Стивън Бакстър
Нашественици във времето (1)

1

Флитерът се издигна от окупираната Земя като камък, хвърлен в синя паница. Малкото цилиндрично корабче се въртеше бавно и проблясваше с набирането на височина.

Джейсофт Парз бе повикан на среща в орбита с какския Губернатор на Земята. Парз потърси причините за тази заповед в ума си, дълбоко набразден от навика през годините на дипломатическата му служба. Разбира се, би трябвало да е свързано със завръщането на проклетата червеева дупка, която възбуди какса като пръчка, мушната в гнездо на стършели.

Но защо го вика сега? Какво се е променило?

С отдалечаването от планетата нарастваха и тежките предчувствия на Парз.

Сам в автоматизирания флитер, той наблюдаваше сноповете небесносиня светлина на Земята, които проникваха през малките илюминатори и се движеха с въртенето на корабчето, сякаш разсичаха прашния въздух около него. Както винаги, греещата невинност на планетата спря дъха му. Двата века окупация на каксите бяха оставили малко видими белези по повърхността на Земята — всъщност доста по-малко от онези, причинени от хората през тяхното бавно, с налучкване издигане до техническата цивилизация. Но въпреки това се разстройваше, като гледаше оградилата всички континенти зеленина на управляваните от каксите ферми за планктон и разпръснатите лъскави стъкловидни равнини по сушата — свидетелства за кратката и безславна борба на човека срещу окупаторите.

Парз бе разглеждал тези огледални полета от космоса — колко ли пъти? Сто, хиляда? И винаги се мъчеше да си спомни своята младежка реакция, когато за пръв път видя разрушените някогашни градове. Онзи освобождаващ, изгарящ гняв. Решимостта да не се примирява, както другите край него. Да, щеше да работи вътре в системата, дори да издрапа нагоре в кариерата в тази омразна дипломатическа служба, посредник-съглашател между човека и каксите. Но целта му бе да открие как да върне гордостта на хората.

Е, Джейсофт, каза си, и какво стана с твоите прекрасни намерения? Къде се затриха през всичките ти кални години? Парз се опита да пробуди загрубелите си като продъбена кожа чувства. Понякога се чудеше дали все още можеше да изпита нещо искрено. Дори разрушените градове вече не въздействаха така върху неговите възприятия и сега му служеха само като удобен подтик за носталгия по младостта.

Разбира се, стига да искаше, би могъл да обвини каксите и за самото си остаряване. Нали точно те унищожиха технологичната основа на системата Антистарост броени месеци от началото на Окупацията?

Случваше се Парз да размишлява как ли би се чувствал като човек, съхранен с АС. За какво му е носталгията на вечно младия?

Във флитера меко звънна сигнал — предупреждение, че оставаха по-малко от пет минути до срещата с флотата Сплайни. Той се отпусна в креслото и затвори очи, въздъхна леко, когато полуразумните възглавници се приспособиха към извивката на гръбнака му и започнаха да побутват и мушкат болящите го мускули по гърба. Костеливите му пръсти с кафеникави петна по тях легнаха върху чантата на малката масичка пред него. Направи усилие да се съсредоточи върху предстоящата среща с Губернатора. Щеше да му бъде трудно, но коя ли от тези срещи бе преминала леко? Предизвикателството, пред което се изправи Парз, бе да открие начин как да успокои Губернатора — да го убеди да не предприема драстични мерки заради произшествието с червеевата дупка, да не затяга наново законите на Окупацията.

