Стивън Бакстър
Нашественици във времето (11)

11

Гласът на Хари звучеше напрегнато.

— Майкъл, Сплайнът атакува кораба от пръст.

Майкъл Пул лежеше на кушетката и двойното ускорение на „Рака“ спрямо земното тежко притискаше гърдите му. Меките светлини навсякъде наоколо бяха успокояващо привични.

Над него, точно пред устремения „Рак“, Сплайнът, когото избраха да преследват, надвисваше застрашително и забележимо нарастваше. Други кораби го обикаляха като в бавен гавот със сложни стъпки. Цялата картина беше почти приятна за гледане — мирна и безмълвна.

Пул усещаше умора, способността му да възприема промени беше изтощена. Излегнат тук, той се чувстваше като в онези скъпоценни дни, когато плуваше самотно из Облака на Оорт.

Момичето Шайра лежеше на съседната кушетка, крехкото й тяло беше притиснато от двойното ускорение. Тя тихо плачеше. Пул с нежелание изви глава към нея. Лицето й изглеждаше измъчено. Под очите и носа й блестеше влага, цялото й лице беше на петна. Очите й приличаха на зачервени рани. Безтелесната глава на Хари висеше на метър над тях, изражението му беше неразгадаемо.

— Проклятие! — изруга Пул. — Хари, дай ми изображение на кораб на „Приятелите“.

Част от купола стана непрозрачна, скри Сплайна и неговите суетливи човешки придружители. Запълни се с розовооранжево петно, парче преобърнато тревистозелено и кълбото на месест корпус. Малкият, приличащ на чашка кораб висеше смален под търбуха на нападателя като абсурдно медальонче. Тревистото му лице беше извърнато, а куполът от ксийлски материал сякаш се обръщаше нагоре към чудовището, готов да се подчини. Черешови светлини проблясваха изпод Сплайна и затъмняваха сиянието на Юпитер. Корабът от пръст видимо се разтърсваше.

— Звездотрошачи — задъха се Шайра с широко отворени очи. — Сплайнът използва звездотрошачи.

— А ти какво очакваше? — намусено я попита Пул. — Може ли ксийлският материал да издържи на звездотрошачите?

— Не зная. Вероятно няма да поддаде веднага. Майкъл, нашият кораб не е военен.

Пул смръщи вежди. В увеличения контрастен образ отворите на сингуларните оръдия ясно изпъкваха като пролуки в бронята на корабчето. Предполагаше, че каузалният стрес все още отнемаше от мощността и точността на Сплайна. Но ако успееше да улучи някой от тези отвори, всичко щеше да свърши, колкото и устойчиво да беше това вълшебно ксийлско вещество.

Внезапно дим и пламъци изригнаха през един от тях. Светлината беше наситеносиня, явно клоняща далеч в ултравиолетовото. Пул, свикнал с тихото блещукане на оръжията, използващи светлина и частици, се почувства слаб и уплашен. Две светлинни точки, изключително ярки и обикалящи се една друга, излетяха от оръдието и се завъртяха в димната спирала към търпеливо очакващата грамада на Юпитер.

Хари се обади:

— По дяволите, това пък какво беше?

— Сингуларности — изумено каза Пул. — Не мога да повярвам! Включили са оръдията си. Изстреляха две от своите сингуларности. „Приятелите“ отвръщат на удара. Може би Берг…

— Не. — Лицето на Шайра, макар и мокро от сълзите, беше сдържано. — Това е Проектът. Продължават осъществяването на Проекта.

Очите й, насочени нагоре, бяха ярки и като че светеха от радост.

Лумнаха лъчи на звездотрошачи. От претоварването на сензорите куполът потъна в мрак, изображението се сви, после пак се проясни.

Сега над главата на Пул Сплайнът, когото преследваха, се завърташе, оръжейните му гнезда мътно и заплашително просветваха.

— Мисля, че ни забелязаха — каза Хари.

Търбухът на Сплайна се спусна като капак върху кораба. Най-близкото дуло на оръдие беше на броени метри.

 

 

Берг се прилепи до купола. Корпусът от плът се въртеше над нея мълчаливо и страховито, като дланта на великанска ръка. Метални устройства, достатъчно големи да бъдат оръжия, гледаха в нея. Премина огромна рана — преобърнат басейн от кръв и разкъсана плът. Видя, че нещо плуваше в тази гъста като олио кръв — симбиотични организми или пък апарати търпеливо се занимаваха с най-лошите повреди. Тези увиснали над нея декари месо сякаш бяха дошли направо от гробница и тя потисна напъна за повръщане. Но, разбира се, нямаше нито миризми, нито звуци. Сплайнът все още се намираше извън атмосферата на кораба.

