Стивън Бакстър
Нашественици във времето (8)

8

Парз, плътно свит на кълбо, плуваше самотно във вътрешноочната течност на Сплайна.

— Джейсофт Парз. Джейсофт. Трябва вече да се събудиш.

Парз отведнъж изправи тялото си, плътната течност и прилепналият към кожата му скафандър правеха движенията на крайниците му тромави. Примига, за да проясни зрението си след съня. Едно-единствено светлинно кълбо плуваше с него в широката три метра кухина. Разклатената от движенията му тежка течност хвърляше изящни вълнисти сенки по кърваво-червените стени.

За секунда се обърка, не можеше да си спомни къде е и защо се намира тук. Замята се безпомощно като хваната на въдица риба, неловко заплува към по-близката стена. След него се влачеха тръби като прозрачни пъпни върви — с тях бе скачен за тежката метална кутия, прикрепена към стената.

— Парз. Събуди ли се? Време е.

Гласът на какса — новия Губернатор на Земята, суровия, смъртоносен какс от бъдещето — прозвуча отново, но подейства странно успокояващо на Парз. Той се улови за дебелите гънки плът на стената. Разсеяното му внимание се съсредоточи върху думите и самообладанието му отчасти се възвърна.

Той прошепна, като усещаше гърлото си стегнато и сухо:

— Да, събудих се.

— Ще отворя клепача.

— Моля ви, недейте!

С чудат свян Джейсофт чувстваше нежелание да бъдат дръпнати пердетата на тази импровизирана спалня, преди да е напълно готов. Отблъсна се от стената и се зае с контролното табло, монтирано на дясната китка на скафандъра му.

— Дайте ми една минута.

Каксът не отговори. Парз си представяше нетърпението му.

Скафандърът му — прозрачно покритие върху тънките памучни дрехи — бе проектиран за дълго носене. Сега Парз усещаше как материалът на скафандъра шепти върху кожата му. Порите бяха почистени, брадата и ноктите — подрязани. Биберон се протегна от лицевата плоча, той притисна устни към него и ледена течност с аромат на пресен ябълков сок потече в гърлото му. Когато свърши, отвори уста и остави ултразвука да обработи зъбите му.

Изпразни пикочния си мехур и видя как отпадъчната течност се просмука по тръбичките за преработване в стенното устройство.

Привършил със закуската и тоалета си, Парз прекара няколко минути в свиване и опъване на тялото си, опитваше се да разкърши всички основни мускулни групи. Поработи особено упорито по гърба и раменете си. След осем часа в позата на зародиш горната част на гръбнака му — възрастта още му тежеше въпреки АС-процедурите — скърцаше сякаш беше твърда хартия.

След упражненията дишането му стана малко по-дълбоко, усети игличките на свежата кръв да проникват навсякъде в плътта му. Печално си помисли, че едва ли ще се почувства по-добре през целия този ден. Тези скафандри бяха добри за предназначението си, но животът в тях с нищо не заместваше приличната каюта — разходката до душа с прясна вода и закуска от нещо, което наистина можеш да захапеш, по дяволите.

Е, не разполагаше с възможност за избор. Както беше и с участието му в цялата проклета военна операция на какса, разбира се.

— Парз — изчегърта каксът, — прахоса пет минути.

Човекът кимна.

— Моля за извинение. Нужно ми е време, за да се събудя както трябва.

Каксът като че обмисли това.

— Парз, следващите няколко субективни часа ще са може би най-важните в историята и на двете ни раси. Имаш привилегията да си единственият човек от своята епоха, който ще стане свидетел на тези събития. И ти употреби време, за да се почистиш след съня?

— Аз съм човешко същество — отсече Парз. — Дори пред края на света трябва да си обувам крачолите един след друг.

Каксът помисли.

— Вече обу ли си метафоричния панталон?

— Отворете проклетия клепач.