Сякаш по даден знак широкото цяла миля туловище на флагманския кораб Сплайн на Губернатора се плъзна в обсега на погледа му, като превърна флитера в нищожно джудже и заслони Земята. Въпреки нежеланието си Парз всеки път трепваше, щом видеше Сплайн. Флагманският кораб представляваше неравно кълбо, без знаците и емблемите, които украсяваха човешките кораби преди няколко века. Корпусът се състоеше не от метал или пластмаса, а от нагъната, загрубяла кожа, напомняща за някой стар белязан слон. По този корпус-кожа личаха отвори широки цели метри, като дупки от шарка, но в тях подозрително блестяха сензори и оръжия. В една дупка се завъртя око и се втренчи смущаващо в Парз. То бе лъскава топка с диаметър три метра и стряскащо наподобяваше човешко — свидетелство за могъществото на конвергентната еволюция. Парз се улови, че почти виновно извръща поглед настрани. Както и останалите органи на Сплайн, окото бе закалено да оцелява в суровите условия на космическия полет, включително и в разтърсващите, подвижни перспективи на хиперпространството, и бе приспособено да служи за нуждите на пътниците. Но самият Сплайн беше разумен, Парз знаеше това. И сега не би могъл да каже каква част от тежкия поглед на това огромно око се дължеше на съзнанието на Сплайна и каква — на вторичното внимание на наблюдаващите пътници.

Парз притисна лице към стъклото. Зад хоризонта от плът на Сплайна синя, мамеща ивица от Земята прорязваше мрака. И на стария човек му се стори, че сякаш стоманено въже теглеше сърцето му към тази недостъпна частица от неговата родна планета. А над синята дъга видя друг кораб Сплайн, смален от разстоянието до размерите на юмрука му. Забеляза, че е боен кораб. Плътта му бе настръхнала от разположени по нея оръжия, повечето насочени заплашително към Парз, като че го подканяха да опита нещо дръзко. Смазващата заплаха на широкия една миля боен кораб му се стори комична. Той размаха костеливия си юмрук към него и му се оплези.

Вече различаваше още един кораб зад бойния, но го виждаше само като розово-кафява точка. Бе твърде далеч за да забележи подробности, колкото и зрението му да бе усилено от технологията за подпомагане, вградена в роговицата и ретината на очите. А още по-назад друг Сплайн се рееше в пространството. Като месести луни флотата заобикаляше Земята и без усилие налагаше присъствието си.

Парз беше сред малцината човеци, получили разрешение да напуснат повърхността на планетата след налагането на окупационните закони от каксите и сред още по-малобройните, доближавали някоя част от основната им флота.

За пръв път хората се бяха отдалечили от своята планета преди две и половина хилядолетия, пълни с оптимизъм и надежди, стремящи се да разширят заеманото от тях пространство… поне на Джейсофт сега така му се струваше. Последвал контакт със същества не от Слънчевата система — груповото съзнание, известно като скуими — и надеждата умряла.

Човешките същества били смазани. Започнала първата окупация на Земята.

Но Скуимите били победени. Хората още веднъж потеглили надалеч от Земята.

След време каксите попаднали на земен космически кораб.

Настъпил меден месец. Били създадени търговски връзки, обсъждали възможностите за културни контакти.

Но това не продължило много.

Щом каксите узнали колко слабо и наивно било всъщност човечеството, дошъл ред на бойните кораби Сплайни.

И все пак този кратък период на първия контакт с каксите бе дал на хората по-голямата част от знанията им за окупаторите и тяхното управление. Например, станало известно, че корабите Сплайни, използвани от Каксите, произхождали от огромни подводни същества с подвижни крайници, които някога се носели из дълбините на океан, покриващ цялата им планета. Сплайните стигнали до полети в космоса и хилядолетия наред кръстосвали между звездите. После, може би преди милион години, те взели стратегическо решение.

Преправили самите себе си.

Бронирали плътта си, закалили вътрешните си органи — и се издигнали над повърхността на своята планета като широки цяла миля, изпъстрени с метал балони.

Сплайните станали превозвачи, заслужили мястото си във вселената като се отдавали под наем на всяка от може би стотина раси.

Парз си каза, че това не е лоша стратегия за оцеляването на вида. Сплайните сигурно работеха далеч извън мехурчето пространство, изследвано от човечеството преди окупацията, дори в по-голям обем от самите какси.

