Стивън Бакстър
Нашественици във времето (6)

6

ГОТ-корабът „Рак-отшелник“ се носеше със задната си част напред по управляема орбита около издутата буза на Юпитер.

Майкъл Пул седеше сред прозрачните стени на купола с виртуалния на своя баща Хари. Сега корабът обикаляше неосветената страна на планетата и ГОТ-двигателят, пламтящ на една миля от прозрачния под, осветяваше големи площи от океана въртящи се облаци. Виолетовата светлина се отразяваше нагоре към купола и Пул забеляза, че процесорите придаваха на младата, руса глава на баща му подходящи демонични сенки.

— Доста внушително пристигаме — отбеляза Хари.

— Така си е. Стига да обичаш фойерверките.

Хари се обърна към сина си, сините му очи бяха по момчешки разширени от изумление.

— Не, има и нещо друго. Ти си физикът тук, синко, а аз съм просто правителствен служител. И ти разбираш всичко къде по-добре, отколкото аз някога бих могъл. Но може би чудото не те разтърсва с такава сила, както е с лаик като мен. Ние впрягаме сили, изгубени във вселената още от първите няколко секунди след Големия взрив…

— В общи черти си прав. Само че говориш за първите няколко частици от секундата…

ГОТ означаваше Голямата обединена теория, философската система, обясняваща фундаменталните сили на природата като страни на една-единствена свръхсила. Сърцето на ГОТ-двигателя в „Рака“ представляваше голям колкото юмрук къс водород, заключен в затворена свръхпроводяща тръба и загрят чрез бомбардиране с частици до температури, описвани във физиката на сътворението. Само при такива температури можеше да действа обединената свръхсила. Когато изпускаха водорода на малки порции от тръбата, свръхсилата минаваше през фазови преходи и се разпадаше на четирите познати сили на природата — силно и слабо ядрено взаимодействие, гравитационна и електромагнитна.

И също както парата освобождава топлина, когато се кондензира във вода, така при всеки преход на свръхсилата се освобождаваше изблик на енергия.

Пул обясни на баща си:

— „Ракът“ използва фазовата ГОТ-енергия, за да загрее кометния лед до плазма, а свръхнагрятата плазма се изхвърля през свръхпроводимо сопло…

Хари кимна и се вгледа през отделящата го двукилометрова конструкция в остатъка от буцата кометен лед, докарал ги тук от Облака на Оорт.

— Е, да. Но именно тази енергия на фазовите преходи, освободена при охлаждането на вселената след Големия взрив, е причина за самото разширение на тази вселена.

И точно това, Майкъл, вдъхва такова страхопочитание, когато поспреш и се замислиш. Прекарахме една година в кандилкане из Слънчевата система, а сега караме самия Юпитер да хвърля сенки и го правим, като обуздаваме силите на сътворението. Това не е ли удивително за тебе?

Пул потърка носа си отстрани.

— Да, Хари. Разбира се, че е. Но всъщност не ми се вярва, че подобно отношение към нещата ще ни помогне кой знае колко през следващите няколко дни. Точно сега не бих се захласвал по работата на нашия двигател. Спомни си, че ще си имаме работа с хора от бъдещето след петнадесет века… или пък откъде да знам — с изкуствени форми на живот или инопланетяни.

Хари се наклони ухилен към Пул.

— Не всички от нас, изкуствените същества, са толкова ужасни.

Пул присви очи.

— Гледай да не се престараеш, че те изключвам като едното нищо!

Хари промърмори:

— Може би тези свръххора от бъдещето ще са достатъчно напреднали, за да признават правата и на изкуствените интелекти. Като правото да не се прекъсва съзнателното им състояние например. Както и да е, знам, че ти само си приказваш.

— Ако не си махнеш пръстите от главата ми, ще те изключа, дъртак такъв, и ще разбереш дали само си приказвам.

Звънна предупредителен сигнал. „Ракът“ се носеше само на хиляда мили над морето от пурпурни облаци — към точката на най-голямото си приближаване към планетата. Сега очуканият стар кораб премина границата на тъмната страна и се появи под светлината на далечното Слънце. Смалено от разстоянието, то пращаше лъчи нагоре през облачните слоеве над привидно плоския безкраен хоризонт на Юпитер. Облаците хвърляха сенки един върху друг, дълги хиляди километри, и даваха смайваща представа за дълбочината на юпитерианската атмосфера. Сияние заля купола. За миг виртуалният на Хари запази пурпурните отблясъци, хвърляни от двигателя през пода. После процесорът се пренастрои и когато Хари обърна лице към Слънцето, профилът му се очерта в жълто.