Стените на огромната очна ябълка на Сплайна потрепнаха, през тежката очна течност минаха малки ударни вълни, които бръснаха по кожата на Парз. Мускулите дръпнаха слоевете тежка плът и клепачът се вдигна като завеса. През каучуковата сивота на сплайновата роговица нахлу месесторозова светлина и засенчи греещото в жълто светлинно кълбо на Джейсофт. От неговото тънко, увиснало в течността тяло се протегна неясна сянка върху пурпурните вени на ретината. Джейсофт лесно изплува до вътрешната повърхност на зеницата. Изпитваше странна чувствителност към усещанията на Сплайна и затова внимателно постави покритите си от скафандъра ръце върху топлото, податливо вещество на лещата.

Навън вселената представляваше размазана бъркотия от розово, оръжейно сиво и бебешко синьо. Джейсофт задържа неподвижно погледа си, даваше време на усилващия зрението му софтуер да проработи. След няколко секунди процедурите за увеличаване на фокусното разстояние се включиха с едва ли не доловимо за слуха щракване и превърнаха размитите петна в ясни предмети, а значи и в заплаха.

Разбира се, там беше Юпитер — огромни циклони се виеха по осеяното с белези лице на планетата. Още един кораб се носеше наоколо — друг Сплайн, от порите му стърчаха сензори и оръжия. Окото, в което беше Парз, се завъртя да проследи втория кораб и завихрената течност го блъсна, накара го да се удари леко в лещата.

Сега се завъртя Сплайнът, където беше Парз — управляван с някакъв летателен рул от плът, кръв и кости. Окото отмести погледа си от Юпитер и се съсредоточи върху бебешко синьото петно, видяно по-рано от Парз, което сега се превърна в тетраедър от екзотична материя. Плоскости от убягващо сребристо-златно се простираха върху триъгълните страни на портала „Интерфейс“. Понякога отразяваха откъслечни образи на Юпитер, а друг път позволяваха за неуловим миг да надзърне в други времена, в други звездни полета.

Порталът застана неподвижно пред погледа на Парз. Сплайнът вече би трябвало да е навлязъл в екзотичната зона на изкривения вакуум около устата на самата червеева дупка. Скоро порталът наближи толкова, че Джейсофт притискаше лицевата плоча в топлата леща на сплайновото око, за да вижда рамките му.

— Време е — прошепна той.

— Да, Посланик — изръмжа каксът. — Време е.

Думите, звучащи в слушалките на шлема, бяха както винаги безизразни, изкуствени, продукт на машина-преводач някъде в Сплайна.

— Какс, бих искал да зная какво чувствате в момента.

Каксът помълча няколко секунди.

— Предчувствие. Предчувствие за удовлетворение. Целта ми е близо. Защо ме питаш?

Джейсофт сви рамене.

— Защо пък не? Интересувам се от вашите реакции. Както може би вие се интересувате от моите. Иначе защо ви трябваше да ме вземате със себе си?

— Обясних ти. Необходимо ми е да проникна в човешкия начин на възприемане.

— Дрън-дрън — каза Парз, без да се ядоса. — Защо си правите труда да се оправдавате? Вие се връщате назад във времето, за да унищожите човечеството — да заличите завинаги неограничения потенциал на цяла една раса. Какво ви интересува човешкият начин на възприемане?

— Джейсофт Парз — този път гласът на какса беше едва ли не копринен, в него се долавяше наслада, — ти си единственото човешко същество, което ще се върне през времето с тази какска експедиция. Преди петнадесет века хората все още били вързани за тъпата звездна система, в която възникнали. Когато унищожим родната им планета и прочистим околните светове и пространства, ти ще бъдеш единственият жив човек. И след като прекъсне нишката на живота за твоята раса, ти ще се окажеш и последният човек. Как ли ще се почувстваш тогава?

Парз усещаше как го притиска товарът на цял живот, прекаран в съглашателство — в дипломация — въпреки подмладяването от АС. Опита се, както се бе опитвал и преди, да осъзнае значението на чудовищния замисъл на какса. Беше уверен, че е негов дълг като последния човек да преживее болката от това престъпление, да страда заради своята раса.

Но не можеше. Това надхвърляше способностите му. И си каза, че вече е престъпил отвъд надеждата.

