Стивън Бакстър
Нашественици във времето (10)

10

— Майкъл! — Гласът на Хари Пул беше тих, но настойчив. — Майкъл, събуди се. Почва се!

Майкъл Пул с нежелание изплуваше от съня. Отметна тънкото одеяло, обърна се по гръб и разтърка очи. До него Берг беше вече будна и седеше. Пул се надигна на лакти и присви очи от пробождаща болка в долната част на гърба си. В малката колиба на Шайра нямаше течения, а и въздухът беше спокоен и приятно топъл. Но въпреки уверенията на Мириам, че за него е безкрайно добре да спи на твърда повърхност, съмняваше се дали някога ще свикне със съня върху запълнен с груб материал дюшек, дебел само два-три сантиметра, над ксиийлски под.

Мириам Берг вече навличаше дрехата си, дадена й от „Приятелите“.

— Какво е започнало, Хари?

Виртуалното изображение, неясно от разсейването на сигнала, се рееше над Пул.

— Потокът високоенергийни частици от портала на „Интерфейс“ се усилва. Нещо идва, Майкъл. Нахлуване от бъдещето. Трябва да се махаме оттук.

Както още се бореше с тренировъчния екип и обувките, Пул се запрепъва към открития вход на типито. Примига срещу светлината на Юпитер и обърна лице към небето. Порталът на „Интерфейс“ висеше там, изящен и красив, привидно безопасен.

— Сплайн — задъха се Берг. — Изпратили са Сплайн. Живите кораби, които „Приятелите“ ми описаха, бойните кораби на каксите, на Окупацията. Идват да унищожат този апарат. Точно както очаквахме.

В гласа й прозвуча нотка, която Пул никога не беше чувал — уязвимост, събудила у него първобитното желание да я сграбчи в ръце и да я заслони от небето.

— Майкъл, тези неща ще разгромят и най-доброто, което човечеството може да хвърли срещу тях, дори и след петнадесет века. Нямаме надежда дори да одраскаме гнусните им кожи.

— Е, поне можем да се напънем, по дяволите — промърмори Пул. — Хайде, Берг. Нуждая се от силата ти. Хари, какво става по другите места в системата?

Виртуалният, ясен и контрастен извън типито, нервно сви рамене.

— Не мога да изпратя съобщение, Майкъл. „Приятелите“ все още блокират сигналите ми. Но корабите в района засякоха приток на високоенергийни частици. — Печално срещна погледа на Пул. — Майкъл, никой нищо не знае, да ги вземат мътните. И досега се държат на почтително разстояние, чакат да им кажем какво става. Не съзират никаква заплаха — в края на краищата този кораб цяла година мирно и тихо си остана в орбита около Юпитер, загадъчен, но безвреден. Какво би могло да се случи точно сега? — Огледа небето. — Хората са… любопитни, Майкъл. Чакат с нетърпение. Над всеки земен град висят огромни виртуални изображения на портала и кораба от пръст… Нещо като карнавал.

— Но щом каксите започнат нападението си…

— Ще бъде твърде късно.

Берг хвана ръката на Майкъл. Той виждаше, че върху лицето й все още се запазва маската на страха, но решителността и хитроумието й се връщаха.

— Чуй ме. Най-големият ни шанс да ги ударим е сега… в първите няколко минути след появата на Сплайните от портала.

Пул кимна.

— Правилно. Каузалният стрес.

— Сплайните са живи същества. Това е слабост, от която можем да се възползваме. Несъмнено на Каксите и корабите им ще са нужни няколко минути, за да стигнат пълната си сила. Ако ги ударим бързо, може би имаме някаква надежда.

Разбира се, Берг беше права. Във всичко това имаше нещо неизбежно, помисли Пул. Ние ще трябва да се заемем. Затвори очи, жадуваше за мълчанието, за липсата на необходимост да взема решения в Облака на Оорт.

Хари се засмя с накъсан и твърде жизнерадостен глас.

— Значи да ги ударим веднага? Че как! Но с какво точно?

Пул прошепна:

— Със сингуларното оръдие.

Берг остро погледна Майкъл, възможностите преминаваха една след друга през ума й.

— Но дори да убедим „Приятелите“, това оръдие не е проектирано за бойни цели.

Майкъл въздъхна уморено.

— Значи ще го приспособим.

Хари каза:

— Стига проклетиите да са годни за насочване и стрелба. Кажи ми как би трябвало да работят — изстрелваш с тях черни дупки по Юпитер…

— Да — прекъсна го Майкъл. — Двойка сингуларности се изстрелва от дулото на всяко оръдие. В основни черти това устройство си е истинско оръдие — щом бъдат изстреляни сингуларностите, траекторията им става балистична. Обикалят се една друга на разстояние няколко метра и влизат в гравитационната яма на Юпитер. Траекториите са изчислени да се слеят в определена точка на планетарното ядро.