Дали ксийлският строителен материал щеше да спре изстрелите от оръжията на боен кораб Сплайн? Може би не. Но поне щеше да помогне донякъде.

Трябваше да се вмъкне в купола.

Опитваше се да не гледа този притискащ таван от плът, запълзя по корем към отвора.

Движеше се мудно, дяволски мудно. Спря след секунди и отпусна лице върху гълъбовосивото на ксийлския материал.

Това беше смешно. Тъй или иначе нямаше значение дали пълзеше или не. Така само щеше да се забави.

Мърморейки си окуражително и извърнала поглед от запълнилия небето кошмар, тя се избута на колене, сви крака под себе си и се изправи несигурно.

Сякаш в отговор черешовочервено зарево избухна навсякъде край нея. Куполът потръпна като живо същество.

Ударът я запрати на колене.

После, когато сингуларното оръдие стреля, тялото й направо подскочи върху тресящия се ксийлски материал. Отблъсна се от купола, оставяйки кървави следи от носа и разбитата си уста.

Стана. Усещаше озонова смрад, вятър я бутна в гърдите, слабоват в разредения въздух. Двойка светлинни точки — би трябвало да са сингуларностите — се издигна през димния стълб в размазаното розово на небето. Точките се въртяха една около друга като бръмчащи светулки. Тя дрезгаво кресна от радост — изглежда, че най-сетне добрите отвръщаха на удара…

Но после видя, че димната тръба, в която летяха сингуларностите, почти закачи повърхността на купола. Мина точно в пролуката между издутия търбух на Сплайна и купола, за да се устреми към Юпитер.

„Приятелите“ не се опитваха да нападнат Сплайна, да се защитят. Стреляха със своите сингуларности по Юпитер. Дори в такъв момент мислеха единствено за проклетия си Проект.

— Задници! — изсъска Берг.

Затича се.

Без да обръща внимание на болката от недостигащия въздух в дробовете си, на тежката воня на прогорения въздух и на завихрените ветрове и треперещия купол, тя се стараеше да измисли какво ще прави, когато стигне до отвора на оръдието. Тръбите бяха широки около метър и се налагаше да падне двайсетина метра до вътрешната основа на купола. Вероятно отначало би могла да се плъзга, а после да използва дланите и стъпалата си като спирачки…

Блясъкът на звездотрошача озари с адски пламък всичко наоколо. Тя заряза всякакви планове, притисна длани към лицето си и скочи с главата надолу в отвора на тръбата.

Въпреки че оръжейните люкове на Сплайна сигурно вече бяха отворени, въпреки че корабът от бъдещето приличаше на месеста стена в небето, масивна и заплашителна пред погледите на хората от тази епоха — самотен кораб като кибритена клечка се устреми към тях от купчината космически апарати. Яркият факел на двигателя го ускоряваше поне с две G направо към Сплайна.

 

 

Джейсофт Парз едва вярваше на очите си.

Корабът беше дълъг около миля. Ослепителният огън на двигателя излизаше от буца кометен лед, прикачен към дълго и изящно метално стъбло, съставено от открити рамки, а отгоре му се намираше обитаем купол. Приличаше му на езеро от матова светлина. Джейсофт беше почти сигурен, че вижда човешки силуети да се движат в него, живи хора.

Позна модела заради проучванията, които направи за мъртвия Губернатор. Това беше ГОТ-кораб, задвижван от фазовата енергия на разпадащи се свръхсили. Изглеждаше толкова крехък.

Нещо трепна в Джейсофт, както беше зарязан и изолиран в уродливото око на Сплайна.

Непременно имаше нещо, с което да помогне.

Той се отблъсна от лещата. С къси силни удари прорязваше гъстата очна течност и се мяташе из кухината, търсеше начин да навреди на приютилия го Сплайн.

 

Берг изтрополи надолу по прозиращата тръба на сингуларното оръдие.

Дулото като че я заслони от ослепителната червена светкавица на звездотрошача, но повърхността се оказа хлъзгава и твърда. Нито дланите, нито подметките успяваха да се задържат в някаква опора по тръбата. Затова щом се блъснеше в стената, риташе я с все сили и се стоварваше колкото може по-тежко в отсрещната — каквото и да е, само да създаде поне малко триене. Знаеше, че долният край на тръбата беше разположен на два метра над кристалния под на залата. Берг опита да се извие, за да падне на задника си, искаше да опази главата и ръцете си…

Изхвърча от оръдието.

