Стивън Бакстър
Нашественици във времето (2)

2

Образът на Хари, бащата на Майкъл Пул, заблещука и възникна по средата на жилищния купол на „Рак-отшелник“. Трептящите пиксели хвърлиха отблясъци върху голия извит таван, преди да се слеят в набита фигура с усмихнато гладко лице, облечена в цял небесносин костюм.

— Радвам се да те видя, синко. Добре изглеждаш.

Майкъл посмукваше малцово уиски от една колба и гледаше намръщено баща си. Покривът не пропускаше светлина, но през прозрачния под се виждаше равномерно разпръснат кометен лед и Хари сякаш увисна над него.

— Как пък не — изръмжа Майкъл.

Гласът му беше загрубял от десетилетията почти пълна самота тук, в Облака на Оорт, и звучеше като стъргане на чакъл в сравнение с овладения глас на баща му.

— По-стар съм и от тебе.

Хари се засмя и нерешително направи крачка напред.

— Няма да споря. Но възрастта ти е резултат от собствения ти избор. Вее пак искам да ти кажа, че не би трябвало да пиеш толкова рано.

Образът на виртуалния беше леко изместен и имаше малка пролука без сенки между елегантните обувки на Хари и пода. Майкъл се усмихна вътрешно, наслаждаваше се на това неуловимо напомняне колко призрачна беше сценката.

— Да те вземат мътните! На двеста и седем години съм. И правя каквото си поискам.

Печална нежност понабръчка челото на Хари.

— Винаги само това си правил, синко. Шегувам се.

Майкъл неволно отстъпи крачка от виртуалния. Прилепващите се подметки на обувките му го задържаха свързан с пода в безтегловността на жилищния купол.

— Защо си тук?

— Исках да те прегърна.

— Да бе.

Майкъл изля малко уиски на върховете на пръстите си и пръсна капки към виртуалния. Златистите клъбца преплуваха през образа, като разпръсваха облачета кубични пиксели по пътя си.

— Ако беше вярно, щеше лично да говориш с мен, а не да ми се възпроизвеждаш тук като виртуален.

— Синко, намираш се на четири светлинни месеца от дома. Какво би искал, да водим разговор, който да продължи до края на живота ни ли? Е, няма значение, нали тези съвременни виртуални са дяволски добри.

В сините очи на Хари пак се появи онзи поглед на принуден да се оправдава човек и върна Майкъл назад през целия му живот към неспокойното детство. Пак си търся извинение, каза си. Хари бе просто недостъпен баща, винаги потънал в своите проекти — едно не много редовно и обременено с угризения явление в живота на Майкъл.

Окончателно прекъснаха връзките си, когато благодарение на АС-технологията Майкъл стана по-възрастен от баща си.

Хари говореше:

— Виртуални като този минават през всички Тюрингови тестове, които някой успява да измисли. Доколкото засяга тебе, Майкъл, това съм аз — Хари, стоя тук и си приказвам с тебе. Ако отделиш необходимото време и усилия, и ти би могъл да изпратиш обратно към Земята свой виртуален.

— Какво искаш, компенсация ли?

— Както и да е, наложи се да пратя виртуален. Нямаше време за нищо друго.

Тези думи, изречени безгрижно и делово, разтърсиха ума на Майкъл.

— Нямаше време ли? Какво искаш да кажеш?

Хари впи в него развеселения си поглед.

— Не знаеш ли? — попита натъртено. — Не следиш ли новините?

— Не ми пробутвай игрички — уморено изрече Майкъл. — И без това наруши уединението ми. Просто ми кажи какво искаш.

Вместо да отговори направо, Хари се взря надолу през прозрачния под. Ядрото на кометата, широко около миля и настръхнало от игли древен лед, се плъзгаше в мрака. Насочените лазери на „Рак-отшелник“ изтръгваха от въглеводородите пурпурни и зелени сенки.

— Ама че гледка — промълви Хари. — Нещо като сляпа риба, не си ли съгласен? Чудато, невиждано създание, плуващо в най-тъмните океани на Слънчевата система.