Берг се навъси.

— Накрая дупката или дупките ще погълнат Юпитер…

— Да. Същността на Проекта е превръщането на Юпитер в една-единствена голяма черна дупка с определена маса…

— Но това би могло да продължи векове! Зная, че нарастването на дупките ще върви по експонента, обаче нали така се започва почти от нулата. Дупките могат да нарастват само с бързина, определена от средата им.

— Вярно е. — Усмивката му беше почти тъжна. — Само че времевите мащаби на Проекта не се измерват с векове, а с много повече.

Берг се напъваше да извлече идеи от ума си, без да обръща внимание на надвисналото над нея небе.

Как можеха да използват това разрушаващо планети оръдие, за да обезвредят един Сплайн? Ако просто изстрелят черните дупки, миниатюрните сингуларности само ще минат през плътта на бойния кораб. Нямаше съмнение, че ударните напрежения и другите въздействия щяха да наранят Сплайна при преминаването на дупките и с малко късмет биха могли да повредят някоя важна част… но по-вероятно беше да не стане така. Сплайнът беше широк една миля и раните от пробилите го дупки едва ли щяха да бъдат по-лоши от попаденията на лазерни лъчи.

Множествен удар, нещо като артилерийски бараж?

— Ами ако изстреляме две сингуларности, които да спрат в центъра на масата на Сплайна? Дали бихме могли?

— Разбира се.

Майкъл сви вежди. Берг почти виждаше как се роят линиите на траектории в главата му.

— Трябва просто да изстреляме сингуларностите с ниска скорост — преди всичко по-ниска от скоростта за изтръгване от притеглянето на кораба.

— Да.

Берг си представи това. Като запратени във въздуха камъни сингуларностите ще спрат в тялото на Сплайна… Но само за миг, преди да паднат обратно. Каква ще бъде ползата? На дупките ще им трябват дни да погълнат масата на Сплайна — е, може би часове, за да отнемат достатъчно вещество, да причинят съществени повреди, а не малкото секунди, през които ще бъдат в туловището.

Както и да е, не разполагаха с часове.

А после какво?

— Защо искат да насочат сингуларностите към Юпитер по толкова сложни орбити? — попита Хари. — Защо трябва да се слеят, преди да достигнат центъра му?

Майкъл поклати глава.

— Не си схванал тънкостите на замисъла — сериозно каза той.

— Очевидно не съм — сухо отвърна Хари.

— Разбираш ли какво се случва, когато две сингуларности се съберат, когато се съчетаят? — Той показа с двата си юмрука как сингуларностите се приближават една към друга, как се обикалят и накрая се сливат. — Хоризонтите на събитията се сливат в единен хоризонт с по-голяма мрежова област… пропорционално на областта нараства и ентропията^[1]. Самите сингуларности — пробиви в пространството в сърцето на черните дупки, пропадат една в друга. Изместената в синята част на спектъра радиация увеличава ефективната маса, докато стане окончателното сливане в Планкови мащаби — страхотните гравитационни полета, които възникват, действително свиват времето. И слетият хоризонт на събитията потрепва като сапунен мехур, създавайки радиация чрез квадруполни ефекти.

Берг бавно кимна.

— И в каква форма е тази… радиация?

Той като че се учуди на въпроса й.

— Гравитационна, разбира се. Гравитационни вълни.

Тя пое дълбоко дъх, усети как кръвта се забърза по вените й. Гравитационни вълни.

Майкъл продължи обясненията си.

Това не били незначителните малки вълнички в пространство-времето, движещи се със скоростта на светлината, които астрономите изучаваха векове наред… Когато се слеят две масивни сингуларности, гравитационните вълни били чудовищни. Нелинейни изкривявания на самото пространство-време.

— А радиацията е насочена — продължи Майкъл. — Пулсира по оста на двойката. Ако подберете точно разположението и ориентацията на дупките при сливането им в тялото на планетата, можете да насочвате пулсациите на гравитационните вълни накъдето пожелаете. Можете да оформите имплозията на Юпитер, като насочвате веществото му в огромни мащаби. Според мен намерението на „Приятелите“ е било дори да премахнат част от масата на планетата преди окончателния колапс. Точните размери, ъгловият момент и зарядът на крайната черна дупка очевидно са важни параметри за успеха на…

Но Берг вече не слушаше. Значи корабът не беше просто — просто — платформа за сингуларни оръдия. Той беше гравитационно-вълново оръжие.

Създаден от хората звездотрошач.

Можеха да отвърнат на удара!

Майкъл погледна нагоре и изпъшка.

Цветът на небето се променяше, хвърляше сиви сенки по лицето му.

