Стивън Бакстър
Нашественици във времето (14)

14

От разкъсано очно гнездо в сивата слонска кожа на Сплайна изскочи триметровото кълбо на окото, повлякло със себе си дебел нерв. Безпилотни антитела, като се счепкваха и блъскаха едно в друго, загъмжаха по прозирната повърхност на кълбото и по нерва. Червена лазерна светлина заискри от устите на дузина антитела и започна да кълца стъблото. Накрая то се скъса, поне метър от дължината му бе насечена на парченца от лазерите. Бойният кораб устремно продължи към синьото гърло на портала. Антителата се боричкаха, за да се хванат някъде, отскачаха от зарязаното очно кълбо и прекъснатия нерв и не спираха да се удрят с тънките, пронизващи лъчи на лазерите.

Когато Сплайнът се смали до петънце изранена плът, Джейсофт Парз се обърна и огледа вътрешността на окото. Единствената му спътничка, момичето от „Приятелите на Уигнър“, висеше почти точно в геометричния център на кълбото, слабото й тяло бе свито в отпусната зародишна поза, очите — полупритворени. Парз я погледна и изведнъж му се стори, че е много уязвим в тази куха сфера, облечен само с този твърде голям за него, износен халат на Майкъл Пул. Течността бе изсмукана от кълбото и то бе набързо запълнено с въздух, за да могат двамата да преживеят пътуването. Той се отказа от прилепващия скафандър, за да сподели опасностите, на които би се изложила и Шайра.

Разтърси го внезапен пристъп на страх, на чувството за голота.

Прииска му се да каже нещо.

— Скъпа моя, не бива да се боите от бъдещето. Майкъл Пул направи всичко по силите си, за да ни опази от съдбата, която сам определи за себе си. Въздухът в тази кухина ще ни стигне за много часове, Пул ни снабди с нагревателни елементи, с храна и вода. Ще можем да оцелеем, докато ни прибере някой кораб от тази епоха. И имам основания да вярвам, че скоро ще се събереш с твоите хора от кораба.

Тя изви глава и го погледна. Воднистосините очи бяха възпалени като от плач.

— Джейсофт Парз, не ме топлят утешения от един слуга на каксите.

Той направи усилие да не трепне.

— Не мога да те виня за това — търпеливо каза Парз. — Но поводите за подобни епитети останаха зад гърба ни, Шайра. Тук сме — ти и аз, в това древно локално време. И след унищожаването на „Интерфейс“ тук ще прекараме остатъка от живота си. Трябва вече да се примириш с това и да погледнеш напред…

— Примирих се само с това, че попаднах в капан. С нищо друго.

— В капана на миналото ли? Не би трябвало да виждаш нещата по този начин. Сега сме в ново за нас време — в много отношения по-добро от нашето, златен век в човешката история. Помисли за това, Шайра. Хората от тази епоха са отправили погледите си навън, едва започват да изследват възможностите, предложени им от вселената, да осъзнават собствените си способности. Изкоренили са много недъзи, не само обществени, но и телесни — глад, болести, преждевременна смърт, която съвременниците ни твърде отблизо познават благодарение на каксите. Имат много замисли, в които ти…

— Ти не разбираш — пресече го тя. — Не казах, че съм в капана на миналото. Исках да кажа — в капана на бъдещето. Заради погубването на Проекта от налудничавата наглост на Майкъл Пул аз съм заклещена в тази единствена, обречена времева линия.

— Аха. Твоето видение за изцяло оптимизирани вериги от събития…

— Не ми приказвай за видения, предател такъв! — Тя говореше с равен, делови глас и думите й още по-силно жилеха от това. — Какви ли видения може да има в главата ти?

Мускулите на челюстите му заподскачаха.

— Виж какво, Шайра, опитвам се да ти помогна. Ако желаеш да ме обиждаш, нямам нищо против. Но рано или късно ще трябва да се примириш с факта, че също като мен няма къде да мърдаш оттук. От миналото.