През всичките години, в които изследваше кометата, през ума на Майкъл не бе минал подобен образ. Но щом чу думите, вече знаеше колко точни са. Въпреки това отвърна с натежал глас:

— Това е само комета. И Облака на Оорт. Кометната ареола, на една трета светлинна година от Слънцето, където всички комети идват да умрат…

— Приятно местенце — подхвърли Хари, без да се смути.

Очите му скачаха по голия купол и изведнъж Майкъл сякаш видя това място през погледа на баща си. Жилищният купол на кораба, негов дом от десетилетия, представляваше полукълбо с диаметър стотина метра. Кресла, контролни пултове, устройства за въвеждане и обработка на данни бяха скупчени около геометричния център. Остатъкът от прозрачния под беше разделен от високи до раменете прегради на лабораторни сектори, кухничка, тренировъчна площадка, място за сън и душ.

Внезапно подредбата, малкото предмети от обзавеждането, ниското единично легло се сториха на Майкъл натрапчиво прости и функционални.

Хари тръгна по прозрачния под към периферията на жилищния купол. Синът му го последва с нежелание, уискито се стопляше в ръката му. Оттук можеха да видят другите части на „Рака“. Гръбнакът със забодени по него антени и сензори се простираше на миля през пространството до буцата лед от Европа, така че целият кораб изглеждаше като елегантен слънчобран, жилищният купол беше разтворената част на чадърчето, а ледът от Европа — дръжката. Буцата със стотици метри ширина, когато я изсякоха от спътника на Юпитер, беше издълбана и разнебитена, сякаш стискана от великански пръсти. ГОТ-двигателят на кораба беше заровен в тази буца — ледът осигуряваше реактивна маса при пътешествието на Майкъл дотук.

Хари наклони глава, загледан в звездите.

— Мога ли да видя Земята?

Майкъл вдигна рамене.

— Оттук същинската Слънчева система е мътно петънце светлина. Като някакво далечно езерце. Нужни са ти уреди, за да различиш Земята.

— Настанил си се доста далеч от дома.

АС бе възстановила косата на Хари — гъста и руса купчина на главата му, очите му бяха като ясносини звезди, лицето му — квадратно, с дребни черти, почти приличаше на пакостливо духче. Синът го оглеждаше любопитно и отново се смая от младежкия вид, който си бе придал баща му. Самият Майкъл запази шестдесетгодишното си тяло, в което времето го беше затворило, преди да се появи АС-технологията. Сега несъзнателно прокара длан до стигналата високо плешивина, по твърдата, прорязана от бръчки кожа на бузите си. По дяволите, Хари дори не бе запазил цветовете, които Майкъл наследи от него — черната коса, кафявите очи.

Бащата хвърли поглед на питието в ръката на Майкъл.

— Голям домакин си, няма що — каза той, но в гласа му нямаше упрек. — Защо не ми предложиш нещо? Сериозно ти говоря. Вече можеш да си купиш чипове за по-гостоприемно отношение към виртуалните. Барчета, кухни. Всичко най-изискано за гостуващите ви виртуални.

Майкъл се разсмя.

— Какъв смисъл има? Нищо от това не е действително.

Баща му присви очи за миг.

— Нима? Толкова ли си сигурен, че знаеш какво чувствам в момента?

— Пукната пара не давам — невъзмутимо отвърна Майкъл.

— Е, да. Вярвам, че не ти пука. За щастие дойдох подготвен.

Хари щракна с пръсти и грамадно стъклено кълбо с бренди кристализира в отворената му длан. Майкъл почти усещаше спиртните пари.

— Нещо като манерка за из път. Е, Майкъл, не мога да кажа, че за мен е голямо удоволствие. Как живееш в това прокълнато място?

Изненадващият въпрос накара Майкъл да трепне.

— Щом искаш, ще ти кажа как я карам. Преработвам веществото на кометата в храна и въздух. В леда има предостатъчно въглеводороди и азот. И аз…

— Значи си един високотехнологичен отшелник. Точно като кораба ти. Рак-отшелник, прокрадващ се по края на Слънчевата система, твърде далеч от дома си, за да си поговориш с някое друго човешко същество. Прав ли съм?