Берг вдигна глава. Грамадна луна от плът самодоволно се плъзгаше към зенита, стоманеносивата й повърхност беше нашарена от очи и оръжейни гнезда. Кървави белези, дълги стотина метра, загрозяваха туловището. Берг потърси с поглед портала на „Интерфейс“ и различи още един голям кораб, измъкващ се непохватно като слон от бъдещето. Единият му край се плъзна по тънката небесносиня рамка на портала, слой от плътта завря и изчезна, когато огромната маса на екзотичната материя надигна вълни в живата тъкан.

Сплайни…

Започваше.

 

 

Увиснал в опната течност, Джейсофт Парз се държеше за гъвкавото вещество на роговицата и се взираше в миналото.

Корабът на Парз вече се измъкваше от зоната на юпитерианското притегляне, насочен към точката за хиперпространствен скок, който щеше да го отведе при вътрешните планети. Порталът на червеевата дупка се отдалечаваше, приличаше на синкав белег върху издутата буза на Юпитер. Парз виждаше, че съпровождащият ги втори Сплайн вече надвисва над късчето земна зеленина — кораба на бунтовниците.

Джейсофт въздъхна.

— Бунтовническият апарат е елегантен.

Каксът се обади:

— Той е само буца кал, запратена в пространството от прекалено дейни маймуни.

— Не. Погледнете го пак. Маскировъчен земен слой около пашкул от ксийлски строителен материал… Трябва да са откраднали Ксийлско цвете и са построили това в някоя дълбока пещера. — Парз се разсмя. — И то под вашите бдителни погледи.

— Под погледа на моя предшественик — бавно каза Каксът. — Според данните от сензорите на кораба ни това нещо е направено около слой от сингуларности. Хиляда, с обща маса с мащабите на астероид…

Парз подсвирна.

— Това не ми изглежда възможно. Как…

— Очевидно такава маса не може да бъде събрана от пространството. Бунтовниците сигурно са намерили някакъв начин за извличане на материал от веществото на планетата си.

Някога хората били способни да създават творения от екзотична материя. Явно не всичко от тази технология е било забравено или отнето от каксите. Парз си представи кладенци от магма, на която придават форма и я сгъстяват, натикват я в поток сингуларности с огромна сила… Той погледна възхитено кораба от пръст.

— Това е смело, дръзко, изобретателно.

— В гласа ти звучи гордост.

Парз вдигна рамене.

— Защо пък да не съм горд? Хора са направили нещо забележително при невъзможни обстоятелства. Дори са стигнали толкова далеч, колкото успяха тези бунтовници…

— Не губи чувството си за перспектива — сряза го каксът. — Те не са сериозна заплаха за Окупацията. При цялата изобретателност в построяването му намираме се пред един-единствен разнебитен сал, който едва поддържа структурната си цялост. При това направен крадешком, като леговище на преследвано животно. Къде виждаш основания за гордост?

— Може би бунтовниците се смятат именно за преследвани животни.

Каксът помълча.

— Възхищението ти от тези престъпници е интересно — изрече меко той.

— О, няма от какво да се тревожите — отвърна Парз със смътно отвращение от самия себе си. — Говоря като истински бунтар. Винаги съм говорил така. Но когато се стигне до действия, е съвсем различно.

— Зная. Разбирам тази особеност на твоята личност. Както я е разбирал и моят предшественик.

— Толкова ли съм предсказуем?

— От наша гледна точка това е фактор, който увеличава твоята полезност.

Иззад овалния силует на Сплайна се появи друг кораб. През лещата на окото Парз видя, че е един от апаратите, присъщи на периода, в който попаднаха — тумбест и тромав, пищно оцветен, подскачаше пред окото на Сплайна като буболечка. Сензорите показваха, че наоколо има цял рояк от тези космически шлепчета, струпани край портала на „Интерфейс“. Досега нито един не се пречкаше на Сплайна — или по-точно не се опитваше да пречи.

Парз попита:

— Не ви ли безпокоят тези местни кораби?

— Нищо не могат да ни направят — като че равнодушно отвърна каксът. — Разполагаме с достатъчно време за проверки по системите на Сплайна преди хиперпространствения полет към вътрешните планети.

Парз се усмихна.

— Като ви слушам, си представям някой командир на атомен самолетоносач от двадесети век, който гледа с презрение боядисаните канута на островитяните, носещи се по течението, за да го поздравят край брега на морето. Все пак и най-примитивното оръжие може да убива…

— А аз се чудя защо не ни нападат.

Парз притисна лице към роговицата и огледа небето. Сега ги търсеше нарочно и затова забеляза колко много странни местни кораби имаше тук, от колко различни модели. Припомни си, че политическата система през този период се отличавала с хаос и разпокъсаност. Вероятно тези космически съдове представяха най-различни власти. Правителства на спътниците на Юпитер, на вътрешните планети, на самата Земя, както и централните междуправителствени служби… Може би тук още не съществуваше никаква военна коалиция. Може би нямаше кой да издаде заповед за нападение срещу Сплайна.