Тя се извърна много грациозно и присви глава към коленете си. Тялото й леко се залюля във въздуха.

— Не.

Раздразнението вече напираше в него.

— Какво означава това „не“? Щом проклетият „Интерфейс“ се затвори, няма връщане в бъдещето.

Тя се усмихна съвсем неочаквано.

— Е, няма пряк път. С това се примирих. Но има друг път за връщане. По-дългият.

Той сви вежди.

— Смятам да се подложа на АС-процедури. Ако ми предложат или мога да си платя. После…

— … после е много просто: живееш петнадесет века — петдесет поколения — и чакаш отново да се появи технологията за създаване на сингуларности. За да започнете всичко отначало. Това ли искаш да кажеш?

Усмивката не напускаше устните й.

— Как можеш да си въобразяваш такива неща? — не я оставяше той. — Опозна Майкъл Пул. След два века живот главата му беше толкова препълнена с шлака, с улегнали слоеве на преживяното, че понякога едва работеше. И ти разбра това, нали? Защо според тебе той буквално десетилетия е прекарал сам в онзи ГОТ-кораб сред кометната ареола? И ти ми споменаваш небрежно, че ще живееш седем пъти по-дълго. Как би могла която и да е цел да остане в тебе след такъв огромен период? Та това е… над човешките възможности…

Момичето не отговори, но усмивката си оставаше, предназначена за самата нея. И Парз, макар доста по-възрастен, усети как се превръща в нещо преходно и слабо, в мушица-еднодневка пред необятния, горящ в душата на Шайра стремеж.

 

 

Хари прие форма на кушетката до Майкъл. Изображението беше бледо и колебливо, пикселите се скупчваха неравномерно и бяха с различна големина — очевидно Хари вече не можеше да използва изцяло мощността на процесора. Но поне създаваше илюзия за телесност, за нечие присъствие в купола, а Майкъл беше предоволен и от това.

Лежеше по гръб на кушетката, стремеше се да постигне и вътрешно, и външно спокойствие, но стегнатите възли в челото, врата и гърба не му се подчиняваха. Гледаше как порталът на „Интерфейс“ се отваря пред него, сякаш разцъфва. Вече заемаше по-голямата част от зрителното поле на купола. Бойният кораб Сплайн със забития в него „Рак“ се движеше по допирателна край Юпитер и пред погледа на Майкъл порталът сега висеше на кадифен космически фон с далечни населени звезди. Ясните синьовиолетови очертания и лъскавото злато по страните на тетраедъра — сенчести отражения на други времена и пространства — бяха наистина красиви.

Хари заговори със стържещ глас:

— Предполагам, че знаеш какво правиш?

Майкъл не можа да сдържи смеха си.

— Май е доста късничко да ме питаш.

Хари се прокашля.

— Цялата тази лудория беше скалъпена малко набързо. Само се чудех дали имаш по-ясни идеи в главата си, отколкото когато натика буца кометен лед в гърлото на боен кораб от бъдещето.

— Добре де, нали успях?

— Ъхъ, само късметът ти помогна. Защото Сплайнът беше замаян от каузалния стрес, а горкичкият стар Джейсофт решил да опържи нервната му система.

Майкъл пак се усмихна.

— Не беше късмет. В края на краищата каксите бяха победени от собственото си скапано самодоволство. Джейсофт се оказа незаключената врата, слабото място, което сами докараха през времето. Ако не беше той, щяха да оставят някоя друга пролука, някоя ахилесова пета, от която да се възползваме. Толкова бяха сигурни, че ще ни издухат от Слънчевата система, без да се напъват, че нищо не може да им се опре…

— Добре, добре — Хари вдигна призрачните си ръце. — Стига, Майкъл. А как ще унищожим червеевата дупка?

— Не съм съвсем сигурен.

— О, страхотен си!