— Имам си причини. — Майкъл се опитваше думите му да не звучат като оправдание. — Виж какво, Хари, това ми е работата. Изучавам кваркови късове…

Баща му отвори уста, после очите му загубиха фокус за миг, като че оглеждаше някакъв загубен вътре в него пейзаж. Накрая каза с лека усмивка:

— Очевидно някога съм знаел какво означава това.

Майкъл изпръхтя отвратено.

— Късовете са като разширени нуклеони…

Усмивката на Хари стана принудена.

— Продължавай.

Майкъл заговори бързо, не желаеше да помогне с нещо на баща си.

Нуклеоните, протони и неутрони, били съставени от комбинации кварки. При крайно високи налягания — в ядрото на неутронна звезда или по време на самия Голям взрив — било възможно да се създадат по-разширени структури. Кварковият къс, чудовище сред нуклеоните, би могъл да има маса от цял един тон, но да бъде широк хилядни от сантиметъра.

Повечето късове от времето на Големия взрив се разпаднали. Но някои оцелели.

— И затова е нужно да живееш тук?

— Вътрешната Слънчева система разбира, че такъв къс съществува, едва когато той се удря във външните слоеве на атмосферата и енергията му кристализира в дъжд от екзотични частици. Да, и от това можеш нещо да научиш, но е все едно да гледаш сенките по стената. Аз искам да изучавам самото явление. И затова се отдалечих толкова. По дяволите, само стотина човеци се намират на по-голямо разстояние от Слънцето и повечето са на цели светлинни години, в кораби като „Коши“, пълзят със скорост близка до светлинната, само Бог знае къде. Хари, кварковият къс предизвиква дъгова вълна в междузвездната среда. Като искра от високоенергийни частици, пръснати пред него. Слаба е, но моите детектори могат да я уловят и — да речем, при шанс едно към десет — да изпратя сонда, за да хване този къс.

Хари опъна с пръст ъгълчето на устните си — жест, който стряскащо напомни на Майкъл за крехкия осемдесетгодишен старец, изчезнал завинаги.

— Звучи страхотно. И какво?

Синът преглътна гневния отговор.

— Това се нарича фундаментално изследване. Нещо, с което ние, хората, се занимаваме вече две хилядолетия…

— Просто ми обясни — меко го прекъсна Хари.

— Защото кварковите късове са буци материя, изтласкани до най-крайни параметри на състоянието им. Някои може би се движат толкова близо до скоростта на светлината, че благодарение на забавянето на времето стигат до моите сензори едва някакъв си милион субективни години след излизането от самата сингуларност.

— Май се впечатлих.

Хари смукна от брендито си, обърна се и тръгна леко по прозрачния под, без да проявява признаци на световъртеж или объркване. Стигна до метален стол, седна на него и скръсти удобно крака, като пренебрегна ремъците за пристягане при нулево притегляне. Този път илюзията беше добра, трудно се забелязваше минималният процеп между бедрата на виртуалния и повърхността на стола.

— Винаги са ме смайвали твоите постижения. Ти и Мириам Берг, разбира се. Сигурен съм, че знаеш това, въпреки че не съм го казвал често.

— Не си.

— Дори и преди век ти беше авторитетът по екзотична материя. Нали така? И затова ти възложиха толкова отговорности в проекта „Интерфейс“.

— Благодаря за потупването по главичката — Майкъл се взря в небесносинята пустота в очите на баща си. — За това ли си дошъл да си приказваме? Какво остави, когато ти почистиха главата? Въобще нещо остана ли?

Хари вдигна рамене.

— Каквото ми беше нужно. Предимно неща, свързани с тебе. Нещо като тефтерче с глупости…

Той отпи от колбата си, която отразяваше светлината на кометата, и огледа сина си.

Червеевите дупки са пролуки в пространството и времето, които свързват точки, разделени от светлинни години — или векове — с почти мигновени преходи през изкривено пространство. Те са полезни… но трудно се правят.