Равнището на сингуларностите — диамантени точки в светещата синьобяла решетка — се втурна насреща и я халоса по гърба.

Дълги секунди лежа като препарирана с поглед, зареян в купола от ксийлски материал. Черешова светлина блещукаше в далечни оръдейни дула.

Тя енергично размърда краката си, раздвижи пръстите. Сред бъркотията от болки май нищо не си беше счупила. Но дробовете, гърбът и гръдният й кош бяха като една грамадна синина. Трудно й беше дори веднъж да си поеме дъх по човешки.

Приятно е да си лежа тук, каза си тя, просто да си лежа и да гледам това светлинно представление…

Огънят на звездотрошача отново избухна отвъд купола — не, стреснато осъзна тя, сега светеше вътре. Видя как ксийлският материал набъбна в мехури като топяща се пластмаса.

Реши да отложи за по-нататък изпадането в безсъзнание.

Преобърна се и мъчително се изправи на краката си, без да обръща внимание на трудно преодолимото схващане или на болките в бедрата и гърдите.

Кухото сърце на кораба от пръст беше като разбунен кошер. „Приятели“ търчаха напред-назад с разни апарати в ръце, работеха на пултове за управление, крещяха си указания един на друг. Но Берг не забеляза хаос или паника. „Приятелите“ знаеха точно какво правят. В сцената имаше нещо от атмосферата на голямо съоръжение — например енергийна станция в разгара на някаква криза.

В суетнята изглежда никой не беше забелязал толкова необичайното й влизане. Наоколо имаше повреди, следи от могъщото нападение на Сплайна. Наблизо се виждаше изгорял контролен пулт, до него лежаха проснати две мършави тела.

Тръбата на оръдие грейна ослепително и я принуди да заслони очите си. Двойка сингуларности изфуча от равнината под краката й, за миг се всмука в тръбата и изскочи над купола като възнасящи се души. Тя усети разтърсването на повърхността от отката на целия кораб при изстрелването на толкова голяма маса.

Над нея зачегърта шум като въздишката на гигант. Погледна нагоре. Повредената част на купола светеше като нажежено желязо. Около четвърт от целия купол се свличаше, губеше целостта си под непрестанните атаки на Сплайна.

Замириса на изгоряло.

Берг позна мъжа — всъщност момчето — Джаар, който бе развеждал Пул из това място. Работеше в центъра на малка група „Приятели“, вглъбени над плочи, по които се очертаваха траектории на сингуларности. По голото му теме бяха размазани сажди и кръв, дрехата му беше разкъсана и омърляна. Стори й се уморен, но се владееше.

С няколко крачки Берг прекоси залата. Проби си път през скупчилите се хора, вкопчи се в ръката на Джаар и издърпа плочата му, така че той беше принуден да я погледне.

Раздразнение и свръхнапрежение набраздиха лицето му.

— Мириам Берг, как влязохте тук? Мислех, че…

— Ще ти обясня по-късно. Джаар, нападат ви. Какво ще правите?

Той си издърпа ръката.

— Завършваме Проекта. Моля ви, Мириам…

Тя го награби за раменете и го завъртя с лице към себе си.

— Погледни нагоре, дяволите да те вземат дано! Сплайнът вкара в действие звездотрошачите. Ако ще и да е от ксийлски материал, целият скапан покрив ще рухне отгоре ви. Няма да ви остане време за завършване на скъпоценния ви Проект. Ще се провалите, Джаар, ако нищо не направите.

Той уморено махна към трескавото движение наоколо.

— Преминахме към авариен график за осъществяване на Проекта, но вече изоставаме. И загубихме хора. — Той вдигна поглед и като че трепна от гледката на свличащия се покрив.

— Защо не включите хипердвигателя?

— Вече не работи. Съставните му части бяха включени в структурата на купола. Загубихме възможност да го управляваме скоро след началото на атаката…

— Исусе…

Берг прокара вдървените си пръсти през косата. Значи нямаше начин да избягат, можеха само да се сражават. И трябваше да се бие не само за благото на човечеството, а и за собствения си живот.

— Добре, Джаар. Покажи ми как работят проклетите ви сингуларни оръдия.

 

 

Джейсофт Парз беше доста горд от себе си.

