Стивън Бакстър
Нашественици във времето (5)

5

Флитерът се настаняваше върху стомашната лигавица на Сплайна, подобни на нокти захвати се протягаха от долната му част и се впиваха в твърдата плът.

Джейсофт Парз наблюдаваше отвътре маневрата по прикрепването и усещаше как собственият му стомах се гърчи от съчувствие.

Набързо проведе тестове за целостта на своя скафандър — светещи в зелено символи пробягваха по широката лицева плоча, после с кимване поиска отваряне на люка. Чу се съскането на изравняващо се налягане, за няколко секунди в кабината зашепна ветрец и слабо побутна Парз в гърдите. Той въздъхна, разкопча предпазните колани и с лекота се измъкна от креслото. От последното му отиване при Губернатора в кораба Сплайн, обикалящ Земята преди цяла година, АС-процедурите направиха чудеса с най-явните му болежки и за него беше благословено облекчение да стане от креслото без пробождащите болки в гърба.

Безпилотните антитела бяха нагласили плоска площадка над стомашната лигавица близо до ръба на люка. Малка машина-преводач беше прикрепена на нея. Парз пъргаво се изтласка навън от флитера и задейства електромагнитите в подметките си, за да се прилепи към площадката. Скоро беше готов и можа да застане в сравнително достойна поза.

Огледа се. Корпусът на флитера, увиснал неподвижно до него, приличаше на някоя несмляна мръвка в търбуха на Сплайна. Обърна лице нагоре, към кълбото вряща течност. До него в пълния мрак на търбуха трепкаше виртуално на сцената отвън — икосаедърният портал на червеевата дупка и резен от самия Юпитер.

— Губернаторе — произнесе той. — Много време мина.

Гласът на Губернатора прозвуча от преводача леко заглушен поради гъстия въздух.

— Наистина. Цяла година, откакто избягаха онези проклети „Приятели на Уигнър“. Една погубена година, в която се борихме да върнем нещата на мястото им. И сега сме пред кулминацията, тук — в сянката на Юпитер.

— Не бих я нарекъл погубена — веднага отговори Парз. — Изграждането и изстрелването на новите портали за „Интерфейс“ бяха голям успех. Бях изумен от бързината, с която напредвахме.

— Джейсофт Парз, благодаря ви за ролята, която изиграхте в това начинание.

— Моите действия не бяха насочени единствено за ваша полза.

— Вероятно — съгласи се каксът. — Но какво ме засягат вашите мотиви, щом резултатът е този, който изисквах? Доколкото разбирам, вашата цел е била личната ви награда, АС-лечението, което…

— Не е точно така — студено го прекъсна Парз. — Между другото си мислех, че съживяването на старото производство на екзотична материя е добро за хората.

Разбира се, на определена цена. С целеустремеността, възможна само в общество с общ за всички господар, повечето човешки светове — Земята, Марс, Луната, Титан — бяха превърнати почти напълно в заводи за екзотична материя, всички техни ресурси бяха насочени към тази единствена цел. Но осъществяването на такъв грамаден проект, основан изцяло върху човешки технологии — дори и проект, замислен от какс — направи немалко за самочувствието на цялата раса.

— В края на краищата, Губернаторе, тази проклетия беше направена и изстреляна за шест месеца.

— Разбирам вашата гордост — изрече Губернаторът със своя гладък, безизразен женски глас. — И се радвам да установя, че времето не е укротило острия ви език, Посланик.

Парз каза кисело:

— Че какво разбирате вие? Спомнете си, че и преди сте ни подценявал. Бягството на „Приятелите“…

— Джейсофт, нима трябва да подклаждам гордостта ви? — прекъсна го Губернаторът. — Поканих ви тук, за да станем свидетели на триумфалния завършек на общата ни работа.

Наистина, каза си Парз, каксът го повика в пространството около Юпитер веднага щом потоците високоенергийни частици започнаха да изригват от устата на портала, очакващ първите предвестници на посещение от бъдещето.

— В края на краищата — продължи каксът, — ако не бяхме разрешили АС-процедури за вас и шепа ваши колеги — а вие не проявихте желание да откажете — сега нямаше да стоите тук и да ми изнасяте лекции за стъписващите възможности на човешката раса. Нали така? Защото бяхте близо до края на нормалния човешки живот, нали?

Небрежното презрение зачерви бузите на Парз.

