Метаданни
Данни
- Серия
- История на бъдещето (16)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Green Hills of Earth, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Виолета Чушкова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Хайнлайн. Зелените хълмове на Земята
Повест и разкази
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986
Библиотека „Галактика“, №80
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Съставител Емил Зидаров
Преведе от английски: Виолета Чушкова
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Американска, I издание
Дадена за набор на 28.V.1986 г. Подписана за печат на 17.IX.1986 г.
Излязла от печат месец септември 1986 г. Формат 70×100/32. Изд. №1986
Печ. коли 25. Изд. коли 16,18. УИК 15,91. Цена 2,00 лв.
Страници: 400. ЕКП 95366 5637–262–86
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
4 820(73)-32
© Емил Зидаров, съставител, 1986
© Агоп Мелконян, предговор, 1986
© Виолета Чушкова, преводач, 1986
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986
c/o Jusautor, Sofia
© Robert Heinlein 1973
The Best of Robert Heinlein 1939–1942
Sphere Books Limited
© 1967 by Robert A. Heinlein
The Past Through Tomorrow
Berkley Books, New York
История
- —Добавяне
1
Това е историята на Рислинг, „Слепият певец на космическите друмища“, но не официалната версия. В училище вие сигурно сте пели тези негови слова:
Да кацна сетен път се моля само
на родната планета, дала ми живот.
Да вперя взор нагоре, в небесата
и в хълмите зелени на Земята.
А може да сте ги пели на френски или на немски. Могло е да бъде и на есперанто, докато пъстроцветната дъга на знамето на Тера се е развявало над главите ви.
Езикът не е от значение — едно обаче е сигурно — бил е земен език. Никой никога не е превеждал песента „Зелените хълмове“ на фъфлещата реч на Венера и никой марсианец не я е грачел и шептял по пресъхналите канали. Тя си е наша. Ние от Земята изнесохме всичко — от холивудските филми на ужасите до синтетичните радиоактивни вещества — тази песен обаче принадлежи единствено на Тера[1] и на нейните синове и дъщери, където и да се намират те.
Ние всички сме слушали най-различни истории за Рислинг. Може дори да сте един от многото, които са търсили звания или шумна слава с научните си оценки за издадените му произведения — „Песни на космическите друми“, „Гранд Канал и други стихотворения“, „Нависоко и надалече“ и „Лети, корабе!“
И макар че сте пели песните му и сте чели стиховете му в училище, а и през целия си живот, обзалагам се на каквото кажете — че никога не сте дори и чували (освен ако вие самият не сте космонавт) — за многобройните непубликувани песни на Рислинг като например: „Откакто работникът с вагонетката срещна моята братовчедка“, „Онова червенокосо момиче от Венерабърг“, „Не си сваляй панталоните, капитане“ или „Космически костюм за двама“.
Едва ли можем да ги публикуваме в някое семейно списание.
Доброто име на Рислинг се пазеше от грижлив изпълнител на литературното му наследство и от щастливата случайност, че от него никога не е било вземано интервю. Стихосбирката „Песни на космическите друми“ се появи в седмицата, когато той почина, а щом се превърна в бестселър, рекламните историйки за него бяха сглобени от откъслечните спомени на някои хора и в добавка от по-пресилените материали, доставени от издателите му.
Полученият по този начин традиционен портрет на Рислинг е толкова правдоподобен, колкото томахоука на Джордж Вашингтън или кейковете на крал Алфред.
В действителност вие дори не бихте го поканили в салона си — той бе обществено неприемлив. Страдаше от хронична краста и непрекъснато се чешеше, а това ни най-малко не допринасяше за неговата небрежна красота.
Портретът му, рисуван от Ван дер Вурт за стогодишното юбилейно издание на произведенията му, осъществено от издателството „Хариман“, разкрива една изключително трагична фигура — тържествено стиснати устни и незрящи очи, скрити под черна копринена превръзка. Никога не е бивал тържествен! Устата му винаги е била отворена — той пееше, смееше се, пиеше или ядеше. За превръзка служеше всеки попаднал му парцал, обикновено мръсен. След като загуби зрението си, той ставаше все по-небрежен и по-небрежен към себе си.