Но се запита как ли би се чувствал, ако имаше свои деца.

Кимна с безкрайна умора.

— Така значи. Доведохте ме тук, за да ме наблюдавате, докато гледам как моят вид измира. Досега не разбирах. Предполагам, че съм очаквал… какво ли, може би благородство, от убиеца на своята раса. Но ето колко дребнаво било всичко. Моята реакция, мъката на един-единствен човек, ще усили за вас емоционалното значение на събитието. Ще добави нещо към удоволствието. Нали?

— Удоволствие ли? Аз не съм ненормален, Джейсофт Парз. Но голяма е сладостта на отмъщението ми.

— Отмъщение за какво?

— За унищожението на моя свят, дома на каксите, от действията на един човек.

Парз бе научил някои подробности за случилото се.

Няколко века след времето на Парз щял да живее един с нищо незабележителен човек — Джим Боулдър. Каксите щели да го наемат, за да го впрегнат в работа за своя изгода. Но Боулдър щял да ги измами — някак ги принудил да обърнат звездотрошачите срещу своето слънце.

Новият Губернатор идваше от бъдеще, в което сравнително меката Окупация на Земята неумолимо бе довела до погубването на родния свят на каксите, до изгнанието им, от което бяха загинали десетки уязвими какси. В тази времева линия те бяха изтикани от мястото си, а освободените от Окупацията хора бяха станали значително по-могъщи.

Каксът искаше да промени всичко това.

Парз бе разбрал иронията на факта, че бунтът на „Приятелите на Уигнър“ нямаше нищо с общо с пълния крах на Окупацията в тази времева линия. Каквито и да бяха намеренията на бунтовниците, каксите ги смятаха за неудачници — всъщност поредицата мостове през времето, създадена от този бунт, беше истинската възможност за какса да се придвижи назад във времето, далеч преди Боулдър, и да премахне последиците от прекалената мекушавост на своите предшественици.

Парз, объркан и потресен от философските проблеми във всичко това, се чудеше дали тази серия от пътешествия към миналото няма да създаде множество възможни светове, затворени времеподобни криви. В оригиналния вариант върху събитията от първоначалната времева линия не влияеха нито постъпките на бунтовниците, нито действията на какса. Тя с безмилостна логика водеше към разпиляването на каксите сред звездите. Сега каксът се надяваше да мине назад във времето, за да смаже хората, преди тези събития да са имали възможността да се случат. В този втори вариант каксите щяха да се превърнат в господстваща раса, щом го няма човечеството. Предполагаше, че със загадъчния си план бунтовниците се надяваха да предизвикат трети вариант, в който Окупацията да бъде разгромена преди Джим Боулдър, за когото естествено нищо не знаеха. За тях Окупацията би трябвало да е изглеждала нещо безмерно и вечно.

Парз съзнаваше, че дори и така не обхваща всичко. Би могъл да предположи, че действията на различните групи пътешественици във времето ще се преплетат, за да положат началото на четвърти, пети или шести вариант… Но повечето философи сред хората като че бяха стигнали до единодушие — само един от тези варианти би следвало да се нарича действителен, само един от тях би могъл да се свие до линията на действителността чрез наблюдението от страна на умове, намиращи се в съзнание.

Парз притискаше лице към топлото вещество на лещата, а то поддаваше като тънък каучуков слой. Сега електрически сините рамки на портала „Интерфейс“ почти обгръщаха Сплайна. Най-близката му страна, която вече закриваше звездите и спътниците на Юпитер, беше празна и тъмна, чернилката се смекчаваше само от намек за есенно злато. Парз извъртя главата си докрай. Зърна втория Сплайн. Той се рееше отгоре и зад кораба на какса, следваше го към портала.

— Ама че армада — обади се Парз. — Само два кораба ли?

— Те са всичко, което ми е необходимо. Хората отпреди петнадесет века не разполагат с никакви средства да се защитят от въоръжението на Сплайн. Вторият ще унищожи кораба на онези бунтовници от твоето настояще, онези „Приятели на Уигнър“, а моят ще се заеме със Земята.