Въпреки всичко Парз се подразни от снизходителното отношение на какса.

— Не се ли тревожите поне малко, че тези корабчета може би вече вдигат по тревога цялата Слънчева система? Може вътрешните планети да съберат повече сили за удар срещу вас — мрачно каза той. — И ако им позволите да се подготвят…

— Джейсофт Парз! — Личеше, че търпението на какса се изчерпва. — Твоите фантазии, породени от стремежа ти към смъртта, започват да ми правят лошо впечатление. Досега не съм забелязал нито едно отчаяно предупреждение, каквото ти така жадуваш.

Парз се навъси и разсеяно се почеса по бузата през тънката прозрачна пластмаса на маската.

— Положението наистина ми се струва необяснимо, дори като си припомним политическата раздробеност. „Приятелите“ са от една година в този период. Имали са предостатъчно време да предупредят живеещите в тази епоха хора, да съгласуват действията си, да съберат някакви сили, за да ви се противопоставят… дори да затворят портала на „Интерфейс“.

— Засега няма признаци на подобна съгласуваност — отговори каксът.

— Не, няма. Възможно ли е „Приятелите“ да не са предупредили тукашните хора, дори да не са се свързали с тях?

Парз и сега виждаше кораба на „Приятелите“ върху фона на Юпитер — зелено петно в розово море. Какво замисляха бунтовниците? „Приятелите“ трябва да са имали нещо на ум, когато са извършили отчаяното си бягство към този период… Но явно са решили, че не се нуждаят от възможностите на хората, живели в него.

Парз се опитваше да си представи как шепа бунтовници с един-единствен, стъкмен от каквото са имали подръка кораб, са се надявали да нанесат удар през петнадесет века срещу междузвездна сила.

— Няма особено значение — промърмори каксът, безтелесният му глас жужеше като насекомо някъде между очите на Парз. — Вторият кораб на Окупацията е на минути път от апарата на бунтовниците. Тази нелепа сценка наближава кулминацията си.

 

 

— Майкъл Пул! Мириам!

Пул откъсна поглед от изумителното небе. Пред тях стоеше Шайра. Видя, че обичайната беизразна неподвижност на изопнатото като череп лице бе помрачена от плътно стиснатите й устни и розовобялото на разширените малки ноздри. Зад нея по кораба цареше оживление. „Приятелите“, понесли плочите си и други устройства, тичаха по жилавата трева и се събираха към камъните в средата.

Берг рязко каза:

— Шайра, онова горе са бойни кораби Сплайни.

— Разбираме какво става, Мириам.

— И какво, по дяволите, смятате да правите?

Шайра не й обърна внимание, а заговори на Пул:

— Трябва да останете в типито. Откритото пространство на кораба в момента не е безопасно. Ксийлсият материал ще ви предпази от…

Пул я прекъсна:

— Не отивам никъде, преди да разбера какво ще правите.

Хари, чийто образ си върна яркостта извън колибата, скръсти ръце и вирна брадичка.

— Аз също — предизвикателно каза той.

Гласът на Шайра беше неравен, но все още твърд.

— Няма да отговорим пряко на намесата на каксите — настоя тя. — Няма смисъл да…

Берг изкрещя:

— Искаш да ми кажеш, че след като ги доведохте тук, ще ги оставите да си ходят напред-назад и да правят каквото поискат?

Шайра се сви от яростта на другата жена, но не отстъпи.

— Вие не разбирате — напрежението все повече личеше в гласа й. — Проектът е най-важен.

Хари се пресегна да хване ръката на Пул. Пръстите му минаха в облак от пиксели през дрехата и плътта.

— Майкъл, погледни Сплайна.

Първият боен кораб бе преминал точката на зенита и явно се отдалечаваше от тях. Дълбоко в приличащите на кратери пори блестяха кръв и метал.

Вторият боен кораб излезе от „Интерфейс“. Вече беше с размерите на голяма монета и растеше пред погледите им. Видимо идваше към тях.

— Само два са — измърмори Берг.

Пул я погледна стреснато — кожата на лицето й се беше събрала около втренчените очи.

— Какво?

— Няма признаци, че още един идва през портала. Мина достатъчно време, а трети не се показа.

Пул поклати глава, смаян от способността й да осмисля надвисналата от небето заплаха.

— Как мислиш, дали нещо ги спира на другия край?

Берг рязко тръсна глава.

— Няма какво. Според тях два ще им стигнат за всичко.

Шайра угрижено кършеше ръце.

— Моля ви! В типито!

Пул пренебрегна думите й.

— Какво правят в момента според тебе?

Берг, чийто страх се стопи или поне успя да го потисне, проследи безмълвните движения на Сплайните.

— Първият напуска юпитерианското пространство.

