Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (35)

35

— Просто не е така — каза Лаудън Трип.

— Тогава защо всички ми казват обратното? — попитах.

— Не мога да си представя дори — отвърна Трип.

— На секретарката ти не й е плащана заплата — рекох.

— Разбира се, че й е плащана.

Той извади чековата си книжка от мястото й на левия ъгъл на бюрото, отвори я и ми показа новите вноски на името на Ан Самърс.

— А чекът, който ми даде, е без покритие — рекох. Той веднага намери в книжката отрязъка от чека ми.

— Не — рече, — тук е. Всичко е напълно в ред.

— Няма текущ баланс — казах.

— Всичко е в ред — отново повтори Трип.

— Знаеш ли, че жена ти не ти е била вярна? — попитах.

— За Бога, Спенсър — рече той — стига толкова. Гласът му бе изпълнен с неотстъпчивост, но лишен от страст.

— Страхувам се, че направих грешка с теб и е време да я поправя.

— Което означава, че съм уволнен — рекох.

— Боя се, че да. Съжалявам. Но ти самият си го докара до главата. Отправи необосновани обвинения. Жена ми може да е мъртва, но паметта й е жива и докато и аз съм жив, няма да допусна никой да говори лоши неща за нея.

— Г-н Трип — рекох. — Съпругата ви не е била това, за което се е представяла, нито дори тази, за която се е представяла. Животът ви не е това, което вие казвате, че е. Има нещо, което наистина из основи не е наред тук.

— Желая ви приятен ден, г-н Спенсър. Моля изпратете ми сметка за разходите си досега — той погледна часовника си, — и днешния ден включително — каза.

— И вие ще ми платите с чек без покритие — рекох. — И внимателно ще го впишете в чековата си книжка и няма да го включите в баланса си, за да не е нужно да откривате, че е без покритие.

— Приятен ден, г-н Спенсър!

Не знаех какво да правя. Беше като че ли говориш на полярен леден блок. Станах и излязох като затворих вратата след себе си.

— Той е луд — казах на Ан Самърс. Тя тъжно поклати глава.

— Защо не ми казахте истината за него още първия път?

— Не знам. Той е… той е толкова сладък човек. И изглеждаше, че нещата се трупат постепенно, той изглеждаше толкова сигурен, че всичко е наред и…

Тя разпери ръце.

— Дори когато не ви плащаше заплатата? — попитах.

— Съжалявах го… не, не е точно това, чувствах се… неудобно заради него. Не исках никой да научи за това. Не исках той да знае, че аз знам.

— Има ли още нещо, което да не сте ми казали? — попитах.

Поклати глава. Помълчахме малко. След това тя заговори.

— Какво възнамерявате да правите сега?

— Имам намерение да проуча нещата до край — отвърнах. — Ще продължа да се ровя до край докато не открия истината.

Тя ме изгледа продължително. Нямах какво повече да кажа. Тя също. Най-накрая бавно кимна. С тържествеността си лицето й изглеждаше доста красиво.

— Да — рече тя. — Ще го направите, нали?