— Губернаторе…

Но Каксът говореше нетърпеливо:

— Посланик, нека оставим това. В този ден на всички дни нека се съсредоточим само върху съвместните си постижения, а не върху разногласията си.

Парз дълбоко вдъхна хладен синкав въздух.

— Добре, Губернаторе.

— Душата ви трябва да е преливала от гордост, когато беше завършен новият „Интерфейс“.

Така си беше, спомни си Парз. Най-сетне устите на втората в Слънчевата система червеева дупка бяха обшити с икосаедри от грееща в синьо екзотична материя. Няколко кратки, великолепни седмици порталите-близнаци плаваха заедно около гравитационния кладенец на Юпитер, млечнобелите плоскости начупено пространство се простираха от рамка до рамка и блещукаха като фасети на загадъчни скъпоценни камъни.

После настъпи времето за отдалечаване на единия от порталите. Беше построен мощен кораб с ГОТ-двигател. Носещ се над порталите, корабът в спомените на Парз изглеждаше като човешка ръка, стиснат юмрук над две крехки синкавосиви цветя.

Огромните ГОТ-двигатели на кораба ослепително се събудиха за живот и единият портал бе изтеглен — отначало по разширяваща се спирала извън притеглянето на Юпитер, след това по почти незабележима дъга в междузвездното пространство.

Парз — също като останалото човечество, като Губернатора и другите от окупационните сили на каксите — прекара в очакване шестте месеца, през които корабът щеше да пълзи със субсветлинна скорост към целта си.

На първия кораб на „Интерфейс“ — „Коши“, му трябваше субективен век, за да прехвърли мост през хиляда и петстотин години. Новият само за половин година субективно време щеше да направи кръг далеч от Слънцето и да се завърне. Но при ускорение, многократно надвишаващо земното притегляне, беше прескочил пет века в бъдещето.

Парз не беше учен и въпреки тясната си обвързаност с проекта намираше повечето неща във физиката на червеевата дупка за объркващи от философска гледна точка. Но когато пристигна в системата на Юпитер и се взря в бавно въртящата се скъпоценност — икосаедърния портал на каксите, същината на проекта му изглеждаше съвсем реална.

От другата страна на тези мъгливи, сивосинкави плоскости беше бъдещето. И ако „Приятелите на Уигнър“ бяха спечелили предимство с бягството си в минало, в което никакъв какс не бе чувал за човечеството, от какво още по-голямо предимство можеха да се възползват онези какси от бъдещето, печално размишляваше Парз. Разполагаха с пет века да умуват върху случилото се, пет века, в които изходът от борбата между каксите и хората несъмнено е бил решен по един или друг начин. Само година измина от бягството на „Приятелите“. И ето, онези бъдещи какси вече имаха възможност да насочат събитията накъдето пожелаят.

— Замислен сте — нахлу гласът на Губернатора.

— Съжалявам.

— Е, хайде — гласът звучеше измамно меко от преводача. — Не смятам, че всеки от нас би нарекъл другия свой приятел, Посланик. Но работихме задружно и веднъж стигнахме до откровеност. Кажете ми какво ви безпокои, докато изчакваме какво ще се случи.

Парз вдигна рамене.

— Какво страховито оръжие дадохме в ръцете на вашите наследници от след пет века! Представете си някой от великите генерали в човешката история, да речем, Бонапарт, получил възможността да научи от историческите писания резултата от най-голямата си битка, още преди да е заел позиция на бойното поле.

— Съществува повече от една възможност, Джейсофт. Такъв генерал би могъл да се почувства безпомощен под тежестта на историческите свидетелства. Много войни са предопределени не от решаващите удари на военните гении или от героизма на неколцина индивиди, а от силите на историята. Или пък генералът би могъл да се измъчи от угризения за страданията и смъртта, причинени от неговата амбиция. Може би дори ще се помъчи да избегне битката.

Парз изпръхтя.

— Може би. Макар че не мога да си представя някой какски „генерал“ да почувства особени угризения заради човешките жертви от тирания или война, независимо какъв е нейният край. Когато научихме за бягството на „Приятелите на Уигнър“, спомнете си, че и двамата изпитахме недоверие от съсредоточаването на такова ужасяващо могъщество в ръцете на една група, към която и раса да принадлежи тя. Не би ли следвало да се отнесем със същото недоверие и към онези какси от бъдещето?

Губернаторът се засмя меко.

— Сега вероятно вие ни подценявате. Аз обаче не мога да не изпитвам възхищение от човешките постижения, колкото и да съм озадачен понякога от вашите мотиви.

