Стивън Бакстър
Нашественици във времето (3)

3

Джейсофт Парз отново висеше в пространството пред Сплайн. Повърхността на товарния кораб беше като пейзаж от сива плът. Парз се взираше в очна ябълка, която се завъртя и отвърна на погледа му измежду гънките закален епидермис, и почувства особено родство с това същество, също като него делови партньор на каксите.

Човекът съзнаваше, че стотици оръжия са насочени към неговия крехък флитер, може би сред тях дори легендарният звездотрошач, излъчващ гравитационни вълни, който каксите бяха откраднали от ксийлите.

Искаше му се да се засмее. Може би към тях се бе втурнала вълна на небитие от промененото минало, а тези пак размахваха детските си играчки срещу един старец.

— Посланик Джейсофт Парз.

Както винаги, гласът на Губернатора излезе от преводача мек, женствен и приятен — и непроницаем.

Парз положи усилие да запази спокойствие в гласа си.

— Тук съм, Губернаторе.

Последва дълго мълчание. После Губернаторът каза:

— Налага се да поискам помощта ви.

Парз усети как от него се свлича някакво напрежение, сякаш мускулите на корема му се нагънаха. Колко уплашен бе от това повикване за среща с Губернатора — първото му излизане в орбита от съдбовния момент, когато по принуда стана свидетел на унижението на Каксите от бунтовната сган, избягала през портала на „Интерфейс“. Парз се бе върнал към обичайните си задължения, но и това се оказа доста трудно за него. Дори тесните дипломатически кръгове, които контролираха планетата, оживено обсъждаха тази смайваща проява на неподчинение. Понякога Парз жадуваше да се измъкне от строгия пръстен на сигурността, който стягаше живота му, и да се потопи в света на обикновените хора. Разбира се, щяха да го унищожат в мига, в който откриеха, че е помощник на окупаторите… Но може би си струваше, за да чуе чудесния звук на надеждата от хиляди устни.

Но нямаше смелостта, или по-скоро безразсъдната дързост да направи нещо подобно. Вместо това чакаше Губернаторът да реши какво ще прави. Съвсем в стила на Каксите — да изберат начин как да накажат цялата планета за постъпката на неколцина.

Парз не би се изненадал от смъртта.

Парадоксът бе, че той винаги трудно намираше за какво да обвинява каксите при такива действия. За да наложат контрола си над Земята и сродните й светове, просто трябваше да проучат историята и да приспособят методите, използвани от хората за потискане на себеподобните си. Нямаше свидетелства каксите да са създали някога такава тактика като средство да се справят един с друг. Парз си казваше, че те постъпват като всички потисници в човешката история и човечеството можеше да вини само себе си за това. Каксите като че бяха външно въплъщение на човешкото отношение към човека, бяха възмездие на историята.

Но в края на краищата очакванията му не се сбъднаха. А сега Парз бе повикан за още една орбитална среща с мерки за сигурност.

— Кажете ми какво бихте желал, Губернаторе.

— Смятаме, че осигурихме безопасността на портала на „Интерфейс“ — започна каксът. — Обкръжен е от бойни кораби Сплайни. Откровено казано, всяко човешко същество, осмелило се да доближи дори на милион мили, ще бъде ликвидирано.

Парз вдигна вежди.

— Изненадан съм, че не сте унищожили портала.

И отново това нетипично колебание.

— Джейсофт Парз, осъзнавам, че не съм в състояние да определя правилния начин на действие. Човешки кораб, управляван от бунтовници срещу администрацията на каксите, избяга петнадесет века в миналото — в епоха, когато ние не сме имали никакво влияние върху човешките дела. Сигурен съм, че намерението им е да променят някак развитието на събитията, вероятно да подготвят човечеството за съпротива, за отхвърляне на администрацията на каксите. Парз, принуден съм да приема, че миналото вече е променено от тези бунтовници.

Парз кимна.

— И ако унищожите портала, бихте затворили единствения си достъп до миналото.

