Гюстав Емар
Бандитите на Аризона (12)

XII

Петимата мъже насядаха около масата. Дон Хосе и дон Естебан се бяха върнали. Както винаги, трапезата беше великолепно подредена. Дон Агостин я удостояваше с обичайното си внимание. Генерал Дьо Вилие се спогледа скришом с доктор Герен: той беше смаян от спокойствието на стареца и синовете му. Разбира се, човек, дошъл внезапно да седне на тази маса, никога не би предположил, че само преди няколко часа едно ужасно нещастие се бе стоварило върху това семейство и го бе хвърлило в отчаяние. Тази душевна сила, тази желязна воля надминаваше всичко, което бихме могли да си представим.

Беше десет часа вечерта, когато яденето свърши.

— Драги генерале — каза дон Агостин, — за мое голямо съжаление, ще се разделим за няколко часа!

— Но защо, сеньор дон Агостин?

— Преди всичко защото сте болен и докторът ви забранява да се преуморявате. Нали така, докторе?

— Да — подзе лекарят, — но оттогава се случиха много неща, които може да са променили състоянието на генерала и моето.

— Благодаря, докторе — рече генералът, — вие изразявате отлично моята мисъл и…

— Извинете, драги генерале, преди да продължим нататък, позволете ми само една дума…

— Говорете, сеньор.

— Ние тръгваме отново на път в полунощ, в пет часа сутринта трябва да пристигнем у нас.

— Много добре, пет часа на кон са нищо за привикнал ездач.

— Вярно, ала за тези пет часа трябва да изминем трийсет и пет левги.

— Какво?! Трийсет и пет левги за пет часа?

— Да, драги генерале.

— Позволете ми да ви кажа преди всичко, че такъв преход за толкова малко време е невъзможен.

— Но не и за нас, генерале…

— Къде ще намерите коне, които…

— Най-много след половин час те ще бъдат тук…

— И най-добрите арабски коне не биха изминали толкова път!

— Възможно е, но тези, за които ви говоря и които ще видите, ще го изминат, без да измокрят нито косъм от козината си.

— Аха — каза докторът, — значи сте поръчал вашите бързоходци?

— Да, докторе, познавате ли ги?

— Те са великолепни бързоходци, вие не преувеличавате, ще извършат този преход като на шега.

— Трийсет и пет левги? — рече генералът смаян.

— Лесно, повтарям ви, и могат да издържат на тази скорост дванайсет часа непрекъснато.

— Я гледай! — извика генералът, смеейки се. — Това е твърде необикновено, за да пропусна случая да яздя такъв чудесен кон. Но откъде са тези ценни коне?

— От Нантъкет, област в Съединените щати, много отдалечена от тази, където се намираме. Тези коне много се ценят, ходът им е много умерен, движат се в раван, затова дамите предпочитат да яздят на тях.

— Е, драги докторе, чувате ли какво казва сеньор дон Агостин?

— Разбира се! Тези коне се движат в раван, нали, генерале? — каза лекарят, смеейки се.

— Да, и какво?

— Дявол да го вземе, очевидно това променя нещата.

— Тоест мога да рискувам, така ли, докторе?

— Боже мой, да! Впрочем аз няма да се отдалечавам от вас.

— Значи смятате, че генералът е в състояние да дойде с нас, без опасност за здравето му, докторе? — попита дон Агостин.

— Налага се, сеньор — продължи лекарят, — ако се опитам да го задържа тук, сигурно няма да ми се подчини. Предпочитам да го оставя свободен, по този начин честолюбието ми няма да бъде засегнато.

Всички се разсмяха.

— Отлично решение! — каза весело генералът.

— Значи няма да се разделяме — рече дон Хосе. — Лично аз много се радвам.

— И аз! — вметна генералът в добро настроение. В този момент се появи Безследни.

— Добре дошъл, Безследни — каза старецът, като протегна ръка на горския скитник, — какво ново? Дон Хосе ми каза за задачата, която ви възложил, когато сте се срещнал с него, открихте ли нещо?

— Открих всичко, сеньор дон Агостин. Гоних ги като глутница койоти, без нито за миг да ги изпускам, макар че всякак се мъчеха да ме заблудят, като заличаваха следите си и особено като се разделиха на четири групи, които се устремиха с всички сили в четири различни посоки.

— Охо! Значи проследяването им не е било лесно — каза старецът.

