се казват Шана. Стефи добре се е сетила. Интересно откъде ли е измислила това име?

— Нали имаше една Шана, кралица на джунглите? — рече Лорин.

— Не, онази беше Шиина.

Вратата се отвори и в стаята нахълта нисък дебел мъж с пура. Облечен бе в тежък кафяв балтон, който изглежда го притискаше още по-плътно към земята. Раменете му бяха увиснали, лицето — подпухнало, а косата — разрошена. Влезе в стаяха с пухтене и когато то поутихна, първите му думи бяха:

— Трябва ми нещо за пиене. Я ти, Блонди, ми приготви едно питие.

— Казвам се Боби — каза Боби.

— Екстра име. Я ми направи един бърбън с вода.

— Нямаме бърбън.

— Я виж ти!

— Свърши преди малко — обясни Лорин. — Днес повечето гости пиха бърбън.

— Я виж ти — повтори дебелият мъж и започна да дими с пурата си. Изглеждаше разсеян и на път да се разплаче. Човек можеше да каже, че е дошъл в заведението по-скоро заради бърбъна, отколкото заради приятната компания.

— А не искаш ли скоч? — предложи Боби. — Това е като бърбъна.

— Добре. Дай скоч. Скоч и вода.

— Би ли ми дал розовото листче, ако обичаш? — помоли и дебелакът й го подаде.

Карела още не бе схванал как се води счетоводството. Боби не бе написала нищо на двете розови листчета, просто ги бе поставила на бара и притиснала с един пепелник. Отпуснал се върху стола, той изучаваше обстановката. Първо огледа двете врати от дясната си страна, а после погледът му се спря върху покритата с бамбук врата в ъгъла.

Лорин все още го наблюдаваше.

— Харесва ли ти питието? — попита го тя.

— Добре е.

— Ей, голям студ е тука, голям клинчар — рече дебелакът.

— Ти си вторият, дето се оплаква днес от студа — каза Лорин и после отново се обърна към Карела. — Сигурен ли си, че ти трябва именно Шана?

— Да — отвърна Карела.

— Нали не си я виждал? Нали я познаваш само по думите на приятеля си? Добре ли те разбрах?

— Така е, но му обещах да я видя.

— Питам те, защото излъчваш приятни трептения — каза Лорин. — Имам чувството, че двамата с теб бихме се разбрали чудесно.

— И аз имам такова чувство, но дадох обещание на приятеля си да видя Шана. Хайде да оставим тази работа за друг път.

— Добре — съгласи се Лорин и насочи вниманието си към дебелака, който пое чашата от Боби и я обърна на една глътка.

— Ей, ужасен ден изкарах — изпухтя той.

— Разбирам те — кимна Боби. — Съботата винаги е труден ден.

— Я ми направи още едно питие — не я чу дебелакът. — Наистина ужасен ден.

Бамбуковата врата в дъното на бара се отвори и оттам влезе момиче. Имаше очи, сиви като дим и силно гримирани, и късо подстригана коса. Бе с изпъкнали скули и приятен профил, висока и стройна и с облекло като на другите две момичета. Каза „Здрасти“ на всички и на никого и пое към приемната.

— Това беше Шана — осведоми Лорин.

След малко момичето се върна, огледа всички и се усмихна последователно на Карела и на дебелака.

— Тук всички ли сте добре обслужени?

— Шана — започна Карела, — един мой приятел ми каза да те…

— Голямото маце е за мене — прекъсна го дебелакът. Карела го погледна.

— Да, да, добре ме чу.

— Вижте какво, момчета, тук ще се намери компания за всеки — каза Лорин, — хайде да не се караме.

— Няма за какво да се караме — каза дебелакът. — Изкарах ужасен ден. Ако искаш голямото маце, ще ме изчакаш. Аз съм готов за сеанса си.

— Ето ти питието — каза Боби.

— Благодаря — отговори дебелакът.

— Как се казваш? — попита го Шана.

— Артър.

— Дай ми бележката на Артър — каза Шана.

— Под пепелника е.

— Колко време ще ти трае сеансът? — попита учтиво Карела.

— А на тебе какво ти влиза в работата? — каза дебелакът, отпи от питието си и отново задими с пурата.

— Нали ми каза, че мога да почакам. Искам да разбера колко време ще трябва да чакам.