Парз усети как гърлото му се свива.

— Как?

— С лъчите на звездотрошача.

Парз притвори очи.

— Може би отмъщението ви няма да е толкова сладко. — Напосоки търсеше някакъв начин да го уязви. — Ами причинно-следствените връзки? Вероятно ще изчезна още щом бъдат унищожени моите прадеди. Може би вие също. Помислихте ли за това? Тогава унищожението на вашия свят от онзи човешки герой няма никога да се случи… и вие няма да имате причина или средство да пътувате във времето, за да нападнете Земята.

Той продължи мислено — ако каксът не се върне във времето, човечеството несъмнено ще оцелее, за да разруши накрая света на каксите…

— Ще бъдем уловени в каузална примка, нали?

— Джейсофт Парз, причинността не действа по толкова опростен начин. В такива обстоятелства всички различни следствия могат да съществуват едновременно, като вероятностите, изразени с квантова функция. Но само една от тези възможности ще се свие до линия на действителност…

— Сигурен ли сте? — мрачно попита Парз. — Говорите за унищожаването на цяла раса… за промяна на историята в космически мащаби.

— Да, сигурен съм. Моето намерение е да прекъсна всички вероятности, всички варианти на действителността, в които човечеството може да оцелее. След разрухата на вашата планетна система ти ще бъдеш единственият жив човек.

— А вие и аз ще изчезнем в небитието — все така мрачно възрази Парз.

— Не. Но времевата линия, от която ще се появим, вече няма да съществува като възможност. Ние ще изпаднем извън своето време. Обаче аз ще си свърша работата.

Да, каза си Парз, това за което говори, е осъществимо. То е нещо повече от геноцид. Каксът замисля не просто изтребление на човешкия вид, а заличаването на всички варианти на действителността, в които човечеството би могло да оцелее.

Пресметливостта на какса прониза претръпналата душа на Парз по-силно от всичко друго. Как едно разумно същество може да обсъжда толкова ужасни събития — унищожаването на раси, на светове, на времеви линии — с езика на студената логика, на науката?

По дяволите, безмълвно протестираше Парз, та ние говорим за заличаването на цяла раса, на възможното съществуване на милиарди още неродени души…

Но той осъзна унило, че както винаги каксът не правеше нищо повече от онова, което хората се бяха опитвали да причинят на своите себеподобни в миналото.

— Парз, скоро ще навлезем в гърлото на червеевата дупка. Трябва да се подготвиш за каузалния стрес.

— Каузален стрес ли?

Парз се взираше в празната, зейнала уста на портала. Всички оттенъци на сребристо-златното бяха изчезнали, оставяйки само мрак, който поглъщаше звездите.

— Знаете ли, вие възнамерявате да унищожите моя роден свят. А всичко, което аз чувствам, е личният ми страх от влизането в тази проклета червеева дупка.

— Вие сте една доста ограничена раса, Джейсофт Парз.

— Може и да сме. Може би така е по-добре.

Сплайнът се разтърси. За Парз, предпазен от течността в окото, треперенето на голямото цяла миля животно беше като леко земетресение.

— Страхувам се, какс.

— А представяш ли си моите грижи?

Треперенето стана непрекъснато, Парз го усещаше като високочестотни вибрации на течността — малките вълнички блъскаха плътта му, сякаш голямо насекомо го удряше с криле — и като скрито басово ръмжене, идващо от грамадния скелет на Сплайна. Корабът страдаше.

— Какс, говорете ми.

— За какво?

— За каквото и да е — промърмори Парз. — Не ми пука. Каквото и да е, за да отклони ума ми от това. Разкажете ми как един-единствен човек е разрушил вашата планета… Разкажете ми за Джим Боулдър.

— Ще я унищожи. По-точно — щеше да я е унищожил.

— Както и да е.

Каксът като че мислеше.

— Може би. Но що за странен въпрос, Джейсофт Парз? Трябва да преценя ти какво би спечелил от получаването на такава информация. Вероятно замисляш някакъв безплоден план да използваш сведенията, за да се реабилитираш пред своите… От най-големия изменник в историята им до един невъзпят герой…

Изненадан и уплашен, Парз се вгледа в себе си. Изменник? Преди месец би отхвърлил обвинението.