Парз знаеше, че някой ден каксите няма да са тук. Може би човечеството щеше да премахне властта им, а може би не. Но каквото и да станеше, щеше да има търговия под владичеството на нова раса, нови съобщения и товари за пренасяне през космоса. Нови войни. А Сплайните щяха да бъдат на разположение — най-големите достъпни кораби (вероятно с изключение, допускаше Парз, на невъобразимите флотилии на самите ксийли, все още движещи се сред звездите, незабележими и безсмъртни).

Малкият илюминатор за миг се оцвети в пурпур, напуканата пластмаса заискри от отраженията на лазерния лъч. После преводачът, вграден някъде из флитера, засъска и оживя и Парз вече знаеше, че корабът е установил сигурна лазерна връзка. Нещо в него се сгърчи още повече с наближаването към кулминационната точка на пътуването му. И когато какският Губернатор на Земята заговори със своя равен, смущаващо женствен глас, човекът трепна.

— Посланик Парз, торсът ви е настанен непохватно във вашето кресло. Болен ли сте?

Парз изкриви лице. Известно му беше, че за един какс подобни думи най-много се доближават до любезност. Твърде рядка чест, с която го удостояваха заради отдавнашните му отношения с Губернатора.

— Боли ме гърбът, Губернаторе. Моля да бъда извинен. Няма да позволя това да отклони вниманието ми от нашата работа.

— Вярвам ви. Но защо не го поправите?

Парз се опитваше да съчини вежлив отговор, но в ума му отново изпъкна съзнанието за собствената му старост. Беше на седемдесет години. Ако живееше преди идването на каксите, тепърва щеше да навлиза в зрелостта си, както предполагаше. Тялото му — пречистено и обновено, умът — пълен с енергия, преподреден, усъвършенстван, реакциите му — свежи като на дете. Но технологията Антистарост отдавна бе недостъпна. Очевидно за каксите беше по-удобно човечеството неспирно да минава през кланицата на изтичащото време. Някога, спомни си Парз, в него бушуваше безмълвна ярост точно заради това бреме, заради деспотичното прекъсване на живота за милиарди безсмъртни човешки същества, за унищожението на всички тези възможности. Е, напоследък май вече от нищо не изпитваше гняв…

Но си каза горчиво, че измежду всички злини, които каксите отново стовариха върху човечеството, най-вече няма да им прости болките в гърба.

— Благодаря ви за добрината, Губернаторе — отсече той. — Моят гръб не е нещо, което може да бъде ремонтирано. Това е параметър, в рамките на който ще трябва да работя през остатъка от живота си.

Каксът обмисли това за миг и отговори:

— Загрижен съм, че е засегната вашата функционалност.

— Хората вече не живеят във вечността, Губернаторе — прошепна Парз. И се осмели да добави: — Слава Богу.

Това е единственото утешение на старостта, уморено размишляваше той, докато се гънеше в креслото, за да го подкани да натиска по-силно болезнените точки — несъмнено срещите, подобни на тази, скоро ще се прекратят.

— Добре — изрече каксът с тънък намек за ирония в твърде изискания изкуствен глас, — нека продължим, преди съставните части на вашето тяло да откажат напълно. Червеевата дупка. Обектът вече се намира в кометната ареола на тази система.

— Да, в Облака на Оорт. Едва ли и на една трета светлинна година от Слънцето.

Парз изчака няколко секунди каксът да уточни защо го бе докарал тук. Но той нищо не каза и човекът извади информационните плочи от чантата си. Набързо прегледа списъците с факти, диаграмите и премина през краткото обобщение, което бе подготвил преди срещата.

— Древно изделие на хората, нали? — обади се Каксът.

— Да.

Парз извика образ на своята плоча — светеща рамка на розов като сьомга фон, и натисна клавишите, с които я прехвърли към връзката с Губернатора.

— Това е видеозапис от старта на червеевата дупка при орбитата на Юпитер преди около хиляда и петстотин години. Наричали го проект „Интерфейс“.