— Не е твоя работа — отвърна Артър и отново започна да кади с пурата си.

— Шана, какво пише на розовото листче? — попита Карела.

— На розовото листче пише два часа — намеси се Артър. — Това пише на розовото листче.

— Не мога да чакам толкова.

— Твоя си работа.

— Бих искал да си поговорим за малко.

— За какво има да си говорим?

— За нещо много лично и частно. Има ли къде да се уединим?

— Идете в тоалетната?

— Зад оная врата.

— Няма да ходя с тебе в тоалетната — каза Артър. — Отивам на сеанс с Шана.

— Артър — каза учтиво Карела. — Имаме работа само за минута.

— Не мога да ти отделя минута.

— Аз пък не мога да ти отделя два часа — сопна се Карела. — Хайде, Артър, дай да си поговорим. Сигурен съм, че момичетата не искат неприятности. Сигурен съм, че и ти не искаш неприятности. Хайде да си поговорим като възпитани хора, нали си съгласен, Артър?

— Добре, ще ти отделя една минута — реши Артър и се насочи към вратата.

Карела го последва. В дъното на помещението имаше три душа със завеси. На отсрещната страна — два писоара. Дузина гардеробни шкафчета на стената срещу вратата. Мивки. До мивките — чернокож човек с червена жилетка и папионка. Усмихна се на двамата господа.

— Искаме да си поговорим насаме — каза Карела. — Бихте ли ни оставил сами за една минута?

— Трябва да пазя гардеробите — каза чернокожият.

— Аз ще ги пазя вместо вас — каза Карела.

— Не може, това е моя работа.

Карела извади портфейла си, подаде на човека петдоларова банкнота, усмихна се и каза:

— Само за една минута.

— Е, добре тогава, щом е само за една минута — в гласа на чернокожия прозвуча съмнение, но взе банкнотата и излезе от помещението.

— Хайде, говори — изсумтя Артър.

— Артър — каза Карела, — погледни какво има тук. — Карела бръкна в джоба си и извади детективската си значка. — Шшът — добави и сложи пръст на устните си.

— Ужас — промълви Артър.

— Не съм дошъл тук да правя обиск.

— Тогава за какво си дошъл? — попита дебелият. Видът му бе по-тъжен, отколкото когато разбра, че няма бърбън.

Карела едва сега забеляза, че дебелакът има златен венчален пръстен на лявата си ръка.

— Артър, сега трябва да се тревожиш само за едно нещо. Трябва да не казваш на никого навън, че съм ченге. Разбра ли ме?

— Днес нямам късмет — почти изплака Артър.

— Днес имаш късмет, Артър — отвърна Карела. — Повярвай ми, имаш голям късмет. Сега ще излезем оттук и ще кажеш на Шана, че си се отказал от сеанса с нея.

— Слушай, ако си решил да правиш тук някакъв обиск, кажи ми отсега. Защото в такъв случай ще духна направо през вратата. Не мога да позволя да ме гепят в такова място, наистина не мога. Така че бъди добър и ми кажи истината.

— Никакъв обиск няма да правя — отвърна Карела. — Хайде да вървим, Артър.

— Дай по-добре първо да вземем по един душ. Тук те карат да се изкъпеш, преди да почне сеансът.

— Прав си — отвърна Карела.

Душът нямаше нищо общо с чистотата. Беше защитна мярка пред съдията. Ако Карела влезеше в една стая гол или само по хавлия и в същата стая влезеше момиче, за да го масажира и да се спазари за сексуалните услуги, съдът можеше да излезе от презумпцията, че Карела със собственото си поведение е упражнил натиск върху момичето да му се предложи. Като се вземеше това предвид и в същото време не се забравяше, че проституцията сама по себе си бе най-незначителното от всички закононарушения, предвидени в член 230 от Наказателния кодекс, по същество не си струваше труда да се арестува жена за проституция. За такова нещо присъдата бе максимум петнадесет дена затвор и глоба, не надвишаваща 250 долара. В случаите, когато някой полицай се окажеше достатъчно млад или глупав, за да арестува някоя проститутка, тя обикновено се оказваше на свобода само половин час, след като сутеньорът й платеше глобата от 50 долара. В града, където работеше Карела, полицията отдавна не бе затваряла кепенците на салони за масаж. Законът ги защитаваше прекалено усърдно. Щом не можеш да опандизиш собствениците на бардака и момичетата, които работят в него, кого тогава да опандизиш? Можеше да опандизиш само разни юнаци като дебелия Артър, който се потеше под дебелия си балтон при мисълта, че жена му може да разбере за разходките му до „Таитианският клуб“ в съботните вечери.