Но сега каксът промени правилата. Внезапно Парз се видя как се е превърнал от дипломат-съглашенец със съмнителен морал в свидетел на гибелта на своята раса…

Сплайнът се разтърси отново, този път по-силно и през очната течност сякаш проникна нисък стон на болка или ужас.

Нима каксът беше прав? Дали някаква част от подсъзнанието му още прехвърляше разни кроежи и търсеше път да вземе връх дори в този момент? Дали, изумено се запита той, още таеше някаква надежда?

Каксът мълчеше.

Сега корабът се тресеше толкова силно, че Парз меко се удари в стената на огромното око. Сплайнът изглежда се изтласка на няколкостотин метра, за да избегне източника на болка.

Джейсофт затвори очи и безгласно заповяда на софтуера в очите си да извика изображението отвън, предавано от съпровождащия кораб.

Неговият Сплайн навлизаше в една от страните на портала, напредваше предпазливо като при скачване, извивките на туловището му почти докосваха синкавите ръбове на рамката.

Парз се намираше само на стотина часа от миналото.

Каксът заговори внезапно, явно взел решение.

— Името на човека беше… ще бъде… Джим Боулдър. Мъж от епохата на Окупацията, не много далеч в твоето бъдеще, Парз.

Боулдър беше един от последните пилоти сред хората. Забраната на каксите върху работата на хората с космически апарати ще стане пълна. При кацането си те ще бъдат повреждани. Извънземните колонии на хората ще преминат към самозадоволяване. Или ще бъдат закрити, а техните жители — върнати на Земята. Или ще измрат.

Хора като Боулдър ще загубят призванието си. Смисъла на живота си. Това даде… ще даде възможност Боулдър да бъде нает за специална задача.

Ясните геометрични очертания на рамката на „Интерфейс“ изпъкваха рязко до плътта на Сплайна. В един миг корабът се размина на някакви си десетки метри с рамката. Закалената срещу изпитанията на хиперпространствените пътувания плът сякаш вреше. Парз виждаше как по тази белязана, металносива повърхност избиват мехури с размерите на квартали. Те избухваха като малки вулкани, изхвърляха гейзери почти човешка наглед кръв, които мигновено замръзваха в потоци от червени ледени кристали, искрящи в сините отблясъци на рамката. Цели декари от Сплайна се гърчеха, опитвайки се да отдалечат раните от екзотичната материя.

— Каква беше задачата на Боулдър? — попита Парз.

— Какво знаеш за галактическите течения?

Галактиките — и галактическите купове и свръхкупове, половин милиард светлинни години нашир — се движеха в съгласувани потоци през пространството. Сякаш галактиките бяха мушици, привлечени от някаква невиждана светлина… Човешките астрономи описваха тези течения от столетия, но никога не успяваха да ги обяснят задоволително.

— Това какво общо има с Боулдър?

— Ние подозирахме, че теченията някак са свързани с ксийлите.

Парз прихна.

— Я стига! Ксийлите са могъщи, но не са богове.

— Изпратихме Боулдър да разбере така ли е — меко каза каксът.

Парз се намръщи.

— И как? Та това е невъзможно. Дори с най-бързия от нашите кораби с хипердвигател това би отнело субективни векове…

— Имахме достъп до ксийлски кораб.

Парз усети как се напрегнаха челюстите му.

— Но и това е невъзможно.

— Тези подробности не са съществени. Достатъчно е да знаеш, че Боулдър оцеля в пътуването до центъра на теченията.

— Мястото, където отиват всички галактики?

— Да.

А когато се оказал близо до центъра, Боулдър открил, че структурата на всички галактики, освен най-компактните елиптични, се нарушавала. Парчета от галактики, звезди и светове падали в невероятната гравитационна яма в центъра на всичко, а изместената съм синята част на спектъра светлина потъвала там преди тях.

— А на дъното на ямата?

Каксът мълчеше.