Той докосваше плочата с нокът, за да посочва подробности.

— Накратко, били построени две рамки с формата на тетраедър. Всяка е широка около пет километра. Те поддържат отворени входовете на пространствено-времева червеева дупка.

Той безцелно впери поглед в тавана. За кой ли път му се прииска да има пред себе си някакво изображение на Губернатора, за да съсредоточи вниманието си в него, поне някаква дреболия, която да отслаби объркването от тези срещи. Иначе се чувстваше заобиколен от съзнанието на какса, сякаш онзи беше някакъв огромен бог.

— Губернаторе, искате ли подробности? Червеевата дупка дава възможност за мигновено пренасяне между две точки в пространство-времето чрез…

— Продължавайте.

Парз кимна.

— Едната рамка-тетраедър била оставена в орбита около Юпитер, а другата — отдалечена от Земята със субсветлинна скорост към центъра на Галактиката.

— Защо точно в тази посока?

Парз вдигна рамене.

— Посоката била без значение. Целта била просто единият край на червеевата дупка да бъде пренесен на много светлинни години от Земята, а после да бъде върнат.

По плочата му бързо се плъзгаха изображения, предавани направо на какса — инженерни чертежи на тетраедъра във всякакви разрези, страници с релативистични уравнения… На Парз му се стори, че самите портални рамки изглеждаха като изящно произведение на изкуството. Или пък творение на бижутер, както мирно изпъкваха на фона на пъстрата повърхност на Юпитер.

— Как са били направени тетраедрите? — попита каксът.

— От екзотична материя.

— От какво?

— Това е понятие, измислено от хората — рязко каза Парз. — Вижте в справочниците какво означава. Разновидност на материята с особени свойства, позволяващи да задържа отворени краищата на червеева дупка. Технологията е създадена от човек на име Майкъл Пул.

— Вие знаете, че когато човечеството създаде продължаващите и досега тесни икономически връзки с каксите, вторият терминал на червеевата дупка — стационарният, обикалящ около Юпитер — бе унищожен — напомни Губернаторът.

— Да. Имате навика да унищожавате всичко, което не разбирате — сухо отбеляза Парз.

Каксът помълча, после каза:

— Ако влошеното функциониране на вашето тяло ви разстройва, можем да продължим по-късно.

— Нека приключим — настоя Парз. — След петнадесет века другият край на червеевата дупка се връща в Слънчевата система. Тегли го „Коши“, стар товарен кораб, създаден от хората. Ние предполагаме, че релативистичните въздействия са запазили живи хора от епохата на изстрелването на кораба.

— Защо се връщат?

— Защото такава е задачата им. Вижте. — Парз предаде още данни. — Срокът за завръщането им изтичаше някъде по това време и ето ги — идват.

— Вероятно след разрушаването на стационарния тетраедър тази червеева дупка няма да функционира. Следователно би трябвало да разглеждаме това… посещение от звездите като безопасно. Каква е вашата преценка?

— Може и да сте прав.

— А защо предполагате, че грешим?

— Защото първоначалният замисъл на проект „Интерфейс“ е да осигури средство за пътуване не в пространството… а във времето. Аз не съм физик, но се съмнявам, че заради унищожения от вас втори терминал тя ще престане да действа.

Плочата на Парз сега беше запълнена от обикновено изображение на рамката-тетраедър. То беше изчистено до границата, налагана от увеличението на телескопите, и картината беше отчетлива, но без подробности.

Губернаторът попита:

— Нима искате да кажете, че може би виждаме една работеща машина на времето? Проход, тунел през времето, който ни свърза с човечеството отпреди хиляда и петстотин години?

— Да. Вероятно е така.