Карела отиде в другото помещение и каза на Шана, че е готов за сеанса.

* * *

Карела бе взел душ, бе се подсушил и омотал кръста си с оранжева хавлия. Чернокожият мъж с червена жилетка му бе дал пластмасова торбичка, в която бе поставил служебния си револвер заедно с кобура, портфейла си, полицейската си значка, ключовете, парите и часовника. Чернокожият видя служебния револвер, но не каза нищо. Пет долара понякога купуват много мълчание. Карела обви торбата с още една хавлиена кърпа и влезе в стаята. Шана го чакаше. Артър не се виждаше никъде и Карела се запита кое ли от двете момичета си е избрал.

— Ще вземеш ли нещо за пиене? — попита Шана.

— Не, благодаря ти.

— Какво си скрил в хавлията?

— Семейните бижута.

— Имам предвид хавлията, която е в ръката ти — уточни Шана и се засмя. — Хайде да вървим — каза тя и отвори вратата.

Оказаха се в тесен коридор с много бамбукови врати. Отвори една от тях и влязоха в стая с размери два на два и половина метра. В ъгъла уютно се бе разположило едно легло с пъстро покривало. Три от стените бяха покрити с огледала. Тясното пространство между трите стени и вратата бе покрито с килимче. До стената бяха подредени бутилки с разноцветни лосиони. На вратата имаше резе, което Шана пусна. Усмихна се на Карела, седна на леглото и започна да се събува.

— Така — каза тя с усмивка. — Значи за пръв път влизаш в салон за масаж, така ли?

— Да.

— Дай да ти обясня как работим тук. Ти нали плати за половин час? За двадесетте долара ще ти разтрия гърба.

— Разбрано.

— Добре. Ако искаш нещо допълнително към разтриването, плаща се отделно.

— Колко?

— Ами аз обикновено взимам двадесет и пет за ръкоделие, четиридесет за духане и шестдесет за чукане. Лорин обаче ми каза, че те е изпратил някакъв приятел, така че като за тебе можем да направим нама…

— Не. Не познавам никакъв твой приятел — каза Карела.

— Така ли? Че Лорин ми каза…

— Излъгах я. Шана го погледна.

— Така е, излъгах я.

— Защо?

— Исках да поговоря с тебе.

— Излъгал си, за да можеш да поговориш с мен?

— Бях споменал истинското ти име и трябваше да изкарам играта докрай.

— Откъде знаеш истинското ми име?

— Открих го в един бележник.

— Чий бележник?

— На леля ти. На Хестър Мейтиесън.

— Не мога да разбера нищо.

— Аз съм ченге.

— Покажи тенекийката.

— Увита е в хавлията. Повярвай ми, наистина съм ченге.

— Да не държиш там и пищов?

— И пищов има.

— И каква е тази работа? Обиск ли правиш?

— Не.

— Тогава защо си тук?

— Леля ти…

— О, божичко. Да не би да й се е случило нещо?

— Мъртва е. Убита.

— Боже мой.

— Съжалявам.

— Как е убита?

— Някой й е прерязал гърлото.

— Боже мой…

Стаята изведнъж утихна. От коридора се чу смях и хлопване на вратата. Момичето седеше с приведена глава и с поглед, втренчен в оставените на пода обувки. Гърдите й, притиснати от тесния сутиен, бяха обсипани с лунички. Ноктите на ръцете й бяха дълги и лакирани в кървавочервен цвят.

Карела се замисли как да се обръща по-нататък към нея. Преди малко тя беше Шана, едно момиче, което се пазареше за сексуалните услуги с непознати хора. Обаче името в тефтерчето на Хестър Мейтиесън беше Стефани Уелс и споменаването на убийството изведнъж пренесе и двамата от фантастичната слабо осветена стаичка към една стълбищна площадка, която не бе по-силно осветена, но затова пък бе прекалено реална.