Дори да дадеше воля на въображението си, не би могъл да се смята за учен или инженер. Но както установи, не му липсваше находчивост.

В кутията с устройства за поддържане на живота си намери резервен скафандър. С острия ръб на кутията го наряза на парчета и ги събра в подобие на островърха колиба. Веществото на скафандъра се опита да възстанови нарушената си цялост и се затвори херметично по новосъздадените шевове.

Нагласи малката палатка върху нервното стъбло на Сплайна и използва лицевата маска от скафандъра, за да напомпа вътре въздух, годен за дишане — създаде малък атмосферен мехур в очната течност.

Сега ровеше из съдържанието на кутията. Може би трябваше да разглоби механизмите, за да запали своя огън…

 

 

Бойният кораб Сплайн висеше над жилищния купол на „Рака“ и се въртеше с внезапни отривисти механични движения.

Майкъл Пул го наблюдаваше като омагьосан. Ако откъснеше мисълта си от налагащото се физическо присъствие на Сплайна, долавяше смътно някаква порочност в съчетанието от тази груба, раздута форма на живот и мъртвешката механичност.

Нищо чудно, че Земята е била… ще бъде поробена от тези твари.

Хвърли поглед на Шайра. Изтощената, раздърпана „Приятелка“ беше просната на съседната кушетка, смазана от непрестанната двойна гравитация от ГОТ-двигателя. Очите й бяха отворени и гледаха нагоре, но не виждаха. Ясно синьо сияние примигна в периферното му зрение, някъде към долния край на купола.

Главата на Хари се понесе към него като балон.

— Това какво беше?

— Спомагателните. Двигателите за ориентация.

— Знам за какво служат спомагателните — избоботи Хари.

Главата се завъртя драматично, за да надникне към Сплайна. Грамадният разумен кораб сега се отклоняваше от зенита на купола.

— Да не обръщаш кораба?

Майкъл се отпусна на кушетката и скръсти ръце.

— Предварително зададох програмата. Корабът се завърта. Точно на сто и осемдесет градуса.

— Но ГОТ-двигателят още е включен. — Главата отново погледна Сплайна и притвори едното си око, сякаш преценяваше разстоянието. — Май намалихме скоростта. Майкъл, нима се надяваш да се скачиш с онова нещо горе?

— Не. — Майкъл се усмихна. — Окачването не влиза в плановете ми.

— Тогава какво, за Бога?

— Виж, Хари, знаеш не по-зле от мен, че този проклет дърт варел не е боен кораб. Ако не броим двата фазови археологически скенера на Бери, нямам нищо освен самия кораб, което да използвам вместо оръжие. — Сви рамене, както си лежеше. — Да бях взел още образци от Облака на Оорт, щях да мятам камъни…

— Какво искаш да кажеш — със зловещ глас попита Хари, — нямал си нищо освен самия кораб?

— След цялото това ускорение с две G имаме огромна скорост спрямо Сплайна. Когато се завъртим напълно, ще ни остават само две-три минути, преди да го достигнем. Дори с обратния тласък на ГОТ-двигателя едва ли ще загубим нещо…

Светна ли ти, Хари? Ще се ударим в Сплайна със задника напред, с пламъците на нашия ГОТ…

С бавни несигурни движения Шайра вдигна ръце и закри лицето си.

— Божичко! — изпъшка Хари и виртуалната му глава се разду в двуметрова карикатура. — Ще праснем с рогата напред боен кораб Сплайн! О, много добър ти е планът, Майкъл.

— Имаш ли по-добро предложение?

По затъмнения купол над тях просветна изображение — Сплайнът, видян от задните камери на „Рака“. Оръжейносивият корпус се отразяваше в уголемените очи на Хари, покрити от пикселен скреж.

— Майкъл, щом този Сплайн се нагласи и само ни докосне с гадния лъч на звездотрошача си, корабът ни ще се превърне в поток от разтопен метал.

— Значи ще умрем в сражение. Пак те питам — имаш ли по-добро предложение?

— Ами да. Първата ти идея. Хайде да се върнем в кометната ареола и да си намерим малко камъни за мятане.

Зад огромната полупрозрачна глава на Хари движенията на Сплайна като че се промениха. Майкъл присви очи, опитвайки се да види какво става. Въртенето на бойния кораб не беше ли по-конвулсивно и объркано?

Помисли си, че би трябвало вече да е мъртъв.

Нима в Сплайна нещо не беше наред?