За миг лицето на Хари се замъгли и Майкъл си представи как още от мощността на процесора се отклонява от създаването на образа. Влошаваше се все повече и илюзията за плътско присъствие до Майкъл почти изчезна.

— Хари, проблеми ли имаш? Смятах, че сме на автоматично управление до влизането в „Интерфейс“.

Гласът на баща му си пробиваше път през пукот и неясен шум.

— От онези антитела е. Прекалено хитри са.

— Аз пък си мислех, че ги контролираш. Нали ги организира да изхвърлят окото с Шайра и Парз, да прережат нерва…

— Да де, само че нямам опит как да им дърпам конците. Спомни си, че не са обикновени уреди, разполагат с доста голяма мощност на собствените си процесори. Все едно… как да ти обясня, все едно се опитвам да си свърша работата с ръцете на хиляда упорити десетгодишни деца. Майкъл, една групичка от тях пощуря. Направиха си нещо като нападателен отряд. Пробиват си път през трупа, издирват най-големите енергийни източници. Други им оказват съпротива, защото причинените от тях щети накрая ще се отразят пагубно върху работата на Сплайна. Но съпротивата още не е добре организирана… и всяко антитяло, което им се изпречи, попада в гадните им лазерни челюсти, за да бъде сдъвкано.

Майкъл прихна.

— И на кого ще присъдим победата?

— Не знам… Сега нападателите се насочват към сърцето на Сплайна. Говоря именно за сърцето — енергийни блокове и мускулни групи колкото небостъргач, съсредоточени около хипердвигателя. Зоната с най-голямата енергийна плътност. Ако групичката се промъкне вътре, ще стане адски напечено. Останалите системи на кораба ще бъдат дотолкова лишени от захранване, че нищо няма да правят, и лудите роботчета накрая ще ни отнемат и хипердвигателя… Но може и да не се стигне дотам. Други антитела се събират, за да им попречат. Май скоро ще има решителна битка около сърцето. Но в момента бих заложил на бунтовниците. Защитниците изглежда нямат особено добър шеф…

Майкъл го прекъсна:

— Ох, за Бога, Хари, ще спреш ли да дрънкаш за антителата? Кого интересуват тези нещастници в подобен момент?

Хари се намръщи неясно в мъглата от пиксели.

— Виж какво, Майкъл, никак не е смешно. Тези разбунтували се машинки могат направо под носа ми да потрошат хипердвигателя. А в твоя план да повредиш „Интерфейс“ искаш да го използваш, нали?

— Колко време ще продължава това?

Хари обърна глава и тя заблещука.

— Двадесет минути, за да се определи победителят. Ако спечелят бунтовниците — още десет минути, за да проникнат в сърцето, да стигнат до хипердвигателя и другите енергийни източници. Значи, да речем, трийсетина минути най-много, преди да загубим хипердвигателя.

Майкъл посочи увисналия над тях „Интерфейс“.

— А колко ни остава до влизането в утробата на това нещо?

Хари помълча няколко секунди.

— Най-много шест минути.

— Добре тогава. Забрави за проклетите антитела. Докато направят най-лошото, всичко ще е свършило по един или друг начин.

Баща му направи гримаса.

— Добре, светна ми. Но това не те отървава от обяснението как ще гръмнеш портала на „Интерфейс“. — Хари вдигна глава към синьото сияние на портала и — очевидно с подновените усилия на процесора — нагласи виртуални синьовиолетови оттенъци по скулите си. — Мисля си, че ако просто ударим портала, трупът на този гнусен кораб ще бъде нарязан като кашкавал, прав ли съм?

— Прав си. Съмнявам се, че би повредил особено силно структура от екзотична материя, като я цапардосаш с буца обикновена материя. Разликата в плътността прави такъв опит толкова нелеп, колкото напъните да събориш сграда с въздушна целувка… Ще влезем с този варел колкото може по-точно в портала…

— А после?

— Разбираш ли принципа на действие на хипердвигателя?

Хари се ухили.

— И да, и не.

— Това какво означава?