Сетне, като изгрев на второ, ъгловато слънце, порталът на „Интерфейс“ се втурна иззад хоризонта към тях. Майкъл можеше да види корабите, искрящи като мушици около портала в очакване на някое следващо нахлуване от бъдещето. Траекторията на „Рака“ го водеше на няколко десетки мили от портала. Майкъл гледаше поразителната небесна синева в рамката от екзотична материя, позволи на очите си да се плъзнат по хладните очертания и да се спрат на геометрично съвършените върхове на тетраедъра. Страните му бяха като полупрозрачни плочи от посребрено стъкло. Успяваше да долови акварелните цветове на юпитерианския океан през тях, но формите на облаците бяха покрити със сребристо-златна патина и разкривени, въртяха се по начин, почти недоловим за окото, подобно на съновидения. На всеки няколко секунди някоя от страните се проясняваше само за шеметен миг и даваше на Майкъл да надзърне в друго пространство, към непознати звезди, сякаш през пробита в Юпитер дупка.

„Ракът“ продължи неотклонното си движение и се отдалечи от човешкото творение, то бързо се смали зад тях като захвърлена играчка.

— Боже мой! — въздъхна Хари. — Не знаех, че е толкова красив. Помислих си, че виждам звезди през страните му.

— Видял си ги — меко каза Пул. — Той наистина е вход към друго време и друго място.

Хари се наведе към Майкъл.

— Много се гордея с тебе.

Пул се вцепени и се отдръпна. Хари продължи:

— Слушай, кажи ми какво според тебе ще намерим там?

— В кораба от бъдещето ли? — Пул вдигна рамене. — След като те не се свързаха с нас, ако не броим единственото съобщение от Мириам, когато пристигнаха през „Интерфейс“ преди година, трудно е дори да предположим.

— Как мислиш, дали хората все още приличат на хора?

Пул извъртя ядния си поглед към Хари.

— А ние приличаме ли на хора? Я ни виж, Хари — аз съм безсмъртен от АС, а ти си един полуразумен изкуствен интелект.

— Полуразумен ли?

— Външността ни е достатъчно човешка и вероятно бихме могли да твърдим, че сме хора, но не знам дали човек отпреди, да речем, хиляда години би ни признал за представители на своята раса. А сега говорим за още хиляда и петстотин години нататък по пътя…

Хари размърда пръсти във въздуха и направи гримаса.

— Трета ръка, която расте от средата на лицето. Глави без тела, подскачащи по пода като футболни топки. Какво ще кажеш?

Пул пак вдигна рамене.

— Може би, ако подобни груби изменения са полезни или служат за някаква цел. Но не смятам, че трябва да ни пука за това в сравнение със ставащото в главите им. И с онова, което са направили.

— Ами технологиите?

— Бих казал, че физиката на сингуларността е скочила доста нагоре в списъка. Манипулацията с кривите на пространство-времето… Ние вече овладяхме физиката на високите плътности и енергии — това е основата на ГОТ-двигателя, както и екзотичната материя, от която са направени порталите на „Интерфейс“.

— А след още петнадесет века… — подсказа Хари.

— Докъде ли бихме могли да стигнем? Вероятно до производство на самите сингуларности в мащабите от няколко тона до може би масата на някой астероид.

— За какво?

Пул широко разпери ръце.

— Компактни източници на енергия. Ако имаш черна дупка в кухнята си, би могъл просто да си хвърляш боклука в нея и да наблюдаваш как се смачква до невидимост за частица от секундата, като освобождава потоци използваема енергия в късовълновия диапазон. А какво ще кажеш за изкуствената гравитация? Правиш черна дупка в центъра на Луната, да речем, и можеш да увеличаваш притеглянето на повърхността, колкото си искаш.

Хари кимна.

— Разбира се, ще трябва да откриеш как сингуларността да не изяде и самата Луна.