В мащабите на невидимо малкото, в мащабите на дължините на Планк, където действат загадъчните ефекти на квантовата гравитация, пространство-времето е подобно на пяна, изпъстрена като решето от мънички червееви дупки. Преди век Майкъл Пул и неговият екип измъкнаха такава червеева дупка от пяната и манипулираха устите й, докато я разкривиха до размера и формата, желана от тях.

Достатъчно голяма, за да поеме космически кораб.

Това беше лесната част. Трябваше и да я направят стабилна.

Червеева дупка без материя в гърлото си — „Шварцшилдово“ решение на релативистичните уравнения — е неизползваема. Смъртоносни приливни сили биха преградили порталите на червеевата дупка, а самите те биха се разширявали и свивали със скоростта на светлината и малките смущения, причинени от каквато и да е попаднала вътре материя биха довели до нестабилност и колапс.

Затова екипът на Пул трябваше да укрепи своята червеева дупка с „екзотична“ материя.

Пространството се свиваше към средата на гърлото и трябваше да бъде принудено да се разшири отново. Ефектът на отблъскване в гърлото идваше от екзотичността, отрицателната енергийна плътност на екзотичната материя. Дори и така на червеевата дупка бе присъща нестабилност, но чрез затворени системи за обратна връзка можеха да я направят саморегулираща се.

Някога смятали, че е невъзможно да съществува отрицателна енергия. Подобно на отрицателната маса интуитивно възприемали идеята като невъзможна. Но Майкъл и хората му разполагаха с окуражаващи примери. Хокинговото изпарение^[1] от черните дупки беше един от видовете мека екзотичност… Но Пул имаше нужда от високи равнища на отрицателна енергия, равни на налягането в ядро на неутронна звезда.

Бе време на предизвикателства.

Майкъл усети как независимо от желанията му спомените от онези дни изпълват главата му, по-ярки от образа на невзрачния жилищен купол и несъвършеното изображение на неговия баща. Защо ли старите спомени бяха толкова завладяващи? Майкъл и неговият екип — заедно с Мириам, заместничката му — прекараха повече от четиридесет години, обикаляйки бавно Юпитер. Процесите в екзотичната материя зависеха от манипулацията на енергиите в магнитния индукционен поток, свързващ Юпитер с неговия спътник Йо. Животът бе труден и опасен, но никога еднообразен. Годините минаваха, те за кой ли път наблюдаваха как сондите-роботи се потапяха в гравитационната яма на Юпитер и се връщаха с още една шепа блестяща екзотична материя, готова за нанасяне върху растящите тетраедри на порталите.

Сякаш гледаха как расте дете.

Мириам и той свикнаха да се опират един на друг, напълно и без съмнения. Понякога обсъждаха дали в тази взаимозависимост не се крие зародиш на любов. Но през повечето време бяха твърде заети, за да мислят за това.

— Никога не си бил по-щастлив, отколкото в онези дни, нали? — смущаващо прямо попита Хари.

Майкъл премълча острия отговор, предизвикан от чувството за вина.

— Знам, че така е било. Но това не беше краят на живота ти.

Майкъл стисна по-силно колбата с уиски, гладката топлина се плъзгаше между пръстите му.

— Да, така се чувствах, когато „Коши“ накрая напусна орбитата на Юпитер, теглейки един от порталите на „Интерфейс“. Бях доказал, че екзотичната материя е нещо повече от чудатост, че може да бъде получена за използване в инженерни проекти с най-грандиозен мащаб. Но завършекът на този експеримент щеше да отнеме цял век…

— Или пък петнадесет века, зависи от гледната точка.

„Коши“ бе потеглил в посока към съзвездието Стрелец — към центъра на галактиката. Трябваше да се върне след един век субективно време, но поради ефекта на забавянето на времето в полета щеше да завари Слънчева система, остаряла с петнадесет века.

И това беше целта на проекта.

