Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (6)

6

Тя беше хубавичка. Ниска, със стегнато тяло, руса конска опашка, големи теменужени очи, устни, които изглеждаха леко подути. Беше си сложила твърде много грим и около нея витаеше нещо, което като че ли викаше „Не ме гледай“, докато в същото време гримът и дрехите, с които беше облечена, крещяха „Виж ме!“

— Казвам се Спенсър — представих се. — Аз съм детектив.

Беше облечена в бяла блузка, розови къси панталони, бели къси чорапи и бели маратонки с розови връзки. Имаше страхотен тен.

Брат й изглеждаше досущ като нея, само дето не беше симпатичен. Не беше безличен. Не беше и нисък, вероятно около един и седемдесет, но имаше дебелия врат на борец и силно развита горна част на тялото, което го правеше да изглежда по-нисък, отколкото беше в действителност. Очите му бяха потънали в дълбоки кухини близо до твърде малкия за лицето му нос. Късо подстриганата му руса коса беше оставена малко по-дълга над челото и сресана назад. Нацупените му устни издаваха сприхавост и яд. Възможно е аз да съм предизвикал това настроение с присъствието си, но подозирах, че това си му беше постоянното изражение. Носеше риза с цвета на ръждата, къси панталони, сиви къси чорапи и бели високо изрязани баскетболни обувки. Слънчевите му очила с рамки също в цвета на ръждата и тъмнозелени стъкла, висяха на верижка около врата му. Тенът му също беше безупречен.

И двамата бяха застанали близо един до друг, като ме гледаха. Кен и Барби. С тази разлика, че Барби не искаше да ме погледне.

— Оставете снимката — изръмжа той. — Кой по дяволите ви пусна тук?

— Баща ви — отвърнах небрежно. — Той ме нае да намеря убиеца на майка ви.

— Върха — каза братът, — като че ли нямаме достатъчно полуидиоти кретеновидни ченгета, които да се мотат наоколо. И татко трябва да наеме още един.

— Ти си Мередит — казах на сестрата.

Тя кимна.

— А ти си Лаудън младши — обърнах се към него.

Той не отговори.

— Съжалявам за майка ви — рекох.

— Страхотно — отвърна той, — сега защо не поизчезнеш за малко?

— Защо се държиш така враждебно? — попитах.

— Враждебно? Аз? Ако аз се държа враждебно, ти много добре знаеш защо, дявол да го вземе.

— Чи-ип — каза Мередит. Гласът й беше много мек.

— Баща ви вероятно смята за необходимо да постъпи така — обясних аз.

— Да-а — каза Чип. — Е, не ми е приятно да гледаш снимката на майка ми.

Погледът му беше изпълнен с арогантност, която се появяваше с богатството и положението в обществото. А също така и със самочувствието на бореца. Мислеше си, че може да ме победи, като ме бутне с пръст.

Ако продължавах да разговарям с тях, той но всяка вероятност щеше да опита и да се убеди, че не ме е преценил правилно. Щеше да му е от полза да научи нещо ново. Но може би точно сега не беше най-подходящият момент за тази цел.

Внимателно поставих снимката на масата и станах.

— Боя се, че ще трябва да продължавам да я гледам и да се занимавам с тези неща. Ще се опитам да не ви дразня повече от необходимото.

Мередит се обади с глас, който едва успях да доловя:

— Може да влошите всичко.

— По-добре ще е да се държите надалеч от нещата на майка ми — тросна се Чип.

Усмихнах се любезно, минах покрай тях и излязох през предната врата. Не беше най-хитрият ход, но все пак беше по-добре, отколкото да се бия с Чип.