„Веселякът“ Рислинг беше механик втори клас и имаше очи не по-лоши от вашите, когато подписа договор за полети по затворено трасе до юпитеровите астероиди на борда на ракетен кораб „Ястреб“. В онези дни членовете на екипажите си подаваха оставката за щяло и нещяло, а всеки агент на „Лойд“ би ти се изсмял в лицето, ако споменеш за застраховането на космонавт. Никой не бе и чувал за Космическия предохранителен закон, а Компанията отговаряше единствено за заплатите — и то ако се наложеше. Половината от корабите, които летяха отвъд Луна Сити, никога не се завръщаха. Това не вълнуваше особено космонавтите, те сключваха договори в зависимост от своите предпочитания за дял от печалбата и всеки един от тях бе готов да се обзаложи с вас, че ще скочи от върха на двестаетажната Кула Хариман и ще се приземи здрав и читав, ако му предложите облог три към две и му позволите да използва пружиниращи гумени подметки за кацането.
Механиците бяха най-безгрижните от цялата тази дружина и най-злите. В сравнение с тях капитаните, радаро-операторите и щурманите (по онова време нямаше нито свръхекипажни бройки, нито стюарди) бяха мекушави вегетарианци. Механиците знаеха твърде много. Останалите разчитаха на умението на капитана да ги свали безопасно на земята, механиците знаеха, че умението е безполезно срещу слепите и капризните дяволчета, оковани вътре в ракетните двигатели.
„Ястреб“ бе първият от корабите на Хариман, който премина от химическо на атомно гориво или по-скоро първият, който не избухна. Рислинг познаваше кораба добре — това бе стара таратайка, летяла по трасето до Луна Сити, от Космическата станция Сюпра Ню Йорк до Лийпорт и обратно, преди да бъде преустроена за Далечния космос. Той бе пътувал с този кораб по трасето до Луна Сити и за всеобща изненада бе участвувал в неговия първи рейс в Далечния космос — до Пресъхналата вода на Марс и обратно.
По времето, когато подписа договора за полета до юпитеровите астероиди, той трябваше да е вече шеф механик, но след пионерския полет до Пресъхналата вода го бяха уволнили, вписали в черния списък и го бяха свалили в Луна Сити, защото прекарвал времето си в писане на хорове и няколко стиха, когато трябвало да наблюдава уредите си. Песента била скандалната „Щурманът е баща на своя екипаж“ с прекалено веселяшкия, за да става за печат, последен куплет.
Включването му в черния списък не го вълнуваше. От един китаец, собственик на бар в Луна Сити, той спечели с измама на комар акордеон и оттам насетне непрекъснато ходеше при миньорите да им пее срещу пиене и бакшиш, докато бурното разкаяние у космонавтите не накара тамошния агент на Компанията да му даде още една възможност. Една-две години той не се забъркваше в никакви истории по трасето до Луна Сити, върна се в Далечния космос, спомогна да се възстанови добрата слава на Венерабърг, шляеше се по бреговете на Гранд канал, когато в древната марсианска столица бе основана втора колония и измрази пръстите на краката и ушите си по време на второто пътуване до Титан.
В онези дни събитията се развиваха шеметно. Щом веднъж вече бяха въведени атомните двигатели, броят на корабите, които летяха из системата Луна — Тера бе ограничен единствено от недостига на екипажи. Механиците бяха рядкост — за да се спестява от теглото, защитата бе сведена до минимум и малцина бяха онези женени мъже, които си позволяваха да рискуват, като се излагат на радиоактивно облъчване. Рислинг не държеше да става баща, така че в онова златно време на запазване на периметри за него винаги се намираше работа. Той кръстоса надлъж и нашир системата — пееше хумористичните си стихове, които кипяха в главата му, и ги свиреше на своя акордеон.
Капитанът на „Ястреб“ го познаваше — капитан Хикс бе служил като щурман по времето на първия рейс на Рислинг с този кораб.
— Добре си се завърнал у дома, Веселяк! — го бе поздравил Хикс. — Трезвен ли си, или аз да подпиша договора вместо теб?
— Човек не може да се напие с този сок от дървеници, който продават тук, капитане. — Той подписа и помъкнал своя акордеон, слезе в долните помещения.
Върна се след десет минути.
— Капитане — рече той мрачно. — Двигател номер две не го бива — кадмиевите регулатори са деформирани.
— Защо ми го казваш на мен? Кажи го на шефа.
— Казах му, но той твърди, че ще издържат. Греши.
Капитанът посочи дневника.
— Удари една черта на името си и да те няма. След тридесет минути излитаме.
Рислинг го изгледа, сви рамене и отново слезе долу.