— Сега съм едно цяло с остатъците от съзнанието на Сплайна. И знанията за работата с хипердвигателя са някъде в него… Но е същото, като да работиш с мускулите, които те задържат прав и те движат при ходене. Разбираш ли? — Гледаше някак тъжно Майкъл, а лицето му изглеждаше по-момчешко отвсякога. — Сплайновото ми ядро знае всичко за хипердвигателите. Но човешката му обвивка — Хари, каквото е останало от него, нищичко не знае. И както установих, Майкъл — уплашен съм.

Майкъл усети, че се мръщи — тревожеше се от тона на Хари.

— Това са жалки приказки!

— Много съжалявам, че не ти харесва — предизвикателно каза баща му. — Но поне съм честен. Все още съм човек, синко.

Майкъл тръсна глава, искаше да отпъди надигналата се в него плетеница от чувства.

— Значи хипердвигателят — сурово изрече той. — Добре, Хари. Колко измерения има пространство-времето?

Хари отвори уста, после я затвори.

— Четири. Три за пространството, едно за времето. Не е ли така? Всички опаковани в някакво четириизмерно кълбо…

— Грешка. Съжалявам, Хари. Всъщност те са единадесет. И точно допълнителните седем позволяват на хипердвигателя да работи…

Големите обединени теории във физиката — рамките, които свързваха гравитацията и квантовата механика — предсказваха, че пространство-времето би трябвало да се определя от единадесет измерения. Логиката, съответствието на идеите едва ли позволяваше друг вариант.

И измеренията се оказаха единадесет.

Но човешките сетива могат да възприемат непосредствено само четири от тях. Другите съществуват, само че в твърде миниатюрни мащаби. Седемте умалени измерения бяха свити в топологични съответствия на стегнати тръби с диаметри под дължината на Планк — квантовата граница за определяне на размерите.

— Е, и какво? Можем ли да наблюдаваме тези смалени тръбички?

— Не и пряко. Хари, погледни по друг начин — тези тръбички определят стойностите на фундаменталните физически константи на вселената. Гравитационната константа, заряда на електрона, Планковата константа, неопределеността…

Хари кимна.

— И ако една от тези свити тръби се отвори малко…

— … константите ще се променят. Или — внушително натърти Майкъл, — обратното.

— А, вече стигаме до принципа на действие на хипердвигателя.

— Да… Доколкото успях да схвана, хипердвигателят локално потиска една от физическите константи. Или по-скоро лишена от измерения комбинация от константи.

— И като ги потискаме…

— … можем да отслабим свиването на допълнителните измерения поне локално. Като позволиш на кораба да се премести леко в петото измерение на пространство-времето, ти го караш да измине големи разстояния в обичайните измерения.

Хари вдигна ръце.

— Достатъчно. Разбирам как работи хипердвигателят. Сега ми кажи какво означава всичко това.

Майкъл обърна към него засмяното си лице.

— Добре, ето го и нашия план. Влизаме в „Интерфейс“, по-навътре в червеевата дупка…

Хари трепна.

— Нека да позная. И тогава включваме хипердвигателя.

Майкъл кимна.

Порталът вече надвисваше неугледен над тях. Една от блещукащите страни потопи в себе си като басейн погледа на Пул — толкова близка, че вече не виждаше сините рамки, които я обкръжаваха.

— Още три минути — тихо каза Хари.

— Добре — Майкъл помисли и добави: — Благодаря ти, Хари.

— Майкъл… Знам, че това нито има, нито трябва да има и най-малко значение… но не мисля, че ще преживея тази бъркотия. Вече не мога да функционирам независимо от Сплайна. Толкова съм оплетен в изкуствените интелекти на Сплайна и „Рака“, че ако единият се повреди, ще го последва и другият…

Майкъл осъзна, че протяга ръка към виртуалния на своя баща. Смутено я отдръпна.

— Да, знам. Май ми е жал. Ако това те утешава, и аз няма да оцелея.