— Ъхъ. После стигаме до гравитационните вълни, създавани от сблъскващи се черни дупки. Така би могъл да формираш бутащи лъчи. — Пул се облегна на кушетката и затвори очи. — Разбира се, ако са напреднали достатъчно, може би са открили някакво приложение и на голите сингуларности.

— А що е гола сингуларност?

— … Може и да научим.

Навлизаха в район от пространството, препълнен с кораби. Стотици искрици на включени двигатели прехвръкваха над търпеливо понасящия ги океан на Юпитер. Корабите бяха прекалено далечни, за да се различават някакви подробности. Но Пул знаеше, че сред тях трябваше да има военни апарати от населените спътници на Юпитер, научни кораби от вътрешната част на Слънчевата система, също проклети туристи и досадници, надошли отвсякъде. Приглушено мърморене отзад в купола му подсказа, че вече започваха да постъпват сигнали от тази събрана от кол и въже армада — след полученото съобщение от Берг преди година пространството около Юпитер бе съсредоточило вниманието на повечето хора, а неговото пристигане тук бе най-жадно очакваното събитие след появата на кораба от бъдещето.

Той не обърна внимание на съобщенията, остави свои виртуални да се занимават с тях. Ако имаше нещо катастрофално, щяха да го уведомят.

Пул се вглеждаше в пренаселеното пространство пред себе си и след десетилетното усамотение в мрачните външни области на Слънчевата система почувства как го прониза нелепа клаустрофобия. Подтикваха го любопитството и остатъците от загриженост за Мириам Берг и нейния екипаж. Но сега, когато продължилото година пътуване от Облака на Оорт завърши, той разбра, че наистина, ама наистина не иска да е тук, сред зловонните светове на човеците.

Хари го наблюдаваше, бръчки прерязаха младото му лице.

— Отпусни се, синко. Кога ли ти е било лесно…

— Ох, млъквай, за Бога! — отряза го Пул.

Но още докато произнасяше думите, осъзна странното чувство на облекчение, че има някой — или нещо — достатъчно осезаем извън собствената му глава, за да реагира на поведението му.

— Би трябвало да те пъхна в някоя електронна бутилка с етикетче „Татенцето“ и да те вадя всеки път, когато се нуждая от поредното покровителствено бащино поучение.

Хари се ухили, без да се смути.

— Само си върша работата — промърмори той.

Сега „Ракът“, все още с пламтящ двигател пред себе си, наближаваше най-плътната купчина кораби в небето. Сборището от апарати, сякаш усетили идването на „Рака“, започна да се разпръсва.

Сред мъглата от светулки Майкъл успя да различи очертанията на нещо грамадно — зелено петно върху унилия розов фон на Юпитер.

— Това е — изрече Пул и установи, че гласът му е дрезгав. — Корабът от бъдещето. Време е да се захващаме с работа…

Претъпканата вселена навън беше затъмнена от внезапна буря пиксели, които затанцуваха като прашинки около „Рака“ и бавно замръзваха в плоскости, извивки и ивици край купола. Хари се размърда в креслото с отворена уста — великанският виртуален придобиваше форма около кораба. Накрая гледаха навън през очи, големи поне стотина метра, с клепачи, които мигаха като буря над блестящи зеници. Нос като грамадно инженерно творение с ноздри като ракетни сопла засенчи модула с ГОТ-двигателя на „Рака“. Огромни уши с очертани извивки се носеха край купола.

Уста с размерите на кит се отваряше влажно.

— Божичко! — въздъхна Хари. — Това си ти, нали? Гледаме през твоето лице.

— Не можах да измисля друг начин да ни познаят веднага. Не се притеснявай, този виртуален е само една картинка. Не е разумен дори колкото тебе. Повтаря непрекъснато петсекундна приветствена фраза.

— А те как ще чуят това, което иска да им каже?

— Хари, виртуалният е голям пет мили — раздразнено отвърна Пул. — Нека разчетат думите по устните му!

Хари завъртя глава наляво-надясно, оглеждаше ноздрите, дебелите като кабели косми, порите по кожата с големина на дребни астероиди.

— Що за гадна преживелица! — въздъхна накрая.

— Затваряй си устата и гледай представлението.