Изкачването до юпитеровите планетоиди е дълга работа — едно старо корито от клас „Ястреб“ трябваше да лети в продължение на три вахти с включени двигатели, преди да влезе в свободен полет. Рислинг носеше втората вахта. По онова време регулирането се извършваше ръчно с нониус[2] и скала за отчитане на опасността. Когато стрелката на скалата влезе в червеното, той се опита да коригира, но безуспешно.
Механиците не чакат, те затова са и механици. Той блъсна аварийното отвърстие и започна да бърка из горещия материал с щипците. Светлините в отделението угаснаха, но той продължаваше да действува. Един механик трябваше да познава машинното си отделение така, както езикът познава устната кухина.
Когато светлините угаснаха, той хвърли крадешком бърз поглед зад капака на оловната защитна преграда. Синьото радиоактивно сияние изобщо не му помогна — той отметна глава назад и продължи да търси опипом.
Когато съвсем се изтощи, Рислинг се провикна по тръбата:
— Двигател номер две извън строя. И за бога, донесете тук някаква светлина.
Светлина имаше — аварийната верига, — ала не и за него. Синьото радиоактивно сияние бе последното нещо, на което оптическият му нерв изобщо реагира.
2
Когато Време и Пространство заедно се съберат
на тази звездна сцена форма да дадат,
сълзите спокойни от радост, що горчи,
все още ще пръскат сребристи лъчи.
И по Гранд канал — като във дните прежни —
ще блестят на Истината кулите нежни.
И тяхната изящност ще да защитава
това тихо кътче на красота и забрава.
Преминали в отвъдното са людете, дето
издигали са Кулите високо в небето.
Потънали в забрава са и боговете,
чиито сълзи още мият бреговете.
Мъчително тупти и на Марс сърцето,
разбито от времето и от леда в небето.
Мразовитият въздух нашепва безгласно,
че всички са тленни — просто и ясно!
Въпреки всичко — с взор към небесата
на Истината кулите пак славят красотата,
която ще живее не само в мадригал,
но не ще загине и по Гранд канал.
На връщане оставиха Рислинг на Марс, в Пресъхналата вода — момчетата пуснаха шапка за волни пожертвувания, а капитанът му подхвърли половинмесечна заплата. Това бе всичко — край — просто още един космически скитник, който не бе имал късмет да се оттегли, когато му бе вървяло. Той копа в продължение на месец със златотърсачите и археолозите при „На колко Километра?“ и сигурно щеше да остане и завинаги при тях, като им предложи в замяна своите песни и свирене. Ала космонавтите умират, ако се заседят на едно място — той хвана един катер, за да го отведе до Пресъхналата вода и оттам до Марсополис.
Столицата беше в разцвета си — преработващите заводи се бяха проточили от двете страни на Гранд канал и замърсяваха древните му води с нечистотията на отпадъците си. Това беше преди Трипланетният договор да постави под възбрана унищожаването на културните реликви за индустриални нужди — половината от стройните нежни кули бяха съборени, а останалите — обезобразени, за да бъдат приспособени за херметически помещения за земни жители.
И така Рислинг не видя нито една от тези промени, нито пък някой му ги описа — когато той отново „съзря“ Марсополис, той мислено си го представи такъв, какъвто бе изглеждал преди индустриалните преобразувания. Паметта му бе добра. Той стоеше на крайбрежната улица, където древните величия на Марс бяха прекарвали свободното си време, и видя красотата, която се разстилаше пред слепите му очи — ледена равнина от синкава вода, необезпокоявана от прилива, недокосвана от бриза, която отразяваше правдиво ярките звезди на марсианското небе, а отвъд водата — дантелените подпори и летящи кули с архитектура, твърде изящна за нашата тътнеща, тромава планета.
Резултатът бе стихосбирката „Гранд канал“.
Рязката промяна в неговата ориентация, която го лишаваше от възможността да види красота в Марсополис, а там красота вече не съществуваше, започна да оказва влияние върху цялостния му живот. Всички жени станаха красиви за него. Той ги разпознаваше по гласовете и по тях съдеше за външния им вид. Човекът, който би заговорил на слепец другояче освен със сърдечно дружелюбие, е зъл дух; кавгаджийки, които не даваха покой на съпрузите си, говореха на Рислинг със сладки гласчета.
Това засели неговия свят с красиви жени и благородни мъже. „Минава тъмна звезда“, „Косата на Беренис“, „Посмъртната песен на мъжкото жребче“ и другите му любовни песни за скитниците, за мъжете единаци бяха пряка последица от това, че схващанията му бяха неомърсени от евтини истини. Това придаде мекота на писането му, превърна хумористичната му песничка в стих, а понякога дори в поезия.