 

 

Четвърт от купола пропадна. Дулата на оръдията се свличаха грациозно. Ксийлският строителен материал се свиваше като горяща пластмаса и Мириам виждаше през разкъсванията острите точки на звездите и блясъка на черешовите лъчи от звездотрошача.

Стопен материал валеше като огнен дъжд върху плоскостта на сингуларностите. „Приятелите“ щъкаха като насекоми, а нажежени до червено и остри като бръснач парцали ги засипваха. От опустошената част вятър налиташе в остатъка от залата. Мириам усещаше дима и миризмата на обгорена плът.

— Исусе! — изохка тя.

Знаеше, че има късмет — пултът на сингуларното оръдие, на който работеше с Джаар, беше доста далеч от хлътналия купол. Джаар изкрещя неразбираемо и се оттласна от пулта. Берг го хвана за ръката.

— Не! — Завъртя го към себе си. — Джаар, не прави глупости. Нищичко не можеш да направиш, за да им помогнеш. Най-доброто място за тебе е тук.

Джаар извърна глава към разрушената част на кораба от пръст.

Черешова светкавица я зашемети. Сплайнът улучи пролука в купола и удари с лъча на звездотрошача самата зала. Тя вдигна ръка да заслони очите си от жаравата на купола и видя, че кристалната повърхност над участък от сингуларната равнина сякаш помътня и се напука. Цепнатините се разширяваха по нея като по топящ се лед. На това място вече нямаше живи хора. А самите сингуларности, ярки бели светулки сред паяжина от синя светлина, се размърдаха. Плъзгаха се.

Навсякъде в изкуствената пещера „Приятелите“ бяха загубили чувството си за дисциплина. Запрепъваха се надалеч от пултовете, вкопчваха се един в друг в хаотични купчини хора. Или отчаяно бягаха от разрушението. Движението в тръбите на сингуларните оръдия замря. Към небето вече не излитаха искри.

Берг разбра, че това беше краят на „Приятелите“.

Пусна Джаар и се наведе към пулта. Опитваше нищо да не забелязва — вонята на овъглено месо, блъскащия в лицето й вятър, ужасното скърцане на разпадащия се ксийлски материал — и да схване схемата за управление на оръдието. Това ставаше чрез просто докосване на сензорен екран и логиката беше очевидна. Леко почукваше по цветните квадратчета и набързо преглеждаше графиките за насочване.

С ъгълчето на окото си зърна схематични диаграми на кораба — огромни ивици от основата на купола грееха в червено — графики, поредици числа, данни за по-трудно доловимите повреди.

Берг попита:

— Доколко се е влошило положението? Ще загубим ли въздуха?

Джаар я погледна разсеяно, лицето му се сви от болка.

— Не! — Гласът му беше хриптящ вик над хаотичната врява. — Пробивите в купола са над основната част от атмосферата. Гравитационната яма на сингуларното равнище ще задържи въздуха в плътен слой близо до повърхността… поне през следващите минути. Но той ще се просмуква навън през пролуките. Ще поеме цялата тази горещина и направо ще изври от разрушения пашкул… а и куполът може би ще се срути докрай.

— Добре. Кажи ми как е сингуларното равнище.

Той сведе мътния си поглед към пулта, сякаш безцелно вдигна ръка и зачука небрежно по сензорния екран.

— Загубили сме контрол над около тридесет процента от сингуларностите. Задържащата електромагнитна мрежа вече не е цялостна.

Берг се намръщи, опитваше се да проумее.

— Това какво означава за нас?

— Не сме проигравали предварително такова развитие на събитията. — Обърна лице към нея, потта по голата му глава лъщеше в светлината на звездотрошача. — Това е катастрофален провал. Оттук нататък нямаме възможности за действие. Освободените сингуларности ще се привлекат взаимно и ще се съберат. Би било интересно да се изчисли взаимодействието на N броя тела… Разбира се, след време куповете сингуларности ще имплодират. Това е краят.

Раменете му се разтресоха в гърчове под тънката обвивка на изцапания розов плат.

Тя го гледаше. Усещаше, че в този миг пречупеният Джаар охотно би й казал всичко, което би искала да научи за проклетия им Проект — че всички въпроси, измъчвали я през месеците, откакто се стовари със задника напред в скута на „Приятелите“, биха намерили отговорите си…

— Исусе, как ми се иска да имахме време за това!