— Бих загубил всякаква възможност да контролирам събитията. Да.

Парз промени положението на тялото си в креслото.

— Пратихте ли вече нещо през портала?

— Още не.

Парз се разсмя.

— Губернаторе, мина цяла седмица. Не мислите ли, че сте малко нерешителен? Или затворете проклетото нещо, или го използвайте. По един начин или по друг, но ще бъдете принуден да предприемете някакви действия.

„И през цялото време, докато вие се помайвате, добави той мълчаливо, вълната небитие наближава всички ни с незнайна скорост…“

Парз очакваше остър отговор на заяждането си, но срещна само същата колебливост.

— Не съм способен да съставя план за действия. Посланик, преценете последствията. Тези хора-бунтовници контролират историята през последните хиляда и петстотин години. Опитах се да пресметна потенциалната вреда, но никакъв алгоритъм не ми позволи да определя дори възможната й степен. Уверен съм, че на практика опасността е безкрайна… Моята раса никога не се е сблъсквала с подобна заплаха и вероятно това никога повече няма да се случи.

Парз подръпна устната си.

— Губернаторе, готов съм едва ли не да ви съчувствам.

Остатъците от човешката научна общност също трескаво размишляваха какви са възможните последици от бягството на бунтовниците в миналото. Наистина ли можеха да променят историята? Някои заявяваха, че действията им само биха причинили разширяване на вероятностните функции — че те създават нови алтернативни действителности. Други смятаха, че действителността се движи по една-единствена нишка, която може да бъде разкъсана от бунтовниците, ако те създадат затворена времеподобна крива със своя преход през пространство-времето в миналото. Но и в двата случая никой не знаеше дали съзнанието може да продължи съществуването си при такова разкъсване — щеше ли да научи Джейсофт, ако светът, неговата собствена история бъде променена около него? Или щеше да преживее минисмърт, за да бъде заменен от леко различаващ се Джейсофт? Нито пък някой можеше да прецени с каква скорост в субективно време наближаваше разкъсването, изникнало от миналото като от дълбините на тъмно море.

За Джейсофт тези разсъждения бяха нереални и все пак придаваха оттенък на недействителност на света, в който живееше, сякаш животът му не бе нищо повече от ярко оцветена повърхност, заобиколена от вакуум. Не се страхуваше или поне така му се струваше, но усещаше, че връзката му с действителността бе разтърсена до основи.

Подозираше, че така би се чувствал при лека форма на лудост.

— Посланик, съобщете какво научихте за бунтовниците.

Джейсофт издърпа плочата си от чантата, разположи я на масата пред себе си и прокара пръсти по повърхността й, извличайки данни от нейните вътрешности.

— Смятаме, че бунтовниците са членове на група, наричаща себе си „Приятелите на Уигнър“. Преди тази единична изумителна акция „Приятелите“ бяха пренебрегвани като незначителна секта, която не представляваше определена опасност за режима.

— Политиката ни включва съзнателно пренебрегване на подобни групи — мрачно вметна каксът. — Използвахме политиката на такива човешки колониални сили като Римската империя, които позволявали на местните религии да процъфтяват… Защо да прахосваме усилия в потискане на нещо безобидно? Може би ще трябва да преразгледаме тази политика.

Парз усети как потреперва от заплахата, скрита в последното изречение, произнесено с такава лекота.

— Не бих ви съветвал да правите това — бързо каза той. — В края на краищата, както сам казахте, вредата вече е причинена.

— Какво ви е известно за кораба им?

Джейсофт съобщи, че корабът бил сглобен под земята на малкия крайбрежен остров, все още наричан Британия.