Сега вече разполагаше с много време за размисъл, време да подреди всичките тези прекрасни думи и да сътвори стих, който да зазвучи вярно в главата му. Еднообразният ритъм на „Песента на двигателите“…
Щом пистата е чиста, а рапортите дадени,
Щом люкът е затворен, а лампите запалени,
Щом свърши проверката и почне молитва,
Щом капитанът кимне, и корабът литва.
Чуй ракетите!
Чуй този вой, въздигнал ръст,
когато теб са разпнали на кръст.
Чуй как ребрата ти пращят.
Чуй как гърдите се тресят!
Виж болката на кораба политнал.
Виж как пилота е с мъката свикнал.
Виж как лети! Виж как се рее!
Виж как стоманата живее
чрез своите ракети!
Той съчини тази песен не по времето, когато още бе механик, а по-късно, когато пътуваше гратис от Марс до Венера и проседяваше цяла вахта с някой другар от стария си екипаж.
Във Венерабърг той пееше по баровете своите нови и някои от старите си песни. Някой пускаше шапка сред публиката. Тя се връщаше обикновено с двойна и тройна лепта за певеца като признание за благородния дух под превръзката на очите.
Животът бе весел. Всеки космически пристан бе негов дом, а всеки кораб — негово лично возило. Нямаше капитан, който да откаже да вземе слепия гратисчия Рислинг и неговия смачкан куфар — той сновеше от Венерабърг до Лийпорт и от Пресъхналата вода до Ню Шанхай или пак обратно — накъдето го отвеждаше прищявката.
Никога не се приближи до Земята повече от Космическа станция Сюпра Ню Йорк. Дори когато подписваше договора за „Песни на космическите друми“, той прослави името си на борда на луксозен лайнер някъде между Луна Сити и Ганимед. Хоруиц, първият му издател, се намираше на борда за втори меден месец и чу Рислинг да пее на едно корабно увеселение. Когато чу изпълнението му, Хоруиц бе вече врял и кипял в издателската дейност — пълното съдържание на сборника бе записано направо на лента в радиостанцията на същия кораб и чак тогава той пусна Рислинг да си върви. Следващите три тома бяха изцедени от Рислинг във Венерабърг, където Хоруиц бе изпратил агент, който да напива поета дотогава, докато не изпее всичко, за което се сети.
Сборникът „Лети, корабе“ не е изцяло произведение на Рислинг. Голяма част несъмнено е написана от него и стихотворението „Песента на двигателите“ е неоспоримо негово, но повечето от стиховете са били събрани след неговата смърт от хора, познавали го от странствуванията му.
„Зелените хълмове на Земята“ придоби този си вид за около двадесет години. Най-ранният достигнал до нас вариант е бил композиран, преди Рислинг да ослепее по време на едно разпиване с вербувани с договор работници на Венера. Стиховете се отнасяха най-вече за нещата, с които работниците възнамерявали да се заловят, като се върнат на Земята, ако успеят да съберат и върнат някога парите, получени при подписването на договора, след което щяло да им бъде разрешено да се върнат у дома. Някои от строфите бяха вулгарни, други не, ала припевът бе несъмнено този на „Зелените хълмове“.
Ние знаем точно къде и кога е създаден окончателният вариант на „Зелените хълмове“.
В пристанището Елис Айл на Венера се намираше кораб, който по разписание трябваше да извърши пряк полет до Грейт Лейкс, Илинойс. Това беше старият „Сокол“, последният от серията „Ястреб“ и първият, който щеше да приложи новата политика на компанията Хариман относно допълнителното заплащане за експресни услуги между земните градове и всяка колония с предвидени в разписанието спирки.
Рислинг реши да се върне с този кораб на Земята. Вероятно вече се дразнеше от своята собствена съдба — или може би жадуваше да види още веднъж родния Озаркс.
Компанията вече не допускаше гратисчии — това бе известно на Рислинг, но изобщо не му и хрумна, че тази наредба може да бъде приложена и спрямо него. За космонавт бе вече остарял. Не че беше изкуфял — той просто съзнаваше, че е една от забележителностите на Космоса, наред с Халеевата комета, Пръстените и Брюстъровия хребет. Влезе през люка за екипажа, слезе долу и се разположи удобно в едно празно кресло за ускорение.
Там го и намери капитанът по време на последния си оглед на кораба.
— Какво правиш тук? — запита той.