Пул се намръщи.

— И накъде се е насочил? Към вътрешната Слънчева система?

— Логично е — сухо отбеляза Берг. — Там си хвърка Земята, тлъстичка и подканваща.

— Ами вторият?

— … ще се натика в скапаните ни гърла.

Шайра се намеси:

— Не бива да се страхувате. Когато Проектът даде резултати, тези събития ще бъдат… превърнати в безвредни сенки.

Пул и Берг откъснаха очи от гнусната гледка в небето и се взряха в „Приятелката“.

— Тя е смахната — каза Берг.

Шайра се наведе към тях, сините й очи бяха бледи и напрегнати.

— Трябва да разберете. Проектът ще поправи всичко това. Продължаването на Проекта е… трябва да бъде най-важно за всички ни. И за вас, нашите гости.

— Даже и над самозащитата ни, над защитата на Земята срещу нападението на Сплайните? — попита Пул. — Шайра, сега е може би най-големият ни шанс да отблъснем атаката. И…

Тя като че не го чуваше.

— Проектът трябва да се осъществи. По-точно — да се ускори.

Момичето се взираше в тях, молеше да я разберат. Майкъл почти можеше да види как в главата й се блъскат заучените фрази.

— Сега ще дойдете с мен.

— Какво мислиш? — обърна се Пул към Берг. — Ще ни принудят ли? Имат ли оръжие?

— Знаеш, че имат — невъзмутимо отговори Берг. — Видя какво направиха с моята капсула.

— Значи не можем да ги заставим да направят каквото и да било. — Чуваше разочарованието, отчаянието в гласа си. — Въобще няма да се противопоставят на Сплайните, влагат цялата си вяра в този техен Проект. Магическият Проект, който всичко ще оправи.

Берг тихо изръмжа.

Замахна странично със свит юмрук и улучи „Приятелката“ точно в слепоочието. Шайра се сгърчи, падна на земята и остана с лице в розовеещата трева.

Хари погледна надолу.

— Олеле!

— Няма да бъде дълго в безсъзнание — успокои го Мириам. — Трябва да побързаме.

Пул вдигна поглед към неизменно нарастващото кръгло тяло на бойния кораб Сплайн.

— Какво ще правим?

— Ще се наложи да се заемем и с двата Сплайна — измънка Берг.

— Колко му е! — възкликна Хари. — А от друга страна, защо не мислим с по-голям размах? Имам хитроумен план…

— Млъкни, Хари — разсеяно го прекъсна Майкъл. — Добре, Мириам, слушаме те. Как?

— Ще трябва да се разделим. Хари, готова ли е капсулата на „Рака“ за излитане?

Той затвори очи, като че се вглеждаше в себе си.

— Да.

Шайра се размърда на тревата и тихо изстена.

— Може би в бъркотията ще се измъкнете с капсулата, докато „Приятелите“ тичат да оправят нещата. Върнете се на „Рака“ и тръгнете след първия „Сплайн“, който се насочва към Земята. Може и да го хванете, преди да включи хипердвигателя.

— А после?

Берг се усмихна със стиснати устни.

— Откъде да знам? Измислям всичко в движение. Ще трябва да ви хрумне нещо.

— Добре. Ами ти?

Берг погледна към небето. Вторият Сплайн надвисваше все по-близо като месеста луна над тях.

— Ще опитам да направя нещо на този — отговори тя. — Току-виж, се добера до онези сингуларни оръдия.

Шайра пак изпъшка и май направи усилие да вдигне лице от тревата.

Пул попита:

— С нея какво ще правим?

Берг вдигна рамене.

— Вземете я със себе си. Може би ще ви помогне с нещо.

Пул се наведе и вдигна момичето. То отвори изцъклени очи и се опита да проясни погледа си.

Мириам се взря в лицето на Пул.

— Искам да се сбогуваме, Майкъл.

Хари погледна Пул, Мириам, после пак Пул. Учтиво премигна и изчезна.

Майкъл изви глава към селището от ксийлски материал, към центъра на кораба от пръст. Трима едри „Приятели“ тичаха към тях. Не, четирима. И носеха нещо. Оръжия?

Обърна се към Берг.

— Никога няма да стигнеш до центъра на апарата. Ела с нас.

Главата на Хари се появи в пространството около ухото на Мириам.

— Извинявайте, хора, ама нямате много време.

Мириам се ухили за миг, прокара ръка през късата си коса и дълбоко пое дъх.

— Аз не отивам към центъра на апарата. Довиждане, Майкъл.

Обърна се… и затича към ръба на света.

Майкъл постоя за секунда, загледан след нея със зяпнала уста.

Шайра се загърчи по-силно в ръцете му, мяташе се като заседнала на плитко риба.

Нямаше време. Майкъл се завъртя на пети и затича към своята капсула с неудобния товар в ръцете си, а безтелесната глава на баща му се носеше до него.