През десетилетията на Окупацията се осъществяваше програма за премахване възможностите на хората да пътешестват в космоса. Последователно се викаха кораби от всички кътчета на Слънчевата система и близките звезди в малкото пространствено мехурче, завладяно от хората преди Окупацията. Конфискуваха се и се повреждаха в заводите, превърнати в груби работилници за унищожение. Дори и сега никой не знаеше колко самотни кораба все още се изплъзват от закона на Каксите някъде между звездите, но след обезопасяването на Слънчевата система и основните извънземни колонии, те почти с нищо не можеха да навредят…

Досега. Космическият апарат на бунтовниците явно бе създаден от откраднатите останки на повреден товарен кораб.

— А защо са избрали това име? — попита каксът. — Какъв е бил този Уигнър?

Парз потупа плочата си.

— Юджийн Уигнър. Квантов физик от двадесети век, почти съвременник на великите основоположници в тази област — Шрьодингер, Хайзенберг. Тема на изследванията на Уигнър бил квантовият солипсизъм.

Каксът помълча малко.

— Това почти нищо не означава за мен. Джейсофт, трябва да определим какви са намеренията на тези бунтовници. Да открием как да погледнем през техните човешки очи. Аз не принадлежа към човешката раса. Вие трябва да ми помогнете.

Парз разпери пръсти върху масата и събра мислите си.

Уигнър и съратниците му се опитали да развият философия, отговаряща на факта, че квантовата физика, макар и общоприета, била пренаситена с парадокси, водещи до предположението за липса на ясно определена структура във външния свят, преди да бъде подложен на наблюдението на нечий ум.

— Ние, хората, сме ограничен и практично настроен вид — каза Джейсофт. — Аз живея в своята глава, някъде зад очите си. Контролирам напълно своето тяло — краката и ръцете си — и донякъде контролирам предмети, които мога да взема и да извършвам действия с тях. — Той вдигна плочата в ръцете си. — Мога да преместя плочата. Ако я запратя в стената, тя ще отскочи. Плочата е обособена в себе си и отделна от мен.

Но този възглед на здравия разум за вселената започва да се срутва, когато човек стигне до най-малките мащаби на сътворението.

Неопределеността е сърцето на всичко. Мога да измеря положението на своята плоча, като да речем, насоча към нея фотон и когато се отрази от нея, го регистрирам със сензор. Но как да регистрирам положението на един електрон? Ако насоча към него фотон, при удара ще изместя електрона от положението, в което съм го измерил… Да предположим, че съм определил положението на електрона до една милиардна от сантиметъра. Но моята несигурност относно импулса на електрона ще бъде толкова висока, че след секунда не бих могъл да зная къде е проклетото нещо в рамките на стотина мили.

Така че никога не мога да бъда сигурен едновременно и къде е електронът, и къде отива… Вместо да мисля за електрона или за някакъв друг обект като за дискретна, малка твърда цялост, налага се да мисля да си го представям като вероятностна вълнова функция.

Шрьодингер развил уравнения, показващи как се изместват и променят вероятностните вълни в присъствието на други частици и сили.

Парз притвори очи.

— Представям си пространството запълнено от вероятности като сини вълнички. Ако зрението ми беше достатъчно добро, може би щях да видя вълните в цялото им богатство. Но не мога. Сякаш гледам с премрежени очи. Успявам да различа само сенките, където се появяват пиковете и падовете. И си казвам — ей там е електронът. Но той не е, това е само гребенът на вълната… Където са пиковете на вълновата функция, там е най-вероятно да намеря своя електрон — но това не е единствената възможност.

— Разбира се, вълновите функции се свиват при наблюдението им — подсказа каксът.

— Да.

Връзката между квантовата действителност и света на сетивата — човешките сетива — се появява при направени измервания.

— Провеждам своя експеримент и определям, че в действителност електронът в този миг — Парз забоде пръст в масата, — е точно тук. Значи вълновата функция на положението му се свива, вероятностите падат до нула, освен в малкия дял от пространството, където съм установил, че се намира той. Разбира се, щом завърши измерването, вълновите функции отново започват да се разгръщат, да се разпространяват навън от установеното положение на електрона. — Парз се намръщи. — И така, чрез самото наблюдение аз всъщност съм променил фундаменталните свойства на електрона. Невъзможно е да бъде отделен наблюдателят от наблюдаваното… и бихте могли да твърдите, че чрез наблюдението аз съм предизвикал и самото съществуване на електрона.