— Тръгнал съм към Земята, капитане. — На Рислинг не му трябваха очи, за да види четирите капитански нашивки.
— Няма да можеш да пътуваш с този кораб, познаваш правилника. Ставай и бързо се махай оттук. Излитаме незабавно. — Капитанът бе млад — беше започнал да лети след ослепяването на Рислинг, но Рислинг познаваше хората от този тип — пет години в Хариман Хол само с учебни полети вместо солидния опит в Далечния космос. Двамата мъже не си приличаха нито по произход, нито по дух — космосът се променяше.
— Хайде сега, капитане, нека не ви се свиди да върнете един старец у дома.
Офицерът се колебаеше — няколко члена на екипажа се бяха спрели да слушат.
— Няма да стане. Член шести на космическия предохранителен закон гласи: „Никой няма право да навлезе в Космоса освен като редовен член на екипажа на чартърен кораб или като пътник, закупил си билет за такъв кораб съгласно правила, които могат да бъдат издадени въз основа на настоящия закон.“ Ставай и изчезвай!
С ръце, пъхнати под главата, Рислинг се облегна назад.
— Щом трябва да си отида, проклет да съм, ако тръгна да вървя. Носете ме.
Капитанът прехапа устна и нареди:
— Полицай! Махнете този човек оттук!
Корабният полицай впери поглед нагоре, към тавана.
— Не мога да изпълня заповедта, капитане. Навехнал съм си рамото. — Останалите членове на екипажа, присъствували само допреди миг, потънаха зад преградата.
— Тогава доведете работна група.
— Слушам, сър — той също излезе.
Рислинг отново заговори:
— Вижте какво, капитане, нека не се запомняме с лошо. Ако поискате, вие можете да ме вземете — съгласно клаузата за „бедствуващия космонавт“.
— „Бедствуващият космонавт“ ли? Велики боже! Та ти не си бедствуващ космонавт — ти си космически адвокат. Аз те познавам кой си — от години се шляеш из системата. Да, но не и с моя кораб. Тази клауза има за цел да помага на хора, които са изпуснали своя кораб, но не и да разрешава някому да се вози безплатно из целия космос.
— Хайде сега, капитане, можете ли наистина да признаете, че не съм изпуснал своя кораб? Та аз изобщо не съм се връщал у дома от последния си полет като редовна екипажна бройка. Според закона аз имам право на връщане.
— Но това е било преди години! Вие сте проиграли тази възможност.
— Проиграл ли съм я вече? В клаузата не се споменава ни дума по въпроса в какъв срок човек трябва да извърши обратния полет, споменава се само, че има право на него. Идете да направите справка, капитане. Ако не съм прав, не само ще си отида на собствените си два крака, но и смирено ще ви помоля за извинение пред целия екипаж. Идете проверете. Не се опъвайте.
Рислинг усещаше гневния поглед на капитана, който се обърна и с тежки стъпки напусна помещението, Той съзнаваше, че бе използвал своята слепота, за да притисне капитана, но това не го смути, а по-скоро му достави удоволствие.
Десет минути по-късно прозвуча сирената, той чу по транслацията командите за излитане. Когато от тихата въздишка на люковете и леко промененото налягане в ушите си разбра, че излитането е въпрос на минути, той стана и повлече крака надолу, към машинното отделение, защото искаше да бъде близо до двигателите, когато ги включат. Не се нуждаеше от никакъв водач за който и да било кораб от клас „Ястреб“.
Бедата започна по време на първата вахта. Рислинг се бе настанил в креслото на инспектора — играеше си с клавишите на акордеона и опитваше нов вариант на „Зелените хълмове“.
Да подишам пак въздух на воля,
въздух, който не свършва. Светлината…
И „тара-тата, тара-тата на Земята…“ нямаше да се получи като хората. Опита повторно.
Свеж вятър да разсее моето бреме
по дългия си друм из небесата,
понесъл се покрай звезди и време
и хълмите зелени на Земята.
Стори му се, че така е по-добре.
— Как ти харесва това, Арчи? — попита той през приглушения рев.
— Много го бива. Я ми кажи цялото стихотворение. — Арчи Макдугъл, шеф механикът, бе стар приятел както от космоса, така и от баровете — беше работил като стажант при Рислинг преди много години и преди милиони мили.
Рислинг кимна, после каза:
— Вие младите живот си живеете. Всичко ви е автоматично. Когато аз извивах опашката на кораба, трябваше да стоя буден.
