Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (46)

46

Една ярка неделна утрин Сюзън и аз заведохме Пърл на харвардския стадион, за да я оставим да потича на воля. Седнахме на първия ред от пейките, докато Пърл пресичаше футболното поле нащрек за пойни птички или някои паднали обвивки от шоколад и вафли. Носът й бе сведен надолу, опашката й вирната и тя цялата изглеждаше съсредоточена като препускаше напред-назад из игрището, по което поколения харвардски младежи яростно са се сражавали.

— Името ти е във вестника тази сутрин — рече Сюзън. Бе облечена в топъл костюм в черно и светлолилаво, а тъмната й коса проблясваше на слънцето.

— Изряза ли го и закачи ли го на хладилника с мъничък магнит?

— По-голямата част от историята се отнасяше за обвинението срещу сенатор Стратън. Обширно цитират детектив Фарел.

Пърл съзря ято гълъби близо до трийсетярдовата линия и влезе в нея като крачеше горделиво и приведена. Колкото повече се приближаваше, толкова по-бавно вървеше, докато най-накрая гълъбите литнаха. Пърл се втурна до мястото, където до преди малко стояха и завъртя опашка.

— Той свърши работата — рекох. — И я свърши, въпреки че не се чувстваше върховно.

— А ти как се чувстваш? — попита Сюзън. — И ти свърши доста работа.

— Не достатъчно.

— Безпокоиш се за семейство Трип — констатира Сюзън.

— А ти не би ли се безпокоила на мое място? — попитах.

— До известна степен — отвърна тя. — Не ти си ги вкарал в тази отвратителна бъркотия. Ти направи нещо, за да им помогнеш да започнат да се измъкват от нея.

— Като повдигнах капака — казах. Сюзън кимна.

— Като повдигна капака. Все някой трябваше да го стори. Ако би могло да се случи по-безболезнено и по-постепенно, щеше да е по-добре. Но това вече не зависеше от теб.

Кимнах.

Пърл приключи ловуването си из стадиона, приближи се към нас и седна отпред с отворена уста и изплезен навън език.

— Д-р Фей е уважаван и опитен терапевт — каза Сюзън.

Отново кимнах. Бяхме близо до открития край на стадиона. През шосето Солджърс Фийлд реката бавно си проправяше път към пристанището на Бостън.

Сюзън постави буза на рамото ми.

— Освен това — добави тя, — ти си ми умен.

— Това звучи утешително — съгласих се.

Сложих каишката на Пърл, станахме и излязохме от стадиона. Сюзън ме хвана за ръка и бавно се разходихме из харвардския спортен комплекс към моста Ларз Андерсън. Спряхме.

— Какво възнамеряваш да правиш във връзка с убийството? — попита тя.

— Когато Джеферсън онази нощ ми каза истината — отвърнах, — в преддверието спяха шест или осем кучета.

Светофарът смени светлината си и ние започнахме да пресичаме.

— Мисля, че ще ги оставя да продължат да си спят.