Парз се вглеждаше в изображението, стараеше се да различи отделни елементи по страните на тетраедъра. Възможно ли беше отвъд тези плоскости изкривено пространство да се намира една Слънчева система, свободна от господството на каксите — населена със свободни, безстрашни, безсмъртни хора, достатъчно смели, за да се заемат с дързък проект като „Интерфейс“? Жадуваше да види през тези зърнести пиксели едно по-добро минало. Но данните в това изображение, заснето от голямо разстояние, бяха недостатъчни и скоро старческите му очи се насълзиха и засмъдяха въпреки всичките си допълнителни устройства.

Каксът мълчеше.

Изображението на екрана бе замръзнало неподвижно, Парз отново се настани в креслото и затвори раздразнените си очи. Вече усещаше умора от играта на Губернатора. Като му дойдеше времето, щяха да стигнат до същината й.

Потискаше го мисълта колко малко неща научиха за каксите през цялата Окупация — дори посланиците на хората, като Парз например, бяха държани на разстояние. Все пак той използваше мимолетните си контакти, за да пресее парченцата от знание, мъдрост, надзъртане в природата на каксите и всичко това се вписваше в картината, предадена от едно по-щастливо минало.

Както и всички останали, Парз никога не бе виждал какс. Подозираше, че физическите им размери са внушителни, иначе защо биха използвали корабите Сплайни? Както и да е, не телесната им форма, а техните умове и мотиви го привличаха с такава сила. Стигна до убеждението, че само ако познават врага, ако видят вселената през съзнанието на какс, хората ще имат надежда да се освободят от тежкото иго на Окупацията.

Например започваше да се досеща, че сравнително малко на брой индивиди съставляваха расата на Каксите, може би не повече от няколко хиляди. Несъмнено броят им бе несравним с някогашните милиарди на човечеството, в годините преди създаването на АС-технологията. И беше уверен, че само трима или четирима от каксите имаха задачата да надзирават Земята, потънали в топлите търбуси на Сплайните, обикалящи по орбитите си.

Разбира се, от тази хипотеза следваха множество изводи.

Вероятно каксите бяха безсмъртни, поне имаше достатъчно свидетелства, че един и същ Губернатор управляваше Земята от началото на Окупацията. При толкова малобройно и неизменно население, разполагащо с колкото си иска време, всеки какс сигурно опознаваше отблизо останалите от своя вид.

Може би прекалено добре.

Парз си представяше съперничества, трупащи се през столетията. Представяше си интриги, маневри, безкрайни машинации… и сделки. С такова малобройно и опознало се население никаква форма за официално поддържане на реда няма да е ефикасна. Как да се стигне до консенсус за законите? Как да бъдат съчинени норми, които да не ограничават правата на всеки поотделно?

… Но имаше и природни закони, направляващи всяко общество. Парз, потънал в съзерцателна дрямка, кимна сам на себе си. Беше логично. Каксите би следвало да действат като множество независими корпорации в условията на свободна конкуренция. Направо плаваха в море от пълна информация за постъпките и замислите на всекиго от тях, като в някакво подобие на ред ги задържаха само налагащите се закони на икономиката. Да, тази теория изглеждаше правилна. Каксите бяха търговци по природа. Налагаше им се да бъдат. И търговските отношения определяха естествения им подход към другите раси, от момента, в който бяха излезли извън своята планета.

Освен ако — както се бе случило с човечеството — ги подмамели други възможности, спрямо по-меките и гостоприемни раси…

Парз не вярваше на твърденията, изказвани от мнозина, че каксите са войнствени по природа. С толкова малобройно население никога не биха могли да стигнат до философията на войната. Никога не биха гледали на войниците (от своята раса) като на лесно заменимо пушечно месо, възобновим ресурс, който да бъде съхранен или изразходван според нуждите в някой сблъсък. Убийството на какс би трябвало да се смята за невъобразимо страшно престъпление.

Не, те не бяха склонни да воюват. Бяха победили човечеството и завладели Земята просто защото това се бе оказало твърде лесно.

Разбира се, тези схващания не бяха особено добре приети и Парз се научи да не ги споделя.

— Посланик Джейсофт Парз.