— И сега човек трябва да стои буден.
Те започнаха да говорят за работа и Макдугъл му показа регулиращото устройство, което бе заменило ръчния лост на нониуса, използван навремето от Рислинг. Рислинг опипа лостовете и продължи да задава въпроси дотогава, докато не се запозна с новата инсталация. Той бе убеден, че все още е механик и че настоящото му положение на трубадур бе само хитрина по време на една от неприятностите с компанията, в каквато всеки можеше да се забърка.
— Виждам, че старите регулиращи пластини все още стоят монтирани — отбеляза той, докато ловките му пръсти шареха по съоръжението.
— Всичко си стои с изключение на предварителните лостове. Свалих ги, защото ми закриват скалите.
— Не е трябвало да ги сваляш. Може и да ти потрябват.
— О, едва ли. Мисля, че… — Рислинг така и не разбра какво мисли Макдугъл, защото именно в този миг започна бедата, изригването на радиоактивност. Тя връхлетя Макдугъл и го порази на място.
Рислинг усети какво се бе случило. Старите механични рефлекси оживяха. Той дръпна предпазния капак и едновременно с това даде сигнал за тревога в контролния център. После си спомни за свалените предавателни лостове. Трябваше да търси с пипане, докато ги намери, като през това време се налагаше да се навежда колкото може по-ниско, за да извлече максимална защита от преградите. Безпокоеше го единствено местоположението на предавателните лостове. Отделението му бе познато — той знаеше всяко ъгълче и всеки лост, така както познаваше клавишите на акордеона си.
— Машинно отделение! Машинно отделение! Каква е тази тревога!
— Никой да не влиза! — извика Рислинг. — Тук е „горещо“ — той усещаше горещината като пустинно слънце върху лицето си и вътре в костите си.
Постави предавателните лостове на мястото им, след като изруга някого — онзи, който не бе поставил на таблото гаечния ключ, който му трябваше. После започна да се мъчи да отстрани ръчно аварията. Това бе продължителна и трудна работа. Не след дълго реши, че ще се наложи да изключи двигателя, реактора и всичко останало.
— Контролен център! — докладва първо той.
— Контролен център слуша.
— Изключете трети двигател — аварийно.
— Макдугъл ли се обажда?
— Макдугъл е мъртъв. На вахта съм аз, Рислинг. Не прекъсвайте връзката и записвайте.
Не му отговориха. Колкото и да е бил втрещен капитанът, той не би могъл да се намеси в случай на авария в машинното отделение. Негова грижа бяха корабът, пътниците и екипажът. Вратите трябваше да останат затворени.
Капитанът сигурно е бил още по-изненадан от това, което Рислинг издиктува. То гласеше:
Изгнихме в дупките на старата Венера.
Повдигаше ни се от заразения й лъх.
Противна бе вонящата й атмосфера,
изпълнена със смрад и смъртен дъх.
Рислинг продължаваше да категоризира Слънчевата система, като не преставаше да работи: „жестоката пръст на Луната…“, „… пъстрите като дъга пръстени на Сатурн…“, „… мразовитата нощ на Титан…“, като през цялото време отваряше двигателя и го почистваше. Той завърши с поредния припев:
Обичахме дори прашинката в космическия свят,
обожавахме я и въздигахме до небесата,
ала при хората върнете ни назад
и при хълмите зелени на Земята.
… после почти разсеяно си спомни, че трябва да прибави своя преработен първи куплет.
Небесата сребристи пак мамят със зов
космонавтите. Те за полет копнеят.
„Колана стегни! За полет готов!“
А долу светлините бледнеят.
В небесата летят синовете на Тера,
лети ракетата навред,
нагоре стрелва се към Марс, Венера —
нагоре. Значи и напред.
Сега корабът бе вече в безопасност — можеше да докуцука до дома макар и без един двигател. Колкото за себе си Рислинг не бе толкова сигурен. Помисли си, че това „Слънчице“ здравата го бе опърлило. Нямаше как да види светлата розова мъгла, но знаеше, че тя е там. Продължи делото, като пусна въздуха през изпускателния клапан и повтори това няколко пъти, за да позволи на нивото на радиоактивността да спадне някъде до границата, при която човек с подходяща защита може да издържи. Докато вършеше това, изпрати още един припев, последния стих, най-истинския Рислинг, който изобщо може да съществува.
Да кацна сетен път се моля само
на родната планета, дала ми живот,
да вперя взор нагоре в небесата
и в хълмите зелени на Земята.