— Госпожице Уелс — реши той, и изглежда улучи правилния тон. Тя кимна утвърдително, продължавайки да гледа обувките си. Бутилките с лосион до стената светеха с пъстра отразена светлина. — Кога я видяхте за последен път?

— Преди да почна работа тук.

— Кога по-точно?

— Преди около шест месеца. През май. Това шест месеца ли прави?

— И оттогава не сте я виждала?

— Не.

— Бяхте ли близки?

— Беше ми много симпатична. Може и да съм я обичала.

— Но не сте я виждали от месец май досега?

— Не.

— През това време разговаряли ли сте с нея?

— Искате да кажете по телефона?

— Да.

— Опитвах се да й се обаждам поне веднъж седмично. Беше сляпа, нали знаете… Как би могъл, кой би могъл… — Стефани поклати глава.

— Кога разговаряхте с нея за последен път?

— Миналата седмица.

— Кога по-точно?

— Май беше четвъртък вечерта. Сряда и четвъртък са ми почивни дни.

— За какво разговаряхте?

— Ами както обикновено.

— За какво?

— Ами тя не знае, че работя тук. Излъгах я. Затова и престанах да я навестявам. Ако трябваше да живея тук и да се виждам с нея, тя можеше да ме усети. Слепите хора по-усещат лъжата, а не можех да понеса да разбере. Нямам майка и леля Хес ми беше единственият близък човек. Не исках да й причинявам болка.

— Къде й казахте, че работите?

— Казах й, че съм стюардеса и че трябва да живея в Чикаго, а тук ще мога да се отбивам само от време на време. Като й звънях, казвах й, че я търся от летището, че гледам да си подредя полетите така, че да мога да я посетя. А иначе редовно й пишех.

— Как успявахте да й пишете?

— В какъв смисъл?

— Нали тя мислеше, че живеете в Чикаго?

— А, там имам една приятелка, и тя работеше преди в „Таитианският клуб“. Тя ми изпращаше писмата на леля, а моите писма ги пускаше от Чикаго.

— Нямаше ли да ви е по-лесно да напуснете тази работа и да се захванете с нещо, което леля ви би одоб…

— Тук доходите си ги бива — усмихна се тъжно Стефани.

— А как започнахте работа тук?

— Не ми се говори затова. Трябваше ми работа и толкоз.

— В този град има колкото искате работни места.

— Ама там не плащат колкото тук. Тук получавам пари, които са ми достатъчни, та даже успявах да изпращам и на леля Хес по някой долар от време на време. Освен това, исках Бенц.

— Какво?

— Мерцедес Бенц. От малка съм мечтала за такава кола. Така че се отзовах на една обява в едно от мръснишките списания и започнах работа тук. Сега изплащам колата и въобще печеля много пари. Освен това ме бива — заяви Стефани не без гордост. — Правя чудесни минети.

— Колко често изпращахте пари на леля си?

— Изпращах й от време на време.

— По колко?

— По петдесет, по сто долара. Зависи.

— А някой знаеше ли, че тя получава тези пари от вас?

— Защо питате? Да не са я ограбили?

— Не изглежда да са я ограбили, но понякога хората започват да завиждат и…

— Не съм й изпращала много пари. Изпращах й по малко, но от тях състояние не е могла да направи. Пък и леля ми много-много не споделяше своите работи с хората. Не вярвам да е казала на някого, че получава пари от мен.

Иззад вратата се зачу отново смях. Женски смях, искрен и непресторен. Стефани взе книжна салфетка от една кутия, изсекна се и погледна часовника си.

— Последният път, когато говорихте с леля си… — започна Карела.

— Слушам ви — каза Стефани, — но бихте ли побързали? Заплатихте само за половин час, а тук държат на точността.

— Тогава каза ли ви, че се страхува от нещо?

— Не.

— А да е получавала заплашителни писма или телефонни обаждания?

— Не.

— Нещо друго да я е тревожило?

— Нищо — каза Стефани.

— Нищо — повтори Карела.