Сега кораби се тълпяха навсякъде до скрития в изображението „Рак“. Пул разпознаваше военни апарати с настръхнали оръжейни люкове, открити и уязвими научни платформи, дори един-два междуспътникови скокливци, на които никой не би трябвало да разрешава да идват толкова наблизо. Много от по-големите космически апарати имаха, общо взето, същата конструкция като „Рака“, двигателният отсек и обитаемата им част бяха разделени от колони. От разстояние приличаха на запалени кибритени клечки, пръснати из пространството.

— Според тебе как ще реагират на идването ни хората от бъдещето? — с внезапна нервност попита Хари.

Пул му хвърли поглед и го видя да си гризе ноктите, навик, който си припомни от далечното си детство.

— Може би ще ни пръснат на парчета — злобно натърти той. — На тебе какво ти пука? Нали си се увил в леглото си на Земята, твърде далеч от всякакви опасности.

Хали го изгледа укоряващо.

— Майкъл, хайде да не започваме пак. Виртуален съм, но имам своя личност, свое усещане, че съм жив.

— Така си мислиш.

— Не е ли същото?

— Както и да е, съмнявам се, че нещо те заплашва. Досега хората от бъдещето не са се опитвали да използват оръжия, защо да го правят тепърва?

Хари кимна неохотно.

— Вярно е.

След като корабът от бъдещето се установи в орбита около Юпитер, военни кораби няколко пъти направиха опити да го доближат. Бъдещите хора не отговориха, нито откриха огън по тях. Просто бягаха по-бързо, отколкото някой можеше да ги последва.

— Може да нямат оръжия — предположи Хари.

Пул изду устни.

— Май е възможно. Обаче си имат свръхдвигател.

— Доколкото знам, имаше предположения, че е някакъв вид хиперпространствен двигател.

— Може би. Но и да е вярно, нямаме представа как работи. Невъзможно е да направим екстраполация от съществуващите технологии по същия начин, както обмислях технологиите на сингуларността. Хипердвигателят би представлявал квантов скок.

— Може да не е човешко изобретение, а да е на друга цивилизация.

— Все пак не вярвам да сме изложени на опасност от стрелба. Пък ако искат да дойдем, няма да ни избягат.

— Колко окуражаващо — промърмори виртуалният.

Вече и последните слоеве кораби се обелваха встрани, искрите на ГОТ-двигателите се дърпаха от пътя им като подплашени насекоми.

Корабът от бъдещето се откри като парче пейзаж, излизащ от облачен слой. Най-сетне замря и двигателят на „Рака“. Виртуалният на Пул безмълвно движеше устата си в идиотското си приветствие и надвисна над диск от зелената Земя, широк половин километър. Пул ясно различаваше кръга от древни камъни в средата като сиво-кафяви белези върху зеленината. Пръстен от безлични на вид постройки заобикаляше камъните, а извън него, чак до ръба на света, растеше трева като в сюрреалистично видение. Зеленото се сблъскваше рязко в очите му с пурпурно-розовото на Юпитер и корабът сякаш оставяше следа с неопределим цвят.

Пул видя близо до външния ръб петно метал и обгорен кратер в тревата. Нима това беше капсула от „Коши“?

Искрици светлина като уловени звезди бяха пръснати по това реещо се парче от Земята. Тук-там Пул забелязваше мънички тела, пълзящи като буболечки по местността. Хора? Представи си изумените им лица, вдигнати към неговата гигантска усмихната уста.

Набързо плъзна поглед по индикаторите на приборите в купола, гледаше как пърпорят данните за масата на тялото — приблизително като на астероид, гравитационната му конфигурация и радиационните характеристики.

— Виждал съм изображения и четох за него — каза Хари, — но си мисля, че досега просто не съм вярвал.

— Изглежда по-крехко, отколкото очаквах — промърмори Пул.

— Крехко ли?

— Я го погледни. Защо ще правиш апарат за пътешествия във времето под буца пръст, с толкова малка защита… освен, може би, ако искаш да прикриеш това, което правиш.

— Могат да бягат, но не и да се бият.

— Ъхъ. В края на краищата може би това не са героичните, свръхмогъщи богове от бъдещето, които си представяхме. Сигурно тези хора са бегълци.

Хари сякаш потрепери.

— Бегълци от какво?

— Е, поне от нас още не са избягали. Хайде, да вървим в капсулата и да видим ще ни позволят ли да кацнем.