Ядосано погледна пулта пред себе си, вдигна ръце към сензорния екран — но разположението вече беше друго. Правоъгълници светлина се плъзгаха по него, проклетото нещо се променяше пред очите й.

— Джаар, какво става?

Той погледна без никакъв интерес.

— Компенсиране на изгубените сингуларности. Разпределението на масата ще продължи да се променя, докато нарушените връзки между сингуларностите се установят в някаква форма на стабилна конфигурация.

— Добре.

Тя се вглеждаше в местещите се цветни петна, стараеше се да възприеме картината като единство. Бавно започваше да проумява как новата подредба съответства на запомнената по-рано схема и колебливо посегна към екрана…

Разместването, привидно случайното подреждане започна отново.

Отпусна ръце.

— По дяволите! Така ми се пада, щом си въобразявах, че ще е лесно. — Сграбчи Джаар, той я погледна безизразно. — Слушай, Джаар, ще трябва да изпълзиш навън от тази твоя черупка и да ми помогнеш. Не мога сама да се справя.

— Да ви помогна за какво?

— Да изстреляме сингуларност.

Той поклати глава. Берг не беше съвсем сигурна, но й се стори, че той търпеливо се усмихва на нейното невежество.

— Няма смисъл. Вече ви обясних, че без тези тридесет процента, които изгубихме, не можем да завършим Проекта…

— Проклет да си! — кресна тя в усилващия се вятър. — Не смятам да пратя тези неща към Юпитер! Чуй ме. Искам да ми помогнеш да отблъснем Сплайна…

Той пак поклати глава, явно объркан и уплашен, и направи усилие да й се измъкне.

— Какво ви става бе, хора? Знам, че вашият Проект беше по-важен от скапания ви живот, но сега се провали! Защо не ми помогнете, искам да ви запазя живота!

Той се втренчи в нея, сякаш му говореше на език, който не разбираше.

Прозвуча стон като вик на огромно животно. Тя се сви от страх, но погледна нагоре. Цели декари от купола блестяха нагорещени, обширни парчета се отмятаха и разкриваха звездите. Ксийлският материал висеше като парцали обгорена кожа.

Осъзна, че й оставаха може би само секунди, преди системите за управление да откажат напълно — или пък да спре подаването на енергия, докато тя се канеше да играе билярд с хиляда излезли от контрол черни дупки с масата на градове, или пък покривът да се срути върху тях…

А тя губеше секундите си да стиска ръката на този тип!

— Джаар — закрещя, — свършено е с твоя Проект! Единственият начин да успеете е да започнете отново след време. Да създадете нови сингуларности, да построите нов кораб. Но нямаме голям избор. Не можем да бягаме, защото хипердвигателят е вече купчина отпадъци, също като ксийлския купол. Значи остава ни само да се бием. Джаар, трябва да ми помогнеш да им отвърнем. Трябва да унищожим Сплайна, преди той да ни види сметката.

Но той я гледаше с пусти очи, долната му челюст увисна.

От отчаяние тя го удари с юмрук по ръката.

— За Проекта е, Джаар. Проекта. Трябва да живеете, да намерите начин пак да започнете всичко. Разбираш ме, нали? Джаар?

Още една част от купола хлътна навътре в пръснати парчетии, светлината на звездотрошача запремигва в залата.

 

 

Джейсофт Парз се блъскаше из кухината на окото като грахово зърно в чаша. Части от отворения насила комплект за поддържане на жизнените му функции се мятаха в края на пъпната връв като смешна метална плацента. Но стените на кухината бяха от плът и поддаваха при натиск, а и очната течност смекчаваше ударите.

Струваше му се почти забавно.

Кутията на комплекта представляваше тъжна гледка. Беше наизвадил толкова съставни части в търсене на начин да запали своето малко празнично огънче — пък и похарчи половината от запасите си кислород, за да подхрани пламъците — че не му се вярваше да му служи повече от няколко минути.

Но и се съмняваше дали това вече имаше значение, какъвто и да бъдеше краят на тази кратка напрегната битка. Не виждаше как лично той би могъл да оцелее.

Не го интересуваше. От години не бе изпитвал такова спокойствие.

Импровизираната кислородна палатка още се държеше въпреки друсането и завихрянията в очната течност. Оголеният нерв на Сплайна цвъртеше под искрящия електрически огън. Бе пренаситил с мъчение нервната система на загубилата ориентация твар. През помътняващата леща на окото виждаше слоеве светлина, пламтящи линии, които сякаш пропукваха пространството. Значи звездотрошачите стреляха по наближаващия ГОТ-кораб. Но забелязваше колко дива е стрелбата, колко безцелна.

