Стивън Бакстър
Нашественици във времето (7)

7

Майкъл Пул приземи капсулата на „Рака“ почти до тревистия край на кораба от бъдещето, недалеч от останките на другата капсула.

Последван от виртуалния на своя баща, той стъпи на зеленото поле. За миг загуби чувство за ориентация. Стръковете трева под краката му бяха достатъчно груби, за да ги усеща през меките подметки на обувките си. Кълба с размерите на юмрука му се рееха на три метра над него и излъчваха топлина като слънчевата, а към центъра на диска те се скупчваха и създаваха уютен остров от земна светлина. Дори имаше намек за синева в атмосферния слой над плоското парче пръст.

Но над главата му — като необятен покрив на сътворението — висяха ивичестите облаци на Юпитер. Нужно му беше съзнателно усилие, за да не се присвие от страх под това притискащо небе.

— Знаеш ли — каза на Хари, — доста трудно ми беше да изляза от капсулата. Застанал тук се чувствам гол.

— Знам какво ти е — Хари демонстративно подуши въздуха. — Но ароматът е толкова хубав, колкото показаха пробите. Ами че дори можеш да помиришеш как расте тревата. — Той се залюля на пети. — И притеглянето е близо до земното, както установихме от орбита.

— Я стига си се надувал! — изръмжа Пул. — Трудно ми е да проумея как на някого му е стискало да се промуши през времето, вкопчен в това дяволско нещо.

Представи си как Берг се е гушила до земята, а начупените стени от екзотична материя на червеевата дупка са профучавали край нея, и усети непривичен порив да я защити. Проклет да бъде! Та Берг можеше да се погрижи за себе си не по-зле от всекиго, когото познаваше, поне със сигурност много по-добре от самия него, но пък никой не заслужаваше да преживее подобно нещо.

Желанието му да я покровителства избледня пред несигурно чувство за вина, докато размишляваше дали трябва да се смята отговорен, макар и косвено, за поредицата събития, довели до това.

Проследи с очи Хари. Той се изгуби от погледа му, щом мина зад капсулата от „Коши“. Апаратът представляваше цилиндрична буца метал и сякаш още носеше в себе си ледения дъх на космоса. Върху тревистото поле изглеждаше неуместен като куршум върху покрова на олтар.

— Боже мой! — извика Хари.

Пул тръгна след баща си, който стоеше с ръце на хълбоците и оглеждаше повредената капсула.

Тя бе срязана като зрял пъпеш. Ударите на лазерните лъчи бяха разцепили корпуса й като бръснач — едва ли не приятно за окото с чистотата и спретнатостта на линиите. Пул можеше да види как са били изгорени и стопени вътрешностите на апарата, как са омеквали преградите и са се стичали върху пръстта.

— Е, май не е просто злополука — отбеляза Хари. — Я виж това. — Сочеше непокътната част от корпуса. — Виждаш ли регистрационния номер?

— От „Коши“ е. Хари, това е капсулата на Мириам, трябва да е тя! — Отведнъж го обзе безпомощна паника. — Какво, по дяволите, са й направили?

— Нищо, Майкъл. Добре съм. Не виждаш ли?

Пул се обърна при звука на дълбокия, леко дрезгав и отчаяно познат глас. Видя я цялата за миг като в мъгла — твърдите очертания на живото лице, гъстата подстригана коса, очите с омекнал от сълзите поглед. Без да помисли, той се намери в прегръдката й. Мириам беше няколко сантиметра по-висока от Майкъл и стройното й тяло, облечено в грубоват розов цял екип, за миг се напрегна, въпреки че ръцете й обгръщаха гърба му. После тя се отпусна и цялото й тяло се притисна в неговото. Той зарови лице в меката топлина на шията й.

Когато Мириам успя да се освободи, той я сграбчи за раменете и се взря в лицето й.

— За Бога, помислих, че си мъртва. Когато видях капсулата…

Тя се усмихна със стиснати устни.

— Не беше много дружелюбно от тяхна страна, нали? Но те нищо лошо не ми направиха, Майк, те само — тя отново се напрегна, — не ми позволяват да правя някои неща. Може би вече свикнах. Цяла година е така…

— А пътешествието във времето? Как беше?

Лицето й за миг се сгърчи, преди тя да си върне самообладанието.

— Оцелях.

Пул се дръпна притеснен назад. Усещаше, че Хари е застанал близо до него, но избягваше да го погледне в лицето. Беше на цели два века и да го вземат мътните, ако можеше да понесе още една порция бащина нежност. Не точно сега.