* * *

Шофирайки обратно към Ривърхед, с развалено отопление и замръзнало стъкло, започна да осмисля получената информация. От Стефани Уелс не бе научил почти нищо. С ръкавицата си разтри скрежта на стъклото и разчисти пространство с размерите на пъпеш. Знаеше, че съвсем след малко то щеше пак да се заскрежи, но междувременно се опита да се порадва на лукса, на това, че виждаше пътя пред себе си. Още нямаше единадесет и половина и движението не бе голямо.

Случаят бе започнал в четвъртък с убийството на Джими Харис, бе продължил в петък сутринта с убийството на жената на Джими, след това се бе придвижил на зиг-заг през града и щата и с убийството на Хестър Мейтиесън бе стигнал до задънена улица. Четвъртък, петък и събота. Бяха минали цели три дни, а нямаше още нищо.

Карела се чувстваше уморен, раздразнен и някак неуверен. Опита се все пак да се самоутеши с факти, защото знаеше, че в полицейската работа мистика няма. Имаше само престъпления и хора, които извършваха престъпления. Понякога тези хора бяха професионалисти, най-вече въоръжените грабители и някои убийци. Понякога бяха любители — по-голямата част от убийците, например. Понякога бяха просто смахнати — повечето пиромани, някои убийци и сексуални престъпници.

Хайде да се придържаме към фактите, моля.

Значи така, за три дни са убити трима слепци. Не им е откраднато нищо. Апартаментът на първите две жертви е претършуван и обърнат наопаки. Значи, убиецът е търсил нещо. Какво? Да не би да е било нещо, което Джими да е закопал? Нали под ноктите му бяха открили почва, не мръсотия, а именно почва? Значи, може и да е заровил нещо. Защо в такъв случай убиецът при обиска бе разбил и разкъсал мебелите и въобще разпердушинил целия апартамент? Защото не е знаел, че Джими е заровил това, което той е търсил. Добре тогава, открил ли е това, което Джими е заровил? Да, открил го е. Откъде знаеш? Знам го, защото не е разпердушинил по подобен начин апартамента на Хестър Мейтиесън. Но ако беше открил това, което е заровил Джими, не е било потребно да го търси другаде. Много умен извод. Даже блестящ! Защо тогава си е сторил труда да убие и Хестър Мейтиесън? Щом у нея не е имало нищо, което той да търси, защо я е убил?

Проблеми и пак проблеми. Винаги има проблеми при тези пусти убийства. Карела се бе обадил по телефона на Майер веднага след завръщането си от Форт Мърсър с надеждата да чуе, че е било открито нещо при разкопаването на задния двор на Харис или в самия апартамент. Дори бе обмислил предварително въпросите си по време на скучното и изнурително междуградско каране. Когато Майер вдигне слушалката, щеше да го запита: „Как е, изкопа ли нещо?“ Даже се подсмиваше, докато набираше познатия номер, но никой не отговори. Майер без съмнение все още бе на сватба, човек като Ъруин Разбойника не се жени всеки ден.

Спомените на Карела се върнаха към деня, когато Ъруин бе навършил пълнолетие. Това бе в същия ден, в който Котън Хоуз дойде на работа в 87-и участък. Спомни си за първата им среща в стаята на лейтенанта, когато Котън обясняваше, че е бил кръстен на пуританския проповедник Котън Мейдър^[1], и веднага след това бе добавил, че е могло и да бъде по-лошо, ако го бяха кръстили Инкрииз^[2]. След това той го бе завел в стаята на детективите и го бе запознал с Майер, който се оплакваше, че заради убийство в магазин за алкохолни напитки може да изтърве рождения ден на Ъруин.

Дай все пак да се придържам към фактите…

Трима слепци са убити за три дни. Никой не може нищо да си спомни за някой, който да е имал причини да мрази Джими, Изабел или Хестър. Много мили хора. Много мили слепци. Само дето майката на Джими бе допускала, че може би е кроил някакво противозаконно деяние от рода на въоръжен грабеж с помощта на стар приятел от армията, нещо, което по правдоподобност Карела намираше за равностойно на откриването на диамантени мини на Марс. Кой обаче може да каже със сигурност, че не е било така? Истински умните майки са наблюдателни и могат да открият навреме раждащия се престъпник в малкото детенце, което доскоро са милвали и глезили. Нали Джими, в края на краищата, преди време бе участвал в улична банда, бандата на Ястребите? Наистина бе участвал. Разбира се, не само по това трябва да се съди за едно момче, което през живота си, общо взето, бе вървяло по правия път, в никакъв случай! Това момче, обаче, преди това при други обстоятелства сигурно беше пукнало нечии глави и ребра и въобще се бе държало така зле, както се бе държал убиецът, който по-късно бе разпердушинил апартамента му, търсейки в него нещо заровено.