За пръв път си позволи да помисли, че планът му би могъл и да свърши работа.

— Джейсофт Парз. — Човекът развеселено си каза, че изкуственият глас на какса в преводача е все така равен и празен като генерирано от софтуер съобщение за пътнически полет… но под него се криеше яростен писък. — Ти ме предаде.

Джейсофт се разсмя.

— Съжалявам. А ти какво очакваше? Кой би си помислил, че е толкова лесно да обезвредиш един боен кораб Сплайн… стига да си на подходящо място в подходящ момент. Както и да е. Грешиш. Истината е, че ти сам се предаде.

— Как така?

— Заради своята нетърпима снизходителност. Толкова беше сигурен, че да победиш е просто. Майната ти, какс, на твое място щях да изскоча от портала с огън от всичките си оръжия — удряш тези хорица от миналото, преди да са усетили какво става! Но не, въпреки че знаеше — „Приятелите на Уигнър“ имаха възможност да подготвят съпротива срещу тебе… И още по-зле — взе мен, човек, един от враговете си, в най-уязвимото място на своя боен кораб. И не за друго, ами да подчертаеш великолепието на своя триумф. От снизходителност, какс!

— Сплайнът не е подивял окончателно. Системите му за потискане на болка не са в състояние да се справят с нанесената от тебе вреда. Но след секунди евристични програми ще преодолеят пробива. И тогава, Джейсофт Парз, можеш да очакваш пристигането на безпилотните антитела, които ще се занимаят с причинителя на повредата…

— Ау, омекнаха ми краката от страх — саркастично го прекъсна Парз.

Отвъд замъглената леща-прозорец в подобното на батисфера око кометният лед връхлиташе с мътен блясък, ГОТ-двигателят пламтеше като слънце.

— Какс, не ми се вярва да са ни останали и секунди.

Погълнат от болката, Сплайнът затвори огромния си клепач.

 

 

Увиснала под повредения купол оръдейна тръба се удължи надолу. Най-сетне отворът й докосна кристалния под и се сля с него без най-малка пролука. Две светулки-сингуларности неуловимо за окото се придвижиха по-близо до дулото, като че жадуваха да бъдат изстреляни в космоса. Берг усети леката промяна в задържащото я на крака гравитационно поле. Като потрепване на земята предизвика усещане за падане в стомаха й.

Обърна се към Джаар.

— Чуй ме — припряно му заговори тя. — Ето какво ще направим. Искам да пренастроиш тази гадост, за да изстреля сингуларната двойка, така че връхната точка на траекторията да попадне във вътрешността на Сплайна. Но това не е всичко. Искам сингуларностите да се слеят точно в мига, когато се намират в сърцето на Сплайна. Разбра ли?

Отначало Джаар я гледаше без никакви признаци на разбиране. После думите стигнаха до съзнанието му. Очите му се присвиха.

— Колко бързо можеш да го направиш? — попита тя.

— Гледай.

 

 

Моментът на стълкновението приличаше на балет.

Факелът на ГОТ-двигателя изду в мехури грамадни парчета от гърчещата се плът на Сплайна. Майкъл се улови, че прави опити да се отдръпне от кървавите месести декари над главата си. Сплайнът все още като че не можеше да отговори с нищо. Онези странни черешови лъчи продължаваха да пронизват пространство-времето със скоростта на светлината — но стреляха напосоки и все не успяваха да улучат „Рака“.

— Има нещо сбъркано — задъхано каза Хари. — Досега трябваше да ни е нарязал на филийки. Защо не го направи?

Сега „Ракът“ навлизаше в самия Сплайн, ослепителният ГОТ-двигател проби еленската кожа на туловището. Светлината на сътворението изпаряваше кръв и плът в грамадна, беззвучна, скверна експлозия. Великанското тяло на Сплайна сякаш се напъваше да отстъпи назад. Накрая опашката от кометен лед на „Рака“ изчезна в тялото, все така нажежена.

Около огромната рана се виждаше облак от движение. Майкъл напрегна зрението си, за да вижда по-ясно.

— Роботи-дребосъци — изумено промълви Хари.

— Безпилотни антитела — безжизнено се намеси Шайра. Гледаше ставащото потисната, но запленена.

Хари съобщи:

— Роботите повреждат нашия корпус. Нападнати сме. За пръв път.