Пред нея ръбът на апарата беше като ивица тревисти ресни, неуместна на оточно-виолетовото лице на Юпитер.

Мислите бясно препускаха в главата й.

От кръглото селище на „Приятелите на Уигнър“ Берг трябваше да пробяга стотина метра до края на апарата. Е, по равна местност сигурно би преминала това разстояние за десетина секунди. Но отслабеното притегляне към ръба би трябвало да увеличи скоростта й, стига да не се пльосне по лице. А, от друга страна, ще се катери на излизане от гравитационната яма на кораба, все едно тича нагоре по хълм…

Да, земята под краката й сякаш започна да се обръща нагоре.

Опита се да използва отслабващата гравитация, да спечели всяко възможно предимство. Съзнателно забави крачките си, за да се удължат и да я носят по-надалеч.

Рискува да погледне през рамо. Групичката преследвачи от „Приятелите“ се бе разделила. Двама тръгнаха след Майкъл и момичето, другите двама преследваха нея. Бяха в добра форма и бързо тичаха по тревата.

Носеха лазерни оръжия като онези, с които бяха превърнали нейната капсула в купчина безполезен метал. Представи си как кохерентният поток фотони излита от оръжията и пронизва гърба й по-бързо от мисълта. Не можеш да бягаш на зигзаг от светлинно оръжие… Усети как гърбът й се напрегна, мускулите се свиха в спазъм. Крачките й станаха неравни и тя направи усилие да опразни главата си от всичко, освен поредното движение.

Сега като че изкачваше наклон от трийсетина градуса. Не смееше пак да погледне назад от страх да не види как корабът привидно застава отвесно под нея и за да не падне безпомощно с гърба напред, ако загуби равновесие. По дяволите, гърдите я заболяха. Белите й дробове с мъка поемаха разредения въздух. На такова разстояние от мъничката гравитационна яма на кораба сякаш изкачваше планините на Марс.

Чудеше се защо „Приятелите“ не започват просто да стрелят. Нямаше нужда да се прицелват, достатъчно беше да размахат наляво-надясно лазерите и да й прережат гръбнака, както нарязаха капсулата. Но те се колебаеха. Чудеха се какво да правят.

Разбра, че искат да я спрат, а не да я убият, нямаха желание да използват оръжията си.

Не харесваше кой знае колко „Приятелите“, но поне не бяха убийци. Може би щеше да й стане по-добре, ако бяха.

Сега чувството й за перспектива се съсредоточи върху приближаващия ръб на този малък свят. Виждаше отделни стръкове трева, летящи към нея.

Болката в дробовете й беше адска. Усети как езикът й се подава от устата. Болеше я целият гръден кош, също мускулите на гърба и раменете. Краката й се схванаха от изкачването по все по-стръмния склон, трепереха, като че знаеха към какво отиват.

Престана да обръща внимание на всичко това. Ръцете й цепеха редкия въздух, забиваше пети в тревата, сякаш отблъскваше от себе си кораба.

„Равнината“ ставаше почти отвесна. Тя се носеше нагоре по оформени като паница Алпи…

Под обувките й вече нямаше трева.

Наклони се напред и се спъна в ръба. Инерцията я отдели от кораба, запрати я в розовата светлина на юпитерианското пространство с разперени ръце и крака като някакво невероятно хвърчило. Докато бавно летеше, видя хайката от „Приятели“ проснати в тревата, оръжията им зарязани до тях, редкият въздух заставяше устите им да се отворят като карикатури на изумлението.

Висеше изгубена в пространството с празни дробове, привидно неподвижна между кораба и туловището на Юпитер. Тъма пропълзя по краищата на погледа й.

О, Исусе! Майкъл, може би все пак това не беше най-добрият план!

 

 

Майкъл Пул тичаше покрай на селището към своята капсула, на ръцете му тежеше изпадналата в полусвяст Шайра, а вече беше изтощен.

Видя как Берг излетя над ръба. Намери време да недоумява дали тя знае какво прави.

Погледна през рамо, движението само усили болката от задъхването в гърдите му. Двамата „Приятели“ още го преследваха. Бяха достатъчно близо, за да види петната кал по розовите им дрехи, застиналите мрачни лица, мътно проблясващата пластмаса на техните лазерни оръжия…

Хари се рееше до него, краката му се въртяха като перки — все едно че бягаше герой от анимационно филмче.

— Неприятно ми е да съм вестител на лоши новини — изпъхтя той, — но те ни настигат.

— Кажи ми нещо… дето не го знам.

Хари без усилие погледна през рамо.

— Всъщност не разбирам защо не те покосят на място.

— Спести си… окуражаващите дрънканици — изпъшка Майкъл, раменете и ръцете му бяха сковани от болки, — и… направи нещо!