Забеляза, че с Мириам има и друга жена. Висока колкото нея, малко мършава, тънкото костеливо лице беше младолико и хубаво — освен обръснатата глава, от която Пул трудно отместваше поглед. Жената се взираше в него немигащо. В израза на тези бледи очи имаше нещо смущаващо — Пул откри в тях младежка наивност, скрита под безчувственост.

Хари пристъпи към момичето и протегна ръце.

— Е, Майкъл си получи поздравите. Ами аз?

Синът му тихичко изстена.

— Хари…

Момичето рязко извъртя глава към Хари и изящно отстъпи крачка назад.

— Щеше да бъде приятно, сър, стига да беше възможно — сериозно отговори тя.

Хари се ухили и драматично вдигна рамене.

— Нима пикселите ми пак личат? По дяволите, Майкъл, защо не ми каза?

Берг се наведе близо до Майкъл.

— Кой е тоя задник?

— Би ли повярвала, че е баща ми?

Тя направи гримаса.

— Ама че досада! Защо не го изключиш? Той е само един виртуален.

— Не и според него.

— Майкъл Пул.

Сега момичето, отървало се от вниманието на Хари, стоеше срещу него. Цветът на кожата й беше доста лош, около очите изглеждаше натъртена и повяхнала. Пул почувства, че го вълнува слабостта на това момиче от бъдещето — такава противоположност на високотехнологичните свръхсъщества, които съчиняваше въображението му. Дори цялата дреха, която носеше, беше като на Мириам — от груб изкуствен плат с вид на евтиния.

— Аз съм Пул. А с баща ми вече се запознахте.

— Името ми е Шайра. За мен е чест да се запозная с вас. — Произношението й звучеше съвременно, но без някакви особености. — В моето време вашите постижения все още са широко известни — продължи момичето. — Разбира се, нямаше да се срещнем тук, ако не беше вашият проект „Интерфейс“…

Берг остро я прекъсна:

— Затова ли им позволихте да кацнат, вместо да ги очистите в небето?

— Мириам Берг, такова нещо не бихме направили — възрази Шайра. Изглеждаше леко засегната.

— Добре де, но бихте могли да пришпорите хипердвигателя и да избягате, както от другите кораби…

Думата удари Пул като плесница по лицето.

— Те наистина ли имат хипердвигател?

— Ами имат си. А сега я попитай ще ти позволи ли да го разгледаш.

Хари се мушна напред и застана лице в лице с момичето.

— Защо дойдохте тук, в нашето време? Защо от този кораб бе излъчено само едно съобщение за останалите хора в Слънчевата система?

— Задавате много въпроси. — Шайра вдигна ръце пред себе си, сякаш да се опази от Хари. — Ще имаме време да ви отговорим на спокойствие. Но моля ви, вие сте наши гости, трябва да ни позволите да проявим гостоприемство.

Хари посочи насечените останки на капсулата от „Коши“.

— Досега сте показали страхотно гостоприемство!

— Не ставай глупав, Хари — раздразнено се намеси Пул. — Нека чуем какво имат да ни кажат. — Обърна се към момичето и положи усилие гласът му да прозвучи вежливо. — Благодаря ви, Шайра.

— Ще ви заведа в дома си. Моля, последвайте ме.

Тя се обърна и ги поведе към центъра на кораба от пръст.

Пул, Хари и Берг вървяха на няколко крачки след Шайра. Виртуалните очи на Хари шареха навсякъде, когато навлязоха сред небрежно пръснатите едноетажни постройки със сиви стени, заемащи центъра на кораба.

Пул се стараеше да не докосва Берг, за да не я сграбчи отново като момченце.

Имаше странното усещане, че стъпва в плитки падинки по тревясалата пръст, после излиза от тях, но доколкото виждаше, местността беше равна. На ширина падинките бяха около метър. Наблюдаваше скришом Шайра, която ги водеше през малкото селище — ходеше грациозно, но той забеляза, че и тя се отклоняваше напред и назад с по няколко градуса, сякаш преодоляваше невидими дупки.

Хари, разбира се, се носеше на сантиметър над тревата.

Наведе се към Берг и прошепна:

— Тя изглежда на двадесет и пет. Каква е истинската й възраст?

— Около двадесет и пет.

— Не ме занасяй!

— Сериозно говоря. — Берг прокара пръсти през своята щръкнала като телена четка коса. — Нямат вече АС-технология… или по-точно — отнета им е. От каксите.