Понякога Майкъл разглеждаше виртуални на портала на червеевата дупка, оставен в орбита около Юпитер. Този портал остаряваше толкова бързо, колкото и двойникът, теглен от „Коши“ — също като него и Мириам. Но докато Майкъл и Мириам бяха разделени от нарастващо „разстояние“ в Айнщайновото пространство-време — което скоро започна да се измерва в светлинни години и векове — червеевата дупка все така съединяваше двата портала. И след един век субективно време за Майкъл и Мириам, „Коши“ щеше да завърши своя кръг и да се върне в орбита около Юпитер, загубен в бъдещето спрямо Майкъл.

Тогава чрез червеевата дупка за няколко часа можеха да прекрачат през петнадесет века.

Заминаването на кораба и очакването той да завърши обиколката си оставиха дупка в живота и в душата на Майкъл.

— Открих, че съм се превърнал по-скоро в инженер, отколкото в учен… Ограничих вниманието си върху единствения тип материя, който можехме да получим в нашите магнитни ускорители при Йо. Останалото в екзотичната физика остана недокоснато от мен. Така че реших…

— Да избягаш?

Гневът отново прободе Майкъл.

Баща му се наведе напред със скръстени ръце. Сивкавата светлина на кометата отдолу играеше по неговото ясно, красиво лице. Майкъл забеляза, че стъклената колба с бренди е изчезнала като захвърлен предмет от театрален реквизит.

— По дяволите, Майкъл! Ти беше станал могъщ човек. В това имаше не само наука или инженерство. За да започнеш и завършиш проекта „Интерфейс“, ти беше принуден да се научиш как да използваш и хората като строителен материал. Политика. Бюджети. Мотивация. Как да подкарваш нещата, как да ги управляваш — как да постигнеш нещо в света на хората. Можеше да го правиш отново и отново. Щом се научи как става това, можеше да направиш каквото си поискаш.

А ти се отказа от всичко. Избяга и се скри тук. Виж, знам колко те е заболяло, когато Мириам Берг реши да излети с „Коши“, а не да остане с тебе. Но…

— Не се крия, проклет да си! — Майкъл потискаше с усилие разгарящата се ярост. — Казах ти с какво се занимавам тук. Кварковите късове могат да ни дадат нов поглед към фундаменталната структура на материята…

— Ти си дилетант — подхвърли баща му и се облегна на стола с презрителна гримаса. — Това е всичко. Не контролираш онова, което би долетяло при тебе от дълбините на времето и пространството. Вярно, занимателно е. Но не е наука. Все едно да колекционираш пеперуди. Големите проекти във вътрешната система като ускорителя „Серенитатис“ те оставиха с години назад. — Широко отворените очи на Хари не мигваха. — Хайде, докажи ми, че не съм прав.

Вбесеният Майкъл хвърли колбата с уиски на пода. Тя се разби в прозрачната повърхност и жълтата течност, осветена от кометата, се събра като лепило около отскочилите във въздуха парчета.

— Майкъл, оставил си се да остарееш — тъжно отбеляза Хари. — Не е ли вярно? И още по-лошо — позволяваш си да останеш стар.

— Останах си човек — изръмжа Майкъл. — Нямам намерение да натъпча съдържанието на главата си в някакъв чип.

Бащата стана от стола и тръгна към сина си.

— Не е точно така — меко каза той. — По-скоро означава да редактираш спомените си. Да ги разпределиш, да ги подредиш, да ги направиш по-рационални.

Майкъл изпръхтя.

— Що за гнусна дума!

— Знаеш ли, нищо не се губи. Всичко се пази, и то не само в чипове, а и в невронни мрежи, до които можеш да се допитваш или да ги използваш за захранване на Виртуални, ако желаеш. — Хари се усмихна. — Можеш да говориш със себе си като по-млад. Всъщност ми се струва, че това би било идеалното занимание за тебе.

— Виж какво — Майкъл притвори очи и притисна с пръсти костта на носа си. — Премислил съм всичко. Дори и с тебе съм го обсъждал преди. И това ли си забравил?

— Ти обаче нямаш избор.

— Разбира се, че имам.