Младежкото лице на Хари се разпадна в облак пиксели.

— Това не е никакво утешение, мътните те взели — сякаш отдалеч прошепна той.

„Интерфейс“ беше съвсем близо до тях. Майкъл долавяше отражения на Сплайна върху една от страните му, като че на бойния кораб предстоеше да се гмурне в безмерно езеро.

Хари се превърна в пикселни прашинки, сетне отново придоби отчетливост.

— Майната им на тези роботчета — изръмжа той. — Чуй ме, Майкъл, докато имаме време, трябва да ти кажа нещо…

 

 

Междупланетният товарач се закова над сплесканото изтръгнато око на Сплайна. Отворените врати на товарния хангар увиснаха като подканящи устни и откриха ярко осветения трюм.

Окото се блъсна в плоския таван и меко отскочи. Няколко метра откъснат очен нерв го следваха като сдъвкан остатък от пъпна връв и бавно се увиваха около въртящото се око. Вратите се затвориха и трюмът го погълна.

Във въздушния шлюз на хангара Мириам Берг притискаше лице към дебелото стъкло на обзорния илюминатор. В ръцете си държеше мощен индустриален ръчен лазер, пръстите й потропваха по корпуса му, докато налягането в двете помещения се изравняваше.

Очите й се плъзгаха по одраните стени на хангара с леко неодобрение. Корабът „Нартикар“ от Ганимед правеше товарни курсове между луните на Юпитер. Притежаваше го западнала транспортна фирма, състояща се от двама души. Знаеше, че не бива да очаква прекалено много от такъв кораб. Братята д’Арси вършеха мръсна и опасна работа. Обикновено този хангар се запълваше със заледена вода от Ганимед или Европа или пък със странни серни съединения, изкопавани при изключителни рискове от повърхността на Йо. Това обясняваше произхода на някои от петната. Но серните съединения не покриват стените с пошли рисунки, каза си тя. Нито разхвърлят миризливи бинтове и недоядени порции — както й се струваше, по всяка удобна повърхност. Все пак имаше късмет, че дори един кораб в района беше способен толкова бързо да прибере проклетото око. Повечето кораби около портала на „Интерфейс“ бяха спретнати правителствени играчки или военни съдове. Но точно братята д’Арси с тяхната очукана стара бричка се промушиха през тълпата и я взеха от кораба от пръст в отговор на нейното паническо послание по всички канали, след като разбра какво си бе наумил Пул.

Гледаше подскачащото око в сгъстяващия се въздух на хангара. Прилича на идиотска плажна топка, кисело отбеляза тя, но покрита със засъхнала кръв и снопчета разкъсани мускули. Все пак имаше едно по-прозрачно петно — може би лещата — през която различаваше смътни човешки фигури.

Майкъл…

Прозвуча звън на несъществуваща камбана и вратата, отделяща я от хангара, се дръпна встрани. С лазера в ръце Берг се хвърли към окото.

Въздухът беше свеж, макар и непоносимо студен през леката цяла дреха, която носеше отпреди атаката на каксите срещу „Приятелите“. Пое си дъх, за да прецени налягането и вкуса на въздуха…

— Исусе!

… и едва не се задави от смесицата миризми, забушували в главата й. Сигурно трябваше да очаква това. Изтръгнатото око на Сплайна смърдеше като престояло три седмици месо — но се носеше и смрад на изгоряло, на опърлена плът, имаше и по-недоловима воня, вероятно от лепкавата пурпурна мръсотия, точеща се от отрязания нерв. А под всичко това усещаше — благодарение на домакините си д’Арси — изгарящия носа остър дъх на сяра.

Всеки път, когато окото се удряше в стените, то меко шляпваше.

Мириам разтърси глава, гърлото й се свиваше от вонята. Кораби Сплайни. Ама че начин да пътуваш!

След още един-два подскока съпротивлението на въздуха забави движенията на кълбото. То с леко потрепване се настани във въздуха по средата на трюма.