За Парз, който още гледаше кораба отвън, рамката на портала сякаш изгаряше злополучния Сплайн. Но знаеше, че това не е топлина, а високочестотна радиация и гравитационни вълни, предизвикани от свръхплътната екзотична материя, която толкова силно нараняваше Сплайна. Парз потръпваше от съчувствие към страдащия кораб.

Образът премигна и угасна. Оказал се във внезапна изкуствена слепота, Парз стреснато разбра, че корабът би трябвало напълно да е влязъл в червеевата дупка. Обзет от клаустрофобия и паника, той избълва безгласни команди.

Зрението му се проясни.

Кухината на окото тънеше в същия мрак, в който той се бе събудил. Вярното му светлинно кълбо все така плуваше до него.

Значи Сплайнът бе затворил очите си. Е, не можеше да го вини за това.

Корабът се тресеше на тласъци. Течността се плискаше в окото. Парз изплува до най-близката стена и се улови за нервен проводник като за въже.

— Гравитационен стрес — промърмори каксът в ухото му. — Тази червеева дупка е гърло в пространството и времето, Парз — район на напрежение, на изключително голямо извиване. Цялото гърло е покрито с екзотична материя. Ние минаваме през вакуум по оста, далеч от нея. Минималната ширина на гърлото е около миля. Скоростта ни е приблизително три мили в секунда…

— Не е достатъчно висока — изпъшка Парз.

Вибрациите струяха по вкопчените пръсти на Парз, нагоре по ръцете му и до самите му вътрешности. Струваше му се, че великански юмрук налага Сплайна.

— Корабът ще издържи ли?

— Така показаха предварителните симулации — снизходително отвърна каксът. — Но на съществото едва ли му е много приятно.

— Вярно. — Вкопчен във въжето на нерва, Парз си представяше разплитащите се около летящия Сплайн векове. — Кажете ми какво намерил Боулдър — попита той през тракащите си зъби. — На дъното на гравитационната яма.

— Пръстен — отговори Каксът. — Тороид. Съставен от непознато кристално вещество. С диаметър хиляда светлинни години. Въртял се с доста значителна част от скоростта на светлината.

Бил с огромна маса. Създавал в пространство-времето такава яма, че в него от стотици милиони светлинни години падали галактики, включително Млечният път, където е и Земята.

— Не мога да повярвам! — възкликна Парз, който още трепереше заедно със Сплайна.

— Това е изкуствено творение. Направено от ксийлите. Боулдър видял как го строяли.

Ксийлски апарати — товарни кораби с форма на чаша, големи колкото луни, и изтребители с криле от нощна тъма, простиращи се на стотици мили, патрулирали около неогледния строеж. С вишневочервените лъчи на звездотрошачи те разбивали падащите, изместени в синьо галактически парчета и трупали слой след слой върху растящия Пръстен.

— Ние смятаме, че ксийлите вече са изразходвали милиарди години за този проект — добави Каксът. — Но нарастването му е експоненциално. Колкото по-масивен става, толкова по-дълбока е гравитационната яма и толкова по-бързо веществото пада към строежа, като захранва процеса.

— Но защо? Какъв е смисълът?

— Стигнахме до извода, че ксийлите се опитват да създадат район с Кър-метрика.

— Какво?

Кър-метриката била човешкото название за едно особено решение на Айнщайновите уравнения в общата теория на относителността. Когато пространство-времето се изкривява от достатъчно масивен, въртящ се тороид, то може да се… отвори.

— Като червеева дупка ли? — попита Парз.

— Да. Но „Интерфейс“ с Кър-метрика няма да свързва две точки от едно и също пространство-време. Той е гърло между пространства-времена.

Парз се напъваше да разбере.

— Казвате, че този… „район с Кър-метрика“ е врата… път, водещ извън нашата вселена?

— Грубо казано — да. Ксийлите се опитват да създадат изход от този космос.

— И за да направят това, са готови да разрушат област, простираща се на стотици милиарди светлинни години…

Парз изведнъж пак ослепя. В паниката си той бързо изричаше команди, но този път зрението му не се възстанови. Тъмнината, в която беше потопен, беше по-дълбока, отколкото при просто затваряне на очите… С ужасяваща яснота осъзна, че това беше мракът на нищото, на пустотата.