— Например?

— Използвай си… тиквата, проклет да си! — изръмжа Майкъл.

Хари се намръщи, потри брадата си и изчезна.

Внезапно се чу вой откъм преследвачите на Пул, лазерни лъчи пробиха въздуха над него, замириса на озон.

Както препускаше, Майкъл отново рискува да погледне зад себе си.

Триметрово изображение на Хари, блещукащ колаж от полупрозрачни, големи колкото юмрук пиксели, се бе изпречило пред двамата „Приятели“. Стреснати, те се заковаха на място пред привидението и задействаха лазерите си. Бледорозовите лъчи пронизаха зърнестия образ, без да му навредят, и леко се отклониха от пречупването на атмосферата.

Но след броени секунди „Приятелите“ зарязаха виртуалния. Изкрещяха си нещо, нарамиха лазерите и пак се втурнаха напред. Хари се появяваше пред тях отново и отново, основната схема на виртуалното му тяло се разкривяваше в какви ли не грозни форми, но „Приятелите“ дори не забавяха крачка и профучаваха през безсилните облаци от пиксели.

Пул сгуши глава в раменете си, напрягаше се да тича.

— Майкъл!

Пул рязко вдигна глава. Капсулата на „Рака“ бързо го доближаваше — стоманеносив силует на куршум, носещ се на метър над полето. Английската трева се накланяше и полягаше под нея. Подканяща жълта светлина грееше от отворения люк на въздушния шлюз.

Усиленият глас на Хари отекна от далечните сгради.

— Майкъл, разполагаш с една-единствена възможност… надявам се координацията ти да е по-добра от издръжливостта.

Майкъл тежко трополеше в тревата с неудобния товар в ръце. Дишането на Шайра дращеше по врата му. Капсулата летеше към него със стотина километра в час, отвореният люк приличаше на зяпнала уста.

Мигновен розовопурпурен блясък над главата му, полъх на озон — и малка дупка се появи в сивобялата черупка на капсулата. Облачето дим се разсея веднага. Капсулата сякаш се препъна, но продължи напред.

„Приятелите“ май се освобождаваха от задръжките си да използват оръжие.

Капсулата запълни полезрението му.

Пул скочи.

Рамката на люка закачи десния му глезен, а и лявото стъпало. Болката го заслепи, усети топла струйка кръв. Удари се силно в металния под на въздушния шлюз, падна тежко върху Шайра. Момичето изохка отдолу, очите й рязко се разшириха. Плъзнаха се в плетеница от ръце и крака по пода, наранените крака на Пул оставяха след себе си кървава следа. Озоваха се притиснати до отсрещната стена и за втори път въздухът изскочи от запъхтените дробове на Пул.

Лазерен лъч примигна на няколко сантиметра над главата му.

Капсулата се издигаше, люкът бавно се плъзна на мястото си. Пул се опита да стане и пак беше прикован към пода, този път надалеч от момичето. Гръдният му кош тежко се надигаше. Не можа да поеме дори една прилична глътка въздух при последните отчаяни скокове по тревата и сега се чувстваше като попаднал във вакуум.

Насили се да вдигне глава и погледна с помътнели очи затварящия се люк. Видя резен от оранжеворозовия Юпитер, ивица звезди. Вече излизаха от тъничката атмосфера на парчето земя и от петънцето синьо небе над него, гмурнаха се в юпитерианското пространство.

Пред него се надигаше чернилка. Болката в краката пробождаше отслабналите му сетива.

Момичето изстена, звукът като че идваше от много далеч, стори му се, че чу гласа на Хари. Дробовете му бяха празни. Беше му много студено. Затвори очи.

 

 

Берг се завъртя в половин салто, преди разреденият въздух да забави сгромолясването й. И вече падаше с главата надолу към кораба от пръст, притеглянето я дърпаше толкова немощно, че тя привидно висеше в небето.

Опитвайки се да поеме студения въздух, с разперени ръце и крака тя гледаше назад към кораба. Най-голямата опасност — най-голямата сред цяла джунгла от опасности, поправи се тя — беше да не е надхвърлила скоростта за преодоляване на привличането. Дали щеше да излети в юпитерианската нощ, а дробовете й ще се напъват да открият последните молекули кислород? Опита се да прецени на вкус въздуха, да разбере дали продължава да се разрежда, но беше невъзможно да се увери.

Корабът се простираше като диаграма пред нея. Гледаше почти плоския купол от гълъбовосин ксийлски материал, който съставляваше основата на кораба, широка към половин километър. Беше нашарен от кръгли отвори с диаметър един метър, които сигурно бяха гърлата на сингуларните оръдия, описани от Пул. Нелепо й напомни за стар спортен стадион, откъснат от Земята и запратен с главата надолу в орбита около Юпитер. Но върху този стадион стърчаха куп постройки от ксийлски материал и очуканите древни камъни на Стоунхендж. Близо до ръба различаваше двамата си преследвачи, хванати за тревата, като две облечени в розово мушици, оръжията им залепнали за чимовете от обърнатата с главата надолу гравитация.