Зад замъглената леща нещо мърдаше, сякаш надничаше от тъмен аквариум. Отвътре някой се взираше в нея.

Време беше.

Умът й трескаво пресмяташе, устата й изсъхна. Насили се да изхвърли всички мисли от главата си и да се съсредоточи в задачата. Вдигна лазера.

След като я взеха, братята д’Арси й дадоха назаем този ръчен лазер — огромно и трудно повратливо съоръжение, предназначено да реже наведнъж тонове руда в кратера Валхала на Калисто. Необходими бяха двете й ръце и цялата сила на мускулите, за да завърти нанякъде това нещо, да насочи дулото му към очното кълбо на Сплайна, но и да спре движението му, за да се прицели. Искаше да нагласи лазера така, че с малко късмет да разреже окото отстрани, откъм лещата, без да забива лъча прекалено навътре към хората. Щом прицели тромавия уред, тя се спусна и притисна лице към мътнеещата леща толкова плътно, колкото можеше да понесе. Взираше се в кухината. Вътре се намираха двама души, превърнати в размити фигури от тъмнеещото вещество на мъртвата леща. Плясна по нея с отворена длан — и ръката й потъна през кората на повърхността в плътна разкапваща се каша. Тя рязко издърпа ръката си и я изтръска, за да отлепи парченцата месо.

— Дръпнете се от лещата!

Тя викаше и подчертаваше думите си с пресилени движения на устните, като махаше с ръце.

Двамата пътници разбраха. Свряха се навътре в гадните сенки на окото.

Като внимаваше повече да не докосва плътта, Берг се върна при своя лазер. Опипа контролните сензори и нагласи обсега на дисперсията на пет метра. Появи се съвършена синьопурпурна светлинна линия, почти докосваше мътната леща. Берг се увери, че кохерентността е достатъчно ниска — лъчът не направи на отсрещната стена нищо, освен да хвърли върху нея петънце ярка светлина.

Нежно побутна лазера и насочи лъча надолу. Веществото на лещата гореше и се свиваше, а от кълбото изригна облак кафеникав въздух, който бързо се разнесе в атмосферата на хангара. И още една миризма се присъедини към бъркотията в главата на Берг — странно, но поне тя не беше неприятна, малко напомняше прясно обработена кожа.

От лещата се отдели диск, изрязан точно като капак на люк. Капки от някаква течност се проточиха и свързаха лещата с диска като лепкава паяжина.

Още не различаваше нищо в месестото кълбо. А в отворената кухина мълчаха.

Берг с едно чукване по сензора угаси лазера. Почти разсеяно посегна към диска и го издърпа от импровизирания люк. Еластичните нишки се опънаха и се скъсаха, тя оттласна диска надалеч.

След това не беше в състояние да измисли нищо. Въобще не би могла да влезе в направения от нея люк, затова просто увисна във въздуха и се загледа в хирургически точния, капещ ръб на дупката.

Появиха се тънки ръце и колебливо се хванаха за ръба. Малката пригладена глава на Джейсофт Парз се подаде във въздуха на „Нартикар“. Видя Берг, кимна с чудата скована учтивост и с непохватна грация издърпа през отвора свитите си в коленете крака. Леко потрепери от твърде хладния въздух извън кълбото. Беше бос, облечен в оръфан и измърлян халат — Берг разбра, че някога е бил на Майкъл. Парз като че правеше усилие да й се усмихне. Увисна във въздуха, уловен с една ръка за ръба на дупката, като нелеп паяк.

— За втори път ме вадят от око на Сплайн, когато очаквам единствено да срещна смъртта си. Благодаря ви, Мириам. Приятно ми е да се запозная с вас на живо.

Берг не успя да изтръгне от себе си отговор.

Сега втора фигура бавно излизаше от окото. Шайра, момичето от „Приятелите“, облечена като Берг в раздърпани останки от цял тренировъчен екип. Тя се задържа със свити крака на ръба и набързо огледа хангара с безизразно лице. Обърна се към Берг.

