Стивън Бакстър
Нашественици във времето (16)

16

Вериги от събития се нанизваха в бъдещето.

Човек на име Джим Боулдър нахлу с ксийлски „нощен летец“ в сърцето на родната планетна система на каксите и ги принуди да обърнат своите звездотрошачи към собственото си слънце.

Какската окупация на Земята рухна. Хората вече никога нямаше да бъдат победени от някоя младша раса.

Човеците се разпростряха сред звездите, обсегът на влиянието им нарастваше многократно по-бързо от скоростта на светлината. Последва период, наречен Асимилацията, през който мъдростта и силата на други видове биваха поглъщани в промишлени мащаби.

Скоро само ксийлите стояха между хората и господството.

Сблъсъкът продължи милион години.

Когато спорът бе решен, само шепа човеци и произлезли от тях същества останаха тук-там във вселената.

Проектите на ксийлите и неумолимите природни процеси продължаваха да я променят.

Звезди умираха. Други се появяваха, за да заменят вече угасналите… Но първоначалната смес от водород и хелий се замърсяваше със звездни отпадъци и темпът на възникване на нови звезди спадаше по експонента.

А и тъмни сили работеха неспирно. Звездите остаряваха… твърде бързо.

Ксийлите завършиха великите си проекти и избягаха от западащия космос.

Пет милиона години след първия сблъсък между човека и какса, останките на боен кораб Сплайн се появиха устремно от устата на червеева дупка сред яростно гравитационно излъчване. Червеевата дупка се затвори в облак искри.

Останките — тъмни, с почти напълно изцедена енергия — бавно се въртяха в безмълвието. В тях почти нямаше живот.

Почти.

Квантовите функции заляха Майкъл Пул като синьовиолетов дъжд и го върнаха във времето. Той изпъшка от болката на прераждането.

 

 

Човешките същества биха го нарекли антиксийли.

То беше… огромно. Величествените му чувства можеха да бъдат описани с човешки думи само приблизително.

Но това нямаше значение — антиксийли оглеждаше завършените си дела и беше доволно.

Съзнанието му се простираше през светлинните години. Сияеща материя задръстваше вселената. Ксийлите бяха дошли, построиха своите приказни замъци от тази грееща пяна, а после отпътуваха. Скоро веществото щеше да навлезе в период на разпадане и антиксийли вече усещаше как напрягат мускули обитателите на тъмния океан отдолу.

Функцията на антиксийли бе да направлява безмерните проекти на ксийлите, изграждащи път извън този смъртоносен космос. За да постигнат целите си, ксийлите дори се бяха върнали назад във времето, за да променят собствената си еволюция, превърнаха историята си в затворена времеподобна крива, във вакуумна диаграма.

Антиксийли бе съзнанието, насочващо този процес, пътуващо като античастица назад във времето от мига на разпадането си към мига, в който бе създадено.

А сега работата бе завършена. Антиксийли чувстваше нещо като удовлетворение от мисълта, че неговите подопечни се бяха спасили с бягство и сега бяха недосегаеми за онези… за другите, на които накрая не можеха да противостоят.

Антиксийли вече можеше да си даде свобода.

Разстла се нашироко. Скоро с кратък нелокализиран изблик на селектрони и неутралино съзнанието му щеше да се умножи, надроби, разбие, да потъне във вакуума…

Още не. Имаше нещо ново.

 

 

Майкъл не се нуждаеше от много време, за да установи състоянието на своя крехък кораб.

В купола засега вътрешните батерии даваха някаква мощност. Биха могли да издържат… колко, няколко часа? Доколкото виждаше, между купола и остатъка от „Рака-отшелник“ липсваше функционална връзка, нито пък бяха оцелели връзките със Сплайна, създадени от Хари… Освен една — светещо предупреждение на комуникационните екрани, което Майкъл нарочно пренебрегваше. Проклетите непокорни антитела вече можеха да сдъвчат целия кораб — не го интересуваше.

Значи нямаше на разположение мощност, за да се движи. Дори и капсула за междупланетни полети. Нямаше как да промени положението си.

Но не се оплакваше, нито се страхуваше от бъдещето, каквото беше. Истинско чудо бе, че оцеля при преминаването през мрежата от червееви дупки… Всичко това беше като фантастична премия за него.

Разбира се, Хари вече го нямаше.

Вселената около купола му се струваше състарена, безжизнена, потъмняла. Жилищният купол беше самотно мехурче от светлина и живот.

Майкъл беше сам тук, в края на времето. Чувстваше това.

Приготви си нещо за хапване. Обичайните занимания в яркия остров светлина на малката кухничка му подействаха странно ободряващо. Отнесе храната до кушетката, легна по гръб с чинията в ръка и намали осветлението в купола.