— Може би — каза Пул. — Но не ми се вярва вече да има някакво значение.

Звездният огън на ГОТ-двигателя накрая бе угасен от измъчените антитела. Но буцата кометен лед и дългото, мачкащо се тяло на „Рака“ все още неумолимо се забиваха в плътта на Сплайна.

Почти като секс, помисли си Майкъл.

 

 

С намалената си скорост сингуларностите сякаш пълзяха нагоре по прозиращата тръба. В главата на Берг се мяркаха нелепи видения как се изтъркулват от дулото и безславно цопват обратно на кристалния под…

Сингуларностите достигнаха отвора на оръдието и изчезнаха от погледите им, закрити от купола.

Щом направи каквото трябваше, за добро или зло, силите на Берг се изцедиха отведнъж. Тя се хвана за пулта, за да се удържи на омекналите си крака.

Пурпурночервена светлина проблясваше безшумно през пукнатините в разбития купол. Смъртоносните лъчи на Сплайновия звездотрошач примигваха и изчезнаха.

Навсякъде по опустошения кораб „Приятелите“ вдигаха лица, сякаш чудновати цветя проследяваха слънцето.

Половината купол беше изчезнал. А над него Сплайнът закриваше звездите.

Гигантският боен кораб се въртеше със затихнали звездотрошачи в безстрастното небе. Невероятно обширен кървав кратер покриваше поне една осма от повърхността, както прецени Берг, и обезобразяваше силуета му. Не можа да сдържи бодналото я съчувствие към съществото. Сплайнът се завъртя и тя видя не по-малко дълбок кратер на срещуположната му страна. Оръжейните гнезда се препълниха с кръв. Сплайнът се въртеше неравномерно на звездния фон, като че някаква вътрешна система за равновесие бе спряла да го управлява.

— Имплозионни рани от насочените гравитационни вълни — невъзмутимо каза Джаар. Кимна замислено. — Успяхме.

Берг затвори очи. Търсеше в душата си ликуваща радост. Дори само облекчение. Но още беше прикована върху проклетата яйчена черупка, която вероятно щеше да се разпадне и сама, без помощта на Сплайна. А и не биваше да забравя, че след като завърши унищожението на бойния кораб, слятата миниатюрна черна дупка щеше да падне от небето върху тях…

Обърна се към младежа:

— Хайде, Джаар, красиво копеле такова. Ако ще оставаме живи, имаме още работа да свършим…

 

 

Сплайнът се пропука.

ГОТ-двигателят се заби в сърцето му като кама. Мускулите се сгърчиха на вълни, които разкъсаха тялото на чудовището като земетресение. Навсякъде по повърхността избухваха кръвоносни съдове и пръскаха в космоса бързо замръзващи фонтани.

Каксът мълчеше.

Джейсофт Парз се държеше за нервни влакна. Окото се въртеше нелепо, сякаш Сплайнът търсеше как да избяга от страданията си. Парз затвори очи и се опита да усети мъките на съществото — всеки спазъм, всеки разпадащ се съд.

Бе докаран тук да стане свидетел на унищожението на Земята. Сега реши да стане свидетел на смъртта на какса, обвързан със съзнанието на Сплайна. Опитваше се да долови страха му с настъпващия мрак, отчаянието му от допуснатите грешки, осъзнаването на бъдещето, което в края на краищата щеше да се случи — Джим Боулдър, разпръсването на каксите сред звездите.

Провал — и смърт.

Джейсофт Парз се усмихваше.

 

 

Най-после „Ракът“ спря със забита опашка в разрушения център на Сплайна. Жилищният купол, щръкнал върху нагънатото стъбло на кораба, според Майкъл се издигаше над тялото на Сплайна като наблюдателна площадка над призрачна гледка от кръв и разкъсана плът.

Лежеше на кушетката и напрежението го напускаше. До него Шайра дори беше заспала.

— Имам нужда от душ — каза той.

— Майкъл — виртуалната глава на Хари се рееше по ръба на купола и надничаше навън, — там има нещо.

Майкъл се ухили.

— Какво има толкова, като не броим един разнебитен разумен боен кораб от бъдещето? Направо ме изненада, Хари.

— Мисля, че е око. Наистина — огромно грозно око, широко цели метри. Изскочило е от гнездото си, клатушка се на нещо като проводник… може би зрителен нерв.

— И?

— И мисля, че вътре има някой — Хари също се ухили. — Май ме видя. Маха ми…