Хари като че не можеше да повярва.

— Какво? Но как е могло да се случи това? Представях си тези хора много по-напред от нас… Нали най-вече това беше тръпката в експеримента на Майкъл с времето и „Интерфейс“.

— Да — отрони мрачно Пул, — но историята май не е монотонно развиващ се процес. Между другото, кои са тези какси?

— Тя ще ти обясни — също навъсено отговори Берг. — За останалото няма да ти разкаже кой знае какво, но за каксите ще чуеш. Тези хора се наричат „Приятелите на Уигнър“.

— Уигнър ли? Юджийн Уигнър, квантовият физик?

— Той е, доколкото ми е известно.

— Защо?

Берг сви костеливите си рамене и грубият плат зашумоля върху тях.

— Ако знаех отговора на този въпрос, щях да зная почти всичко.

Пул прошепна:

— Мириам, какво научи за генератора на гравитация?

Берг го погледна.

— Подробности ли искаш или накратко?

— Накратко ще е достатъчно…

— Кръгла нула. Нищо не ми казват. Не ми се вярва, че искат да кажат каквото и да било на когото и да било. А и несъмнено не запламтяха от любов по мен, когато крадешком изпратих съобщението си до тебе.

— Защо до мен?

— Отчасти защото прецених, че ако някой може да проумее какво става тук, това ще си ти. И отчасти защото помислих, че ти имаш най-голям шанс да кацнеш тук. Твоето име е едва ли не единственото, което знаят от нашата епоха. И отчасти…

— Да?

Берг почти смутено вдигна рамене.

— Защото имах нужда от приятел.

Пул докосна ръката й. Обърна се към виртуалния.

— Хари, тези невидими хлътвания по земята…

Баща му попита изненадано:

— Какви хлътвания?

— През около метър са — обясни Пул. — Според мен ги причинява неравномерност от няколко процента в това, което създава гравитацията тук.

Берг кимна.

— Поне за това се досетих. Май слизаме и се изкачваме в мънички гравитационни ями, нали?

— Хари, кажи ми дали дупките съвпадат с разпределението на точкови маси някъде под повърхността в тялото на този апарат.

Хари кимна и придоби необичайно замислен вид.

— Той откъде ще знае? — попита Берг.

— Не питам него — търпеливо обясни Пул. — Всъщност питам капсулата. Мириам, Хари е като замаскиран терминал към централния процесор на капсулата. Една от основните причини… не, по-точно главната причина да го взема със себе си е, че тези типове от бъдещето биха го преглътнали по-лесно, отколкото контейнер с лабораторно оборудване.

Хари показа, че е обиден, но продължи да „мисли“.

Стигнаха до триметров конус, който очевидно беше „домът“ на Шайра. Имаше открит триъгълен вход. Шайра усмихнато ги покани да влязат. Пул плъзна върха на пръста си по ръба на входа. Гълъбовосивият материал на типито беше твърд, неопределено топъл при докосване — следователно неметален — и предостатъчно остър, за да среже човешка плът.

Две от светлинните кълба висяха под върха на типито и хвърляха меки двойни сенки. Подскачаха като хартиени фенери от случайното раздвижване на въздуха. По вътрешните стени липсваше украса — излъчваха същия мътен гълъбовосив блясък като външните. А на пода с диаметър около четири метра се виждаше единствената мебелировка — единично, твърдо наглед легло и дебели килимчета, а може би възглавнички за сядане.

Стояха и се гледаха неловко. Интересно беше, че вътре Хари май имаше проблеми с разделителната способност на изображението си. Лицето и крайниците се разпаднаха на пиксели колкото захарни бучки, после пак се проясниха.

Шайра ги покани да седнат и излезе.

Берг и Пул сковано придърпаха две възглавнички към средата на помещението и седнаха на няколко сантиметра един от друг. Хари разигра сценката как сяда на леглото, но резкостта на образа беше толкова лоша, че от време на време той изчезваше в облак от неравни пиксели и синът му можеше да види стената през него. Пул се изсмя.

— Благодаря — каза Хари неясно. — Заради материала на стените е. Спира сигнала от капсулата. Каквото виждате, е разсеяното излъчване през вратата.

— Какво става с гравитационните ями?

Хари кимна с главата си от пикселни петна.

— Ти беше прав. Хлътванията съвпадат с точкови маси, всяка по десет милиона тона, разположени в шестоъгълници на по един метър под повърхността, на която стоим… Ето я и Шайра.