Острият женски глас на Губернатора изведнъж го събуди напълно. Нима наистина беше заспал? Разтърка очи и седна по-изправено, като присви очи от болките в гърба.

— Да, Губернаторе. Чувам ви.

— Доведох ви тук, за да обсъдим последните събития.

Парз обърна очи и се съсредоточи върху плочата пред себе си. Най-после, възкликна наум. Виждаше приближаващия тетраедър на „Интерфейс“ в изображение, все така лишено от подробности, пикселите му се струваха големи като отпечатъци от пръсти. Звездният фон бавно примигваше.

— Това запис ли е? Защо ми го показвате? По-лош е от данните, които ви предоставих.

— Гледайте.

Парз въздъхна и се настани колкото можа по-удобно. Чувствителното кресло сякаш съжалително разтриваше гърба и краката му.

Минаваха минути. На екрана тетраедърът висеше непроменен на прага на междузвездното пространство.

Нещо нахлу от дясната страна на екрана — изненадващо неясно петно, взрив от пиксели, които се забиха в сърцето на тетраедъра и изчезнаха.

Парз забрави за гърба си, изправи се и накара плочата да повтори записа секунда по секунда. Невъзможно беше да различи каквито и да са подробности, но смисълът на станалото беше ясен.

— Господи! — задъхано прошепна той. — Това е кораб, нали?

— Да — отвърна Губернаторът. — Човешки кораб.

Каксът му съобщи още сведения, откъслечни подробности.

Корабът под някаква маскировка излетял от повърхността на Земята. За броени секунди влязъл в хиперпространството, преди кръжащите в орбита Сплайни да направят нещо.

— И премина през тетраедъра?

— Явно група хора са избягали в миналото. Да.

Парз притвори очи, обзе го ликуване, върнало му младостта. Значи затова го повикаха при корабите в орбита.

Бунт…

— Посланик, защо не ме предупредихте за приближаването на устройството „Интерфейс“? Казахте, че задачата му била документирана и ясна, че е наближавал срокът за завръщането му.

Парз вдигна рамене.

— Какво искате да ви кажа? Задача като тази, основаваща се на времева технология, има степен на несигурност, измерваща се с векове. Минали са хиляда и петстотин години, Губернаторе!

— И все пак — изрече безизразно Губернаторът, — нима вашето задължение не е да ме предупреждавате за подобни събития?

Парз иронично сведе глава.

— Разбира се. Mea culpa^[1].

Сигурно каксът се чувстваше по-добре, като то мъмреше. Е, да понася вината от името на човечеството беше част от работата на Парз.

— А какво можете да кажете за хората-бегълци? За кораба, който ни се изплъзна? Кой го е направил? Как са прикрили намеренията си? Откъде са се сдобили със средства?

Парз се усмихна, усети как старите му като пергамент бузи се сбръчкват нагоре. Тонът на превеждащото устройство беше мил и сексуално привлекателен, спокоен както винаги. Но си представяше как каксът кипи от ярост в своя подобен на утроба контейнер някъде в Сплайна.

— Губернаторе, нищичко не знам. Очевидно съм ви подвел. И знаете ли какво? Хич не ми пука.

Нито пък, осъзна с облекчение, го интересуваше личната му съдба. Вече не.

Бе чувал, че изправените пред смъртта постигат спокойствие, примирение, доближаващо се до божественото — състояние, което бе отнето на човечеството от АС-технологията. Можеше ли това да изрази настроението му сега, чудното въодушевено спокойствие?

— Посланик — отсече каксът, — мислете.

— Вие му мислете. Или сте неспособен? Губернаторе, каксите са търговци — нали така? — а не завоеватели. Истинските императори опознават душите на своите поданици. А вие и представа си нямате какво става в човешките души… и затова сте толкова уплашен сега. — Очите му пробягаха по безличната кабина на флитера. — От собственото си ужасно невежество при този стряскащ бунт. От това се страхувате, нали?

Преводачът изсъска, но нищо друго не се чу.