Точно там се крие загадката. Парадоксът. Шрьодингер си представил котка, затворена в кутия с едно-единствено нестабилно ядро. След определен период ще съществува вероятност едно към едно, че ядрото се е разпаднало. Ако това се случи, автоматичен механизъм убива котката. Ако не, оставят я да живее.

И така, оставяме кутията настрани за някакъв период, без да надничаме вътре. Кажете ми — котката жива ли е или мъртва?

Каксът отговори, без да се замисли:

— В това няма парадокс. Можем да отговорим само вероятностно, преди да бъде отворена кутията.

— Правилно. Преди да бъде отворена кутията, вълновата функция на системата „кутия-котка“ не се е свила. Котката не е нито жива, нито мъртва, вероятността за едното или другото е равна.

Но Уигнър развил по-нататък парадокса на Шрьодингер. Да предположим, че кутията е отворена от приятел на Уигнър, който е видял дали котката е жива или мъртва. Кутията, котката и приятелят вече оформят по-голяма квантова система с по-сложна вълнова функция, в която състоянието на котката — и на приятеля — остава неопределено, докато бъде наблюдавано от Уигнър или някой друг.

Физиците от онова време нарекли това „парадокс на приятеля на Уигнър“. Той води до безкрайна регресия, понякога наричана „катастрофа на фон Нойман“. Системата кутия-котка-приятел остава неопределена, докато не бъде наблюдавана, да речем, от мен. Но тогава възниква нова система: кутия-котка-приятел-аз, която също остава неопределена, докато не бъде наблюдавана от някой трети, и така нататък.

Каксът помисли малко.

— Значи от човешка гледна точка това е основният парадокс на битието, на квантовата физика, обяснен от този Уигнър с приказките му за котки и приятели.

— Да — Джейсофт се консултира с плочата си. — Може би външната действителност всъщност се създава със самия акт на наблюдението. Шрьодингер се питал дали без присъстващо съзнание „светът би останал като театрална постановка пред празна зала, несъществуваща за никого и по такъв начин несъществуваща в истински смисъл“?

— Добре, Джейсофт. И какво ни разкрива това за умонастроенията на онези, които се кичат с името „Приятели на Уигнър“?

Парз вдигна рамене.

— Съжалявам, Губернаторе. Нямам хипотеза за това.

Последва продължително мълчание. Парз се взираше през илюминатора в немигащото око на Сплайна.

Внезапно нещо се раздвижи на границата на зрението му. Завъртя се в креслото, за да вижда по-добре.

Товарният кораб Сплайн се променяше. Във втвърдения епидермис се отвори процеп, дълъг около сто метра, пролуката се разшири и откри тунел в червено и черно, подканящ като че по странно скверен начин.

— Посланик, нуждая се от вашите съвети и съдействие — каза Губернаторът. — Ще бъдете доведен във вътрешността на кораба.

Очакване и нетърпение забушуваха у Парз.

Флитерът се запромъква напред. Джейсофт се напрегна в предпазните ремъци на креслото, сякаш с волята си подбутваше малкото корабче към гостоприемно зейналия отвор на Сплайна.

Струваше му се, че флитерът минава през дълги мили неосветени коридори от плът. Червенината на съдове, пълни с някакво съответствие на кръв, пулсираше по стените.

Дребни месести роботи — Губернаторът ги наричаше безпилотни антитела — се скупчваха около флитера по време на пътуването. Парз преживя пристъп на клаустрофобия, като че кървавочервените стени около него можеха да се свият в спазъм. Незнайно защо очакваше тези части от Сплайна да бъдат по-спретнати, с облицовка и ярко осветление. Несъмнено, ако хора управляваха този кораб, щяха да бъдат направени подобни промени. Нито едно човешко същество не би издържало дълго нелепото впечатление, че е погълнато, че се придвижва в грамадна храносмилателна система.