Парз се вгледа през лицевата плоча на скафандъра в сапуненото бълбукане на частта от море, приютила Губернатора.

— Например?

— Корабът, който отнесе нашия терминал за „Интерфейс“, се обслужваше от хора. Разбира се, основните му системи бяха автоматизирани и със сигурност не даваха възможности за бунт на човешкия екипаж. Но вашият опит от столетия полети в космоса ме убеди, че няма по-добра гаранция за успех от присъствието на инженери-хора в построен пак от хора апарат, с тяхната изобретателност и приспособимост — и физическа, и умствена. Така че необходим ни бе екипаж от хора.

— И нямахте проблеми в набирането на доброволци. Въпреки перспективата за полет с ускорение многократно над земното. — Парз се усмихна. — Губернаторе, това не е толкова учудващо.

— Как така?

— Не всички хора са еднакви. Не всички сред нас се чувстват толкова удобно в положението си на подчинена раса, колкото…

— Колкото например вие, Джейсофт?

— Вярно — Парз навири брадичка, усети как се изпъват челюстите му с набола по тях брада. Не вярваше каксът да проумее смисъла на жеста, но да върви по дяволите. — Правилно. Не всички хора са като мен. Някои искат да се измъкнат от кутията, в която се превърна Слънчевата система, независимо от цената. Кога отново на хора ще бъде позволено да пътуват извън Слънчевата система? И за какво е животът, ако не за да виждаш, да изследваш, да се удивляваш? Може би допуснахте грешка, като ни отнехте АС-технологията. Може би щом нашият живот отново стана евтин — няколко нищожни десетилетия и после безкраен мрак, това направи хората по-безразсъдни. По-трудно поддаващи се на контрол, а, Губернаторе?

Каксът се разсмя.

— Вероятно. Добре, Парз, трябва да се върнем към нашите работи. Какво чувствате сега, малко преди да заработи „Интерфейс“?

Парз върна мислите си назад към дългите месеци на очакване след създаването и изстрелването на „Интерфейс“. През цялото това време държеше включено виртуално изображение на другия портал в жилището си и слушаше безкрайните объркващи коментари за релативистично забавяне на времето, затворени времеподобни криви и хоризонти на Коши.

Разбира се, бъдещите какси сигурно са очаквали посещението от миналото. Вероятно някои от тях, живи по времето на Парз, още са съхранили съзнанието си и си спомнят за изстрелването.

Най-сетне дойде денят, определен за завръщането на кораба към Земята от бъдещето — денят, в който порталът щеше да заработи като времеви тунел към бъдещето. И към мълчаливото бдение на Парз се присъединиха милиони под виртуални на оставения около Юпитер икосаедър. Навсякъде по Земята и в другите части на окупираната система хората гледаха примигващия икосаедър, едновременно запленени и уплашени.

И най-сетне изригването на екзотични частици от края на червеевата дупка…

— Предполагам — бавно каза Парз, — че чувствам нещо подобно на преживяванията на Майкъл Пул, създателя на първия „Интерфейс“, докато е чакал да узреят плодовете на неговия проект.

Но доколкото разбираше първия проект за „Интерфейс“, бил е подхванат с надеждата да отмъкнат някакви знания от бъдещите поколения на човечеството, да проверят науката за пространство-времето и екзотичната физика и — Парз долавяше това — просто ей така, заради кипящата жизненост. Работеща машина на времето в орбита около Юпитер? Щом можеш да я направиш, защо пък не, по дяволите?

Пул трябва да е предвкусвал с радост отварянето на своята червеева дупка. Не се е страхувал от това като Парз.

— Да — замислено каза каксът. — И сега…

И сега Виртуалното изображение на икосаедъра експлодира. Изпъстрена със злато тъмнина се стовари върху Джейсофт, той извика и се сви от ужас.

Губернаторът мълчеше. Парз чуваше само своето накъсано, съскащо дишане.

След дълги секунди човекът намери в себе си сила на волята да вдигне глава. Виртуалният портал още беше на мястото си, до него се виждаше сиянието на Юпитер…

Но сега пред портала се рееше кораб. Светкавица на нощен мрак бе изскочила от синкавосивото лице на портала. Повърхността на прекъснатото пространство-време все още се колебаеше след преминаването и хвърляше разкривени отблясъци от розовата жарава на Юпитер върху кипящото кълбо от Какския океан на Губернатора.

Корабът от бъдещето бе разперил криле като на птица, широки стотина мили. Покривала от нощна тъма надвисваха над Парз.