Само Бог знаеше къде бе попаднал… ако думата „къде“ можеше да има смисъл след такова преместване в пространство-времето. Звездите бяха далечни, тъмни, червени. Нима бе отминало толкова време? Зачуди се дали пък нещо, някоя незнайна сила бе помогнала на звездите да остареят по-бързо в ерата след мигновения отрязък от време, принадлежащ на човеците?

Нямаше никакъв по-забележим признак за човешки живот или дейност. Нито на друг разумен живот.

Майкъл размишляваше, че разумът бе имал време да поработи. След милиони години със свръхсветлинния хипердвигател и сингуларните технологии в ръцете на стотици раси, вселената би следвало да изглежда преобразувана…

Преустрояването й трябваше да бъде очевидно като неонова реклама, висока хиляда светлинни години.

… Но вселената просто се бе състарила.

Знаеше от субективната продължителност на прехода през червеевите дупки, че едва ли бе прекосил повече от няколко милиона години — частичка от голямото пътуване към времеподобната безкрайност — и ето, вълната на живота вече се бе отдръпнала от космическия бряг. Имаше ли някъде останали хора?

Усмихна се тъжно. Значи такава бе съдбата на великите мечти на Шайра за живот, покрил цялата вселена и манипулиращ самата динамична еволюция на пространство-времето…

Значи нямаше да се появи никакъв Върховен наблюдател. Значи Проектът на „Приятелите на Уигнър“ не би могъл да успее накрая — нямаше кой да чуе толкова старателно съграденото послание. Но докато гледаше потъналата в упадък вселена, Майкъл си каза, че все пак идеята бе величествена. Само като си помислеше за смъртните човеци, отдавна превърнали се в прах, посмели да се опълчат срещу тези пустини на времето…

Изяде храната и внимателно остави чинията на пода. Изпи чаша чиста вода, отиде под приспособения за безтегловността душ и се изми в горещите струи. Стараеше се да отвори сетивата си, да се наслади на всяка частичка от усещанията си. Идваше краят на всичко, дори на най-привичните преживявания.

Помисли дали да не си намери някаква музика или да почете книга. Струваше му се подходящо за момента.

Светлините угаснаха. Даже предупреждението на антителата изчезна от комуникационния пулт.

Е, дотук с четенето.

В мъждивата звездна светлина той с опипване се върна на кушетката си.

Ставаше все по-студено. Представяше си как топлината на жилищния купол се процежда навън в необятния топлообменник на почернялото, състарено небе. Кое ли щеше да го довърши първо — студът или липсата на въздух?

Не се страхуваше. Обзе го странно чувство на обновление — на младост, за пръв път от един субективен век товарът на времето явно вече не можеше да го смаже.

Може би изпитваше умиротворението на смъртта, готовността да се отърси от грижите на един прекалено дълъг живот, което и баща му бе открил преди него. Накрая поне стигаше до удовлетворението, че е поживял и видял достатъчно.

Скръсти ръце на гърдите си. Вече трепереше, усещаше въздуха твърде остър в ноздрите си. Затвори очи.

 

 

Нещо като любопитство, искрица на съзнание раздвижи антиксийли.

Пред него имаше изкуствено творение.

Как тази изстиваща развалина бе попаднала тук, в това място и време?

Вътре имаше още нещо. Самотна, потрепваща свещичка на нечие съзнание…

Антиксийли посегна…

Над купола увисна кораб — друг кораб.

Умиращият Майкъл го гледаше изумено.

Приличаше на смокиново семе в лъскава черна обвивка. Никаква светлинка не се виждаше по малкия, подобен на пашкул корпус. Криле от нощна тъма, сигурно разпрострели се на стотици мили, се надвесиха над останките от „Рака“, леки вълнички пробягваха по тях.

„Приятелите на Уигнър“ бяха разказали на Майкъл за тези кораби. „Нощен летец“, чиито криле представляваха листови разкъсвания в тъканта на пространство-времето.

Ксийлски.

Студът впи нокти в гърдите му. Мускулите на гърлото му се свиха във внезапен спазъм, тъмни облаци покриха зрението му.

Още не — осъзна, че безмълвно се моли, а отслабващите очи не се отделяха от ксийлския кораб, тъжното му примирение мигновено изчезна. Само още малко. Трябва да узная какво означава това. Моля ви…

 

 

Антиксийли взе гаснещото пламъче от свещта.

И последната топлинка изтече от разбития кораб. Въздухът в прозрачния купол се натрупа като скреж по комуникационния пулт, по кушетките, кухничката, изоставеното тяло.