Ако е било заровено в апартамента, било е нещо малко по размери, в апартаментите няма ливади и полета. Разбира се, в апартаментите има задни дворове и може би Джими беше заровил нещо именно там, ако въобще го бе правил. Информацията по този въпрос щеше да почака и щеше да се получи от едно телефонно обаждане на Майер довечера или утре сутринта. Утре беше неделя, до която оставаха тридесет минути, а колкото до понеделника, на Карела му се струваше, че ще настъпи след седмици или месеци.

Ето го симпатичния слепец Джими Харис, който според майка си е гласял нечестиво деяние с използването на пистолети. Ето я и милата му и невинна сляпа съпруга Изабел, която макар и да не бе стигнала дотам, че да закача червения фенер пред портата си, все пак си правеше кефа по градските мотели със своя работодател, лудо влюбен и готов да се ожени за нея. Двойка симпатични слепци, единият от които може би е замислял престъпление, а другият вече е вършил нещо престъпно, тъй като градът, в който работеше Карела смяташе изневярата за престъпление. За престъпление от група „Б“, наказуемо с не по-малко от три месеца затвор или глоба от петстотин долара.

Това, последното, трябваше да го спомене на симпатягата Джанет от Форт Мърсър. Трябваше да й каже: „Ей, Джанет, знаеш ли че има една глава в Наказателния кодекс, озаглавена «Изневяра», и с пояснение: «… извършване на полов акт с друго лице при наличието на жив съпруг /съпруга/ на един от извършителите»? Знаеше ли това, Джанет?“ Всъщност тя не го бе поканила да нарушават закона, беше му предложила само да изкарат една приятна вечер в едно сладко малко ресторантче. А освен това, защо ли сега пак си мислеше за нея?

Хестър Мейтиесън беше друга мила сляпа жена, много мила, само дето племенницата й се бе оказала уличница. Нещо, в което нямаше нищо лошо, не ще и дума, при положение, че нямаш нищо против да получаваш мръсни пари. Хестър едва ли се е тревожила, първо, защото не е знаела, че племенницата й е в занаята, и второ, защото не й е било известно, че нередовно идващите банкноти са припечелени от професия, която на пръв поглед не води до проливане на кръв, но която осигурява на момчетата от подземния свят оборотните пари за извършването на други престъпления, които също не водят до проливане на кръв, като например продажбата на наркотици на юноши. Артър може и да не беше разбрал, но шестдесетте долара, които бе платил на дъртата мръсница Джасмин с дръпнатите очи, щяха да отидат направо при лошите момчета, които движеха цялата операция. И макар и Стефани Уелс, алиас Шана, да не бе говорила с Карела по този въпрос, той знаеше, че една значителна част от всеки цент, припечелен от нея с чудните й минети, също отиваха при момчетата от подземния свят. А тези момчета не бяха симпатични хора. На пръв поглед нямаше връзка между заниманието на Шана и смъртта на леля й, но Карела знаеше, че там, където откриеш миши лайненца, не след дълго ще откриеш и мишки.

Ето ги пак тримата симпатични слепци: Джими, Изабел и Хестър. Наистина, всеки един от тях държеше по няколко скелета в гардероба си, и това може би беше от значение, но може би и не беше. Ето го и Карела, който не знаеше какво да прави по-нататък. Щеше да му се наложи да подходи и към този случай, както към предишните. Да събере фактите и да ги оцени. Всъщност той вече беше направил това и не беше стигнал доникъде. Оставаше му да издири нови факти и отново да ги осмисля с надеждата, че няма пак да го доведат доникъде. Ако това станеше, можеше или да напусне полицията, или да отиде да спи.

Карела се прозина.

Отново разтри с юмрука си заскреженото предно стъкло и реши сутринта да прескочи до Дайамъндбек и да се опита да разбере защо кошмарите на Джими Харис бяха продължили толкова време, след като добрият майор Лемар му бе обяснил причините за травмата, която ги е предизвикала.