Усмихнатото момиче плавно влезе с поднос, върху който имаше три чинии.

— От нашата кухня са. Съжалявам, че няма нищо за вас — обърна се тя към Хари.

Отговорът на виртуалния се изгуби в разфокусирано петно — за щастие, каза си Пул.

Кълбата, очевидно полуразумни, слязоха по-ниско над главите им и заляха с неуместно уютна светлина ястията. Но сякаш не забелязваха присъствието на Хари и минаваха през главата и гърдите му. Той стоически ги пренебрегваше. Пул не беше гладен, но използва подадените му от Шайра прости метални прибори, за да разреже с любопитство порцията си. Храната беше гореща. Имаше нещо с влакна като бяло месо и дебел зелен зеленчук, приличащ на краставичка, но мек като след сваряване. Шайра наля от бутилка прозрачно, искрящо питие в малки сини чашки. Пул го опита и установи, че има сладък мек вкус на алкохол, подобно на лошо вино.

— Добро е — каза той и изтръгна вежлива усмивка от Шайра. — Какво представлява?

— Морска храна — отвърна Берг с пълна уста. — Това месо е на основата на подходяща за ядене гъба. А зелената лигоч е от обработени водорасли.

Шайра леко кимна.

— Струва ми се ефективно — каза Пул.

— Така е — кисело отвърна Берг. — И това е горе-долу единственото му качество. Майк, показаха ми картинки от тяхната Земя. Градовете стрити на прах. Бреговете заобиколени от широки пояси хлорофилна зеленина — крайбрежни ферми. Продукцията на остатъците от обработваема земя на планетата се изнасят в други светове. Явно сложните молекули са на почит и за тях дават добра цена. На каксите. Майкъл, превърнали са цялата планета в един гаден завод.

Черни мисли запълниха главата на Пул. Лошото здравословно състояние на Шайра, отнемането на АС-технологията, окупацията на Земята от чужда сила… Да, когато си представяше бъдещето, към което построи мост, предвиждаше странности, но и прогрес… достойнство.

А вместо това — занемарено момиче и безвкусна храна…

Той попита Берг:

— От кого каксите вземат тази добра цена?

Тя изви глава към него с принудена усмивка.

— Много още има да научиш, за да ти просветне, Майкъл. Галактиката е доста голяма. Джунгла. Десетки, стотици раси, които си оспорват ресурсите.

Пул остави чинията до себе си на килимчето и спокойно се вгледа в Шайра.

— Препълнен съм с въпроси — започна той. — А трохите, които е научила Мириам, само добавят още. Зная, че нямате желание да споделите това, което знаете, но…

— Не мога да отрека — достатъчно учтиво се съгласи Шайра. Погледът й беше топъл. — Но вие сте учен, Майкъл Пул. Умението на учения се състои в задаването на правилните въпроси. — Тя махна към конуса, нейната част от света. — След всичко, което видяхте днес, според вас кой е правилният въпрос? Задайте го и аз ще се опитам да ви отговоря.

Хари промърмори от размазаните си пиксели:

— Правилният въпрос, значи? Но как…

Пул изключи гласа му и направи усилие да се съсредоточи, да намери ключа към това изобилие от чудатости, пътя към необикновения свят на момичето.

— Добре — реши се най-сетне. — Шайра… от какво са направени стените около нас?

Момичето кимна с бегла усмивка на тънките си устни.

— Ксийлски строителен материал.

— А кои — предпазливо попита Пул, — са ксийлите?

Шайра отпи от виното си и замислено започна да му отговаря.

Ксийлите притежаваха вселената.

Щом хората излезли от Слънчевата система, куцукайки в първите си субсветлинни кораби с ГОТ-двигатели, те навлезли в сложен космос, населен от множество разумни раси. Всяка от тях следвала свои повели, стремяла се към свои цели.

Когато хората си имали работа с други хора преди епохата на междузвездните полети, винаги имало поне някаква минимална връзка между тях — в края на краищата принадлежали към един и същ вид. Винаги съществувала перспективата един ден да се разберат, да споделят богатствата си, да установят приемлива за всички система на управление.

Между расите, с които се сблъскал човекът, когато уплашено надничал от своята покрайнина на галактиката, нямало връзки, нямало закони, освен свирепите закони на икономиката.

Не минали и два века след времето на Пул и земните жители били завладени и впрегнати на работа от водни същества с групово съзнание, наричащи се скуими.