— Изпитвам благоговение — гласът му се сниши до шепот.

— Не повече от мен. Парз, изяществото на този кораб, използването на листово разкъсване… всички белези на ксийлската технология в техния „нощен летец“.

Ксийлите… Парз почувства как страхът му преминава в почти суеверен ужас, че ксийлите изведнъж са научили за съществуването на човечеството.

— И все пак това е какски кораб — подчерта Губернаторът. — Приех опознавателните му сигнали… Моите потомци изглежда добре си живеят в идните векове, щом имат достъп до ксийлските технологии.

— Би трябвало да се гордеете — кисело отбеляза Парз.

Сърцето му още блъскаше лудо, но страхът вече се изместваше от раздразнение заради снизходителността на какса.

— Крилете всъщност са листови разкъсвания в пространство-времето — неспирно бърбореше Губернаторът. — Движението му се осигурява от нелинеен разрез в пространство-времето — също както акустичните ударни вълни се придвижват в атмосферата, щом веднъж възникнат. И…

— Стига!

Парз задържа дъха си. Новият глас, прогърмял от машината-преводач на платформата до него, беше женски. Но докато изкуственият глас на Губернатора беше задъхан, плитък и припрян, в новия имаше дълбочина и тежест, дори суровост.

Губернаторът каза като момиченце:

— Чувам гласа ви. Кой сте вие?

— Аз съм какс.

— Не мога да ви позная.

— Това не би трябвало да ви учудва. Дойдох през червеевата дупка на „Интерфейс“ от бъдещето. В това локално време съзнанието ми още не се е появило.

— Сър — започна Парз, решен да не покаже нито почит, нито страх, — бях свикнал, че един Какс се простира в мащабите на цели мили, както Губернаторът тук и неговото парче от родния му океан. Но тялото на вашия кораб е значително по-малко. Как съществува съзнанието на какс в толкова ограничено пространство?

— Много неща ще се случат през следващите векове — отговори новодошлият. — Мнозина какси ще умрат, а още повече тепърва ще се появят. Твърде малко от сега мислещите какси ще оцелеят. И формите, поддържащи нашето съзнание, ще станат много по-разнообразни. Каксите вече няма да могат да си позволят лукса на древната си морска форма. Пръснати сред звездите, те ще трябва да открият нови пътища към оцеляването.

Парз с мъка вникваше в това, което следваше от чутите думи.

— Какво искате да кажете? Какво ще се случи с каксите? Какво ще ви направят човеците?

— Първо отговорете на моя въпрос — намеси се Губернаторът и на Парз му се стори, че долавя наранено самолюбие в изкуствения глас. — Защо не ме осведомихте за приближаването си? И защо водим разговора чрез тази човешка машина-преводач? Ние сме какси. Ние сме братя, формата ни може и да се различава, но нали пак можем да общуваме, както винаги са го правили каксите?

— Искам Джейсофт Парз да чуе и разбере всичко, което ще се случи тук — подчерта новодошлият. — По-късно ще поискам от него сътрудничество.

Парз несигурно отстъпи назад и усети ръба на металната платформа под подметките си.

— Познавате ли ме?

И отново първобитният ужас се надигна в него като у дивак, застанал срещу шамана. Но как би могъл един какс след пет века да знае за съществуването му? „Разбира се, че знае — каза си той, а лудостта се кълбеше по границата на мислите му. — Каксът е от бъдещето, знае всичко за тази верига от събития. Може би десетки пъти е гледал как се развива тази сцена…“

— Джейсофт Парз, бъди ми свидетел.

Човекът вдигна поглед.

Черешова светлина прободе туловището на Сплайна — идеална геометрична права, която прониза сърцето на водното кълбо на Губернатора. Плътта на Сплайна се отдръпна от раната, издута в огромни мехури, и Парз за миг зърна космоса отвън. Виртуалното изображение на „нощния летец“ се разби на облак пиксели и изчезна.

Джейсофт затвори очи и повтори в ума си последната секунда от видяното във виртуалното изображение. Лъчът — какъвто и да бе той — беше изстрелян от Какския кораб от бъдещето.

— Ксийлска технология, Джейсофт Парз — каза новият какс. — Звездотрошачът…

Където черешовият лъч нанесе удара си, повърхността на водното кълбо вреше и се изпаряваше, грамадни мехури изскачаха от дълбините му и разрушаваха неустойчивата рисунка от шестоъгълни турбулентни клетки. Мъгла обгърна пенещото се кълбо.