Най-сетне флитерът излезе от нагънатия преход в по-просторно помещение — Парз веднага му лепна името „търбуха на Сплайна“. Светещи кълба се носеха из вътрешността и позволяваха да различи, че надлъж кухината се простира на четвърт миля. Далечните розовеещи стени бяха нашарени от вени.

Да изскочиш от онзи кървав тунел, каза си Парз, в това розово като ягода място, е все едно да се родиш.

Кълбо кафеникава течност с диаметър стотина метра заемаше центъра на пространството. Парз забеляза скупчени машини, неясни заради течността. Метални опори излизаха от тях и се свързваха с коремните стени на Сплайна, за да прикрепят кълбото неподвижно. Мръснокафява пяна обгръщаше с тънък слой кълбото. Течността наглед бавно кипеше и слоят се делеше на хиляди или може би милиони конвекционни клетки, всяка с големината на човешка длан. Потъналият във вцепенено съзерцание Парз за миг сравни видяното с тенджера, в която тихо завира супа.

Накрая повика:

— Губернаторе?

— Тук съм.

Разбира се, гласът на машината-преводач във флитера с нищо не подсказваше къде се намира Губернаторът. Парз се улови, че безцелно плъзга поглед по коремната кухина.

— Къде сте? Някъде в онова течно кълбо ли?

Каксът се разсмя.

— Да, къде ли съм наистина? Кой от нас би могъл спокойно да си зададе този въпрос? Да, Посланик. Обаче не съм вътре в течността, нито пък съм самата течност.

— Не разбирам.

— Турбулентност, Парз. Виждате ли конвекционните клетки? Аз съм там, ако Аз-ът ми изобщо е някъде. Сега вече разбирате ли?

Зашеметеният Парз гледаше нагоре.

Родната планета на каксите представлявала блато.

Моретата наподобявали първичния океан на Земята и я покривали от полюс до полюс. Под повърхността им гърлата на вулкани греели като жарава. Моретата кипели — навсякъде имало турбулентност и конвекционни клетки като онези, които Джейсофт видя в кълбото насред Сплайна.

— Парз, турбулентността е пример за вездесъщата самоорганизация на материята и енергията. В океана на моя свят енергията, породена от температурната разлика между вулканичната активност и атмосферата, се засмуква като в сифон и чрез турбулентността се организира в милиарди конвекционни клетки.

Всички известни ни форми на живот са клетъчни. Нямаме непосредствени свидетелства, но смятаме, че това би трябвало да важи и за самите ксийли. Изглежда обаче няма закономерност, определяща от какъв вид да бъдат клетките.

Парз се почеса по темето и се засмя, но осъзна, че това е смях от изумление, като на дете.

— Казвате ми, че тези конвекционни клетки са основата на вашето битие?

— За да пътешествам в космоса, бях принуден да взема със себе си в този кораб и част от своя роден океан. Малка черна дупка в средата на Сплайна създава гравитационно поле, което поддържа целостта на кълбото, а нагреватели в течността наподобяват вулканичната активност във водите, които са мой дом.

— Не е кой знае колко удобно — сухо отбеляза Парз. — Нищо чудно, че се налага да пътувате със Сплайн.

— Физически ние сме крехки същества. Лесно се разпадаме. Има крайно строги ограничения за маневрирането на този кораб, за да бъде съхранено моето съзнание. А и ние сме малцина в сравнение например с хората.

— Е, да. Няма много място за вас дори и в море, покриващо цяла планета.

— Най-големите сред нас се простират на цели мили. На практика ние сме безсмъртни. Конвекционните клетки лесно могат да бъдат обновени или сменени, без ущърб за съзнанието… Сам разбирате, че тази информация не бива да се разпространява. Нашата уязвимост е факт, от който някои биха се възползвали.

