Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (7)

7

Срещнах Лий Фарел на едно място, наречено „При Пеки“ в Саут Енд. Беше сам на бара, когато влязох. Пред него имаше полупразна халба бира и една празна малка чашка.

Наместих се на високото столче пред бара и погледнах чашката.

— „Олд Томсън“? — попитах аз.

— „Фоор роузиз“ — каза той. — Имаш ли някакъв проблем по този въпрос?

— Просто носталгия, — въздъхнах. — Когато бях хлапе, пиехме „Олд Томсън“ с бира.

— Е, сега не е така — поклати глава Фарел.

— Исусе — възкликнах аз, — на колко години ли си бил, когато си завършил училището за добри обноски?

Барманът се приближи и наля още едно малко в чашката на Фарел. После погледна към мен.

— Наливна бира — казах.

Сипа ми една и постави салфетка пред мен.

Фарел изпи половината от уискито си, като го гаврътна заедно с част от бирата. След това се намести на столчето си, облегна се леко назад и ме погледна.

— Ти си човек с репутация. На труден човек.

— С труд съм си я заслужил — казах.

— И на умен човек — добави Фарел.

— Но скромен — допълних.

Бе малко след пет и половина следобяд и барът беше пълен с хора. Човек започваше да се чуди каква ли работа вършат, след като им беше нужно да се напият след това.

— Куърк каза да ти оказвам пълно съдействие — рече Фарел. Не гълташе думите си, но говореше като че ли с натежал език. — Каза, че си доста добър и можеш да намериш някакво разрешение на проблема, ако това изобщо е възможно.

Кимнах и си сръбнах малко бира.

— Един вид намеква, че аз няма да мога да се справя — добави той с огорчение. — Нали? Намек, че може би не съм чак толкова добър.

— Имаш други ангажименти. Аз нямам.

Фарел изпразни чашата с уиски и допи остатъка от бирата си. Кимна на бармана, който му ги напълни отново. Бузите му се бяха зачервили, а очите му блестяха.

— Колко души има тук, според теб, които са педали? — попита той.

Огледах се. Стаята беше пълна с мъже. Глътнах още малко бира. Погледнах Фарел и свих рамене.

— Всички с изключение на мен — казах аз.

— И можеш да кажеш това със сигурност само от един поглед?

— Това е бар на обратните резби — отвърнах сериозно. — Знам, че си педал. Куърк ми каза.

— Не съм сигурен, че това ми харесва — въздъхна Фарел.

— Защо, тайна ли е?

— Не, но защо трябва той да говори за това.

— Като обяснение защо са ти възложили задънен случай.

— Никога не съм си и мислил, че на Куърк му пука.

— Не мисля, че му пука.

— А много хора обръщат внимание на това — погледна в чашата си Фарел.

— Така е — съгласих се.

Поседяхме малко.

— Ти си мислиш, че швестерите не сме смели? — наостри се той.

— Предполагам, някои са и някои не са — казах миролюбиво. — Не знам достатъчно по въпроса, за да бъда сигурен.

Поседяхме още малко.

— Аз съм точно толкова добър полицай, колкото и всички останали — вдигна глава Фарел.

Кимнах окуражително.

— Толкова добър, колкото си и ти!

— Разбира се — подкрепих го.

Фарел пийна още малко уиски. Думите му ясно се разбираха, но се чувстваше, че езикът му беше удебелен и натежал.

— Вярваш ли в това? — попита.

— Не ме интересува — казах аз. — Не ме интересува дали си толкова добър, колкото мен или не. Пет пари не давам дали си труден човек, умен или не. Не ми пука дали си хомо или хетеросексуалист или двете заедно или пък нито едно от двете. Единственото, от което се интересувам е да намеря убиеца на онази жена и до момента ти изобщо не ми помагаш.

Фарел поседя известно време, като ме зяпаше с онзи празен поглед на полицай, който те всички така добре са усъвършенствали, след това си кимна сам на себе си. Вдигна чашата с уиски, сръбна малко и отново я постави на плота.

— Знаеш ли, понякога, ако съм сам и няма никой наоколо… — Той се огледа из бара и сниши гласа си. — … си поръчвам джин физ с трънка…

— Ясно — кимнах с разбиране. — Сега, когато установихме, че си с обратна резба и че си тук, можем ли да говорим за случая Нелсън?

— Папката с документите по случая е в теб.

— Да, и видях къщата, и разговарях с децата.

— Това е добре — каза Фарел.

Барманът се приближи и погледна в чашата му. Той поклати глава.

— Те са в състояние на стрес — рекох.

— Естествено — съгласи се той.

— Трип и жена му си имат отделни стаи — информирах го.

— Да.

— Което означава, че те не са се разбирали добре — доверих му.

— Така е — не се учуди той.

— Какво мислиш?

— Не изглежда да е прекарвала много време в стаята си.

— А той с какво се занимава? — попитах.

— В смисъл какво работи ли?

— Да.

Фарел сви рамене.

— Занимава се с парите на семейството, предполагам. Има офис и секретарка в сградата на дъо Пол в центъра на града. Ходи там всеки ден. Чете пресата, провежда телефонни разговори, ходи да обядва в Локс.

— Чудесно подреден живот — възхитих се аз.

— Може би просто е бил някой случаен луд — предположи Фарел.

— Възможно е. Но ако приемем тази теория, няма откъде да започнем и за какво да се хванем.

— Тогава да предположим, че не е бил случаен луд. Къде ни отвежда това?

— Към търсенето на мотива — казах аз.

— Вече обсъждахме това — махна с ръка Фарел. — Аз, Бенсън, Куърк, всички. Още веднъж ли искаш да го повторим?

— Може би. И след това, вероятно, ще пробвам да подходя към нещата под друг ъгъл.

— Като изходиш от миналото й?

— Ако това не е случайно убийство, има нещо в живота й, което го е предизвикало. Вие, ченгетата, сте проучили последните събития в живота й. Аз ще ги прегледам още веднъж, защото съм методичен тип. Но не очаквам да открия нещо, което сте пропуснали. От друга страна, вие не сте се разровили надълбоко в историята на живота й. Не ви е отпуснат бюджет за тази цел.

— А на теб отпуснат ли ти е?

— От Трип.

— Докато не реши, че злоупотребяваш със сметката му — ухили се Фарел.

— Дотогава — съгласих се аз.

Поседяхме малко в претъпкания бар. Бяха само мъже, повечето облечени с костюми и вратовръзки. Някои се държаха за ръце. Висок тип със слабо лице беше прегърнал прошарен мъж в сив блейзер. Никой не ми обръщаше внимание.

— Ти женен ли си?

— Не съвсем — отговорих аз. Фарел погледна през мен към бара.

— А при теб какво е положението? — попитах.

— Живея с някой…

Отново замълчахме. Хората се разхождаха сред масите. Аз ги наблюдавах и си сръбвах по малко бира.

— Забелязваш ли, че никой не идва при нас? — попита Фарел.

— Знаят, че си полицай — казах. — Мислят си, че аз съм някой външен човек. Не искат да те загубят като клиент.

— Заради парите — въздъхна той.

Изчаках. Фарел се загледа в тълпата.

— Ставам прекалено чувствителен…

— Вярно е — съгласих се.

— Ти разбираш защо.

— Да.

Фарел премести погледа си към мен и кимна няколко пъти.

— Съжалявам — каза той най-накрая.

— Няма нищо — потупах го по гърба. — Но не мисля, че бих искал да ходя сериозно с теб.