— Божичко! — задъха се Парз. — Вие го убивате!

— Лъчът се състои от кохерентно гравитационно излъчване — обясни новият какс едва ли не разговорливо. — Формата на това парче океан се поддържа от малка черна дупка в центъра. Въздействието на оръжието наруши равновесието на кълбото, то сега имплодира към централната сингуларност.

Течната топка над главата на Парз вече бе напълно забулена в мъгла, струваше му се, че стои под тлъст кръгъл облак. Капчици течност, кръгли и тежки като живак, гнусно плющяха по лицевата плоча на скафандъра. Парз я изтри с ръкавица.

— Какс — гневно изрече човекът, — не знаех, че и вие се избивате помежду си.

— Наричаният от тебе Губернатор се провали толкова катастрофално, като позволи на онези разбунтували се човеци да избягат през времето, че това е престъпление. Ако толкова те тревожи, Парз, смятай го за отстраняване на негодния, а не за убийство. Усилване на моя вид чрез ликвидиране на слабите. Губернаторът на Земята беше… колеблив. Аз не съм.

— Катастрофален провал ли? — Парз пак коленичи и притисна плочата на шлема си към преводача, викаше, за да чува и собствения си глас в разбунтувалия се вятър. — За Бога, не знам какво очаквах от бъдещето, но не беше нищо подобно… Ние, хората, ви вдъхваме ужас. Така ли е?

— Да — простичко отговори каксът. — Но фактът, че имам опасения, вероятно би следвало да ужаси тебе. Защото в това локално време аз упражнявам властта…

Парз изтръпна от тези думи.

— И не се страхувам от тебе, Джейсофт Парз — продължи каксът.

Човекът се намръщи.

— Много благодаря.

— Проучих предишния ти разговор с Губернатора. Тази нова политика да се дава на подбрани хора достъп до АС-технологията е наистина мъдра. Защото ви разделя. А ти, Джейсофт Парз, ти прие каксите да ти платят. Ти живееш, докато твоите сънародници измират като буболечки. — Каксът се разсмя. Звукът беше мрачен и зловещ в сравнение със смеха на Губернатора. — Твоят анализ за ценността на потенциалното безсмъртие е правилен. Човек много по-леко би отхвърлил живот от някакви си десетилетия, отколкото шанса да се сдобие с безсмъртие. Нали, Парз?

— Ако искате да ви сътруднича, защо ме обиждате?

— О, аз ще имам твоето сътрудничество.

Парз вдигна глава и остави отвратителния дъжд да се стича по лицевата плоча.

— Сега вие ме чуйте. Губернаторът, когото изглежда толкова презирате, беше учтив. Разбирате ли ме? Никой от нас не беше установил рамките, в които работихме съвместно — Окупацията. Но Губернаторът се стремеше към ефективност, а не към терор и грубост. И затова прекарах живота си в работа с него. Смятах, че това е най-добрият начин да служа на своята раса. А вие… Вече ви видях да убивате един от своите само мигове след нахлуването ви от бъдещето…

Каксът се засмя.

— Ти си откровен, Джейсофт Парз, може би затова Губернаторът толкова ценеше присъствието ти. Задачата ми тук не е да запазя Окупацията.

Парз попита неспокойно:

— Тогава каква е?

— Няма да остана в границите на локалното пространство-време. Възнамерявам да мина през първия портал, направен от хората — да се преместя още по-назад във времето.

— Преследвате „Приятелите на Уигнър“, разбунтувалите се хора назад във времето?

— Да, имам намерение да унищожа онези бунтовници. И освен това да постигна още много неща.

Праз си представи как този какс — безпринципен убиец, който призна страха и ненавистта си към човешките същества — се появява в неподготвената Слънчева система петнадесет столетия по-рано.

— А аз? — уплашено попита Джейсофт. — Какво ще правя аз, докато вие нападате миналото?

— Как какво, ще ме придружиш, разбира се.

— Мили Боже…

Мъгла от първичния океан пълзеше по лицевата плоча на Джейсофт, той безуспешно я разтъркваше с опаката страна на ръкавицата.

Каксът продължи:

— Губернаторът ще остане в съзнание още няколко часа, макар че възприятията му вече отслабват.

— Боли ли го?

— Приключихме работата си тук. Върни се в своя апарат.

Парз едва виждаше нещо през мътилката на океана. Устреми се към убежището на своя флитер.