Предупреждението сякаш вля мраз в старешките кости на Парз. Но след дългогодишното си заточение любопитството му се опиваше от знанията и го принуждаваше да задава още въпроси.

— Губернаторе, как въобще са могли каксите да излязат в космоса, да се отделят от повърхността на планетата си? Сигурен съм, че не сте в състояние да осъществявате особено големи инженерни проекти.

— И въпреки това сме технологична цивилизация. Съзнанието ми е коренно различно от вашето. Мащабите са съвсем други — възприемам включително и молекулярното равнище. Ако пожелая, моите клетки могат да работят като независими производствени единици, да създават миниатюризирани високи технологии от биохимичен тип. Търгували сме помежду си с такива изделия милиони години, без да знаем за съществуването на останалата вселена.

След това са ни „открили“. Чужд кораб кацнал в нашия океан и започнало предпазливото установяване на отношения…

— Чий кораб?

Губернаторът пренебрегна въпроса.

— Нашите биохимични продукти имат твърде голяма пазарна стойност и чрез посредници успяхме да изградим огромна търговска империя, простираща се на много светлини години. Но все още трябва да разчитаме на партньори за по-големите проекти…

— Партньори като хората. Или като Сплайните, които ви разкарват насам-натам в търбусите си.

— Малцина от нас напускат родния свят. Рисковете са прекалено високи.

Парз се отпусна в креслото.

— Губернаторе, познавате ме отдавна. Би трябвало да знаете, че през всички тези години недостатъчните ми знания за каксите направо ме влудяваха. Но проклет да съм, ако сте ми разкрили всичко това като награда за дългата ми служба.

— Прав сте, Посланик.

— Тогава кажете ми какво искате от мен.

Губернаторът отговори, без да се замисли:

— Нужно ми е да разчитам на вас. Искам да получа достъп до бъдещето. Искам хората да построят нов „Интерфейс“ за движение във времето. И искам вие да ръководите този проект.

Минаха няколко минути, докато Парз укроти изгарящите го мисли.

— Губернаторе, нищо не разбирам.

— Възстановяването на древните технологии за работа с екзотична материя не би трябвало да е трудно, като си припомним напредъка на човешката наука през последните хиляда и петстотин години. Но параметрите няма да са същите като при предишния проект…

Парз поклати глава. Чувстваше се муден, тъп и стар.

— А какви?

Каксът предаде изображение в плочата на Парз — интересна геометрична фигура на рамката, икосаедър, чиито двадесет страни бяха оцветени в синьо и бавно се въртяха.

— Новият „Интерфейс“ трябва да бъде достатъчно голям, за да премине през него кораб Сплайн — каза Губернаторът. — Или друг кораб с подходяща големина за пренасяне на какс.

Един пътешественик през червеева дупка страда от ударите на гравитационните приливни вълни при навлизането в рамката на портала и при преминаването през самата червеева дупка. Сега Парз узна, че каксът е много по-уязвим за подобни шокове, отколкото човешко същество.

— Значи гърлото на новата червеева дупка трябва да бъде по-широко, отколкото при първата — унесено промърмори той. — А и порталите да са по-големи, за да стане възможно минаването през скелета от екзотична материя…

Парз замислено докосна плочата. Геометричните фигури се очертаха по-ясно.

Каксът заговори неуверено.

— Нуждая се от съдействието ви за този проект. — В изкуствения глас на Губернатора прозвуча нотка на искреност, на откровена молба. — Необходимо е да зная дали това ще ви затрудни.

Джейсофт се намръщи.

— Защо пък да ме затрудни?

— Вие сте помощник на врага — остро изрече каксът и Парз се сепна. — Зная колко гнусно звучат тези думи за хората. А сега ви моля да ми помагате в проект, чийто успех може да им причини голяма символична вреда. Съзнавам какво значение имаше за тях дребният успех на скачащите във времето бунтовници, защото ни смятат за потисници и нашественици…

Парз се усмихна.