— Ами! То е игра за един истински горски скитник.

— Хм! Лично аз много бих се затруднил, нали никога не съм бил разузнавач.

— Тези негодници са непохватни, не умеят дори да се движат в пустинята. Хрумнало им да вържат торбички с пясък за краката на конете, на които са качени техните пленнички, и благодарение на тази глупава предпазна мярка отгатнах всичко.

— Вярно, че не е било умно — каза дон Естебан, — тези торбички са оставяли по пясъка прекомерно голяма следа.

— Не са съобразили това — рече горският скитник презрително — и когато са минали през един поток, са оставили подире си локва.

— За наш късмет тези хора са глупави — обади се дон Хосе. — Впрочем къде са спрели?

— В Сиера де Пахарос, в едно удобно разположено подземие, в което влязох след тях. Оттеглих се едва след като видях и изучих всичко, позицията е много силна.

Дон Агостин и дон Хосе си размениха усмивки, които останаха незабелязани за всички с изключение на доктор Герен, от когото беше почти невъзможно да се скрие нещо.

Почти веднага се появи Синия облак.

— Е, как е? — попита дон Агостин. — Моят син сагаморът на команчите действа бързо.

— Всяко желание на моя баща е заповед за Синия облак, конете чакат.

— Благодаря на моя син — каза старецът.

Тогава той дръпна индианеца малко настрана и разговаря с него няколко минути, после се обърна към присъстващите:

— Сеньори, всичко е готово за заминаването.

Синия облак бе докарал двайсет коня. На тези коне трябваше да се качат петимата господари, Сиди-Муле и най-преданите слуги на семейство Сандовал.

— На конете, кабалерос — рече старецът, — приятелите, които оставяме тук, ще се присъединят към нас през деня.

Пътниците се метнаха на седлата. Генералът оглеждаше с живо любопитство тези толкова хвалени коне: те бяха със среден ръст, но великолепно сложени, имаха малка глава, живи очи, добре разтворени ноздри и необикновено изящни крака. Тази особена порода бързоходни коне се среща още в диво състояние само в Нантъкет и Орегон. Те се ценят много от любителите преди всичко поради изключителната им пъргавина и най-вече защото са много кротки, много послушни и надарени с необикновен ум. Дон Естебан и доктор Герен се бяха наредили отдясно и отляво на генерала, за да бдят по-добре над него.

— Не влагайте тук честолюбие, драги генерале — каза докторът, смеейки се, — дръжте се добре, пътуването, което ще извършим, далеч ще надмине това на Леонора от прочутата балада на Бюргер.

— Старайте се преди всичко — добави дон Естебан — да държите кърпата си на устата.

— А, така ли — рече генералът, — значи ще бъде надбягване с препятствия?

— Дори нещо повече — продължи докторът, — ще бъде ловен поход през планини и долини.

— Значи бясно препускане?

— Точно така, правилно казахте.

— Хм, тогава трябва да се държим здраво.

— Нищо повече няма да ви кажа, сам ще прецените.

Дон Агостин бе застанал начело на малкия отряд; когато се увери, че чакат само знак от него, той дръпна юздата на коня си и извика със звънлив глас:

— Напред!

Всички коне тръгнаха едновременно. Никога старт на конно състезание в Лоншан или Дарби не е изпълняван толкова добре. Нищо не беше в състояние да спре това главоломно препускане през планини и долини. Ездачите буквално гълтаха разстоянието. Дърветата и хълмовете като че бягаха от двете страни на пътеката. Това ужасно „надбягване с препятствия“ продължи със същата скорост пет дълги часа. То ставаше по-умерено само за няколко минути, за да се мине по брод някоя река или когато се налагаше да се изкачи много стръмен склон. Генералът, колкото и добър ездач да беше, не си бе представял такова препускане. Заслепяван от праха, който образуваше вихрушки около него, той вече не виждаше и не чуваше, препускаше, препускаше непрекъснато, оставил се на коня си, чийто ход беше необикновено спокоен, и следващ машинално неговите движения, ездачът бе станал нещо като вързоп и единствената му грижа беше да не се остави да му се завие свят.