Хари подсвирна.

— Гадничко е станало при вас.

— Да — сериозно потвърди Шайра. — Но се налага да смятаме младши раси като скуимите или дори каксите за равни. Ключовото предимство на скуимите над нас в онези години бил хипердвигателят.

Но той като повечето други ключови технологични съставки на местната разнопосочна цивилизация — ако било възможно да се определи по този начин — в основата си произхождал от ксийлите.

Шайра разказа, че където и да погледнели хората или расите, с които поддържали отношения, ксийлите били навсякъде. Отчуждени от останалите като богове — всемогъщи, равнодушни, заети със собствените си огромни начинания, със загадъчните си проекти.

— Какви са тези проекти? — попита Пул.

Според Шайра никой не знаел. Не било съвсем сигурно, но като че ли и другите младши раси били също толкова невежи.

Берг се наведе към нея.

— Тогава дали е сигурно, че ксийлите съществуват?

— О, да — уверено отвърна Шайра.

Ксийлите били отчуждени от другите… но и малко безгрижни. Зарязвали елементи от технологиите си, които младшите раси прибирали.

— Смятаме, че всички тези неща нямат значение за ксийлите — продължи Шайра. — Но дори и един-единствен продукт е достатъчен, за да пришпори икономиката на някоя раса — или да й даде съществено предимство пред нейните съседи.

В неравната светлина на реещите се кълба лицето й изглеждаше още по-хлътнало и уморено.

— Майкъл, ние — човеците, сме новаци в тези работи, а другите раси трудно можем да наречем словоохотливи. Но според нас е имало войни, дори изтребление на цели цивилизации за продукти, които ксийлите едва ли смятат за нещо повече от дрънкулки.

Посочи им някои примери.

Хипердвигателят — устата на Пул се напълни със слюнки.

Строителният материал — мономолекулярни листове, практически неразрушими, които в присъствието на лъчиста енергия израствали от големите колкото юмрук предмети, известни като „ксийлски цветя“.

Мигновени комуникации, основани върху квантовата неделимост…

— Не — възрази Пул. — Това е невъзможно. Не можете да изпращате информация по канали на квантовата неделимост.

Шайра се засмя.

— Кажете го на ксийлите.

Пул научи, че изобретателството сред младшите раси почти замряло. Всички споделяли убеждението, че е празно хабене на сили да сътворяват наново нещо, което ксийлите вероятно са измислили преди милиард години. Освен това докато вие хвърляте ресурсите си в някакво изследване, вашият съсед би могъл да ги използва за пиратско копиране на ксийлския вариант на същото и да се появи сред пламъци в родната ви планетна система…

Шайра им нахвърля още факти от историята на човечеството.

Лекото и некадърно поддържано иго на скуимите било съборено лесно (от гледна точка на бъдещето) и хората отново излезли в Галактиката, в нови кораби, създадени за Ксийлския хипердвигател… откраднат на свой ред от Скуимите.

После хората срещнали каксите. И били принудени отново да остаряват.

— И вие сте тук, за да избягате от тях?

Шайра стисна устни, макар и почти незабележимо. Явно, помисли Пул, стигнала е до границите на онова, което би искала да им каже.

— Е, добре, щом е така — подхвана той, — сигурно имате намерение да откриете начин за свалянето им от власт.

Шайра се усмихна.

— Майкъл Пул, вие сте умен човек. Би трябвало да е очевидно, че не искам да отговарям на такива въпроси. Надявам се, че няма да ме принудите да стигна до грубости…

Мириам изпръхтя и скръсти ръце.

— По дяволите, ето я тухлената стена, в която се блъскам, откакто тази буца пръст пресече пътя на „Коши“. Шайра, за мен е очевидно, че вие сте решили да се отървете от каксите. Но защо, да ме вземат мътните, не ни позволявате да ви помогнем? Може би ви изглеждаме първобитни, госпожице, но сме в състояние да съберем сили за удар.

— Обсъждали сме това и преди — търпеливо изрече Шайра.

— Мириам говори разумно — намеси се Пул. — Ако не друго, поне можем да ви предложим АС-технологията. Не е нужно да остаряваш, Шайра. Помисли за това.

Лицето на момичето запази ведрото си изражение.

— Съмнявам се дали ще ми повярвате, но това всъщност няма значение.

Хари видимо потрепери.

— От това момиче тръпки ме побиват — съобщи размазаното изображение.