— Че вие сте си потисници и нашественици.

— Сега обаче искам от вас да унищожите този символ на човешката съпротива за нуждите на каксите. Разглеждам това като проява на високо доверие. И все пак може би за вас е най-злостно оскърбление.

Парз поклати глава и се опита да отговори честно, сякаш каксът бе някакво външно въплъщение на съвестта му, а не мрачен завоевател, който би могъл да го смаже за миг.

— Имам свои схващания за какската Окупация, свои преценки за нещата, които извършихте оттогава — бавно започна той. — Но моите възгледи няма да пропъдят какската флота, нито ще ни върнат технологиите, възможностите и най-обикновеното проклето достойнство, които вие ни отнехте.

Каксът не отвърна нищо.

— Аз съм практичен човек. Роден съм с талант за дипломация. За посредничество. Като си върша работата, старая се да превърна мрачния факт на какското управление в поносимо споразумение за възможно най-голяма част от човечеството.

— Вашите сънародници биха могли да заявят, че чрез работата си с нас вие само увековечавате това управление.

Парз разпери своите белязани от старостта ръце и намери време да се учуди защо говореше толкова открито с какса.

— Губернаторе, дълги часове съм се борил с въпроси като този. Но накрая все се налага да се захвана с решаването на други проблеми. Нещо спешно и практично, нещо, което наистина мога да реша. — Погледна нагоре към бавно врящото течно кълбо. — Това има ли някакъв смисъл за вас?

— Джейсофт, мисля, че нашите умове си приличат. Тази е причината да ви избера за помощник в това начинание. Страхувам се, че прибързаните действия на бунтовниците, на тези „Приятели на Уигнър“, са изключително опасни — не само за каксите, но може би и за човечеството.

Парз кимна.

— И на мен ми мина тази мисъл през главата. Бърникането в историята не е от областта на точните науки… а кой от нас би желал да вярва в разсъдливостта на тези отчаяни бегълци?

— Значи ще ми помогнете?

— Губернаторе, защо искате да пътувате напред във времето? Как това ще ви помогне да решите проблемите си с миналото?

— Нима не виждате какви възможности предлага тази технология? Като създам портал към бъдещето, мога да потърся съвет от епоха, в която проблемът вече е разгледан и решен. Не е нужно да вземам решение за този твърде важен въпрос, без да бъда сигурен в крайния резултат. Мога да черпя от мъдростта на онези какси в бъдещето и да следвам техните напътствия…

Парз бе обзет от неясни съмнения дали невероятният замисъл не би повлякъл след себе си и някакъв времеви парадокс. Но на глас изрече:

— Губернаторе, разбирам намеренията ви. Но… сигурен ли сте, че искате да направите това? Не е ли по-добре да решавате сам, тук и сега?

Преведените думи на Губернатора течаха гладко и без притеснение, но на Парз му се стори, че долавя в тях отчаяние.

— Не мога да поема този риск. Дори е напълно възможно да се посъветвам със себе си… по времето, когато ще зная какво е необходимо да предприема. Ще ми помогнете ли?

„Каксът е загубил равновесие, разбра Парз. Той наистина не знае как да се справи със затрудненията си. Целият този сложен нов проект за «Интерфейс», който ще погълне безкрайно много енергия и ресурси, просто е димна завеса за пълната некадърност на Губернатора.“ Почувства как го пронизва неочаквана гордост, шовинистично наслаждение от тази малка човешка победа.

Но докато тържествуваше, страхът му се върна. Бе откровен с Губернатора… Би ли могъл да се довери на разсъдъка у онези „Приятели на Уигнър“, случайно добрали се до такова могъщество?

А беше уверен, че тази надделяваща нерешителност увеличава вероятността да останат безпомощни пред вълната от небитие, връхлитаща от миналото.

Не на него обаче се падаше да решава.

— Ще ви помогна, Губернаторе. Кажете ми какво е първото нещо, което трябва да направим.