Антиксийли обгърна пламъчето, почти развеселен от дребния му страх, от изумлението и безпомощната жажда за оцеляване.

Пламъчето бе втъкано в паяжина от квантови функции, акаузални и нелокални.

Майкъл беше… безтелесен. Сякаш някой взе скъпоценния камък на съзнанието, почиващ досега зад очите му, и го запрати в пространството.

Вече дори не усещаше пулса си.

Но тук при него имаше още нещо, някаква… цялост. Като че подхвърчаше и бръмчеше подобно на мушица под огромен таван. Усещаше настроението му на безмерна, удовлетворена умора, задоволството на пътника в края на дълъг и труден път. Задълго остана в сиянието на неговата закрила.

После то започна да се разтваря.

Майкъл искаше да заплаче като дете, търсещо грамадния си родител. Сякаш го блъскаха и биеха. Сякаш цял глетчер спомени и чувства се разделяше на стотици айсберги около него. Сега и тези айсберги се пръснаха на парчета, а те се стопиха по повърхността на очакващото ги море…

И той остана сам.

Беше невъзможно да измерва времето, освен чрез бавните промени в собствените си чувства.

Измъчваше го отчаяние. Защо го доведоха в тази точка на пространство-времето, защо го опазиха по този начин и после го изоставиха толкова небрежно?

Отчаянието се превърна в гняв, който се задържа дълго в него.

Но гневът избледня.

Обзе го любопитство и той започна да си прави опити със своето съзнание. Изглежда физически се състоеше от стегнат възел квантови вълнови функции. Предпазливо започна да го разплита, позволи на фокуса на съзнанието си да се плъзга по пространство-времето. Скоро сякаш полетя над арката на космоса, необвързан от границите на пространството или времето.

Навсякъде в галактиките откри делата на човека. Задържаше се над места и предмети, зарязани от историята, оставаше не по-малко над някоя рееща се детска играчка, отколкото при великанска космическа крепост.

Навсякъде откриваше белезите на война. Съсипани звезди и светове, прахосана енергия. Но никъде не намери хора, не откри разум.

Отначало Майкъл определяше с човешки понятия местата, където отиваше, реликвите, които намираше. Но с времето и разрастването на съзнанието му той премахна тази преграда от мислите си. Позволи на съзнанието си да се смекчи още, да разтвори тесните човешки възприятия, в които се бе вкопчило.

Навсякъде около себе си откриваше квантови вълнови функции. Те се простираха между звезди и планети — слоеве вероятност, свързващи материята и времето като паяжини, хвърлени над остаряващите галактики. Те се преплитаха, усилваха се и заличаваха една друга, всички свързани от неумолимата логика на господстващите вълнови уравнения.

Функциите запълваха пространство-времето и пронизваха душата му. Той въодушевено се носеше по техния пищен блясък през сърцата на стареещите звезди.

Настрои възприятията си за мащабите и вече сякаш не съществуваше разлика между големината на електрона и дълбочината на звездната гравитационна яма. Възприятието му за време уголемяваше като телескоп и можеше да наблюдава приличащото на рояци насекоми, суетливо разпадане на свободните неутрони — или да отстъпи, за да гледа величественото, бавно разрушаване на самите протони…

Скоро у него не остана много от човека.

И накрая бе готов за последната стъпка.

Човешкото съзнание беше изкуствено. Някога хората вярвали, че богове вдъхват живот на душите им, че водят своите битки в човешки облик. После създали идеята за самосъзнаващия се, самоопределящ се ум. Сега Майкъл виждаше, че всичко това не е било повече от една идея, един модел — илюзия, зад която да се скрият хората.

Той, последният човек, не се нуждаеше от такива остарели утешения.

Осъзна, че нямаше познание. Имаше само възприятие.

Той се отпусна с подобие на усмивка. Съзнанието му заискри и потъна.

Беше отвъд времето и пространството. Великите квантови функции, обхванали вселената, изтичаха край него като широка буйна река, зрението му запълни сива светлина, която грееше под действителността — светлината, в която всички явления бяха сенки.

Неотбелязаното от нищо време отминаваше.

И тогава…

В пространството плуваше четиристранна кутия с прозрачни стени.

Иззад невъзможен ъгъл човек влезе в кутията. Зад него се влачеше въже от оплетени влакна на дървесна кора. Човекът беше облечен в обработени животински кожи. Беше мършав, с полепнала по него мръсотия, с кожа, повехнала от студа.

Той учудено гледаше звездите.

Разпрострялото се съзнание на Майкъл трепна. Нещо се бе променило…

Историята започваше отново.