Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (40)

40

Времето в Алтън беше все още топло и не приличаше на есен. Но в седем без четвърт вечерта на Бейтсбърг Роуд вече беше тъмно. И толкова празно, като че ли на никой не му се ходеше в Бейтсбърг дори и само да си направи косата. От друга страна на никой не му се искаше да напусне Бейтсбърг и да отиде до Алтън. Аз лично не бих предпочел нито едното, нито другото.

Минах покрай чакълената яма и завих надясно по мръсното шосе, като бавно си проправих път до края му. Фаровете ми осветиха една колиба с порутен метален покрив, която изглеждаше като че ли някога е била използвана за да дава подслон на трактори. Някой бе запълнил големите тип гаражни порти с парчета небоядисан шперплат със странни форми и изрязал врата, достатъчно голяма, за да може да мине човек през нея, в средата на една от тях. Вратата висеше на лошо заковани поцинковани порти и се отваряше с дърпане на едно въже. Имаше ръждясала купчина от нещо, което някога си може и да е било Плимут модел 1959 година в двора и няколко стари автомобилни гуми. Мръсна стара свиня, която лежеше зад една от гумите, надигна глава и се втренчи във фаровете ми. Излязох от колата и почуках на предната врата. Жената от кръчмата на конюшнята я отвори. Тя надникна и се опита да види кой съм в тъмнината.

— Казвам се Спенсър — рекох. — Срещали сме се веднъж в ресторанта на конюшнята.

Отдръпна се назад като че ли я бях ударил и погледна през рамото си.

— Не ви познавам — отговори.

— Да, познавате ме. И аз ви познавам. Вие сте Берта Ренкин, преди това сте се наричали Берта Вос. Имате дъщеря на име Черил. Къде е съпругът ви?

— Спи — отвърна тя и отново хвърли поглед назад към стаята.

Можах да усетя силната миризма на пържен в мас и керосин бекон и уиски.

— Трябва да поговорим за Джек Нелсън — казах. — Ако искате, можем да излезем навън.

Тя се поколеба, след това излезе от къщата и издърпа вратата да се затвори след нея. Беше облечена в някакъв вид безформена рокля, нахлузена над безформено тяло. Сивата й коса бе разпусната и разрошена, а лицето й беше зачервено. На челото й бе избила пот и можех да помириша дъха на уискито.

— Какво искате?

— Знам, че Джек Нелсън е бащата на вашата дъщеря, Черил Ан Ренкин. Не е нужно да казвам на други хора за това точно сега. Но трябва да говоря с вас.

— Откъде знаете това? — попита тя.

— Няма значение. Кажете ми кога е родена Черил Ан.

— През 1948 година.

— Същата година, през която е родена Оливия Нелсън?

Берта Ренкин кимна.

— Тя приличаше ли на Оливия Нелсън?

Берта Ренкин кимна.

— Къде е ходила на училище? — запитах.

— В Бейтсбърг.

— Баща й знае ли истината за нея?

— Да.

— Давал ли ви е пари?

Стояхме на светлината на фаровете ми. Като че ли бяхме на театрална сцена. Тя ме погледна, след това се обърна към къщата, после към земята.

— Сега сме само вие и аз — казах. — Джек Нелсън давал ли ви е пари?

— Дава ми по сто долара всеки месец.

— И ви е казал да си затваряте устата — промълвих.

— Не беше нужно. Ако Хили научеше, това щеше да го убие. Хили си попийва, но ме обича. Била съм му вярна в продължение на четирийсет и три години. Не бих искала някога да научи.

В кривогледите й очи имаше сълзи. Лицето й беше подпухнало от алкохола, пълно, остаряло и уморено.

— Черил Ан знаеше ли кой е баща й? — попитах. Сълзите рукнаха и потекоха по лицето й. Тежките й рамене хлътнаха, дишането й се затрудни. Наведе глава и се втренчи в земята.

— Тя знаеше, нали? — повторих.

Берта кимна.

— Нямаше да е честно да не й кажете — казах.

— Казах й, когато навърши седемнайсет години. Исках да се гордее с произхода си. Да знае, че не е като нас.

— И малко след това тя напусна града — размишлявах си на глас аз.

— Да.

— И повече не я видяхте и не получихте никаква вест от нея.

Берта вече плачеше с пълни сили, с рамене, приведени настрани. Тя поклати глава. Нямах сили да й кажа, че дъщеря й е мъртва. Все щеше някога да научи. Но не бе нужно точно аз да й казвам.

Протегнах ръка и я потупах по рамото. Тя се отдръпна.

— Съжалявам — рекох.

Обърнах се, качих се в колата си и потеглих.

Когато си мислех за това по тъмния път назад към Алтън, разбрах, че тя по някакъв начин знаеше, че дъщеря й не е жива. Което не ме накара да се почувствам по-добре.