Макар че нощта преваляше, все пак в саваната още цареше мрак, звездите гаснеха една по една на небето, трябва да наближаваше пет часа сутринта. Студът беше силен, вятърът — леден. Повече от един час вече конниците се движеха по сложните криволици на една пътека на диви зверове, едва очертана през гъстата борикова и трепетликова гора. Внезапно, като по сигнал и без преход, гората, допреди минута толкова тъмна, че ездачите бяха принудени да се доверяват на безпогрешния инстинкт на своите коне, сякаш се озари цяла и засия от светлини.

— Бавно! — извика дон Агостин със силен глас.

Тази дума беше първата, произнесена от стареца, откакто бяха потеглили от лагера. Конете сами забавиха ход. Въпреки дългия път, който бяха изминали, нито едно косъмче от козината на тези бързоходци не беше влажно, те не пъхтяха, ноздрите им се движеха равномерно, явно не изпитваха никаква умора. Генерал Дьо Вилие беше безкрайно възхитен, докторът и другите му приятели не само не бяха преувеличили качествата на тези удивителни животни, но дори не бяха казали цялата истина; арабският кон беше в техните очи просто една жалка кранта в сравнение с тези коне, които нямаха равни сред конете; генералът се чувстваше щастлив, че бе могъл да ги оцени на дело.

Светлината се засилваше от минута на минута и придобиваше мащабите на пожар. Макар че се разпростря от всички страни на огромно пространство, огнището й изглежда беше на върха на един много стръмен хълм, в подножието на който течеше доста широка и дълбока река, която като че го опасваше. На другия бряг на тази река се забелязваха обработени земи с високи и здрави огради. Когато стигнаха до брега на реката, конете навлязоха сами в нея и заплуваха. Ездачите, образували плътна група, за да устоят на много силното течение, минаха през реката благополучно и се изкачиха необикновено ловко на високия бряг, който преминаваше в стръмен склон. Започнаха да изкачват хълма по нещо като козя пътека, която непрекъснато завиваше.

Генерал Дьо Вилие се оглеждаше с жив интерес. С учудване забеляза, че по склоновете на възвишението, от основата до върха, стърчат земни укрепления, построени отлично, с дълбоко познаване на балистиката. Тази височина беше истински Гибралтар, годен да устои дори на значителни, опитни в боя сили. Дон Агостин и двамата му сина не казваха нищо; те наблюдаваха крадешком генерал Дьо Вилие и следяха с явен интерес впечатленията му при вида на тази страшна крепост; чувствата се отразяваха едно след друго върху изразителното лице на генерала, който, не знаейки, че е наблюдаван, не се сдържаше в нищо. Когато стигнаха до известна височина, конниците се спряха.

Пред тях се разтваряше пропаст, широка най-малко двайсет метра и с неизмерима дълбочина. За минаване над тази пропаст служеше временен дървен мост, поддържан от подпорни греди, широк два метра и без парапет. От другата страна на моста се простираше площадка от най-много седем-осем метра, със земни насипи, които служеха за предмостови укрепления. Там зееше вход на пещера, достатъчно широк, за да минат спокойно пет души един до друг, ала вътре се разширяваше значително. След тази пещера идеше подземие, повдигащо се под лек наклон и излизащо накрая в самия център на огромната площадка, образуваща върха на хълма. Всички тези укрепителни съоръжения бяха направени от пръст с цената на нечуван изнурителен труд; там бе работено дълги години за видоизменянето и допълването им малко по малко, според обстоятелствата.

По време на войната на Мексико с Франция, когато мексиканците получаваха от Съединените щати големи количества всевъзможно оръжие и муниции, много конвои бяха нападани и разграбвани от команчите, като по този начин крепостни топове и пушки, дори планински оръдия, саби, щикове бяха пренесени в тази необикновена крепост, за да послужат за нейното въоръжаване. Тази крепост, построена изцяло от пръст и доминираща над цялата околност, беше устроена по такъв начин, че да бъде абсолютно невидима отвън. Трябва да се приближиш много не само за да забележиш необикновените укрепления, но просто да заподозреш тяхното съществуване. На това високо плато се издигаше, напълно незабележим отдолу, затворен и защитен от всички страни посредством земни насипи и здрави стени, градът, или по-точно казано, селото убежище на команчите, техният истински свещен град. Платото, на което беше построен градът, имаше ширина около три левги. Градът на команчите беше построен като всички селища на тяхното племе. Той представляваше безразборно наглед скупище от грубо стъкмени колиби с кръгла форма, с прилепен до всяка от тях навес, предназначен за съхраняване на зимни припаси.