— Вярвам ви — също търпеливо каза Пул на Шайра. — Разбирам, че има и по-важни неща от самия живот… И все пак Мириам има право. Какво ще спечелите, ако отхвърлите възможностите на Слънчевата система?

— Сигурно просто не ни вярват достатъчно, че да търсят помощта ни — измънка Хари. — Може би ще приличаме на шимпанзета, работещи заедно с ядрени физици… или пък тя се бои от възникването на времеви парадокс.

Берг поклати глава, а вкиснатият й поглед не се отделяше от момичето.

— Може и така да е. Но аз имам друга теория.

— И тя е?… — попита Пул.

— Че ако ни позволят да узнаем с какво наистина се занимават, ние бихме ги спрели.

Лекият смях на Шайра не убеди никого.

— Това е приятна игра.

Пул се намръщи.

— Е, поне научих достатъчно, за да разбера някои от нещата, които ме озадачаваха.

Шайра наглед не се смути от думите му.

— Вашият кораб е бил построен под носа на окупационните сили — продължи той. — Значи сте били принудени да го замаскирате.

— Да — Шайра се усмихна. — Гордеем се, че ги измамихме. До момента на изстрелването, когато се включи пашкулът, създаван от хипердвигателя, този кораб от пръст бе неотличим от всяко друго място на Земята. Без да броим древните камъни, които още повече заблудиха каксите.

— Затова няма корпус. И все пак корабът е бил повече от забележим. В края на краищата има масата на малък астероид. Трябва да е предизвиквал гравитационни аномалии, които каксите са могли да засекат от орбита преди изстрелването.

Шайра сви рамене, като че се подразни, но и се развесели.

— Не мога да говоря от името на каксите. Вероятно са станали небрежни.

Седнал със скръстени крака на тънката възглавница, Пул се отпусна на бедрата си. Вглеждаше се в невъзмутимото лице на момичето. Нещо в Шайра го тревожеше. Трудно му беше да приеме, че календарната й възраст съвпада с биологическата. А младостта, тъжно осъзна Пул, се бе превърнала в нещо необичайно за неговия свят. Но за момиче на двадесет и пет години тя излъчваше вътрешна безжизненост, която почти будеше страх. Бе им описала кървавата история на човечеството, потискащото видение на недостойните войни сред звездите, дори какската Окупация — която познаваше от собствен опит — със скучно равнодушие.

Сякаш животът няма никакъв смисъл за това момиче, неспокойно прецени Пул.

Той се приведе напред.

— Добре, Шайра, да не се занимаваме с игрички. Знам какво правите тук, но още не знам защо сте тук.

Шайра погледна надолу към празния поднос и изстиващата храна. Попита тихо:

— И според вас какви са нашите намерения?

Пул удари с юмрук по пода от ксийлски строителен материал.

— Вашият кораб е кошер от сингуларности. А това, като не броим хипердвигателя, май е единственото, което сте взели при връщането си във времето. И останахте в орбита около Юпитер. Бихте могли да използвате хипердвигателя си и да отидете навсякъде в Слънчевата система или извън нея…

Мисля, че искате да предизвикате имплозия на Юпитер. Ще използвате вашите сингуларности, за да го превърнете в черна дупка.

Чу как Хари ахна. Мириам го докосна по рамото.

— За Бога, Майкъл, сега знаеш защо исках да си тук. Мислиш ли, че могат да направят това?

— Сигурен съм. — Пул не откъсваше очи от наведеното лице на Шайра. — Очевидно е, че проектът им е свързан по някакъв начин със събарянето или премахването на бъдещата какска Окупация. Но още не знам как ще стане. Нито пък съм преценил дали трябва да им позволим.

Сега Шайра вдигна лице към него, бледата синева на очите й заискри от внезапен гняв.

— Как смеете да заставате срещу нас? Нямате представа какво ще направим, откъде черпите дързостта да…

— А вие откъде черпите дързост да променяте историята? — тихо попита Пул.

Шайра затвори очи и остана в нещо като поза лотос няколко секунди, крехкият й гръден кош се издуваше от дълбоко пресекливо дишане. Когато отново отвори очи, изглеждаше по-спокойна.

— Майкъл Пул, бих предпочела да сте ни съюзник, а не враг.

Той й се усмихна.

— И аз мисля същото за вас.

Тя стана, грациозно изправяйки тялото си.

— Трябва да се посъветвам.

Без да каже нищо друго, кимна и излезе.

Пул и Берг се заеха с вече студената храна. Хари ги гледаше през маранята от статично електричество.