— Мириам, не очаквах да ви видя отново.

— Не — Берг насила изговаряше думите. — Аз…

В очите на Шайра се появи подобие на съчувствие — най-близкото до човешка топлота, което бе виждала на това ледено, приличащо на череп лице. И я мразеше за това. „Приятелката“ каза:

— Няма никой друг, Мириам. Само ние двамата сме. Съжалявам.

Берг искаше да отхвърли чутото, да избута тези натъртени, мръсни чужди хора и да се хвърли с главата напред в кълбото, да го претърси сама. Вместо това запази лицето си неподвижно и заби нокти в дланите си. Скоро усети струйка кръв по китката си.

Парз се усмихна, зелените му очи я гледаха меко.

— Мириам, те — Майкъл и Хари — измислиха нещо. Ще използват разбития Сплайн, за да затворят червеевата дупка на „Интерфейс“, да премахнат риска за следващи нахлувания от бъдещето на какската Окупация. Или от което и да е друго бъдеще.

— И останаха в кораба. И двамата.

Лицето на Парз застина в почти комична сериозност.

— Да. Майкъл е много смел, Мириам. Би трябвало да се утешите, че…

— Дръжки ще се утеша, надут дъртак такъв! — Берг се извърна към Шайра. — По дяволите, защо той поне не поговори с мен? Разбил е комуникациите, нали? Но защо? Знаеш ли?

Шайра вдигна рамене, следи от човечна загриженост още личаха наред с присъщото й безразличие.

— Защото се страхува.

— Парз твърди, че е смел. Ти го наричаш страхливец. От какво толкова се бои?

Устните на Шайра се изкривиха.

— Може би малко от тебе. Но преди всичко от себе си.

Парз кимна.

— Мисля, че тя е права, Мириам. Според мен Майкъл не беше сигурен дали ще съхрани решимостта си, ако говори с вас.

Ярост и отчаяние пронизаха Берг. Разбира се, и преди нейни познати бяха умирали. Натрапчивите спомени от онези дни бяха изпълнени с безмерното отчаяние на недовършеното — лично или друго. Оставаше толкова много да се каже, което никога не можеше да бъде казано. Осъзна, че този път е по-лошо. Копелето още не беше умряло, но вече не беше по-достъпно, отколкото в гроба.

— Това е отвратително студено утешение.

— Но то е единственото — внимателно каза Парз, — което можем да ви предложим.

— Е, да. — Тя разтърси глава, опитваше се да си върне някакво чувство за цел. — Ами какво ни остава, освен да гледаме фойерверките. Хайде. После ще проверим дали тези разнебитени товарачи поне имат душове…

Пилотската кабина на товарния кораб беше тясна и задушна, всяка плоска повърхност беше покрита от бележки, надраскани върху парчета залепваща се хартия. Само величествената светлина на Юпитер, нахлуваща в мизерната кабина през прозрачния обзорен илюминатор, придаваше на мястото подобие на достолепие. Братята д’Арси, дебели и кръглолики, смущаващо неразличими един от друг, погледнаха от пилотските си кресла, когато Мириам въведе чудатата си компания в тяхната кабина.

Берг ги представи грубо:

— Джейсофт. Шайра. Запознайте се със своите прапрадядовци.

Остави ги да се разглеждат предпазливо и обърна лице към зенита. Върху бузата на Юпитер рамката на портала беше като четиристенна восъчна шарка. А бойният кораб Сплайн със забитите в него останки на „Рака“, видими дори от такова разстояние, приличаше на свит юмрук до геометричното изящество на „Интерфейс“.

Корабът навлизаше в портала. Кървави искри опасаха Сплайна, щом туловището му се плъзна по рамката от екзотична материя.

Берг помисли дали да не вдигне ръка за сбогом.

Искрите пламтяха, докато Сплайнът се скри от погледа й.

Мириам затвори очи.