Отвъд кораба, Сплайнът се катереше по небето, а Юпитер мяташе петниста светлина по слонската му кожа.

Сега слаб бриз нашепваше в ушите й, а малкото, сложно гравитационно поле на кораба галеше гърба й в изкуственото небе. В душата й нахлу облекчение. Е, поне нямаше да умре от задушаване, увиснала от непредпазливост над Юпитер.

Корабът видимо се преместваше под нея, показвайки частта си с купола, а покритото с трева лице се скриваше от нейния поглед. Скоро закри и туловището на Сплайна.

За кратък, странен миг тя остана сама. Висеше в мехур бистро синьо небе. Накъсани бели облачета се виеха във въздуха и се къдреха около ръба. Тишината беше пълна. Сцената почти навяваше умиротвореност. Тя не чувстваше нито страх, нито съжаление. Бе се качила във влакчето на събитията и нямаше какво друго да прави, освен да се отпусне, да се движи с него и да реагира на всичко, което щеше да се случи. Опита се да опразни ума си от мисли, да се съсредоточи във всяко болезнено вдишване.

Ветрецът вече по-плътно вееше в лицето й. Усети как роши късата й коса и свободната дреха меко прилепна към гърдите и бедрата й.

Вгледа се по-внимателно в купола, в най-близкия от наглед случайно разположените отвори, на около двеста метра от ръба. Мереше го с нокътя на палеца си и установи, че приближава към него. Приличаше на огромна отворена уста.

Улови се, че въздъхна от чудата лека скръб. Край на малката въздушна пауза. Светът на събитията май пак я поглъщаше.

Сивият купол вече се надигаше към нея. Щеше да се блъсне в него на двайсетина метра от очертания с пръст ръб. Добре, засега беше доволна да остане настрани от отворите. Ксийлският материал беше мономолекулярен и тя си спомни острите като бръснач ръбове на входа в жилището на Шайра…

Притеглянето в тази част на купола трябваше да е около четвърт от земната норма. Достатъчно, за да се удари лошо. Постара се да промени положението си в смразяващия вятър, леко сви ръце и крака и вдигна длани пред лицето си.

 

 

Майкъл отвори очи.

Дишаше нормално. Слава Богу! Пое разкошния поток от плътен топъл въздух.

Беше в металната кутия на въздушния шлюз. Но металният под му се стори мек… твърде мек. Опипа под себе си с дясната ръка и откри пода на няколко сантиметра от гръбнака си. Неволно се отблъсна още по-нататък.

Безтегловност. Бяха се добрали до свободното пространство.

Когато обърна глава, раменете, гърдите и шията пак го заболяха от напрежението в разредения въздух на кораба от пръст. Зад него Шайра се бе свила като въпросителен знак, главата й беше окъпана от разсеяната светлина на шлюза. Насън лицето й изглеждаше особено младо. В безтегловността струйки кръв се виеха като змийчета от ушите й.

Пул предпазливо вдигна пръсти към собственото си лице. Кръв по носа и ушите. Внезапното движение го завъртя във въздуха, увисналите крака се разклатиха и се удариха един в друг, болката от наранените му глезени и стъпала запламтя отново. Той извика тихо.

Лицето на Хари изникна точно пред неговото.

— Жив си. По-точно — буден.

Пул откри, че гласът му е спаднал до грозно чегъртане.

— Точен си, Хари, няма що. Не можа ли да пришпориш още по-силно?

Веждите на Хари подскочиха.

— Лесна работа.

— Остави ме да спя.

Майкъл затвори очи.

— Съжалявам. Скачваме се с „Рака“ след минутка. И ще трябва да се измъкваме оттук. Нали ще нападаме широк цяла миля разумен кораб от бъдещето. Или не помниш плана?

Майкъл изохка и по-силно стисна клепачи.

 

 

Първо дланите, стъпалата и коленете на Берг се блъснаха в неподатливата повърхност. Строителният материал беше хлъзгав, по-гладък от лед, шокът от неочакван студ смрази ръцете й. Остави ръцете и краката си да се пързалят встрани изпод нея. Извърна лице, а гърдите и бедрата сравнително леко се удариха в повърхността.

Лежеше разпъната и притисната в купола. Остана така няколко минути, дишането й свистеше между зъбите, гръдният й кош усещаше студа на ксийлското вещество.

Случвало й се бе да каца и по-лошо.

Светлината се промени. Вдигна глава. Сплайнът още веднъж изгряваше над извития хоризонт на купола — злокобна луна от плът, надупчена от кратери с очи и щръкнали оръжия.