Някои от тези колиби, на големите воини и на вождовете, бяха изградени с адови — вид грубовати тухли от рядка кал с нарязана на ситно слама, изсушени на слънце. Всички други колиби бяха мизерни, мръсни и отблъскващи на вид. В средата на селището имаше обширен площад, в центъра на който се издигаше голямата „магическа Кали“, тоест голямата колиба, където стават събранията на вождовете на племето. Тази колиба, построена от дърво, беше с кръгла форма; вътре имаше скамейки, разположени амфитеатрално около цялата стена, направена от огромни дървесни дънери, захванати един за друг и измазани. В средата на колибата, под една голяма дупка, пробита в покрива, за да излиза димът, земята беше издълбана кръгообразно до почти шестдесет сантиметра дълбочина. Именно около тази дупка сядаха главните вождове, пред огъня на съвета, в присъствието на по-нисшите вождове и воините, които, насядали по скамейките, присъстваха на разискванията на членовете на съвета. Покривът на тази огромна колиба се поддържаше от много дебели махагонови дънери, забити в земята като грубовати колони. Пред входа на магическата колиба, на пет-шест метра пред нея, се намираше ковчегът на първия човек, тоест нещо като тръба или буре, забито в земята и почти чезнещо под цветята, с които е обвито. Вдясно от този ковчег на първия човек, на два дълги пръта, забити в земята и завършващи като вила, беше поставена свещената лула, украсена с разноцветни пера, която никога не трябва да докосва земята. Вляво от ковчега на първия човек имаше един дълъг прът, завършващ на края с препариран лешояд, който държи в човката си змия; под тези животни се развяваше знаме от кожа на антилопа, на което беше грубо изрисуван в червено пълзящ бизон; от горе до долу този прът беше украсен с пера.

Това беше тотемът, паладиумът, свещеното знаме на племето. Лешоядът, държащ змия, означаваше, че команчите имат във вените си кръвта на инките. Тази двойна емблема е била гербът, хералдическият знак, както би се казало днес, на инките. Бизонът означаваше, че първият прародител на команчите е бил бизон. У всички индиански народи съществува поверието, че техният праотец е бил някакво животно, оттук и названието, което си дават. Малко по-далеч от тотема на племето се издигаше стълбът за изтезания. И накрая, един великолепен махагон, чийто ствол имаше повече от четири метра обиколка на десет стъпки от земята, беше окичен с всевъзможни дарове — стрели, ножове, кожи, парчета тъкан, лули, мокасини, тютюн и т.н. и т.н. Това дърво беше свещено, наричаха го дървото на Уаконда, бога, и много се тачеше. От другата страна на площада, срещу магическата Кали, се издигаше голяма къща, изградена от камък, с две крила под прав ъгъл, еднакви по височина и ширина с главния корпус; двете крила бяха свързани посредством полукръгла стена, ограждаща обширен двор; тази особена къща имаше четири ниски етажа; всички етажи се свързваха с подвижни стълби, които се прибираха нощем.

Няколко хиляди души биха могли да живеят в тази крепост — защото тя наистина беше такава — пуста в този момент, тъй като команчите я обитават само във време на война. В странен контраст с необикновените постройки, които току-що описахме, изолирана напълно сред това разпръснато село, се издигаше една грамадна къща, построена в испански или мексикански стил, с втори етаж и тераса, украсена със сандъчета с редки растения. Тази къща, измазана с вар, имаше по дванадесет прозореца откъм фасадата на всеки етаж и по шест отстрани. Прозорците бяха украсени с външни капаци и муселинови мрежи против комари в различни цветове; прозорците бяха от големи стъкла без варак. Тази къща беше заобиколена от високи и здрави зидове и имаше сенчеста и великолепно подредена хуерта — градина.

Тази прекрасна къща, или, по-право, този палат, служеше за жилище на семейство Сандовал. Тя датираше от много старо време. Беше построена, или по-право, възстановена върху колосалните, исполински развалини на един древен мексикански храм от испански работници, повикани нарочно за тази цел. Тя бе струвала огромни суми, но затова пък тук не липсваше нищо за комфортен живот. Говореше се, че в нея има скрити огромни подземия и просторни крипти, останки от мексиканския храм, в които се съхраняват неизчислими богатства. Твърдеше се, че тези подземия се простират под целия хълм и чрез различни галерии излизат на повърхността в различни посоки и на значителни разстояния.