— Не и ако искаш да останеш човек, както сам казваш. Това отчасти означава и способност да мислиш оригинално — да реагираш на нови хора, нови случки, нови обстоятелства. Майкъл, факт е, че човешката памет има ограничена вместимост. Колкото повече се тъпчеш, толкова по-дълго се налага да си припомняш. С АС-технологията…

— За Бога, не можеш да станеш девственица, като си присадиш ципа!

— Прав си — Хари протегна ръка към сина си, поколеба се и я отпусна. — Грубо, както винаги, но вярно. И аз не се стремя да те убедя, че като си почистиш спомените, ще си върнеш невинността. Тръпката от първото слушане на Бетховен. Чудото на първата целувка. Знам, че се страхуваш да не загубиш онова, което ти е останало от Мириам.

— Твърде много си позволяваш, мътните да те вземат!

— Но, Майкъл, не разполагаш с друга възможност. Иначе ти остава само да се превърнеш във вкаменелост. — Хари се усмихна печално. — Извинявай, синко. Нямах намерение да те наставлявам как да се оправяш със собствения си живот.

— Не, нямаше. И никога не си имал, нали? Само дето ти е нещо като навик.

Майкъл прекрачи до сервизния люк, пробяга с пръсти по символите на екрана и си поръча още едно уиски.

— Кажи ми какво толкова спешно има, та трябваше да излъчиш виртуален пакет.

Хари запристъпва бавно по прозрачния под. Безшумните му стъпки изглеждаха тежки при липсата на притегляне и над океана на пространството гледката беше някак призрачна.

— „Интерфейс“ — промълви той.

Майкъл се намръщи.

— Проектът ли? Какво става с него?

Хари огледа сина си с искрена симпатия.

— Както виждам, тук наистина си изтървал нишката на живота си. Майкъл, мина един век от тръгването на „Коши“. Не си ли спомняш плана?

Майкъл помисли. Един век…

— О, Боже! Време е вече, нали?

В онова далечно бъдеще „Коши“ сигурно се е върнал към Слънцето. Майкъл неволно вдигна поглед към Юпитер през прозрачния купол. Вторият портал на червеевата дупка още обикаляше търпеливо. Възможно ли беше дори и в този миг да е прехвърлен мост през хилядолетие и половина?

— Пратиха ме да те прибера — тъжно говореше Хари. — Казах им, че е загуба на време, че с тебе спорим, откакто си проговорил. И въпреки това ме пратиха. Щял съм да имам по-добър шанс да те убедя от всеки друг.

Майкъл се обърка.

— В какво да ме убедиш?

— Да се върнеш у дома. — Виртуалният огледа купола. — Тази стара каца още може да лети, нали?

— Разбира се, че може.

— Значи най-бързият начин да се върнеш е доброволно да се прибереш с това нещо. Ще ти отнеме около година. Щеше да мине два пъти повече време, ако бяха пратили кораб да те вземе…

— Хари, я по-бавно, дявол те взел! Кои са „те“? И защо изведнъж се оказах толкова важен?

— Те са правителството на Юпитер. И имат подкрепата на всички междуправителствени служби. Доколкото знам, с тях е цялата система. А ти си важен заради съобщението.

— Какво съобщение?

Хари се вгледа в сина си, прекалено младежкото му лице беше невъзмутимо, а гласът — равен.

— Майкъл, порталът се върна. И нещо се появи от червеевата дупка. Кораб от бъдещето. Получихме микровълново съобщение от него. Подозираме, че е изпратено тайно, пряко волята на онези, които управляват кораба.

Майкъл поклати глава. Може би наистина се бе оставил да остарее. Думите на Хари му се сториха недействителни — като описание на сън, невъзможни за разбиране.

— Може ли да се преведе съобщението?

— Съвсем лесно — сухо отвърна Хари. — Беше на английски. Глас без изображение.

— И? Хайде де, Хари!

— Беше за тебе. Назова те по име. Мириам Берг.

Майкъл усети как дъхът му секна въпреки усилията.

Виртуалният на неговия баща се наведе над него с протегната ръка, достатъчно близо до лицето на Майкъл, за да различи той отделните пиксели.

— Майкъл? Добре ли си?