— Какс! — Гласът му звучеше глухо, като че всички сетива едновременно отказаха да работят. — Какво ми става?

Гласът достигаше до него далечен, но отчетлив.

— Това е каузален стрес. Прекъсването на причинно-следствените линии, на квантовите вълнови функции, в които си запечатан. Каузалният стрес причинява нарушения в дейността на сетивата…

Джейсофт усещаше как сетивата му омекват и се носят надалеч от него, като че ставаше безтелесен, прашинка съзнание, която нямаше къде да се закачи във вселената около себе си.

Каксът продължи да говори. Гласът му зовеше Парз като далечна тръба.

— Джейсофт Парз, това не е по-леко за мен, за всяко разумно същество, отколкото за тебе… дори и за Сплайна. Но ще отмине. Не позволявай да подкопае разума ти. Съсредоточи се в това, което ти казвам.

— С откраднатия кораб Джим Боулдър убягна на ксийлските инженери. Върна се в родната ни система, откъдето започна пътешествието му. Джейсофт, каксите са раса от търговци. Боулдър се завърна с безценно съкровище — сведения за най-грандиозното творение на ксийлите. Не би трябвало да те учуди, че решихме да… ъ-ъ… запазим информацията за себе си. Но Боулдър ни надхитри.

Около Парз сега блещукаха призрачни проблясъци, отражение на вълнички, като лунна светлина върху море.

— Така и не си изяснихме подробностите. Боулдър трябваше да се появи от хиперпространството в район, обкръжен от бойни кораби Сплайни, всички оборудвани с гравитационно-вълновата технология на звездотрошачите… Той не направи това. Боулдър оцеля и избяга.

Използвахме звездотрошачите. В бъркотията и паниката те засегнаха слънцето на каксите. Достатъчно, за да бъде напълно нарушено равновесието му — то се превърна в нова звезда.

Каксите бяха принудени да се спасяват с бягство. Десетки индивиди загинаха по време на преселението. Загубихме силата си и Окупацията на Земята рухна…

Озадачен и загубил чувство за ориентация, Парз все пак не можа да сдържи ликуването си при тези думи.

Сива светлина без форма и структура го заобикаляше… Не, не го заобикаляше, той беше част от нея — като че това беше сивотата извън действителността, светлината, пред която всички явления са само сенки. Уплахата му се уталожи, на нейно място дойде чувството за невъзмутимо могъщество. Усещаше се голям светлинни години и все пак не по-голям от атом, стар милиони години, но и по-свеж от първия дъх на новородено.

— Какс, какво става, по дяволите?

— Каузален стрес, Парз. Сетивни нарушения. Причинността не е просто явление. Когато нещата се съберат веднъж, те стават част от единна квантова система… и трябва да останат вечно свързани чрез свръхсветлинни квантови ефекти. Представи си, че вървиш по бряг и създаваш следа от стъпки. След като минеш, с времето стъпките ти може и да се заличат, но всяка от тях остава свързана с тебе чрез нишките на квантови функции.

— И когато напусна своя район в пространство-времето?

— Нишките се късат. Причинно-следствените връзки се разпадат и трябва да се създадат отново.

— Мили Боже! Какс, струва ли си пътуването във времето тази болка?

— Да, за да постигнеш целите си — тихо отговори каксът.

— Довършете разказа си.

— Да го довърша ли?

— Защо ксийлите строят път извън вселената? Към какво се стремят?

— Подозирам, че ако знаехме отговора, бихме узнали и много от тайните истини за вселената. Но не го знаем. Разказът трябва да остане недовършен, Джейсофт Парз.

— Ами ако ксийлите не търсят нещо отвъд техния Пръстен, а бягат от нещо в тази вселена?

— Как мислиш, от какво биха могли да се боят ксийлите?

Тласкан, объркан, Парз не намираше какво да каже.

Корабът Сплайн нахлуваше през времето.